Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата
  • Новини

Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата

Иван Димитров Пешев септември 2, 2023
qwdkasgkaslgas.png

Казармата е преживяване, което си има позитивни и отрицателни страни.

След като парламентът отхвърли предложението на депутатите от Патриотичния фронт за връщане на задължителната военна служба, е време да си припомним една знакова песен.

Това е мелодията, с която по време на социализма завършваше всяко изпращане на новобранците в Българската армия.

Изпълнението на Status Quo караше да настръхват не само младежите, напускащи дома си за период от 2 години, но и всички роднини и приятели. Да си припомним великолепното парче „In The Army Now“, което неизменно огласяше българските градове и села през септември.

Парчето е емблематично за британската рок група и е от едноименния студиен албум, излязъл през 1986 година.

То веднага оглавява класациите в по-голямата част от европейските страни и не слиза от върховете и през следващата 1987 година. Създадената през далечната 1962 година рок група е любима на поколения меломани и продължава концертната си дейност и до днес.

Всъщност, оригиналът принадлежи на родените в Южна Африка нидерландци – братята Роб и Ферди Боланд, които я записват през 1981 г., но не постигат особен успех. Това ще се случи цяла петилетка по-късно, когато в истински хит ще я превърнат британските рокдинозаври от Лондон.

През 1986 г. тяхната версия заема второ място в родната Великобритания и първо място в Германия, Австрия и Швейцария, и то – през първата седмица с пускането на пазара.
Впоследствие песента е изпълнявана и от други групи, сред които са словенската Laibach (в албума си от 1994 г., озаглавен NATO), френската Les Enfoires (под заглавие Ici Les Enfoires, с френски текст, издадена като сингъл също през 1994 г.).

Ако има група на света, за която може да се каже, че е живяла рок-енрол на 100 %, то това безспорно е „Стейтъс Куо“ (Status Quo). Основана е от басиста Алън Ланкастър и китариста, и вокалист Франсис Роси.
Отначало бандата се нарича „Спектърс“
(The Spectres), още в далечната 1962-ра, но нямали голям успех и променили името й.

За близо 55-годишната си история те са свирили на живо повече от 6000 пъти, а публиката им е била общо 25 милиона души. През всичките тези години са пропътували милиони километри и са прекарали общо над 23 години в турнета, далеч от дома.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: МВР министърът с нови разкрития за убийствата на Къро и Алексей Петров, каза мъртъв ли е Пепи Еврото
Next: Определиха парите за празниците: Всички почивни дни през септември

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.