Без категория

Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство. Screenshot_1

Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
Глава първа Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора...
Read More Read more about Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство.
Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава Screenshot_23

Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Възглавницата, която помнеше Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше...
Read More Read more about Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава
Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои. Screenshot_29

Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа: Полилеят и трите усмивки Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради...
Read More Read more about Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои.
Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга. Screenshot_26

Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта...
Read More Read more about Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга.
Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо. Screenshot_24

Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я...
Read More Read more about Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.
Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение. Screenshot_21

Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Парчетата Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч...
Read More Read more about Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.
Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади. Screenshot_17

Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Момиченцето с пижамката Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като...
Read More Read more about Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади.
Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото. Screenshot_16

Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа: Черното облекло и белият плик Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които...
Read More Read more about Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото.
Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне. Screenshot_14

Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като...
Read More Read more about Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне.
В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета. Screenshot_11

В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона....
Read More Read more about В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета.