Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ген. Мутафчийски: Такова нещо не се е случвало в нито едно лечебно заведение
  • Новини

Ген. Мутафчийски: Такова нещо не се е случвало в нито едно лечебно заведение

Иван Димитров Пешев октомври 24, 2023
leclceekhksdhksd.png

Медици и пациенти от Военномедицинска академия (ВМА) ще могат да се поклонят пред мощите на седем светци, съобщиха от болничното заведение. Негово Преосвещенство Белоградчишкият епископ Поликарп и духовници донесоха за поклонение в лечебното заведение частица от животворящия Господен кръст и мощите на седем светци. Те ще останат в Музея на военномедицинската служба до Димитровден.

Мероприятието се организира с благословението на Негово Светейшество Неофит Патриарх Български и митрополит Софийски, който в грижата си за целия народ не забравя и трудовете на медиците и им изпраща за поклонение християнски светини – за укрепване и духовни сили в носенето на нелекия кръст да служиш на ближния.

Това е безпрецедентен акт, който не се е случвал в нито едно цивилно или военно лечебно заведение. Не трябва да забравяме, че най-важното в професията ни е милосърдието и обичта към ближния, което е и в основата на християнството. От вяра имат нужда и пациентите, и лекарите, а нашата професия е такава, че ние сме се посветили на хората, заяви началникът на ВМА генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, д.м.н., FACS.

Какво е животът без вяра – живот без посока. Затова за нас е важно за се уповаваме на вярата, особено в трудни и тежки моменти. Военните медици по принцип сме призвани да вземаме решения в отговорни времена. И ако нямаме вяра в себе си, би било невъзможно да вършим работата си, допълни още той.

Началникът на ВМА изказа за пореден път своята признателност към Негово Светейшество Неофит Патриарх Български и митрополит Софийски за засвидетелстваната подкрепа през годините, както в битката с пандемията от COVID-19, така и в кампанията „Бъди един от нас: Дари кръв – спаси живот!“, в която ежегодно десетки свещенослужители и техните близки даряват кръв безвъзмездно и помагат на нуждаещи се пациенти не само във ВМА, но и в цялата страна.

От днес стартира и дарителска кампания за събиране на средства за изграждането на параклис в двора на ВМА.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Председателят на Съвета на директорите на Лукойл Владимир Некрасов почина внезапно
Next: Извънредна новина от Виена за Шенген и България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.