Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Ген. Мутафчийски потъна в скръб! Отиде си светило на ВМА
  • Новини

Скръбна вест! Ген. Мутафчийски потъна в скръб! Отиде си светило на ВМА

Иван Димитров Пешев септември 24, 2023
gewgdfhfghfdgh.png

Още едно светилата на ВМА е извървяло жизнения си път. Проф. Светослав Николов, дългогодишен ръководител на Клиника по обща урология на ВМА, е починал. Тъжната новина съобщи директорът на болницата ген. Венцислав Мутафчийски.

„Скъпи колеги,

 

С огромна болка Ви съобщаваме, че след продължително боледуване вчера ни напусна проф. Светослав Николов, дългогодишен ръководител на Клиника по обща урология на ВМА.

Сърцат лекар – пример за човечност и висок професионализъм, част от една от утвърдените школи на ВМА.

Ръководството и личният състав на ВМА изказваме своите най-искрени и дълбоки съболезнования към семейството и близките на проф. Николов.

Светла му памет!“

Генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, д.м.н., FACS

Началник на ВМА

Проф. д-р Светослав Николов завършва „Медицина“ в Медицинския университет-София през 1979 г. Има придобити специалности по урология и военна хирургия.

От 1982 г. работи в Клиниката по урология на ВМА, последователно като: клиничен ординатор, старши ординатор, началник отделение, началник клиника и началник Катедра „Урология и нефрология”.

Последователно придобива образователна и научна степен „кандидат на медицинските науки“ (1992 г.) и научно звание „доцент“ (1996 г.) и „професор“ (2016 г.).

Проф. д-р Светослав Николов, д.м.н. има научни интереси в областта на уролитиазата, екстракорпоралната литотрипсия, онкоурологията и реконструктивната хирургия.

Бил е редовен член на Специализирания научен съвет по хирургия към Висшата атестационна комисия и Специализирания научен съвет по Военна медицина.

От 2008 г. е член на изпитни комисии за държавен изпит по урология.

Член на Българското дружество по ендоурология и ЕКЛ, Българския лекарски съюз, Българското научно дружество по военна медицина, Европейската асоциация по урология (EAU) и Българското урологично дружество.

Участва в редакционни съвети на медицински специализирани издания, автор и съавтор на над 185 публикации, съобщения и рационализации в наши и чужди списания.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето колко трябва да ви плащат за работа на празничен ден, както и за извънреден труд в различните дни
Next: Официално: Борисов огласи името на кандидата на ГЕРБ за кмет

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.