Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чували ли сте за Али Реза Ефенди, баща е на известен политик
  • Новини

Чували ли сте за Али Реза Ефенди, баща е на известен политик

Иван Димитров Пешев август 10, 2023
efqefqbasbas.png

Али Реза Ефенди е име, което е познато на малцина. Някои от вас може да го свързват с персонаж от определен сериал заради близостта на името му, но в случая не говорим за него. Става въпрос за бащата на един от най-известните политици на Балканите. Днес ще говорим повече за него и за семейството на този легендарен политик, който се смята за баща на турската нация, пише Poznanieto.bg.

Али Реза Ефенди – бащата на Мустафа Кемал Ататюрк

Ако погледем официалната информация в интернет по темата, бащата на Ататюрк е родом от село Коджаджик, което се намира най-северозападната част на Македония. Това се било определено почти като изцяло турско село, но на практика е смесено между българи и турци.Така или иначе,Али Реза Ефенди няма много информация.

 

Смята се, че е живял в село Себища и по-късно се мести Солун, където е бил част от местния орган за опазване на обществения ред и секретар на местни доброволчедки организации. Замимавал се е с търговия на дървесина. За съжаление той умира, когато синът му Мусфата е само на 7 години.

Какво не знаем за семейството на Ататюрк

За майка му – Зюбейде ханъм е още по-трудно да се намери информация. Тя е родом от помашкия край Голо Бърдо. Българиският изследовател Христо Красин в своята книга “Има ли турци в България” смята, че Ататюрк е роден село Себища, област Голо Бърдо. Там той твърди, че там живеели българи мохамедани, а единствено ходажата знаел малко турски.

Това е и твърдениеот на руския учен Афанасий Селишев. Тези данни можем да потвърдим и от българския разузнавач Сребрен Поппетров, който в свой доклад от началото на 30-те години на миналия век разказва, че е посетил родното място на Ататюрк. Там се е срещнал с хора, които твърдели, че са негови роднини.

Освен това не успял да се разбере с тях на турски език, тъй като никой не го говорел, а приказвали само на български. Поппетров твърди, че местните жители му разказали за Али Реза Ефенди, който искал да завърти търговия, но смятал, че ще е по-успешна в Солун. Понаучил малко турски от ходжата и заминал със семейството си там.

В интервюто си за вестник Утро  от 22 октомври 1931 година, Ататюрк признава своята голяма любов към България. Той споменава, че като малък е другарувал почти само с българчета в Солун. Това е сериозен аргумент в подкрепа на тезата, че майчинияг му език е бил български. Иначе трудно ще си представим как е успявал да комуникира па подобна възраст с местните българи.

От друга страна, всички знаем, че в Солун е имало голяма българска общност, но по това време различните народи са живели в различни махали. Трудно е да си представим как малкият Мустафа е ходил специално до българските махали, за да си играе с българчетата. Най-логичният вариант е да приемем, че българския му е майчиният език.

Това е и причината да бъде изпратен преди Балканската война като военно аташе в България. Там той прави впечатление на лице, което говори перфектно български и не се затруднява с комуникацията. По този начин трудно се владее чужд език, колкото и добре да се знае.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бомбата е факт: Вътрешният министър иска тези 15 глави, трусът е голям
Next: Демерджиев разкри целта на чистката в МВР

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.