Смъртта е неизбежна за всяко живо същество на земята и рано или късно всеки изпитва сърдечната болка от загубата на любим човек.
В сърцето остава дълбока рана, която дълго не зараства. И въпреки че казват, че времето лекува, болката от загубата остава с нас дълги години. Уви, но така е било, е и винаги ще бъде.
След 59 години брак Джери починала, оставяйки мъжа си Боби сам в този необятен свят.
Когато фотографът Ейприл Юрчевич-Шепърд видяла скърбящия вдовец до ковчега на покойната си съпруга, тя била толкова развълнувана от гледката, че описала това, което видяла с думи.
Нито написаното от нея, нито сърцераздирателната снимка трябвало да бъдат публикувани. Но по молба на членовете на семейството на Боби и Джери, Ейприл публикувала историята във фейсбук с надеждата, че ще помогне на другите да се справят с болката от загубата.
Това е история за това как смъртта е неразделна част от живота ни, но и за най-мощната сила на земята – любовта.
На някои може да се стори твърде дълга, но все пак ви препоръчваме да я прочетете до края. Уверявам ви, заслужава си.
„Днес станах свидетел на любовна история Не любовта, която изпитват младите, водени от страст и бушуващи хормони. Не и тази, която чувстват току-що женените, които са се заклели да живеят във вечна любов и преданост, докато смъртта ги раздели.
В нашия свят, където обетите са загубили своята стойност и святост, днес видях рядкост, която може да се сравни със скъп диамант в изящен дизайн. Днес видях мъж, мъж с разбито сърце, застанал до най-ценното си притежание. Беше въплъщение на истинската любов.
Когато влезе в стаята, стъпките му бяха тромави, но решителни, а очите му бяха приковани в центъра на стаята, към която се насочваше. До двете лампи стоеше сив стоманен ковчег. Едната половина на капака беше отворена, от другата лежаха красиви ярки цветя, украсени с панделки, с надпис „любима жена“ и „любима майка“.
Приближавайки се до ковчега, той веднага се наведе и целуна боядисаните й устни, докато крехкото му тяло трепереше, опитвайки се да остане изправено.
После й прошепна много нежно само няколко думи. Разбира се, той е казвал тези думи безброй пъти, но в този ден ги каза пред нея за последен път.
— Знам, че не ме чуваш — прошепна той – Но аз те обичам.
След това от очите му потекоха сълзи.
Сбогуването на членовете на семейството беше планирано едва след час и нещо, но той пристигна по-рано. Не искаше да губи последните няколко часа. Тя беше с него 60 години, но това му се стори недостатъчно. Съвсем недостатъчно.
След това придърпа един стол и седна на него. До ковчега той седеше почти час, държейки бастуна с дясната си ръка, а покойната си съпруга с лявата. Той потри ръцете й и ги потупа с длани. Обикновено така я утешаваше, но този ден утеши себе си.
Изглежда не го притесняваше, че кожата й беше студена, а тялото й сковано и неподвижно; не го интересуваше, че тя не отговори на думите, които й прошепна. Колкото и да е странно, всичко изглеждаше напълно нормално, с изключение на големия брой цветя и малки подаръци, изпратени от съчувствени приятели.
Тъй като семейството постепенно започна да се събира, той продължи да седи, държейки ръката й, като от време на време я галеше по косата.
— Тя изглежда страхотно, нали? — попита той, когато децата им се приближиха. Всички се съгласиха. И всички плачеха.
Почти пет часа той остана до мъртвата си съпруга, докато напълно изтощеното му тяло и ум поискаха почивка.
Този човек, този предан мъж, показа повече благосклонност в моменти на скръб и печал, отколкото мнозина в благополучни времена.
Стоях отстрани със страхопочитание, гледайки изложената вярност. Никога не бях виждала толкова съкрушен човек,с откраднато щастие от проклятието на смъртта. Чудех се, докато го гледах, какво ще прави утре и вдругиден? Днес беше само началото на трудния път.
Междувременно тя все още е тук, лежи до него, може да я докосне и може да целуне устните й. Но утре, след като тялото й е дълбоко под земята, той ще се върне в дома си и тогава какво?
Нещата й все още ще бъдат там – миризмата на кожата й, надрасканите списъци с покупки, любимият й стол, остатъците в хладилника, леглото им. Леглото им. Как човек спи сам след като 59 години е лежал до най-добрия си приятел? Не мога да си представя, че някога ще спя отново.
Днес станах свидетел на една любовна история. И ще я видя отново утре, когато краят на историята приключи и и сцената е празна и светлините угаснат.
За Боби и всичко, което е той.“
На всички, които сега преживяват загубата на любим човек, желая бързо излекуване на духовните рани и изцеление на сърцето. Вашите близки ще останат завинаги в паметта ви, а любовта, която изпитвате към тях, ще ви вдъхновява и в бъдеще.
Надявам се, че историята на този човек ще помогне на хората да укрепят силите си в трудни времена. Никога не трябва да забравяме, че нашите близки са винаги с нас, в спомените ни, в сърцата ни и в молитвите ни.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: