Без категория

Винаги съм искал само едно дете. Една съвършена, малка вселена, в която да вложа цялата си бащина обич, цялото си внимание, всичките си надежди. За мен това не беше въпрос на егоизъм или липса на амбиция, а на осъзнат избор Screenshot_1

Винаги съм искал само едно дете. Една съвършена, малка вселена, в която да вложа цялата си бащина обич, цялото си внимание, всичките си надежди. За мен това не беше въпрос на егоизъм или липса на амбиция, а на осъзнат избор

Иван Димитров Пешев септември 23, 2025
Винаги съм искал само едно дете. Една съвършена, малка вселена, в която да вложа цялата си бащина...
Read More Read more about Винаги съм искал само едно дете. Една съвършена, малка вселена, в която да вложа цялата си бащина обич, цялото си внимание, всичките си надежди. За мен това не беше въпрос на егоизъм или липса на амбиция, а на осъзнат избор
Прекарах живота си, опитвайки се да угодя на баща ми. Беше като да се изкачваш по безкрайна стъклена планина – всеки път, когато мислех, че съм достигнала някакъв връх, той просто вдигаше летвата по-високо Screenshot_5

Прекарах живота си, опитвайки се да угодя на баща ми. Беше като да се изкачваш по безкрайна стъклена планина – всеки път, когато мислех, че съм достигнала някакъв връх, той просто вдигаше летвата по-високо

Иван Димитров Пешев септември 22, 2025
Прекарах живота си, опитвайки се да угодя на баща ми. Беше като да се изкачваш по безкрайна...
Read More Read more about Прекарах живота си, опитвайки се да угодя на баща ми. Беше като да се изкачваш по безкрайна стъклена планина – всеки път, когато мислех, че съм достигнала някакъв връх, той просто вдигаше летвата по-високо
Преди година свекърва ми Райна настоя да се нанесем в голямата ѝ къща. „Деца, защо да хвърляте пари за наем?“, казваше тя с онзи свой меден глас, който можеше да убеди и най-големия скептик. „Събирайте, спестявайте Screenshot_1

Преди година свекърва ми Райна настоя да се нанесем в голямата ѝ къща. „Деца, защо да хвърляте пари за наем?“, казваше тя с онзи свой меден глас, който можеше да убеди и най-големия скептик. „Събирайте, спестявайте

Иван Димитров Пешев септември 22, 2025
Преди година свекърва ми Райна настоя да се нанесем в голямата ѝ къща. „Деца, защо да хвърляте...
Read More Read more about Преди година свекърва ми Райна настоя да се нанесем в голямата ѝ къща. „Деца, защо да хвърляте пари за наем?“, казваше тя с онзи свой меден глас, който можеше да убеди и най-големия скептик. „Събирайте, спестявайте
Миналата година ме уволниха по имейл. Без предизвестие, без нищо. Едно студено, безлично съобщение, което кацна в пощата ми в петък следобед, докато сипвах захар в третото си кафе за деня. „Услугите Ви повече не са необходими.“ Screenshot_7

Миналата година ме уволниха по имейл. Без предизвестие, без нищо. Едно студено, безлично съобщение, което кацна в пощата ми в петък следобед, докато сипвах захар в третото си кафе за деня. „Услугите Ви повече не са необходими.“

Иван Димитров Пешев септември 22, 2025
Миналата година ме уволниха по имейл. Без предизвестие, без нищо. Едно студено, безлично съобщение, което кацна в...
Read More Read more about Миналата година ме уволниха по имейл. Без предизвестие, без нищо. Едно студено, безлично съобщение, което кацна в пощата ми в петък следобед, докато сипвах захар в третото си кафе за деня. „Услугите Ви повече не са необходими.“
Бях приет в мечтаното си училище по изкуства и бях на седмото небе. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато тичах по коридора, стискайки дебелия плик, който съдържаше бъдещето ми. Screenshot_7

Бях приет в мечтаното си училище по изкуства и бях на седмото небе. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато тичах по коридора, стискайки дебелия плик, който съдържаше бъдещето ми.

Иван Димитров Пешев септември 22, 2025
Бях приет в мечтаното си училище по изкуства и бях на седмото небе. Сърцето ми щеше да...
Read More Read more about Бях приет в мечтаното си училище по изкуства и бях на седмото небе. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато тичах по коридора, стискайки дебелия плик, който съдържаше бъдещето ми.
Тишината в стаята беше по-тежка от олово. Всяка секунда се проточваше като цяла вечност, изпълнена с неизказани думи и споделена болка от години напразни надежди. Седях на ръба на овехтелия диван в хола на майка ми, същия диван Screenshot_2

Тишината в стаята беше по-тежка от олово. Всяка секунда се проточваше като цяла вечност, изпълнена с неизказани думи и споделена болка от години напразни надежди. Седях на ръба на овехтелия диван в хола на майка ми, същия диван

Иван Димитров Пешев септември 22, 2025
Тишината в стаята беше по-тежка от олово. Всяка секунда се проточваше като цяла вечност, изпълнена с неизказани...
Read More Read more about Тишината в стаята беше по-тежка от олово. Всяка секунда се проточваше като цяла вечност, изпълнена с неизказани думи и споделена болка от години напразни надежди. Седях на ръба на овехтелия диван в хола на майка ми, същия диван
Масата беше сложена с онази педантична грижа, която се бе превърнала в моя запазена марка през последните осем години. Три чинии, три комплекта прибори, три кристални чаши, блеснали под меката светлина на полилея Screenshot_4

Масата беше сложена с онази педантична грижа, която се бе превърнала в моя запазена марка през последните осем години. Три чинии, три комплекта прибори, три кристални чаши, блеснали под меката светлина на полилея

Иван Димитров Пешев септември 21, 2025
Масата беше сложена с онази педантична грижа, която се бе превърнала в моя запазена марка през последните...
Read More Read more about Масата беше сложена с онази педантична грижа, която се бе превърнала в моя запазена марка през последните осем години. Три чинии, три комплекта прибори, три кристални чаши, блеснали под меката светлина на полилея
Студеният есенен вятър пронизваше тънката ми връхна дреха, докато стоях на автобусната спирка, взирайки се в далечината с празен поглед. Мрачните облаци надвисваха над града като тежко одеяло, отразявайки перфектно настроението ми Screenshot_1

Студеният есенен вятър пронизваше тънката ми връхна дреха, докато стоях на автобусната спирка, взирайки се в далечината с празен поглед. Мрачните облаци надвисваха над града като тежко одеяло, отразявайки перфектно настроението ми

Иван Димитров Пешев септември 21, 2025
Студеният есенен вятър пронизваше тънката ми връхна дреха, докато стоях на автобусната спирка, взирайки се в далечината...
Read More Read more about Студеният есенен вятър пронизваше тънката ми връхна дреха, докато стоях на автобусната спирка, взирайки се в далечината с празен поглед. Мрачните облаци надвисваха над града като тежко одеяло, отразявайки перфектно настроението ми
Сутринта започна както всяка друга. Поне така си мислех. Лъчите на ранното есенно слънце се процеждаха през тънките пердета на стаята ми и рисуваха прашни пътеки във въздуха. От съседната стая се чу тихото гукане на Мая, моята племенница Screenshot_1

Сутринта започна както всяка друга. Поне така си мислех. Лъчите на ранното есенно слънце се процеждаха през тънките пердета на стаята ми и рисуваха прашни пътеки във въздуха. От съседната стая се чу тихото гукане на Мая, моята племенница

Иван Димитров Пешев септември 21, 2025
Сутринта започна както всяка друга. Поне така си мислех. Лъчите на ранното есенно слънце се процеждаха през...
Read More Read more about Сутринта започна както всяка друга. Поне така си мислех. Лъчите на ранното есенно слънце се процеждаха през тънките пердета на стаята ми и рисуваха прашни пътеки във въздуха. От съседната стая се чу тихото гукане на Мая, моята племенница
Двама мъже си поръчаха най-скъпото от менюто. Държаха се така, сякаш ресторантът беше тяхна лична собственост, а ние – сервитьорите – невидими призраци, които се материализират само за да напълнят чашите им Screenshot_1

Двама мъже си поръчаха най-скъпото от менюто. Държаха се така, сякаш ресторантът беше тяхна лична собственост, а ние – сервитьорите – невидими призраци, които се материализират само за да напълнят чашите им

Иван Димитров Пешев септември 21, 2025
Двама мъже си поръчаха най-скъпото от менюто. Държаха се така, сякаш ресторантът беше тяхна лична собственост, а...
Read More Read more about Двама мъже си поръчаха най-скъпото от менюто. Държаха се така, сякаш ресторантът беше тяхна лична собственост, а ние – сервитьорите – невидими призраци, които се материализират само за да напълнят чашите им