Без категория

Дъждът се стичаше по стъклата като дълги, тежки нишки, които не бързаха да свършат. Марк стоеше до кухненската мивка и гледаше двора, без да го вижда истински. Празното място на стола, където Уолтър седеше всяка сутрин, беше по шумно от всяка караница, която някога бяха водили. Screenshot_7

Дъждът се стичаше по стъклата като дълги, тежки нишки, които не бързаха да свършат. Марк стоеше до кухненската мивка и гледаше двора, без да го вижда истински. Празното място на стола, където Уолтър седеше всяка сутрин, беше по шумно от всяка караница, която някога бяха водили.

Иван Димитров Пешев януари 10, 2026
## Глава първа ### Дъждът и почукването Дъждът се стичаше по стъклата като дълги, тежки нишки, които...
Read More Read more about Дъждът се стичаше по стъклата като дълги, тежки нишки, които не бързаха да свършат. Марк стоеше до кухненската мивка и гледаше двора, без да го вижда истински. Празното място на стола, където Уолтър седеше всяка сутрин, беше по шумно от всяка караница, която някога бяха водили.
И до днес ясно помня онзи ден, в който Никола влезе у дома с изражение, сякаш съдбата вече е решила всичко вместо нас, а на мен ми оставаше единствено да се примиря. Не свали дори якето си. Остави сака до стената, седна срещу мен и заяви тихо, почти делово, че майка му повече не може да живее сама. Screenshot_1

И до днес ясно помня онзи ден, в който Никола влезе у дома с изражение, сякаш съдбата вече е решила всичко вместо нас, а на мен ми оставаше единствено да се примиря. Не свали дори якето си. Остави сака до стената, седна срещу мен и заяви тихо, почти делово, че майка му повече не може да живее сама.

Иван Димитров Пешев януари 10, 2026
Глава първа И до днес ясно помня онзи ден, в който Никола влезе у дома с изражение,...
Read More Read more about И до днес ясно помня онзи ден, в който Никола влезе у дома с изражение, сякаш съдбата вече е решила всичко вместо нас, а на мен ми оставаше единствено да се примиря. Не свали дори якето си. Остави сака до стената, седна срещу мен и заяви тихо, почти делово, че майка му повече не може да живее сама.
София Бернар не пусна рамото на Анна, сякаш усещаше как въздухът около нея се стяга като въже. Screenshot_30

София Бернар не пусна рамото на Анна, сякаш усещаше как въздухът около нея се стяга като въже.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
София Бернар не пусна рамото на Анна, сякаш усещаше как въздухът около нея се стяга като въже....
Read More Read more about София Бернар не пусна рамото на Анна, сякаш усещаше как въздухът около нея се стяга като въже.
Когато затворих вратата след Маргарет, тишината не ме успокои. Тя се разля по стените като студена вода и потъна в ъглите, където прахът и страхът винаги намират място. Screenshot_25

Когато затворих вратата след Маргарет, тишината не ме успокои. Тя се разля по стените като студена вода и потъна в ъглите, където прахът и страхът винаги намират място.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Глава първа Когато затворих вратата след Маргарет, тишината не ме успокои. Тя се разля по стените като...
Read More Read more about Когато затворих вратата след Маргарет, тишината не ме успокои. Тя се разля по стените като студена вода и потъна в ъглите, където прахът и страхът винаги намират място.
Алина седеше в колата, притиснала лакътя си с длан, сякаш така можеше да спре болката. Пръстите ѝ трепереха, но тя не си позволи да издаде нито звук. Николай шофираше мълчаливо, с онази ледена концентрация, която винаги я плашеше повече от виковете. Screenshot_23

Алина седеше в колата, притиснала лакътя си с длан, сякаш така можеше да спре болката. Пръстите ѝ трепереха, но тя не си позволи да издаде нито звук. Николай шофираше мълчаливо, с онази ледена концентрация, която винаги я плашеше повече от виковете.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Алина седеше в колата, притиснала лакътя си с длан, сякаш така можеше да спре болката. Пръстите ѝ...
Read More Read more about Алина седеше в колата, притиснала лакътя си с длан, сякаш така можеше да спре болката. Пръстите ѝ трепереха, но тя не си позволи да издаде нито звук. Николай шофираше мълчаливо, с онази ледена концентрация, която винаги я плашеше повече от виковете.
Беше късно. Този вид късно, когато светът изглежда неподвижен, а тайните сякаш са в безопасност. Лежах в леглото, с затворени очи, все още пареща от скорошната ни караница. Тогава, в тишината, усетих как той се приближава. Дъхът му бе топъл на ухото ми, когато прошепна нещо толкова истинско, толкова откровено, че сякаш ми отне въздуха. Screenshot_19

Беше късно. Този вид късно, когато светът изглежда неподвижен, а тайните сякаш са в безопасност. Лежах в леглото, с затворени очи, все още пареща от скорошната ни караница. Тогава, в тишината, усетих как той се приближава. Дъхът му бе топъл на ухото ми, когато прошепна нещо толкова истинско, толкова откровено, че сякаш ми отне въздуха.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Беше късно. Този вид късно, когато светът изглежда неподвижен, а тайните сякаш са в безопасност. Лежах в...
Read More Read more about Беше късно. Този вид късно, когато светът изглежда неподвижен, а тайните сякаш са в безопасност. Лежах в леглото, с затворени очи, все още пареща от скорошната ни караница. Тогава, в тишината, усетих как той се приближава. Дъхът му бе топъл на ухото ми, когато прошепна нещо толкова истинско, толкова откровено, че сякаш ми отне въздуха.
Две години. Седемстотин и тридесет дни, които си приличаха до болка. Screenshot_18

Две години. Седемстотин и тридесет дни, които си приличаха до болка.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Две години. Седемстотин и тридесет дни, които си приличаха до болка. Всяка сутрин започваше с тихо стенание...
Read More Read more about Две години. Седемстотин и тридесет дни, които си приличаха до болка.
Звънчето над вратата издрънча тихо, сякаш се извиняваше, че прекъсва вечерната ми умора. Screenshot_15

Звънчето над вратата издрънча тихо, сякаш се извиняваше, че прекъсва вечерната ми умора.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Глава първа Звънчето над вратата издрънча тихо, сякаш се извиняваше, че прекъсва вечерната ми умора. Беше пак...
Read More Read more about Звънчето над вратата издрънча тихо, сякаш се извиняваше, че прекъсва вечерната ми умора.
Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край. Screenshot_8

Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
— Изгонваш ме? Заради нея? Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше...
Read More Read more about Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край.