Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?
  • Новини

Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Иван Димитров Пешев октомври 7, 2023
asrwefsdgbfghgfghgf.png

От фейсбук страницата на писателя на Иво Сиромахов.

„Една от особеностите на характера ми е, че обичам да посещавам музеи. Смятам, че познаването на миналото е важен ключ към разбирането на настоящето. Бил съм в над 200 музея в 53 държави. Никъде не съм видял толкова овехтели и запуснати музеи като българските“. 

„Мразовита есен. Влизам в къща-музей на прочут български възрожденец. На вратата ме посреща музейната уредничка, с присвити от студа рамене. Трепери в елечето си от агнешка кожа. Жената е много любезна, разказва ми за къщата, за историята, за семейството на великия българин. Но атмосферата е изключително неуютна – вътре няма отопление.

На един от прозорците – увяхнало мушкато е провесило мъртвите си измръзнали клончета. По стените е избила влага. Има мухъл. Овехтелите черги на пода миришат на мокро куче. Перденцата са проядени от молци.

Нарочно не казвам коя е къщата-музей, защото всички къщи-музеи в България изглеждат по този начин. Навсякъде е неприветливо, овехтяло, студено, подтискащо. Как ще вдъхновим децата си с такива жалки музеи? Как ще им вдъхнем интерес към миналото, към великите ни предци?

Няколко седмици по-късно влизам в музея на Васил Левски в Ловеч.

Сградата някога може би е била представителна, сега просто е вехта и неподдържана. Вътре, разбира се, няма отопление. Единствен посетител съм. Зад някакви витрини студени луминисцентни лампи осветяват документи и факсимилета от писма на Апостола и великите българи от революционните комитети. По стените – някакви грозни стенописи от 80-те години на миналия век. Лъха на тежък соц.

В този музей се пази сабята на Левски. Стои самотно зад витринка, като забравена, ненужна вещ.

Побеснях. Това е Васил Левски бе, хора! Това е Апостола! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Как ще оцелеем като нация, когато хранилищата на паметта ни изглеждат по тоя безобразен начин?

Вероятно има много обяснения за тая катастрофа. Сега ще почнем да разсъждаваме за държавата, за общините, за министерствата и какво ли не. И всичко тия обяснения вероятно ще бъдат верни.

Но по-страшното е, че свикваме с провала. Че го приемаме за нещо нормално, нещо естествено. Че не ни пука“, пише още Сиромахов. 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Окончателно: Излизаме на свободния пазар на ток от 1 януари 2026 г. Какво следва?
Next: Родители искали да сменят чиновете в клас. Адекватен баща ги сложил на място

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.