Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • До оградата ни стоеше стара количка. Приближих се и видях, че са ни подхвърлили бебе
  • Новини

До оградата ни стоеше стара количка. Приближих се и видях, че са ни подхвърлили бебе

Иван Димитров Пешев септември 2, 2023
sdfgdfhgewetwe.jpg

Имам семейство с две деца и сме много щастливи. Живеем в хубава къща на село извън града. Вилна зона, където хората идват през лятото. По принцип тук живеят богати хора или с доход над средния.

Казвам се Инна и съм на 42 години, съпругът ми Васил е на 44 години. Преместихме се в тази къща, когато осиновихме големия си син Алексей. Решението да вземем дете от сиропиталището ни дойде веднага след като лекарите потвърдиха, че няма да виждаме собствените си деца.

Алексей беше първият човек, когото видяхме, когато влязохме в сиропиталището. И двамата го харесахме и когато го опознахме по-добре, разбрахме, че точно това дете искаме.

След това мина много време. Един ден излязох в градината да полея цветяа и забелязах, че до нашата ограда има бебешка количка. Това много ме изненада, защото съседите ни нямаха бебета.

Разбрах, че се е случило нещо лошо и веднага отидох там. Приближавайки се, забелязах, че количката е много мръсна и стара, а когато погледнах в нея, видях бебе.

Нежно взех детето в ръката си, погледнах дали няма никой наоколо и се прибрах.

— Скъпи, извикай полицията – извиках на съпруга си.

— А какво е станало? Нещо е изчезнало ли?

— Напротив, намери се! Подхвърлиха ни бебе.

– Какви ги говориш? Намери го на улицата? Абе, всички хора ли се побъркаха? Да нне говорим, че на улицата има големи кучета. Какво ще стане, ако го нападнат?

— Успокой се и се обади на полицията.

Бебето се събуди и започна да плаче. Разбрах какво се е случило и започнах да го събличам. Бебето се оказа момиченце, на чиято ръчичка беше завързана бележка на връв: „Аз съм Алиса, на 5 месеца съм. Искам вие да бъдете мои родители, защото майка ми не може да ми осигури всичко, от което се нуждая.“

Дълго гледах бележката и не можех да повярвам на написаното. Може ли някой наистина да даде детето си на непознати?

Скоро пристигна полицията. А следващите седмици бяха като мъгла, защото търсихме нещастната майка, за да напише отказ от детето. Намерихме я. И така най-накрая успяхме да приберем нашата малка принцеса Алиса.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Държавна фирма обяви 2300 лева заплата, търси много хора
Next: Жена изпаднала в кома, оставяйки мъж и 6 деца. След години ги очаквала огромна изненада

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.