Без категория

Имението Санта Елинор миришеше на студен лукс, на изкуствени цветя и на пари, които никога не бяха минавали през трудолюбиви ръце. Още с първата крачка усетих, че не принадлежах там. Износените ми обувки оставиха мокри следи по белия мрамор, а ръцете ми, белязани от десетилетия чистене в чужди домове, изглеждаха като обида в тази бляскава тишина. Screenshot_15

Имението Санта Елинор миришеше на студен лукс, на изкуствени цветя и на пари, които никога не бяха минавали през трудолюбиви ръце. Още с първата крачка усетих, че не принадлежах там. Износените ми обувки оставиха мокри следи по белия мрамор, а ръцете ми, белязани от десетилетия чистене в чужди домове, изглеждаха като обида в тази бляскава тишина.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Глава първа Имението Санта Елинор миришеше на студен лукс, на изкуствени цветя и на пари, които никога...
Read More Read more about Имението Санта Елинор миришеше на студен лукс, на изкуствени цветя и на пари, които никога не бяха минавали през трудолюбиви ръце. Още с първата крачка усетих, че не принадлежах там. Износените ми обувки оставиха мокри следи по белия мрамор, а ръцете ми, белязани от десетилетия чистене в чужди домове, изглеждаха като обида в тази бляскава тишина.
Лукас преглътна и вдигна поглед към Анто. За първи път откакто беше прекрачил прага, някой не го гледаше като петно по лъскавия мрамор. Screenshot_12

Лукас преглътна и вдигна поглед към Анто. За първи път откакто беше прекрачил прага, някой не го гледаше като петно по лъскавия мрамор.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Глава първа Лукас преглътна и вдигна поглед към Анто. За първи път откакто беше прекрачил прага, някой...
Read More Read more about Лукас преглътна и вдигна поглед към Анто. За първи път откакто беше прекрачил прага, някой не го гледаше като петно по лъскавия мрамор.
Острият звук на клавишите, ударили мрамора, отекна из имението като изстрел. Screenshot_11

Острият звук на клавишите, ударили мрамора, отекна из имението като изстрел.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Острият звук на клавишите, ударили мрамора, отекна из имението като изстрел. Но никой не дотича. Нямаше стъпки....
Read More Read more about Острият звук на клавишите, ударили мрамора, отекна из имението като изстрел.
„Лельо, а тези деца живеят при мен“, промълви окаляно момченце, втренчено в жената, която ридаеше, и тя застина… 😲😲😲 Screenshot_6

„Лельо, а тези деца живеят при мен“, промълви окаляно момченце, втренчено в жената, която ридаеше, и тя застина… 😲😲😲

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
„Лельо, а тези деца живеят при мен“, промълви окаляно момченце, втренчено в жената, която ридаеше, и тя...
Read More Read more about „Лельо, а тези деца живеят при мен“, промълви окаляно момченце, втренчено в жената, която ридаеше, и тя застина… 😲😲😲
Даниел се прибра като човек, който носи на раменете си цялата нощ. Миришеше на дим, на мокър асфалт и на чужди страхове, които не успяваше да остави на прага на работата. Беше преживял двойна смяна, онези смени, след които дори тишината в дома звучи като сирена. Screenshot_1

Даниел се прибра като човек, който носи на раменете си цялата нощ. Миришеше на дим, на мокър асфалт и на чужди страхове, които не успяваше да остави на прага на работата. Беше преживял двойна смяна, онези смени, след които дори тишината в дома звучи като сирена.

Иван Димитров Пешев януари 18, 2026
Даниел се прибра като човек, който носи на раменете си цялата нощ. Миришеше на дим, на мокър...
Read More Read more about Даниел се прибра като човек, който носи на раменете си цялата нощ. Миришеше на дим, на мокър асфалт и на чужди страхове, които не успяваше да остави на прага на работата. Беше преживял двойна смяна, онези смени, след които дори тишината в дома звучи като сирена.
Маргарет седеше мълчаливо на пътническата седалка и стискаше малката кожена чанта в скута си, сякаш вътре беше заключено последното, което можеше да я задържи на този свят. Screenshot_30

Маргарет седеше мълчаливо на пътническата седалка и стискаше малката кожена чанта в скута си, сякаш вътре беше заключено последното, което можеше да я задържи на този свят.

Иван Димитров Пешев януари 17, 2026
## Глава първа: Кожената чанта Маргарет седеше мълчаливо на пътническата седалка и стискаше малката кожена чанта в...
Read More Read more about Маргарет седеше мълчаливо на пътническата седалка и стискаше малката кожена чанта в скута си, сякаш вътре беше заключено последното, което можеше да я задържи на този свят.
Денят, в който положихме Лора да почива, не приличаше на ден. Приличаше на дълга, студена сянка, която се е излегнала върху мен и отказва да се махне. Вътре беше пълно с хора, но аз не чувах думите им. Виждах само устни, които се движат, ръце, които се протягат към мен, очи, които ме гледат с жал. Жалта беше като мокър сняг. Полепва, тежи, стопява се бавно и пак остава студ. Screenshot_29

Денят, в който положихме Лора да почива, не приличаше на ден. Приличаше на дълга, студена сянка, която се е излегнала върху мен и отказва да се махне. Вътре беше пълно с хора, но аз не чувах думите им. Виждах само устни, които се движат, ръце, които се протягат към мен, очи, които ме гледат с жал. Жалта беше като мокър сняг. Полепва, тежи, стопява се бавно и пак остава студ.

Иван Димитров Пешев януари 17, 2026
Глава първа Двадесет и четири часа Денят, в който положихме Лора да почива, не приличаше на ден....
Read More Read more about Денят, в който положихме Лора да почива, не приличаше на ден. Приличаше на дълга, студена сянка, която се е излегнала върху мен и отказва да се махне. Вътре беше пълно с хора, но аз не чувах думите им. Виждах само устни, които се движат, ръце, които се протягат към мен, очи, които ме гледат с жал. Жалта беше като мокър сняг. Полепва, тежи, стопява се бавно и пак остава студ.
На следващата сутрин алеята беше празна, а телефонът ми не спираше да вибрира, сякаш някой беше вързал сърцето ми за кабел и го дърпаше с груба ръка. Screenshot_28

На следващата сутрин алеята беше празна, а телефонът ми не спираше да вибрира, сякаш някой беше вързал сърцето ми за кабел и го дърпаше с груба ръка.

Иван Димитров Пешев януари 17, 2026
Глава първа Празната алея На следващата сутрин алеята беше празна, а телефонът ми не спираше да вибрира,...
Read More Read more about На следващата сутрин алеята беше празна, а телефонът ми не спираше да вибрира, сякаш някой беше вързал сърцето ми за кабел и го дърпаше с груба ръка.
Небето беше тежко и ниско в деня, в който изпратих баща си Ричард. Облаците притискаха каменния покрив на старата църква така, сякаш и те имаха нужда да се облегнат на нещо, за да издържат. Screenshot_27

Небето беше тежко и ниско в деня, в който изпратих баща си Ричард. Облаците притискаха каменния покрив на старата църква така, сякаш и те имаха нужда да се облегнат на нещо, за да издържат.

Иван Димитров Пешев януари 17, 2026
Глава първа Небето беше тежко и ниско в деня, в който изпратих баща си Ричард. Облаците притискаха...
Read More Read more about Небето беше тежко и ниско в деня, в който изпратих баща си Ричард. Облаците притискаха каменния покрив на старата църква така, сякаш и те имаха нужда да се облегнат на нещо, за да издържат.
Полицейският участък миришеше на изгоряло кафе и отчаяние. Миризмата се беше впила в стените, в пластмасовите столове, в дрехите на хората, които идваха тук да си оставят надеждата и да си тръгнат без нея. Лампите бръмчаха с еднакво безразличие към всяка съдба. Screenshot_26

Полицейският участък миришеше на изгоряло кафе и отчаяние. Миризмата се беше впила в стените, в пластмасовите столове, в дрехите на хората, които идваха тук да си оставят надеждата и да си тръгнат без нея. Лампите бръмчаха с еднакво безразличие към всяка съдба.

Иван Димитров Пешев януари 17, 2026
Полицейският участък миришеше на изгоряло кафе и отчаяние. Миризмата се беше впила в стените, в пластмасовите столове,...
Read More Read more about Полицейският участък миришеше на изгоряло кафе и отчаяние. Миризмата се беше впила в стените, в пластмасовите столове, в дрехите на хората, които идваха тук да си оставят надеждата и да си тръгнат без нея. Лампите бръмчаха с еднакво безразличие към всяка съдба.