Без категория

Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат. Screenshot_14

Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Глава първа Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а...
Read More Read more about Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.
Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне. Screenshot_13

Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и...
Read More Read more about Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне. Screenshot_10

Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Глава първа Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата....
Read More Read more about Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.
Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна. Screenshot_9

Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна. Стоях...
Read More Read more about Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми. Screenshot_7

Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми. Държах го с две ръце, защото...
Read More Read more about Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.
Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи. Screenshot_4

Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Глава първа Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и...
Read More Read more about Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи.
След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож. Screenshot_2

След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове....
Read More Read more about След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож.
Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях сигурна, че най-тежкият момент ще настъпи след последния химн, когато тихите думи на съболезнования секнат, хората се разотидат и остана сама пред празнотата, която тежи като камък върху гърдите. Screenshot_1

Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях сигурна, че най-тежкият момент ще настъпи след последния химн, когато тихите думи на съболезнования секнат, хората се разотидат и остана сама пред празнотата, която тежи като камък върху гърдите.

Иван Димитров Пешев януари 23, 2026
Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях...
Read More Read more about Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях сигурна, че най-тежкият момент ще настъпи след последния химн, когато тихите думи на съболезнования секнат, хората се разотидат и остана сама пред празнотата, която тежи като камък върху гърдите.
Когато изрекох онези думи, не ми трепна гласът. Бях си ги повтаряла цяла седмица, докато миех чинии, докато простирах, докато гледах през прозореца и се опитвах да събера смелост. Screenshot_19

Когато изрекох онези думи, не ми трепна гласът. Бях си ги повтаряла цяла седмица, докато миех чинии, докато простирах, докато гледах през прозореца и се опитвах да събера смелост.

Иван Димитров Пешев януари 22, 2026
Глава първа Когато изрекох онези думи, не ми трепна гласът. Бях си ги повтаряла цяла седмица, докато...
Read More Read more about Когато изрекох онези думи, не ми трепна гласът. Бях си ги повтаряла цяла седмица, докато миех чинии, докато простирах, докато гледах през прозореца и се опитвах да събера смелост.
В нощта, когато Лора избяга на шестнайсет, остави бележка на кухненската маса. Беше я подпъхнала под солницата, сякаш се страхуваше и солта да не я издаде. Screenshot_29

В нощта, когато Лора избяга на шестнайсет, остави бележка на кухненската маса. Беше я подпъхнала под солницата, сякаш се страхуваше и солта да не я издаде.

Иван Димитров Пешев януари 22, 2026
Глава първа В нощта, когато Лора избяга на шестнайсет, остави бележка на кухненската маса. Беше я подпъхнала...
Read More Read more about В нощта, когато Лора избяга на шестнайсет, остави бележка на кухненската маса. Беше я подпъхнала под солницата, сякаш се страхуваше и солта да не я издаде.