Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Гащетата му бяха изгорели: Треньорът, спасявал децата, ударени от мълния, със смразяващ кръвта разказ за ужаса
  • Новини

Гащетата му бяха изгорели: Треньорът, спасявал децата, ударени от мълния, със смразяващ кръвта разказ за ужаса

Иван Димитров Пешев август 31, 2023
trwqgsdgsdgsd.png

Момчетата са на 11 години и са имали тренировка с детската школа по футбол на изкуственото игрище.

Първа помощ са оказали треньорите и хора в близост. Децата незабавно са били откарани към двете болници в Русе – „Канев“ и „Медика“, където незабавно са били поети от реанимационни екипи.

„Около 19.30 часа линейка е докарала 11 годишно момче в клинична смърт, без сърдечна и без дихателна дейност и цианотично. В продължение на 1 час реанимационни екипи извършват реанимация, правят всичко по силите си и всичко възможно, но детето не се върнало към живота“, съобщиха от болница „Канев“.

„Другото момче е пристигнало в клинична смърт, без сърдечна дейност. Дежурният реанимационен екип е провел адекватна реанимация и е възстановил основните жизнени показатели на момчето.

Към момента детето е интубирано, в медикаментозна кома и в тежко състояние. Провеждат се консултации, за да се установят допълнителни увреди, ако има такива, по вътрешните органи“, заявиха от „Медика“ за състоянието на пострадалото дете.

Старши треньорът на втория отбор на „Дунав“ Мариян Тодоров пръв се е притекъл на помощ.

„Тренират си децата и падна един гръм, аз бях на съседното игрище. Отидохме веднага, взехме да им даваме, аз колко съм давал изкуствено дишане.

Детето се оправи, другото дете също мисля, че почна да диша.

Между другото, може би другото дете, то беше поело, отзад имаше проблем, гащетата му бяха поизгорели.

Линейките дойдоха, дишаха децата. Чакаме, много им е рано Господ да ги взема.

Аз съм 45 години по терените, за пръв път ми се случва такова нещо, все съм чувал…

Аз видях някаква светкавица, мислех, че тя е настрани даже, не мислех, че е при тях, при децата, но явно се оказа, че е. Може би е ударило едното дете, не знам, аз бях на другото игрище, видях, че лежаха, даже в първия момент си мислех, че някакъв страх има, затова са легнали, после като отидохме, те ….“, разказа емоционално Тодоров, цитиран от Русе Медия.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: За пример! 84-годишната баба Минка върви 15 км в гората за час и половина
Next: Лили Иванова се надява: Да пребори зловещо предсказание на Ванга

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.