Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 86-г. баба разплака България: Не можеш да ми помогнеш, чадо
  • Новини

86-г. баба разплака България: Не можеш да ми помогнеш, чадо

Иван Димитров Пешев септември 1, 2023
bdfgsdfheww.png

Самотата понякога може да бъде същинска болест. Най-често от последиците ѝ страдат възрастните хора. В повечето случаи те са принудени да търпят и физическа болка, която допълнително засилва отчаянието им, пише Глас нюз бг.

Такава е и историята на баба Бисера от село Пороминово. 86-годишната жена е видяна да се влачи по улицата. Но за нея това не е проблем, тя така си ходи и… оцелява.

 

Непозната жена се втурва да ѝ помогне, а срещата им не приключва дотам. А може би ще има и едно по-добро развитие за самотната изстрадала пенсионерка.

Вижте цялата история:

„НЕ МОЖЕШ ДА МИ ПОМОГНЕШ, ЧЕДО“. Това бяха първите думи на тази баба, когато отбих от пътя да я вдигна, мислейки си, че е паднала..

Това е баба Бисера на 86 е, не може да ходи от 2 години и буквално се влачи по земята, за да оцелява. Днес „случайно“ се срещнахме на място, на което нямах планове да ходя.

Не можах да я вдигна, но отидох вместо нея до магазина да ѝ напазарувам. Тя се просълзи.. и ме покани да влезна с нея вътре, нямала кафе от месец, иначе би се радвала да пием кафе заедно и да си „подумаме“.

Баба Бисера е вдовица, губи и двамата си синове, единия преди месец, с внуците си не общува и така остава съвсем сама. За краката пие хапчета „ама не помагат“.

Отидох да купя и хапчетата ѝ, обаче после се оказа, че ги пие от 2 години, когато последно я е преглеждал лекар. А сега, дали още трябва да ги пие, не знае.

Седнахме да пием лимонада и да ми разкаже мъката си (загубата на близките ѝ същества), Мизерията, в която живее не я мъчи това, че се влачи и набира на ръце, не я мъчи.

Мъчи я самотата. Пари не проси, в старчески дом не иска да ходи. „Неволята я учи да се справя“, ми каза твърдо.

Иска само с някой да си дума от време на време и „да апнеме заедно пак“.

И въпреки скромносста ѝ има нужда от пералня, котлон на ток и телефон поне, покрива ѝ тече и дупки зеят около външната врата.

Страшно изглежда тая къща, която с мъжа ѝ са съградили сами (и двамата сираци).

Но още по-страшно е да паднеш и да няма кой да разбере.

А на края ме изпрати с огромна усмивка.

ПП: всички снимки са направени с нейно съгласие и знание.

Моля, свържете се с Полина Янева – тя е открила жената, аз само предавам натам! 0882142448.“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Луна се изфука със скъпарска придобивка, мрежата кипна
Next: Падна завесата около премахването на Жени Марчева от bTV, става шефка в радио?

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.