Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата
  • Новини

Има ли някой, който да не помни мелодията, с която милиони младежи влизаха през септември в казармата

Иван Димитров Пешев септември 2, 2023
qwdkasgkaslgas.png

Казармата е преживяване, което си има позитивни и отрицателни страни.

След като парламентът отхвърли предложението на депутатите от Патриотичния фронт за връщане на задължителната военна служба, е време да си припомним една знакова песен.

Това е мелодията, с която по време на социализма завършваше всяко изпращане на новобранците в Българската армия.

Изпълнението на Status Quo караше да настръхват не само младежите, напускащи дома си за период от 2 години, но и всички роднини и приятели. Да си припомним великолепното парче „In The Army Now“, което неизменно огласяше българските градове и села през септември.

Парчето е емблематично за британската рок група и е от едноименния студиен албум, излязъл през 1986 година.

То веднага оглавява класациите в по-голямата част от европейските страни и не слиза от върховете и през следващата 1987 година. Създадената през далечната 1962 година рок група е любима на поколения меломани и продължава концертната си дейност и до днес.

Всъщност, оригиналът принадлежи на родените в Южна Африка нидерландци – братята Роб и Ферди Боланд, които я записват през 1981 г., но не постигат особен успех. Това ще се случи цяла петилетка по-късно, когато в истински хит ще я превърнат британските рокдинозаври от Лондон.

През 1986 г. тяхната версия заема второ място в родната Великобритания и първо място в Германия, Австрия и Швейцария, и то – през първата седмица с пускането на пазара.
Впоследствие песента е изпълнявана и от други групи, сред които са словенската Laibach (в албума си от 1994 г., озаглавен NATO), френската Les Enfoires (под заглавие Ici Les Enfoires, с френски текст, издадена като сингъл също през 1994 г.).

Ако има група на света, за която може да се каже, че е живяла рок-енрол на 100 %, то това безспорно е „Стейтъс Куо“ (Status Quo). Основана е от басиста Алън Ланкастър и китариста, и вокалист Франсис Роси.
Отначало бандата се нарича „Спектърс“
(The Spectres), още в далечната 1962-ра, но нямали голям успех и променили името й.

За близо 55-годишната си история те са свирили на живо повече от 6000 пъти, а публиката им е била общо 25 милиона души. През всичките тези години са пропътували милиони километри и са прекарали общо над 23 години в турнета, далеч от дома.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: МВР министърът с нови разкрития за убийствата на Къро и Алексей Петров, каза мъртъв ли е Пепи Еврото
Next: Определиха парите за празниците: Всички почивни дни през септември

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.