Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сила, власт, красота и гердан! Сензационни разкрития за Ваня Григорова
  • Новини

Сила, власт, красота и гердан! Сензационни разкрития за Ваня Григорова

Иван Димитров Пешев ноември 3, 2023
vsdfbfsdhfghrtrte.png

Коя е Ваня Григорова? Хората сме сложни същества и въпросът „кой съм аз“ може да бъде натоварен с много екзистенциализъм и философия. 

 

Затова, придържайки се към фактите, ще се опитаме да направим портрет на кандидата на кмет на София – Ваня Григорова, обръщайки внимание не толкова на присъствието й в политиката, колкото на личните истории, които могат да бъдат разказани.

Като тази за баба й Цветана Григорова от село Яна – сестра на нейния дядо, която била помощник-картечарка в 41-и пехотен полк от Българската армия.

През 1944 г. заминава на фронта като доброволка, още ненавършила 18 години. Връща се пораснала и ранена. После цял живот работи като санитарка.

БИЖУТА, СТИЛ И ЦВЕТОВЕ

Ваня Григорова е на 45 г, зодия Дева.

По-често може да бъде видяна на събития и изяви с панталон и сако, отколкото с рокля и пола. И в двата случая обаче предпочитаните от нея цветове са по-тъмните – синьо и сиво.

Според Румяна Пенева, имидж консултант и стилист, цитирана от Ladyzone, повечето политици избират класически решения по отношение на кройки и цветове.

Често Ваня Григорова може да бъде видяна в спортно-елегантен аутфит – дънки, които комбинира с широк кожен колан, и сако в неутрални тонове. Понякога заменя сакото с кожено яке.

 

Освен това кандидат-кметът има афинитет и към дамските чанти с класическа форма – правоъгълни, със средна дължина на дръжките и гладка кожа. Големината им обикновено е такава, че в тях може да се съберат документи или папки с формат А4. Предполагаме, че удобството в работния ден е водещ принцип при избора.

 

Що се касае до бижутата, и тук Ваня Григорова не изневерява на общия наложен стил за сеплост. 

  • Пръстен на показалеца на лявата ръка е едно от бижутата, които Ваня Григорова носи най-често. По снимки от социалните мрежи поне от 2019 г. е с това бижу. Преди това носи друг – с кръгла плочка, но отново на същия пръст.
  • Обеците, които носи, са или халки или с малко по-едър елемент, но никога дълги и висящи.
  • Тънко синджирче с ключ с интересна форма е другото бижу, с което може да бъде видяна. Него носи и на снимките за предизборните си плакати.

 

Символиката на елемента ключ всъщност е доста богата. Древните египтяни го използвали като амулет, защото вярвали, че с него ще запазят всичко, което са спечелили. В Япония пък ключът е символ на благополучие, понеже отваря хамбара с ориз – основна храна там.

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

Родена е на 12 септември 1978 година в София. Израства в столичния квартал „Христо Ботев“. Завършва средното си образование в Националната търговско-банкова гимназия. След това учи в УНСС, специалност „Маркетинг“.

Първите позиции, които заема, са чистачка в училище и работник във верига за бързо хранене.

Работила е в агенция за онлайн проучвания, а също и като пазарен експерт в телеком и администратор в неправителствена организация Институт „Отворено общество“. Там насочва усилията си в проекти за интеграция на ромите.

От 2015 г. е икономически съветник на президента на КТ „Подкрепа“.

Председател е на сдружение „Солидарна България“.

Национален координатор за България на Европейската гражданска инициатива срещу трансатлантическите търговски споразумения – TTIP и CETA.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разкрити са: Търговци и производители ни цакат здраво с цената на сиренето и кашкавала
Next: Мика Зайкова побесня: Това е трагедията на България, а пенсионерите ще страдат най-много

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.