Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 16 години по-късно бащата на Мануела Горсова е непримирим: Продължавам да мразя Стависки
  • Новини

16 години по-късно бащата на Мануела Горсова е непримирим: Продължавам да мразя Стависки

Иван Димитров Пешев август 6, 2023
stavqwgqgsdbdsh.png

„24/7 съм с детето. Грижите са нечовешки, разходите са огромни. Навън е сложно да излизаме. Нося дъщеря си на ръце, а вече започнах да закъсвам с краката, затова по-рядко ходим на разходки. Иначе всеки ден е изкарвам на терасата. Майка ѝ е неотлъчно до нея.“

Това споделя изстрадалия баща Красимир Горсов точно 16 години след зловещата катастрофа край Приморско, причинена от шампиона по фигурно пързаляне Максим Стависки.

На злополучния 5 август 2007 година след употреба на алкохол – две глътки домашна ракия по собствените му думи, Максим предизвиква тежка катастрофа по тесния път около река Ропотамо. След като навлиза със своя джип Hummer в насрещното помита лек автомобил Honda, в който се вози 17-годишната тогава Мануела.

Колата е шофирана от 23-годишния боксьор Петър Петров, който загива на мястото, младото момиче изпада в будна кома, в която остава и до днес.

„Няма промяна. Всичко си е по старому. Чакаме да стане чудо! Сигурни сме, че ще се случи! Общуваме с очи. Най-често я питаме дали я боли нещо, защото няма как да знаем сами. Когато има нещо, ни отговаря“, допълва Красимир.

Днес 33 годишното момиче е пример за борбеност и смелост. Изправя се на крака, макар да се налага рехабилитаторите да я придържат. Заякнала е и вече има оформени мускули по краката и ръцете.

Въпреки тежкия инцидент с жертва и трайно пострадал с увреждания фигуристът Стависки се отърва напълно невредим. През януари 2008 година в Бургаския окръжен съд започна дело за катастрофата. Максим бе обвинен в причиняване на смърт при шофиране в нетрезво състояние и тежка телесна повреда.

Стависки се призна за виновни по всички обвинения и делото приключи по съкратената процедура, което му гарантира присъда под минимума.

„Той дори не беше задържан за 24 часа. Навремето ако този боклук беше влязъл в затвора, поне за една година, нещата в тази държава щяха да са много по-различни. През 2008 година ми звънна, беше месец януари, помня много добре, за да ми каже, че може да помогне на Мануела за Израел. Аз не съм го търсил той сам ми звънна.

Той с мен няма какво да си каже. Най-много да чуе неща, които не са много приятни, защото аз не съм от тези хора, които забравят или прощават. Особено когато става въпрос за дъщеря ми. Нито омразата ми към него е намаляла, нито нещо се е променило от 5 август 2007 година“, категоричен е Горсов.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Съвeти oт тибeтcкитe мъдpeци: eтo кaк никoгa дa нe се paзбoлявaтe
Next: Децата дошли за пръв път гроба на баща си. Изведнъж едното момче направило нещо трогателно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.