Без категория

Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи. Screenshot_17

Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава първа Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш...
Read More Read more about Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи.
Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта. Screenshot_15

Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не...
Read More Read more about Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта.
Имам четиринадесетгодишна дъщеря и за първи път в живота си се уча какво означава да стоиш на ръба между доверието и страха. Screenshot_13

Имам четиринадесетгодишна дъщеря и за първи път в живота си се уча какво означава да стоиш на ръба между доверието и страха.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава първа Имам четиринадесетгодишна дъщеря и за първи път в живота си се уча какво означава да...
Read More Read more about Имам четиринадесетгодишна дъщеря и за първи път в живота си се уча какво означава да стоиш на ръба между доверието и страха.
Влязох по-рано от работа с усещането, че денят още ме държи за гърлото. Якето ми беше на гърба, ключовете още в ръката, а мислите ми се блъскаха една в друга като недовършени обещания. Screenshot_12

Влязох по-рано от работа с усещането, че денят още ме държи за гърлото. Якето ми беше на гърба, ключовете още в ръката, а мислите ми се блъскаха една в друга като недовършени обещания.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Влязох по-рано от работа с усещането, че денят още ме държи за гърлото. Якето ми беше на...
Read More Read more about Влязох по-рано от работа с усещането, че денят още ме държи за гърлото. Якето ми беше на гърба, ключовете още в ръката, а мислите ми се блъскаха една в друга като недовършени обещания.
Чакалнята беше прекалено светла и плашещо тиха. Screenshot_7

Чакалнята беше прекалено светла и плашещо тиха.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
## Глава първа Чакалнята беше прекалено светла и плашещо тиха. Острият мирис на дезинфектант се носеше във...
Read More Read more about Чакалнята беше прекалено светла и плашещо тиха.
Лая притисна лицето си в якето ми, сякаш можеше да се скрие в плата и да изчезне от света. Вятърът се промъкваше през шевовете, бодеше ни по врата и по ръцете, а аз се преструвах, че не го усещам, защото детето ми гледаше очите ми и търсеше в тях нещо, което отдавна не бях сигурна, че притежавам. Screenshot_1

Лая притисна лицето си в якето ми, сякаш можеше да се скрие в плата и да изчезне от света. Вятърът се промъкваше през шевовете, бодеше ни по врата и по ръцете, а аз се преструвах, че не го усещам, защото детето ми гледаше очите ми и търсеше в тях нещо, което отдавна не бях сигурна, че притежавам.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава първа Лая притисна лицето си в якето ми, сякаш можеше да се скрие в плата и...
Read More Read more about Лая притисна лицето си в якето ми, сякаш можеше да се скрие в плата и да изчезне от света. Вятърът се промъкваше през шевовете, бодеше ни по врата и по ръцете, а аз се преструвах, че не го усещам, защото детето ми гледаше очите ми и търсеше в тях нещо, което отдавна не бях сигурна, че притежавам.
Джулиан стоеше над списъка с покани така, сякаш държеше съдбата в ръцете си. Screenshot_29

Джулиан стоеше над списъка с покани така, сякаш държеше съдбата в ръцете си.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Джулиан стоеше над списъка с покани така, сякаш държеше съдбата в ръцете си. На масата му лежеше...
Read More Read more about Джулиан стоеше над списъка с покани така, сякаш държеше съдбата в ръцете си.
Тя ми се изсмя и ми каза, че дори да се родя отново, никога няма да мога да си позволя този костюм. Screenshot_28

Тя ми се изсмя и ми каза, че дори да се родя отново, никога няма да мога да си позволя този костюм.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Тя ми се изсмя и ми каза, че дори да се родя отново, никога няма да мога...
Read More Read more about Тя ми се изсмя и ми каза, че дори да се родя отново, никога няма да мога да си позволя този костюм.
Казвам се Райън. Навърших осемнадесет, след като погребахме родителите си. Screenshot_27

Казвам се Райън. Навърших осемнадесет, след като погребахме родителите си.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
## Глава първа: Обещанието Казвам се Райън. Навърших осемнадесет, след като погребахме родителите си. Малкият ми брат...
Read More Read more about Казвам се Райън. Навърших осемнадесет, след като погребахме родителите си.
Юнският дъжд падна над града като тъжна ласка, когато Диего напусна дома си за пета поредна нощ. Беше мъж в разцвета на силите си, собственик на най-голямата минна група в областта, но богатството му не можеше да запълни празнината, която гореше в гърдите му като въглен. Screenshot_22

Юнският дъжд падна над града като тъжна ласка, когато Диего напусна дома си за пета поредна нощ. Беше мъж в разцвета на силите си, собственик на най-голямата минна група в областта, но богатството му не можеше да запълни празнината, която гореше в гърдите му като въглен.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
## Глава първа Юнският дъжд падна над града като тъжна ласка, когато Диего напусна дома си за...
Read More Read more about Юнският дъжд падна над града като тъжна ласка, когато Диего напусна дома си за пета поредна нощ. Беше мъж в разцвета на силите си, собственик на най-голямата минна група в областта, но богатството му не можеше да запълни празнината, която гореше в гърдите му като въглен.