Без категория

Къщата спеше, а аз седях сама на кухненската маса и стисках картата с памет така, сякаш беше гореща. Чувах само хладилника, който тихо се включваше и изключваше, и собственото си дишане, което не успявах да успокоя. Вратата към коридора беше притворена, за да не пускам светлина към стаите. Не исках Вивиан да се събуди. Не исках и Майк. Screenshot_2

Къщата спеше, а аз седях сама на кухненската маса и стисках картата с памет така, сякаш беше гореща. Чувах само хладилника, който тихо се включваше и изключваше, и собственото си дишане, което не успявах да успокоя. Вратата към коридора беше притворена, за да не пускам светлина към стаите. Не исках Вивиан да се събуди. Не исках и Майк.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
Глава първа Къщата спеше, а аз седях сама на кухненската маса и стисках картата с памет така,...
Read More Read more about Къщата спеше, а аз седях сама на кухненската маса и стисках картата с памет така, сякаш беше гореща. Чувах само хладилника, който тихо се включваше и изключваше, и собственото си дишане, което не успявах да успокоя. Вратата към коридора беше притворена, за да не пускам светлина към стаите. Не исках Вивиан да се събуди. Не исках и Майк.
1946 г. Тя се отдаваше на чужд мъж за едно ведро картофи, а цялото село я смяташе за окаянна, без да знае, че истинският грях ще се върне при тях в лицето на нейния законен съпруг. Screenshot_1

1946 г. Тя се отдаваше на чужд мъж за едно ведро картофи, а цялото село я смяташе за окаянна, без да знае, че истинският грях ще се върне при тях в лицето на нейния законен съпруг.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
1946 г. Тя се отдаваше на чужд мъж за едно ведро картофи, а цялото село я смяташе...
Read More Read more about 1946 г. Тя се отдаваше на чужд мъж за едно ведро картофи, а цялото село я смяташе за окаянна, без да знае, че истинският грях ще се върне при тях в лицето на нейния законен съпруг.
Мъжът лежеше настрани върху кърпата, отпуснат и самодоволен, сякаш морето беше негова собственост. Соленият въздух му пълнеше дробовете, а шумът на вълните заглушаваше всяка мисъл, която можеше да го бодне като трън. До него се беше изтегнала любовницата му, с лъскава кожа от слънцезащитен крем и с онази усмивка, която не пита, а взима. Screenshot_4

Мъжът лежеше настрани върху кърпата, отпуснат и самодоволен, сякаш морето беше негова собственост. Соленият въздух му пълнеше дробовете, а шумът на вълните заглушаваше всяка мисъл, която можеше да го бодне като трън. До него се беше изтегнала любовницата му, с лъскава кожа от слънцезащитен крем и с онази усмивка, която не пита, а взима.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
Глава първа Мъжът лежеше настрани върху кърпата, отпуснат и самодоволен, сякаш морето беше негова собственост. Соленият въздух...
Read More Read more about Мъжът лежеше настрани върху кърпата, отпуснат и самодоволен, сякаш морето беше негова собственост. Соленият въздух му пълнеше дробовете, а шумът на вълните заглушаваше всяка мисъл, която можеше да го бодне като трън. До него се беше изтегнала любовницата му, с лъскава кожа от слънцезащитен крем и с онази усмивка, която не пита, а взима.
Забременях, докато още бях в десети клас. Screenshot_13

Забременях, докато още бях в десети клас.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
## Глава първа Забременях, докато още бях в десети клас. В мига, в който тестът показа двете...
Read More Read more about Забременях, докато още бях в десети клас.
Беше седем вечерта, когато Анна затвори вратата след себе си и остана за миг под козирката, сякаш се боеше да стъпи в снега. Мокрите парцали на облаците висяха ниско, вятърът се мушкаше под яката ѝ и хапеше кожата като дребни игли. Ръката ѝ, превързана набързо с марля от склада, туптеше и просмукваше топло петно, което се разливаше под бинта. Screenshot_12

Беше седем вечерта, когато Анна затвори вратата след себе си и остана за миг под козирката, сякаш се боеше да стъпи в снега. Мокрите парцали на облаците висяха ниско, вятърът се мушкаше под яката ѝ и хапеше кожата като дребни игли. Ръката ѝ, превързана набързо с марля от склада, туптеше и просмукваше топло петно, което се разливаше под бинта.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
Глава първа Беше седем вечерта, когато Анна затвори вратата след себе си и остана за миг под...
Read More Read more about Беше седем вечерта, когато Анна затвори вратата след себе си и остана за миг под козирката, сякаш се боеше да стъпи в снега. Мокрите парцали на облаците висяха ниско, вятърът се мушкаше под яката ѝ и хапеше кожата като дребни игли. Ръката ѝ, превързана набързо с марля от склада, туптеше и просмукваше топло петно, което се разливаше под бинта.
Вера живееше тихо, почти незабележимо. Не защото обичаше тишината, а защото тишината беше броня. Тя не допускаше хора близо, не задаваше въпроси, не се смееше силно и не се караше на никого на улицата. Дори когато някой я блъснеше, тя само свиваше рамене и казваше: „Няма нищо.“ Screenshot_11

Вера живееше тихо, почти незабележимо. Не защото обичаше тишината, а защото тишината беше броня. Тя не допускаше хора близо, не задаваше въпроси, не се смееше силно и не се караше на никого на улицата. Дори когато някой я блъснеше, тя само свиваше рамене и казваше: „Няма нищо.“

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
## Глава първа Вера живееше тихо, почти незабележимо. Не защото обичаше тишината, а защото тишината беше броня....
Read More Read more about Вера живееше тихо, почти незабележимо. Не защото обичаше тишината, а защото тишината беше броня. Тя не допускаше хора близо, не задаваше въпроси, не се смееше силно и не се караше на никого на улицата. Дори когато някой я блъснеше, тя само свиваше рамене и казваше: „Няма нищо.“
Съвсем случайно станах свидетел на нещо, което и до днес не ми дава мира. Screenshot_10

Съвсем случайно станах свидетел на нещо, което и до днес не ми дава мира.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
Глава първа Съвсем случайно станах свидетел на нещо, което и до днес не ми дава мира. Връщах...
Read More Read more about Съвсем случайно станах свидетел на нещо, което и до днес не ми дава мира.
Жълтото такси спря пред алеята, а гумите му изскърцаха така, сякаш и те се срамуваха да стоят там. Screenshot_8

Жълтото такси спря пред алеята, а гумите му изскърцаха така, сякаш и те се срамуваха да стоят там.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
## Глава първа Жълтото такси спря пред алеята, а гумите му изскърцаха така, сякаш и те се...
Read More Read more about Жълтото такси спря пред алеята, а гумите му изскърцаха така, сякаш и те се срамуваха да стоят там.
„ТУК НЕ ПОМАГАМЕ НА ПРОСЯЦИ!“ – извика рецепционистката на бездомното момиче… докато тихият мъж на кожения диван най-сетне не се изправи. Screenshot_7

„ТУК НЕ ПОМАГАМЕ НА ПРОСЯЦИ!“ – извика рецепционистката на бездомното момиче… докато тихият мъж на кожения диван най-сетне не се изправи.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
## Глава първа: Чакалнята, която поглъща гласове „ТУК НЕ ПОМАГАМЕ НА ПРОСЯЦИ!“ – извика рецепционистката на бездомното...
Read More Read more about „ТУК НЕ ПОМАГАМЕ НА ПРОСЯЦИ!“ – извика рецепционистката на бездомното момиче… докато тихият мъж на кожения диван най-сетне не се изправи.
В парфюмерията миришеше на жасмин, ванилия и нещо остро, като обещание, което не се изпълнява. По рафтовете блестяха шишенца, наредени като малки тайни. Светлината беше топла, а музиката толкова тиха, че сякаш идваше от стените, не от говорител. Screenshot_4

В парфюмерията миришеше на жасмин, ванилия и нещо остро, като обещание, което не се изпълнява. По рафтовете блестяха шишенца, наредени като малки тайни. Светлината беше топла, а музиката толкова тиха, че сякаш идваше от стените, не от говорител.

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2026
ГЛАВА „АРОМАТ НА ПАНИКА“ В парфюмерията миришеше на жасмин, ванилия и нещо остро, като обещание, което не...
Read More Read more about В парфюмерията миришеше на жасмин, ванилия и нещо остро, като обещание, което не се изпълнява. По рафтовете блестяха шишенца, наредени като малки тайни. Светлината беше топла, а музиката толкова тиха, че сякаш идваше от стените, не от говорител.