Без категория

Въздухът в малкия хол беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Беше пропит с аромата на стари книги, билки и неизказани упреци. Мира стоеше до прозореца, стиснала ръце в юмруци, докато гърбът ѝ бе обърнат към брат ѝ. Отвън есенният вятър брулеше оголените клони на старата акация в двора – единственият мълчалив свидетел на безброй подобни сцени през годините. Screenshot_6

Въздухът в малкия хол беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Беше пропит с аромата на стари книги, билки и неизказани упреци. Мира стоеше до прозореца, стиснала ръце в юмруци, докато гърбът ѝ бе обърнат към брат ѝ. Отвън есенният вятър брулеше оголените клони на старата акация в двора – единственият мълчалив свидетел на безброй подобни сцени през годините.

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Въздухът в малкия хол беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Беше пропит с...
Read More Read more about Въздухът в малкия хол беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Беше пропит с аромата на стари книги, билки и неизказани упреци. Мира стоеше до прозореца, стиснала ръце в юмруци, докато гърбът ѝ бе обърнат към брат ѝ. Отвън есенният вятър брулеше оголените клони на старата акация в двора – единственият мълчалив свидетел на безброй подобни сцени през годините.
Светът ни беше малък, грижливо подреден и тих. Стените на апартамента, за който все още изплащахме кредит, пазеха ехото на детски смях, на забързани сутрини и уморени вечери. Аз бях пазителката на този малък свят. Подреждах го, почиствах го, изпълвах го с аромата на топла храна и се грижех той да остане сигурно убежище за двете ни деца, Мартин и Лилия, и за моя съпруг, Стефан. Screenshot_3

Светът ни беше малък, грижливо подреден и тих. Стените на апартамента, за който все още изплащахме кредит, пазеха ехото на детски смях, на забързани сутрини и уморени вечери. Аз бях пазителката на този малък свят. Подреждах го, почиствах го, изпълвах го с аромата на топла храна и се грижех той да остане сигурно убежище за двете ни деца, Мартин и Лилия, и за моя съпруг, Стефан.

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Светът ни беше малък, грижливо подреден и тих. Стените на апартамента, за който все още изплащахме кредит,...
Read More Read more about Светът ни беше малък, грижливо подреден и тих. Стените на апартамента, за който все още изплащахме кредит, пазеха ехото на детски смях, на забързани сутрини и уморени вечери. Аз бях пазителката на този малък свят. Подреждах го, почиствах го, изпълвах го с аромата на топла храна и се грижех той да остане сигурно убежище за двете ни деца, Мартин и Лилия, и за моя съпруг, Стефан.
Младата двойка, Радина и Виктор, прекарваше дъждовния следобед в подреждане на стари кашони, останали в таванското помещение на къщата, която наскоро бяха наследили. Тя беше стара, сгушена в края на тиха улица Screenshot_1

Младата двойка, Радина и Виктор, прекарваше дъждовния следобед в подреждане на стари кашони, останали в таванското помещение на къщата, която наскоро бяха наследили. Тя беше стара, сгушена в края на тиха улица

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Младата двойка, Радина и Виктор, прекарваше дъждовния следобед в подреждане на стари кашони, останали в таванското помещение...
Read More Read more about Младата двойка, Радина и Виктор, прекарваше дъждовния следобед в подреждане на стари кашони, останали в таванското помещение на къщата, която наскоро бяха наследили. Тя беше стара, сгушена в края на тиха улица
В болничната стая възрастна жена държеше ръката на сина си и повтаряше, че всичко ще бъде наред. Въздухът беше тежък, наситен със стерилната миризма на дезинфектант и тихия, монотонен писък на машините, които отмерваха живота в капки и удари Screenshot_6

В болничната стая възрастна жена държеше ръката на сина си и повтаряше, че всичко ще бъде наред. Въздухът беше тежък, наситен със стерилната миризма на дезинфектант и тихия, монотонен писък на машините, които отмерваха живота в капки и удари

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
В болничната стая възрастна жена държеше ръката на сина си и повтаряше, че всичко ще бъде наред....
Read More Read more about В болничната стая възрастна жена държеше ръката на сина си и повтаряше, че всичко ще бъде наред. Въздухът беше тежък, наситен със стерилната миризма на дезинфектант и тихия, монотонен писък на машините, които отмерваха живота в капки и удари
Прекратих годежа си веднага след като се запознах с неговото семейство. Виктор ми предложи брак на върха на една планина, с пръстен, чийто диамант улавяше последните слънчеви лъчи и ги превръщаше в обещание за вечност Screenshot_1

Прекратих годежа си веднага след като се запознах с неговото семейство. Виктор ми предложи брак на върха на една планина, с пръстен, чийто диамант улавяше последните слънчеви лъчи и ги превръщаше в обещание за вечност

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Прекратих годежа си веднага след като се запознах с неговото семейство. Виктор ми предложи брак на върха...
Read More Read more about Прекратих годежа си веднага след като се запознах с неговото семейство. Виктор ми предложи брак на върха на една планина, с пръстен, чийто диамант улавяше последните слънчеви лъчи и ги превръщаше в обещание за вечност
Тишината в болничната стая беше плътна, тежка, почти лепкава. Прорязваше я единствено монотонното писукане на апарата до леглото ми – ритмичен, бездушен звук, който отмерваше не само пулса ми, а и безкрайните часове на очакване. Въздухът миришеше на дезинфектант и на нещо друго, неопределимо – може би на страх. Моят страх. Screenshot_8

Тишината в болничната стая беше плътна, тежка, почти лепкава. Прорязваше я единствено монотонното писукане на апарата до леглото ми – ритмичен, бездушен звук, който отмерваше не само пулса ми, а и безкрайните часове на очакване. Въздухът миришеше на дезинфектант и на нещо друго, неопределимо – може би на страх. Моят страх.

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Тишината в болничната стая беше плътна, тежка, почти лепкава. Прорязваше я единствено монотонното писукане на апарата до...
Read More Read more about Тишината в болничната стая беше плътна, тежка, почти лепкава. Прорязваше я единствено монотонното писукане на апарата до леглото ми – ритмичен, бездушен звук, който отмерваше не само пулса ми, а и безкрайните часове на очакване. Въздухът миришеше на дезинфектант и на нещо друго, неопределимо – може би на страх. Моят страх.
Светът на детството е суров и лишен от милост. Той има своите неписани закони, своя жестока йерархия, която възрастните често не забелязват, заети със своите собствени битки. В нашия клас, на самото дъно на тази йерархия, стоеше Ема Screenshot_2

Светът на детството е суров и лишен от милост. Той има своите неписани закони, своя жестока йерархия, която възрастните често не забелязват, заети със своите собствени битки. В нашия клас, на самото дъно на тази йерархия, стоеше Ема

Иван Димитров Пешев септември 10, 2025
Светът на детството е суров и лишен от милост. Той има своите неписани закони, своя жестока йерархия,...
Read More Read more about Светът на детството е суров и лишен от милост. Той има своите неписани закони, своя жестока йерархия, която възрастните често не забелязват, заети със своите собствени битки. В нашия клас, на самото дъно на тази йерархия, стоеше Ема
Аз съм Ралица, жена на тридесет и три години, и доскоро вярвах, че най-после съм стъпила на твърда земя. Не на онази, пропитата с компромиси и чужди очаквания, а на моя собствена. Буквално. Паркетът под краката ми Screenshot_9

Аз съм Ралица, жена на тридесет и три години, и доскоро вярвах, че най-после съм стъпила на твърда земя. Не на онази, пропитата с компромиси и чужди очаквания, а на моя собствена. Буквално. Паркетът под краката ми

Иван Димитров Пешев септември 9, 2025
Аз съм Ралица, жена на тридесет и три години, и доскоро вярвах, че най-после съм стъпила на...
Read More Read more about Аз съм Ралица, жена на тридесет и три години, и доскоро вярвах, че най-после съм стъпила на твърда земя. Не на онази, пропитата с компромиси и чужди очаквания, а на моя собствена. Буквално. Паркетът под краката ми
Когато се разведох с мъжа си след дванадесет години брак, изпаднах в дълбока, тъмна депресия. Беше като давене на сухо, въздухът влизаше в дробовете ми, но не носеше кислород. Всеки ден беше мъгла от безразличие и болка Screenshot_4

Когато се разведох с мъжа си след дванадесет години брак, изпаднах в дълбока, тъмна депресия. Беше като давене на сухо, въздухът влизаше в дробовете ми, но не носеше кислород. Всеки ден беше мъгла от безразличие и болка

Иван Димитров Пешев септември 9, 2025
Когато се разведох с мъжа си след дванадесет години брак, изпаднах в дълбока, тъмна депресия. Беше като...
Read More Read more about Когато се разведох с мъжа си след дванадесет години брак, изпаднах в дълбока, тъмна депресия. Беше като давене на сухо, въздухът влизаше в дробовете ми, но не носеше кислород. Всеки ден беше мъгла от безразличие и болка