Без категория

Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли, а защото не си я очаквал. Screenshot_6

Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли, а защото не си я очаквал.

Иван Димитров Пешев януари 16, 2026
Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли,...
Read More Read more about Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли, а защото не си я очаквал.
Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят с цялото си тяло, сякаш светът е създаден само за радост, и ако някой му се сърди, това е грешка на възрастните. Screenshot_1

Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят с цялото си тяло, сякаш светът е създаден само за радост, и ако някой му се сърди, това е грешка на възрастните.

Иван Димитров Пешев януари 16, 2026
Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят...
Read More Read more about Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят с цялото си тяло, сякаш светът е създаден само за радост, и ако някой му се сърди, това е грешка на възрастните.
Тишината в болницата не беше истинска. Screenshot_15

Тишината в болницата не беше истинска.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
Тишината в болницата не беше истинска. Тя беше като тънък капак върху вряща вода – изглежда спокойна,...
Read More Read more about Тишината в болницата не беше истинска.
Мирисът на кожа и власт сякаш залепна по небцето ми. Вратата се затвори без звук, но в ушите ми прозвуча като удар. Screenshot_12

Мирисът на кожа и власт сякаш залепна по небцето ми. Вратата се затвори без звук, но в ушите ми прозвуча като удар.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
Глава първа Мирисът на кожа и власт сякаш залепна по небцето ми. Вратата се затвори без звук,...
Read More Read more about Мирисът на кожа и власт сякаш залепна по небцето ми. Вратата се затвори без звук, но в ушите ми прозвуча като удар.
В онзи напълно обикновен ден вървях по улицата и мислех за най-обикновени неща. Какво да купя за вечеря. Как да наваксам със сметките. Как да се усмихвам пред хората, когато отвътре не ми е до усмивки. Screenshot_7

В онзи напълно обикновен ден вървях по улицата и мислех за най-обикновени неща. Какво да купя за вечеря. Как да наваксам със сметките. Как да се усмихвам пред хората, когато отвътре не ми е до усмивки.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
Глава първа Обядът В онзи напълно обикновен ден вървях по улицата и мислех за най-обикновени неща. Какво...
Read More Read more about В онзи напълно обикновен ден вървях по улицата и мислех за най-обикновени неща. Какво да купя за вечеря. Как да наваксам със сметките. Как да се усмихвам пред хората, когато отвътре не ми е до усмивки.
В продължение на три години брат ми и аз живеехме като непознати, които споделят минало, но отказват да го признаят. Скандалът ни не беше драматичен. Нямаше крясъци, които другите да повтарят с години. Имаше по-лошо. Имаше студена точност, едно изречение, което се забива в паметта като пирон, и поглед, който казва, че всичко вече е решено. Screenshot_6

В продължение на три години брат ми и аз живеехме като непознати, които споделят минало, но отказват да го признаят. Скандалът ни не беше драматичен. Нямаше крясъци, които другите да повтарят с години. Имаше по-лошо. Имаше студена точност, едно изречение, което се забива в паметта като пирон, и поглед, който казва, че всичко вече е решено.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
В продължение на три години брат ми и аз живеехме като непознати, които споделят минало, но отказват...
Read More Read more about В продължение на три години брат ми и аз живеехме като непознати, които споделят минало, но отказват да го признаят. Скандалът ни не беше драматичен. Нямаше крясъци, които другите да повтарят с години. Имаше по-лошо. Имаше студена точност, едно изречение, което се забива в паметта като пирон, и поглед, който казва, че всичко вече е решено.
Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство. Screenshot_1

Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство.

Иван Димитров Пешев януари 15, 2026
Глава първа Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора...
Read More Read more about Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство.
Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава Screenshot_23

Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Възглавницата, която помнеше Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше...
Read More Read more about Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава
Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои. Screenshot_29

Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа: Полилеят и трите усмивки Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради...
Read More Read more about Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои.
Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга. Screenshot_26

Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта...
Read More Read more about Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга.