Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дрогиран мъж забил нож в главата на кинолегендата Иван Иванов
  • Новини

Дрогиран мъж забил нож в главата на кинолегендата Иван Иванов

Иван Димитров Пешев август 23, 2023
gfhdfgherewtrwe.png

Покрай зачестилите случаи на зверства и насилие в последните седмици актьорът Иван Иванов, който следи процесите в държавата пред телевизора във вилата си в село Оборище, припомня, че никой не е застрахован и може да стане жертва на психопат.

Кинолегендата връща спомените за един от най-драматичните моменти в живота му, когато бил нападнат от полудял наркозависим, а белезите от касапницата още стояли по главата му.

Случката се разиграва преди години в малко заведение, където звездата от „Всичко е любов“ била на раздумка на по питие с колегата си и добър приятел Любен Чаталов. Изведнъж в кръчмата нахлул непознат мъж, който тръгнал да напада с нож. „Въпросният просто не беше на себе си, беше наркоман.

И до днес имам белези от ножа. Влезе с една кама и ни нападна. Беше ми забил острието на 3-4 см в мозъка.

Но ми нанесе и емоционални щети, както и на Любо. Не знам какво стана после с него, но жалко, беше младо момче, а не знаеше изобщо на кой свят е“, споделя Иванов. Като по чудо бързата намеса на лекарите от спешния екип в „Пирогов“, където двамата с Чаталов били откарани, успява да ги спаси от по-сериозни увреждания.

Тогава двамата артисти не предявяват съдебен иск срещу нападателя си, макар да имат пълното право. Инцидентът обаче става една от причините кинозвездата от миналия век да вземе решение да се уедини на село.

Вече повече от десетилетие Иван и съпругата му Петя Силянова живеят в панагюрското село Оборище. Къщата им там носи артистичното име „Дом за отдих и култура“, а табела с този надпис посреща още на портата. С много труд, лишения и вложено време са успели да превърнат старата постройка в уютна вила, в която добре дошли са само шепа приятели.

71-годишният актьор, който два пъти преборва коварната диагноза рак на гърлото, предпочита уединението и вече почти не кани гости у дома. Пенсионер отдавна, Иванов се е отдал на писане, работа по двора и прави малки ремонти по къщата. За уюта вътре пък се грижи обичаната му съпруга.

Тя успява да съчетава работата с домакинството и няколко пъти в седмицата пътува до София, за да играе в театъра.
Заради скромните им доходи продължава да се занимава и с дублаж, за да припечелва още средства. ретро

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедията в Гърция е чудовищна! Вижте за какво чудо става дума
Next: Почина черноморският Хачико, който 12 години чака мъртвия си стопанин

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.