Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Черен ден за голямата Богдана Карадочева, която потъна в скръб
  • Новини

Черен ден за голямата Богдана Карадочева, която потъна в скръб

Иван Димитров Пешев октомври 18, 2023
bgsdofsdkfjwefew.png

От диабет на 72 години си отиде нейният брат – Бойчо Карадочев. Красавецът, по когото въздишаха не една и две родни хубавици, бе един от най-близките хора на изпълнителката, пише България Днес.

Мъчно ми е, в траур съм и не мога да говоря, простете, казва Богдана.
Освен певицата и семейството й футболния клуб Левски също страда от загубата.

Бойчо Карадочев е бил член на Управителния съвет на клуба в периода 1999-2001 г., когато сините бележат поредица успехи. През сезона Левски вдигна трета поредна титла, припомнят от отбора.

Бащата на Бойчо и Богдана – Иван Карадочев, е едни от първите спонсори на Левски. В края на 30-те години заедно с приятеля си Реджов купуват грамадна нива на мястото на стадион Васил Левски. Взимат пейки, екипи, топки, събират момчета и им казват: Вие сте новият Левски. Дълги години Иван Карадочев е председател на Футболния съюз на Левски и меценат на отбора, кумува на голяма част от играчите.

В края на 1947 г. на едно събрание на тима позорно го изгонват, наричайки го враг на народа. Плакал като дете. Иван е убит в концлагера в Ловеч през 1960 г. на 53-годишна възраст.

Близки до семейството разказват за голямата привързаност на Богдана към по-малкото й братче. Останали рано без мъжка родителска опора, двамата израстват много сплотени и задружни. Помагат на майка си, която ги отглежда и изучава сама. Бойчо няма силен афинитет към музиката като именитата си сестра, въпреки че всички от родата им се славят като големи меломани.

Брат ми го тормозеха повече от мен. Когато някой счупеше прозорец в училище, виновен винаги беше Бойчо. Когато няколко момчета бяха подправили дневника и глупаво бяха написала на отличниците двойки, а на себе си шестици, обвиниха само него и го изключиха. Кой можеше да го защити? В казармата го бяха извели пред цялото поделение и някакъв началник умник накарал войниците да викат:

Син на врага!. Брат ми беше много оскърбен, потресен и каза на мама, че ако се повтори това, си е скрил един куршум и ще се гръмне. Слава богу, не се повтори това, пише в мемоарната си книга Богдана.

След 10 ноември братът и сестрата получиха по реституция доста имоти. Първоначално Бойчо отвори кафене на столичната Узунджовска, където се събират красавиците на столицата, но после се отказва от него. Вечният ерген, както наричаха Бойчо, бе красавецът на компанията, но освен това и галантен кавалер, впечатлил не една и две девойки. Въпреки това до последно той остана ерген.

В началото на 2000 г. братът на естрадната ни звезда завъртя, подобно на убития си баща, успешен бизнес в ателие за кожарски и шивашки услуги в столичния кв. Лозенец.

Continue Reading

Previous: Голяма трагедия преди изборите: Самоуби се дългогодишна пловдивска кметица
Next: Извънредно от Поморие: Удариха една от най-опасните банди в България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.