Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вежди Рашидов: Не вярвам, че днес Бойко Борисов ми е приятел. Вече няма нужда да ми се обажда
  • Новини

Вежди Рашидов: Не вярвам, че днес Бойко Борисов ми е приятел. Вече няма нужда да ми се обажда

Иван Димитров Пешев септември 17, 2023
ehasdfhsgdfhdfh.png

Хванах един рак от политиката. Кярът ми беше това, дори преживях куп унижения в нея

Липсваше ми истина в политиката, но исках нещо да оставя. Аз съм идеалист – глупак и съм труден за контролиране. Хората там идват страхливи

Отидох в политиката като идеалист, но през 2009 г. това беше един друг ГЕРБ. Отказах третия мандат на Борисов рано сутринта, а на обяд закарах Боил Банов да се кълне. След това отидох да бъда депутат, защото Борисов ме попита искам ли Пловдив област – на мен ми беше все едно къде – мен хората ме обичат.

Аз винаги съм бил много лоялен човек. Турчин стане ли ти приятел, не си гледай гърба. Аз бях приятел на Бойко Борисов, дори загърбвах грешките му, защото това е тип хигиена на морала към приятелството. Но накрая се оказва, че само ти си бил лоялен. Днес Бойко Борисов не вярвам да ми е приятел, той си има други приятели, но да е жив и здрав.

Това заяви пред БНТ бившият депутат Вежди Рашидов и по темата допълни:

„Няма нужда да ми се обажда вече. Мъжете се обаждат. Аз бих се обадил. Но да е жив и здрав.

Американското посолство щом е казало аз ще се оттегля. Не може, нас ни управляват нашите приятели от Америка. Когато бях министър при мен дойде американската посланичка и аз тогава си позволих да й кажа, че „Америка за България“ прави такава политика, че разделя българското общество на две и ако всички си заравяте главата и само аз го виждам – много зле.

Вече няма да вдигна телефона, няма да се върна, срокът за обаждания мина. Има една човешка болка от предателството. Ако случаен човек те обиди, подминаваш го и го забравяш. Но приятелството е години инвестиция, любов, вяра, доверие, лоялност – всички човешки добродетелни качества. Да те предаде приятел, на който си бил предан до дупка, е болезнено“.

„Хванах един рак от политиката. Кярът ми беше това, дори преживях куп унижения в самата политика. Не знам как ги изтърпях. Аз работя с истината. А свободата е всичко онова, което можеш да кажеш, да мислиш образно, чувствено, честно и искрено. Тази истина в политиката ми липсваше. Но исках нещо да оставя. Аз съм идеалист – глупак и съм труден за контролиране. Хората там идват страхливи“, каза Вежди Рашидов.

По повод скандалната реплика на Рашидов, направена в пленарната зала в почивката, но при включени микрофони: Всички (нецензурна дума) се събудиха да се сетят, че преди 15 години са изнасилвани, той заяви, че не съжалява за думите си.

„Ние си скриваме главите зад думите, които нямат друго определение за хора, които за облаги и за интереси правят секс. Не съжалявам за думите си, защото това е истината. Ще поема за истината всичко и се оттеглих отвсякъде. Нашият народ иска някой да му дрънка глупости и е щастлив. А истината? Истината не можеш да я държиш в рамки“, допълни той.

„В ателието се чувствам в свои води. Целият ми живот е ателие. То е като риболова – то е онова нещо, което като хвърлиш въдицата, вторачваш се в една тапа, нито знаеш какво има под или над водата. Мозъкът ти спира да мисли цифри, хора, адреси, телефони. Компютърът си почива. Като вляза тук и спирам да мисля за друго, а след това чувствам хубава умора“, каза още Вежди Рашидов.

БНТ, 24 часа

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредна вест за състоянието на Мира Добрева
Next: Ген. Мутафчийски потъна в скръб! Отиде си светило на ВМА

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.