Без категория

На шейсет и пет години Джонатан вече трудно разпознаваше отражението си в стъклото на високия си служебен кабинет. Някога в очите му имаше остър блясък, който караше хората да мълчат и да чакат заповед. Сега този блясък беше като угаснала лампа, оставила след себе си само студено стъкло и сянка Screenshot_1

На шейсет и пет години Джонатан вече трудно разпознаваше отражението си в стъклото на високия си служебен кабинет. Някога в очите му имаше остър блясък, който караше хората да мълчат и да чакат заповед. Сега този блясък беше като угаснала лампа, оставила след себе си само студено стъкло и сянка

Иван Димитров Пешев януари 21, 2026
## Глава първа ### Мъжът, който се беше изгубил На шейсет и пет години Джонатан вече трудно...
Read More Read more about На шейсет и пет години Джонатан вече трудно разпознаваше отражението си в стъклото на високия си служебен кабинет. Някога в очите му имаше остър блясък, който караше хората да мълчат и да чакат заповед. Сега този блясък беше като угаснала лампа, оставила след себе си само студено стъкло и сянка
Когато синът ми се ожени, не споменах, че съм наследила ранчото на съпруга си. Слава Богу, че не го направих. Screenshot_30

Когато синът ми се ожени, не споменах, че съм наследила ранчото на съпруга си. Слава Богу, че не го направих.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Когато синът ми се ожени, не споменах, че съм наследила ранчото на съпруга си. Слава Богу, че...
Read More Read more about Когато синът ми се ожени, не споменах, че съм наследила ранчото на съпруга си. Слава Богу, че не го направих.
Бях сама, седях на килима и пробвах булчинските си обувки пред огледалото. Роклята висеше наблизо в бялата си чанта за дрехи, като чисто и тихо обещание. След по-малко от две седмици щях да се омъжа за Даниел, мъжът, когото мислех, че познавам по-добре от всеки друг. Screenshot_29

Бях сама, седях на килима и пробвах булчинските си обувки пред огледалото. Роклята висеше наблизо в бялата си чанта за дрехи, като чисто и тихо обещание. След по-малко от две седмици щях да се омъжа за Даниел, мъжът, когото мислех, че познавам по-добре от всеки друг.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Бях сама, седях на килима и пробвах булчинските си обувки пред огледалото. Роклята висеше наблизо в бялата...
Read More Read more about Бях сама, седях на килима и пробвах булчинските си обувки пред огледалото. Роклята висеше наблизо в бялата си чанта за дрехи, като чисто и тихо обещание. След по-малко от две седмици щях да се омъжа за Даниел, мъжът, когото мислех, че познавам по-добре от всеки друг.
Миризмата на улицата влезе преди него. Когато прекоси стъклената врата, тишината в магазина беше абсолютна. Screenshot_28

Миризмата на улицата влезе преди него. Когато прекоси стъклената врата, тишината в магазина беше абсолютна.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Стъклото, което помни Миризмата на улицата влезе преди него. Когато прекоси стъклената врата, тишината в магазина беше...
Read More Read more about Миризмата на улицата влезе преди него. Когато прекоси стъклената врата, тишината в магазина беше абсолютна.
Съпругът ми Хавиер ме целуна по челото и го направи така, сякаш целият свят е подреден. Сякаш няма скрити чекмеджета. Сякаш няма заключени стаи в една къща, която уж познавам. Screenshot_26

Съпругът ми Хавиер ме целуна по челото и го направи така, сякаш целият свят е подреден. Сякаш няма скрити чекмеджета. Сякаш няма заключени стаи в една къща, която уж познавам.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Съпругът ми Хавиер ме целуна по челото и го направи така, сякаш целият свят е подреден. Сякаш...
Read More Read more about Съпругът ми Хавиер ме целуна по челото и го направи така, сякаш целият свят е подреден. Сякаш няма скрити чекмеджета. Сякаш няма заключени стаи в една къща, която уж познавам.
Когато отворих вратата на спалнята онази нощ, последното нещо, което очаквах, беше да открия живота си разбит върху собствените ни чаршафи. Screenshot_20

Когато отворих вратата на спалнята онази нощ, последното нещо, което очаквах, беше да открия живота си разбит върху собствените ни чаршафи.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Когато отворих вратата на спалнята онази нощ, последното нещо, което очаквах, беше да открия живота си разбит...
Read More Read more about Когато отворих вратата на спалнята онази нощ, последното нещо, което очаквах, беше да открия живота си разбит върху собствените ни чаршафи.
В топла есенна утрин улицата пред дома на Мария гъмжеше от хора, цветя и музика. Дворът беше украсен с бугенвилии и хартиени знаменца, а над масите се носеше аромат на домашна храна, на печени подправки и сладост, която караше човек да си спомни детството. Screenshot_19

В топла есенна утрин улицата пред дома на Мария гъмжеше от хора, цветя и музика. Дворът беше украсен с бугенвилии и хартиени знаменца, а над масите се носеше аромат на домашна храна, на печени подправки и сладост, която караше човек да си спомни детството.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава „Денят, в който смехът се пречупи“ В топла есенна утрин улицата пред дома на Мария гъмжеше...
Read More Read more about В топла есенна утрин улицата пред дома на Мария гъмжеше от хора, цветя и музика. Дворът беше украсен с бугенвилии и хартиени знаменца, а над масите се носеше аромат на домашна храна, на печени подправки и сладост, която караше човек да си спомни детството.
Синът ми ме погледна без много топлина и каза: Screenshot_18

Синът ми ме погледна без много топлина и каза:

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава първа. Вратата и балоните Синът ми ме погледна без много топлина и каза: „Мамо, по-добре си...
Read More Read more about Синът ми ме погледна без много топлина и каза:
Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи. Screenshot_17

Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Глава първа Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш...
Read More Read more about Голямото фоайе на търговския център Аврора блестеше като дворец. Светлините се плъзгаха по мрамора, сякаш някой беше разлял течен златист блясък, а хората се движеха с онзи бавен самоуверен ритъм на богати посетители, които никога не бързат, защото времето сякаш им принадлежи.
Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта. Screenshot_15

Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта.

Иван Димитров Пешев януари 19, 2026
Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не...
Read More Read more about Даниел се прибра, както винаги, с тежест в раменете и прах от чужди тревоги по униформата. Не беше само умората от двойната смяна. Беше онова усещане, че докато той пази чуждите врати, неговата собствена врата всеки ден се държи на една-единствена панта.