Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Истинското лице на свръхнадарения Мильо, увековечен с култова статуя в Пловдив
  • Новини

Истинското лице на свръхнадарения Мильо, увековечен с култова статуя в Пловдив

Иван Димитров Пешев август 11, 2023
mikfhkhjkhj.png

Изплуваха нови факти около живота на Мильо – една емблематична личност, за която старите пловдивчани си спомнят с добро чувство. Хора, които все още го помнят, опитаха да изяснят кога е роден и кога е починал. 

Пловдивският бохем Мильо Лудия е един от най-известните зевзеци под тепетата. Михаил Димитров Тодоров е рожденото му име, но днес вече никой не го помни така. Негова бронзова статуя е поставена на Главната, там, където той често седял и наблюдавал минувачите.

Според жена, обадила се в ПОТВ, рождената му година е почти сигурно 1922-а. Има версии облаче и за 1920.

 

Мильо е бил нормално дете, но след заболяване в началното училище се е стигнало до познатите психически отклонения. Много вероятно е причината да не е била някаква болест, а жестоките побои, които му е нанасял вуйчо му. Мильо е бил сирак и вуйчо му и жена му са се грижили за него. Ако под “грижи” разбираме постоянните побои и оставянето му да гладува.

Друга жена написа писмо, в което разказва, че според нейни познати като младеж Мильо е бил вкаран от милиционери в ареста и там също е бил жестоко бит. Тома Спространов разказа за почти ежедневните си срещи със своя съсед.

 

Според други зрители Мильо е загубил желание за живот след известната случка, когато някакви младежи го хвърлят в студените води на езерото на Цар Симеоновата градина. “Скимтеше като куче”, спомня си един свидетел на гаврата. Според някои Мильо почива някъде към 1973 г.

Продавачка в магазин, където са приютявали Мильо на топло, твърди, че той умира към 1976-77-а година. Последният спомен за него е, че вече ходил окъсан и все по-малко са били тези, които са му помагали. Намират го вкочанен в стаичката му на ул. “Теодосий Търновски”.

Вълнуващата легенда за свръхчовешката надареност на зевзека карала мнозина да го замъкват някъде, да му разказват разни истории за жени и да го карат да се възбуди. Искали да видят истина ли е. Така един недалновиден млад мъж завел годеницата си пред прозореца на Мильо, за да го гледат като се съблича. Гледали, гледали, след което момичето развалило годежа.

Д-р Георги Лазаров, съученикът на загиналия в концлагер музикант Сашо Сладура от някогашния френски колеж в Пловдив, е инициаторът за паметника на Мильо преди години. Емигрантът в Балтимор, САЩ, дари средства и за паметник на Сладура. Скулптурата е дело на майстора Данко Данев. Мильо, с ръка на ухото и друга – дълбоко в джоба, седи на стълбището над Главната, където често е бил виждан приживе.

“Той беше един безобиден идиот, аз го помня – разказва в свое интервю бившият ректор на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” проф. Огнян Сапарев. Смятам, че той е най-големият символ на Пловдив след тепетата. Мильо беше симпатичен идиот, докато атмосферата в Пловдив е идиотска, но не толкова безобидна”.

Стана ясно как е изглеждал Мильо без така характерния му вече “бронзов оттенък”. Фейсбук групата “Акция “Фото Пловдивъ” публикува снимка на зевзека, когато той е по-млад. Тя е правена в студио.

Портретната фотография е много повече от просто обективна в случая, като улавя и характера му. Не може да се каже, че е бил хубавец, но пък с големите си уши и нос със сигурност се е откроявал в тълпата, а и едва ли нещо му е убягвало.

Вероятно и заради тази си колоритност, Мильо често е бил обект на внимание от известни фотографи, а и художници като Златю Бояджиев.

Това далеч не е първата публикувана фотография на Михаил Тодоров (Мильо), но пък е единствената оцветена и то от по-млада възраст.

А ето и историята зад кадъра:

“Аз Ви предоставих тази снимка и за да няма чудене, и спекулации, веднага обяснявам: Снимката е направена във студиото на фотото, срещу кино “Балкан” (сега Бинго Балкан), известно като Фото ORWO. Фотографът е моят приятел Димитър Чаов – Димо, който лично ми предостави негативната фото-плака.

Историята е, че Мильо е обичал през зимата, да стои до печката и да гледа, как Димо снима “каките”, като задължително, си е припявал познатата песничка… Така идва идеята и Димо, с малко зор, го е накарал да седне пред фотоапарата.

Това е, може би, единствената студийна снимка на Мильо. Да се знае! Преди да я публикувам, се чух с Димо, който даде съгласието си. Публикувам Ви и снимка на Авторът – Димитър Чаов – Димо, роден 1939г. Да е жив и здрав!”, обясни Атанас Петров, който е предоставил фотото на групата.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ново силно Земетресение удари Турция, хората са силно притеснени
Next: 117-годишна жена: Жива съм благодарение на уискито

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.