Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 86-г. баба разплака България: Не можеш да ми помогнеш, чадо
  • Новини

86-г. баба разплака България: Не можеш да ми помогнеш, чадо

Иван Димитров Пешев септември 1, 2023
bdfgsdfheww.png

Самотата понякога може да бъде същинска болест. Най-често от последиците ѝ страдат възрастните хора. В повечето случаи те са принудени да търпят и физическа болка, която допълнително засилва отчаянието им, пише Глас нюз бг.

Такава е и историята на баба Бисера от село Пороминово. 86-годишната жена е видяна да се влачи по улицата. Но за нея това не е проблем, тя така си ходи и… оцелява.

 

Непозната жена се втурва да ѝ помогне, а срещата им не приключва дотам. А може би ще има и едно по-добро развитие за самотната изстрадала пенсионерка.

Вижте цялата история:

„НЕ МОЖЕШ ДА МИ ПОМОГНЕШ, ЧЕДО“. Това бяха първите думи на тази баба, когато отбих от пътя да я вдигна, мислейки си, че е паднала..

Това е баба Бисера на 86 е, не може да ходи от 2 години и буквално се влачи по земята, за да оцелява. Днес „случайно“ се срещнахме на място, на което нямах планове да ходя.

Не можах да я вдигна, но отидох вместо нея до магазина да ѝ напазарувам. Тя се просълзи.. и ме покани да влезна с нея вътре, нямала кафе от месец, иначе би се радвала да пием кафе заедно и да си „подумаме“.

Баба Бисера е вдовица, губи и двамата си синове, единия преди месец, с внуците си не общува и така остава съвсем сама. За краката пие хапчета „ама не помагат“.

Отидох да купя и хапчетата ѝ, обаче после се оказа, че ги пие от 2 години, когато последно я е преглеждал лекар. А сега, дали още трябва да ги пие, не знае.

Седнахме да пием лимонада и да ми разкаже мъката си (загубата на близките ѝ същества), Мизерията, в която живее не я мъчи това, че се влачи и набира на ръце, не я мъчи.

Мъчи я самотата. Пари не проси, в старчески дом не иска да ходи. „Неволята я учи да се справя“, ми каза твърдо.

Иска само с някой да си дума от време на време и „да апнеме заедно пак“.

И въпреки скромносста ѝ има нужда от пералня, котлон на ток и телефон поне, покрива ѝ тече и дупки зеят около външната врата.

Страшно изглежда тая къща, която с мъжа ѝ са съградили сами (и двамата сираци).

Но още по-страшно е да паднеш и да няма кой да разбере.

А на края ме изпрати с огромна усмивка.

ПП: всички снимки са направени с нейно съгласие и знание.

Моля, свържете се с Полина Янева – тя е открила жената, аз само предавам натам! 0882142448.“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Луна се изфука със скъпарска придобивка, мрежата кипна
Next: Падна завесата около премахването на Жени Марчева от bTV, става шефка в радио?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.