Без категория

Студена, режеща тишина изпълни луксозния апартамент, който Милена и Асен деляха от пет години. Само скъпоценният часовник на камината отмерваше времето, което сякаш се беше сгъстило до непробиваема стена между тях Screenshot_1

Студена, режеща тишина изпълни луксозния апартамент, който Милена и Асен деляха от пет години. Само скъпоценният часовник на камината отмерваше времето, което сякаш се беше сгъстило до непробиваема стена между тях

Иван Димитров Пешев септември 29, 2025
Студена, режеща тишина изпълни луксозния апартамент, който Милена и Асен деляха от пет години. Само скъпоценният часовник...
Read More Read more about Студена, режеща тишина изпълни луксозния апартамент, който Милена и Асен деляха от пет години. Само скъпоценният часовник на камината отмерваше времето, което сякаш се беше сгъстило до непробиваема стена между тях
Съпругът ми и аз държим телефоните си на безшумен режим поне до 10 сутринта през уикендите. Така си поспиваме. Това беше нашият малък ритуал, свято време, в което светът с неговите изисквания и крайни срокове оставаше заключен извън стените на спалнята ни Screenshot_7

Съпругът ми и аз държим телефоните си на безшумен режим поне до 10 сутринта през уикендите. Така си поспиваме. Това беше нашият малък ритуал, свято време, в което светът с неговите изисквания и крайни срокове оставаше заключен извън стените на спалнята ни

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Съпругът ми и аз държим телефоните си на безшумен режим поне до 10 сутринта през уикендите. Така...
Read More Read more about Съпругът ми и аз държим телефоните си на безшумен режим поне до 10 сутринта през уикендите. Така си поспиваме. Това беше нашият малък ритуал, свято време, в което светът с неговите изисквания и крайни срокове оставаше заключен извън стените на спалнята ни
Двайсет години. Седем хиляди триста дни, прекарани в споделено мълчание, което тежеше повече от всяка изречена дума. Напуснах Стефан не със скандал, не с трясък на врати, а с тишината, с която бяхме свикнали да живеем Screenshot_5

Двайсет години. Седем хиляди триста дни, прекарани в споделено мълчание, което тежеше повече от всяка изречена дума. Напуснах Стефан не със скандал, не с трясък на врати, а с тишината, с която бяхме свикнали да живеем

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Двайсет години. Седем хиляди триста дни, прекарани в споделено мълчание, което тежеше повече от всяка изречена дума....
Read More Read more about Двайсет години. Седем хиляди триста дни, прекарани в споделено мълчание, което тежеше повече от всяка изречена дума. Напуснах Стефан не със скандал, не с трясък на врати, а с тишината, с която бяхме свикнали да живеем
Бях на шестчасов полет, заклещен между стъклото на илюминатора, по което се стичаха невидими капчици конденз, и хъркащия до мен мъж с вид на уморен счетоводител. Въздухът в кабината беше застоял Screenshot_1

Бях на шестчасов полет, заклещен между стъклото на илюминатора, по което се стичаха невидими капчици конденз, и хъркащия до мен мъж с вид на уморен счетоводител. Въздухът в кабината беше застоял

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Бях на шестчасов полет, заклещен между стъклото на илюминатора, по което се стичаха невидими капчици конденз, и...
Read More Read more about Бях на шестчасов полет, заклещен между стъклото на илюминатора, по което се стичаха невидими капчици конденз, и хъркащия до мен мъж с вид на уморен счетоводител. Въздухът в кабината беше застоял
Дъщеря ми Иванина не спираше да говори за новата си приятелка Николета. В гласа ѝ се долавяше онзи вид чисто, неподправено възхищение, което само децата могат да изпитат. „Мамо, тя е толкова забавна!“ Screenshot_6

Дъщеря ми Иванина не спираше да говори за новата си приятелка Николета. В гласа ѝ се долавяше онзи вид чисто, неподправено възхищение, което само децата могат да изпитат. „Мамо, тя е толкова забавна!“

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Дъщеря ми Иванина не спираше да говори за новата си приятелка Николета. В гласа ѝ се долавяше...
Read More Read more about Дъщеря ми Иванина не спираше да говори за новата си приятелка Николета. В гласа ѝ се долавяше онзи вид чисто, неподправено възхищение, което само децата могат да изпитат. „Мамо, тя е толкова забавна!“
Свитият въздух в самолетната кабина миришеше на изкуствен ароматизатор и лека, почти неуловима тревога. Винаги беше така. Стотици съдби, събрани в тясна метална тръба, носеща се на десет хиляди метра височина, всяка със своите надежди, страхове и тайни. За мен този полет не беше просто пътуване. Беше спасителен сал. Screenshot_1

Свитият въздух в самолетната кабина миришеше на изкуствен ароматизатор и лека, почти неуловима тревога. Винаги беше така. Стотици съдби, събрани в тясна метална тръба, носеща се на десет хиляди метра височина, всяка със своите надежди, страхове и тайни. За мен този полет не беше просто пътуване. Беше спасителен сал.

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Свитият въздух в самолетната кабина миришеше на изкуствен ароматизатор и лека, почти неуловима тревога. Винаги беше така....
Read More Read more about Свитият въздух в самолетната кабина миришеше на изкуствен ароматизатор и лека, почти неуловима тревога. Винаги беше така. Стотици съдби, събрани в тясна метална тръба, носеща се на десет хиляди метра височина, всяка със своите надежди, страхове и тайни. За мен този полет не беше просто пътуване. Беше спасителен сал.
Свекърва ми Стоянка не можеше да ме понася. Виждах го в начина, по който присвиваше тънките си устни, когато влизах в стаята, в ледената любезност, с която ми подаваше солта на масата, в почти незабележимото потрепване на веждата ѝ Screenshot_1

Свекърва ми Стоянка не можеше да ме понася. Виждах го в начина, по който присвиваше тънките си устни, когато влизах в стаята, в ледената любезност, с която ми подаваше солта на масата, в почти незабележимото потрепване на веждата ѝ

Иван Димитров Пешев септември 28, 2025
Свекърва ми Стоянка не можеше да ме понася. Виждах го в начина, по който присвиваше тънките си...
Read More Read more about Свекърва ми Стоянка не можеше да ме понася. Виждах го в начина, по който присвиваше тънките си устни, когато влизах в стаята, в ледената любезност, с която ми подаваше солта на масата, в почти незабележимото потрепване на веждата ѝ
Започнах работа в хотела преди три месеца. Не защото мечтаех да сменям чаршафи и да подреждам чужди вещи, а защото животът го налагаше. Студентските ми заеми тежаха като воденичен камък на шията ми, а лекциите по право в университета не пълнеха хладилника Screenshot_9

Започнах работа в хотела преди три месеца. Не защото мечтаех да сменям чаршафи и да подреждам чужди вещи, а защото животът го налагаше. Студентските ми заеми тежаха като воденичен камък на шията ми, а лекциите по право в университета не пълнеха хладилника

Иван Димитров Пешев септември 27, 2025
Започнах работа в хотела преди три месеца. Не защото мечтаех да сменям чаршафи и да подреждам чужди...
Read More Read more about Започнах работа в хотела преди три месеца. Не защото мечтаех да сменям чаршафи и да подреждам чужди вещи, а защото животът го налагаше. Студентските ми заеми тежаха като воденичен камък на шията ми, а лекциите по право в университета не пълнеха хладилника
Бях на десет. Десет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш, че светът на възрастните е сложен и пълен с недоизказани неща, но все още твърде малък, за да проумееш дълбочината на техните тайни. Screenshot_6

Бях на десет. Десет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш, че светът на възрастните е сложен и пълен с недоизказани неща, но все още твърде малък, за да проумееш дълбочината на техните тайни.

Иван Димитров Пешев септември 27, 2025
Бях на десет. Десет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш, че светът на...
Read More Read more about Бях на десет. Десет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш, че светът на възрастните е сложен и пълен с недоизказани неща, но все още твърде малък, за да проумееш дълбочината на техните тайни.
Имах богат приятел, докато растях, който често вечеряше у дома ни. Казваше се Александър. Нашата къща беше малка, сгушена в края на една от онези улици, където асфалтът бавно се предаваше на напуканата пръст Screenshot_1

Имах богат приятел, докато растях, който често вечеряше у дома ни. Казваше се Александър. Нашата къща беше малка, сгушена в края на една от онези улици, където асфалтът бавно се предаваше на напуканата пръст

Иван Димитров Пешев септември 27, 2025
Имах богат приятел, докато растях, който често вечеряше у дома ни. Казваше се Александър. Нашата къща беше...
Read More Read more about Имах богат приятел, докато растях, който често вечеряше у дома ни. Казваше се Александър. Нашата къща беше малка, сгушена в края на една от онези улици, където асфалтът бавно се предаваше на напуканата пръст