Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Последното предсказание на Преподобна Стойна: Чудото у България ке е след
  • Новини

Последното предсказание на Преподобна Стойна: Чудото у България ке е след

Иван Димитров Пешев септември 12, 2023
dfshgfhgfhfgh.png

На 9 септември 1883 г. е родена Преподобната Стойна.
Истинското име на Преподобна Стойна, 1883 – 1933 г., е Стойна Димитрова. Почти през целия си живот е живяла в с. Златолист, Петричко. Тя не е толкова популярна, колкото Ванга. Въпреки това Ванга сама казвала, че баба Стойна е три пъти по-силна от нея.

Всъщност Преподобна Стойна била известна и като духовната учителка на Ванга. Петричката пророчица неведнъж я е признавала за своя предтеча и често пращала болни да търсят изцеление на гроба ѝ. Също така веднъж месено баба Ванга е идвала в Златолист, за да се зареди от големия чинар в двора на манастирчето “Свети Георги”, пише “Стандарт”.

Легендата гласи, че чудотворното дърво се извисява още от създаването на българската държава. Всеки страдащ трябва само да обгърне здравият му вековен дънер и ще се изцери.

Смята се, че чинарът дава огромна сила и енергия, както била убедена и самата Преподобна Стойна. Днес на дървото са вързани две люлки. Всеки, който има молба към светицата, трябва да се полюлее на тях.

В двора на манастирчето се намира още и кладенец на желанията. Всеки, който има определено желание, само трябва да се наведе над него и да прошепне искането си над живата вода

Преподобна Стойна била изключително популярна лечителка. Въпреки че почти през целия си живот била сляпа, тя била надарена с духовно зрение.

Тя, както много други наши пророчици, е направила предсказания за бъдещето на България. През 1933 г. тя казва пред семейството на Костадин Георгиев:

“Много работи ке станат. Ама чудото у България ке е след шейсет години. Ако политикантите скарат народо и он почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Деца и стари ора ке умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на ората, Коста, обич. Нема ли я, ке се затрие убавата ни държава…”.

“Идете си по домовете, арни човеци, идете си, но да знаете – на нашата земя се е родила бела птица. От мъка се е родила. Може да е гълъб, може да е нещо друго. След 60 години тая птица ке литне по широкио свет. Който нашенец я види или пипне с чисти ръце и арно сърце, ке получи голема сила, дека никой не я знае… Айде идете си добри ора и се молете на Бога…”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лежала е в затвора, извънбрачно дете – баща ѝ я изоставя, а днес е сред най-великите и красиви актриси! Поклон!
Next: Уволниха един от важните хора в кабинета

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.