Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Поклон: Стоичков потъна в скръб преди идването на Карл Люис в България
  • Новини

Поклон: Стоичков потъна в скръб преди идването на Карл Люис в България

Иван Димитров Пешев септември 22, 2023
zdhsgfdhghfghfghfg.png

Верен на патриотизма си Христо Стоичков днес отбеляза Денят на Независимостта на България.

Той написа пост във Фейсбук, с който изразява непримиримия си дух:

„В живота си винаги съм се гордял и радвал, че съм независим! Тази дума ме прави свободен! Днес България празнува своята независимост! Денят, в който никой повече няма да насилствено да ни кара какво да правим и какво да мислим! Празнувайте, българи! Ние сме горд и независим народ!“

 

Изсипаха се поздравления:

„Един голям българин е казал Дела трябват а не думи

Ти си такъв човек. Ицо, жив и здрав бъди и всички от цялото семейство най вече внучката честит празник“

„Честит празник! Но в момента май сме независими на книга, други държат конците. Хубав ден“

„Честит празник на всички ни . За съжаление Ице, ние сме ужасно зависими, дори привидно сме и свободен Народ“

Въпреки силните думи обаче Стоичков тези дни преживя голяма болка.

България и той се раздели с неговият голям приятел издателят Тошо Тошев.

Стоичков не пропусна да отбележи това във Фейсбук.

„Българската журналистика е създала велики имена!

Един от тях е Тошо Тошев! Почивай в мир, Тошо!

И при теб, и днес вестник Труд е този, който винаги ще уважавам“, написа той.

 

На 23 септември България ще отбележи един грандиозен момент.

У нас пристига носителят на девет златни олимпийски медала Карл Люис.

Най-бързият човек на планетата е е обявен за Спортист на века от Международния олимпийски комитет. Карл подкрепя Пробега на мира още от самото му начало през 1987 година.
Той е първият носител на наградата „Почетен факлоносец на мира“, целяща да
насърчава хората, които влагат безкористно талантите и енергията си в служба на
каузата на мира и в други прояви на силен дух, състрадание и доброта, които
помагат за превръщането на нашия свят в единен дом на мир и хармония.

Люис пристига по покана на Община Пазарджик, организацията Пробег на мира.

Заедно със Стойчков ще открият приказно място в Пазарджик.

Стоичков също е посланик на Пробега на мира за Европа.

Мястото е „Градината на света“.

 

Идеята е градината да носи посланието за мир.

Там двамата ще запалят „Вечен пламък на мира“.

Дори при буря пламъкът ще гори ярко всеки ден, през всички сезони и във вечността.

„Вечният пламък на мира“ е истинско инженерно чудо – постаментът е
оборудван с най-съвременни технологии, които му позволяват да остане запален
дори при най-лошо време.

„Вечният пламък на мира“ е разположен между две
специално обособени цветни градини, посветени съответно на Карл Люис и на
Христо Стоичков.

Всяка година на 21 септември светът отбелязва Деня на мира, обявен от Общото
събрание на ООН за ден в подкрепа на идеалите на всеобщия мир. Това е денят, в
който започва Седмицата на мира в България.
Призивът на ООН, съдържащ се в резолюция на ООН А/RES/36/67, кани публични
институции, училища, медии и организации с идеална цел да празнуват
Международния ден на мира на ООН всеки 21-ви септември.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето какво се случва със Сашко от Перник почти 1 година след като изчезна и обедини България
Next: Слави Трифонов обяви сензационна новина и изненада всички с това си решение

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.