Без категория

Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо. Screenshot_24

Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я...
Read More Read more about Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.
Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение. Screenshot_21

Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Парчетата Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч...
Read More Read more about Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.
Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади. Screenshot_17

Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Момиченцето с пижамката Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като...
Read More Read more about Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади.
Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото. Screenshot_16

Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа: Черното облекло и белият плик Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които...
Read More Read more about Погребението беше тежко не само заради ниските облаци, които притискаха света като капак, а заради онова напрежение, което не се вижда, но се усеща, като чужда ръка върху гърлото.
Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне. Screenshot_14

Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като...
Read More Read more about Когато човек е малък, не знае какво означава думата „страх“. Знае само усещането. То идва тихо, като студен въздух под вратата, и се промъква в костите, докато не започнеш да вярваш, че всичко, което обичаш, може да изчезне.
В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета. Screenshot_11

В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона....
Read More Read more about В онази следобедна тишина, когато въздухът миришеше на вода и зелени листа, аз поливах цветята на балкона. Правех го по навик, както се правят всички малки неща, с които човек се опитва да залепи ежедневието си, когато то се рони на парчета.
Аз съм на четирийсет, самотна майка на две малки деца. Синът ми Мартин е на пет, а дъщеря ми Ния на три. След раждането на второто ни дете баща им Петър си тръгна и оттогава аз съм тази, която се оправя с всичко. Плащам сметки, търся грижа за двете деца, водя битки със срокове, болести, безсънни нощи и безкрайни списъци със задачи. Screenshot_7

Аз съм на четирийсет, самотна майка на две малки деца. Синът ми Мартин е на пет, а дъщеря ми Ния на три. След раждането на второто ни дете баща им Петър си тръгна и оттогава аз съм тази, която се оправя с всичко. Плащам сметки, търся грижа за двете деца, водя битки със срокове, болести, безсънни нощи и безкрайни списъци със задачи.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Аз съм на четирийсет, самотна майка на две малки деца. Синът ми Мартин е на пет, а...
Read More Read more about Аз съм на четирийсет, самотна майка на две малки деца. Синът ми Мартин е на пет, а дъщеря ми Ния на три. След раждането на второто ни дете баща им Петър си тръгна и оттогава аз съм тази, която се оправя с всичко. Плащам сметки, търся грижа за двете деца, водя битки със срокове, болести, безсънни нощи и безкрайни списъци със задачи.
Вечерта беше от онези, в които стените на дома сякаш слушат. Тишината не беше спокойна, беше напрегната, натежала като въздух пред буря. Screenshot_6

Вечерта беше от онези, в които стените на дома сякаш слушат. Тишината не беше спокойна, беше напрегната, натежала като въздух пред буря.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
Глава първа Пликът Вечерта беше от онези, в които стените на дома сякаш слушат. Тишината не беше...
Read More Read more about Вечерта беше от онези, в които стените на дома сякаш слушат. Тишината не беше спокойна, беше напрегната, натежала като въздух пред буря.
Лили произнесе тези четири думи тихо, без да трепне, сякаш ми казваше колко е часът. А на мен ми се стори, че подът се наклони и стените се приближиха. Screenshot_1

Лили произнесе тези четири думи тихо, без да трепне, сякаш ми казваше колко е часът. А на мен ми се стори, че подът се наклони и стените се приближиха.

Иван Димитров Пешев януари 13, 2026
## Глава първа „Той удари Томи пръв.“ Лили произнесе тези четири думи тихо, без да трепне, сякаш...
Read More Read more about Лили произнесе тези четири думи тихо, без да трепне, сякаш ми казваше колко е часът. А на мен ми се стори, че подът се наклони и стените се приближиха.
Олена стоеше на опашката пред касата на малкия квартален магазин, притиснала износена платнена чанта към гърдите си. Навън виелицата въртеше снежни вихрушки, а декември този път сякаш се беше заклел да не пуска слънце. Screenshot_11

Олена стоеше на опашката пред касата на малкия квартален магазин, притиснала износена платнена чанта към гърдите си. Навън виелицата въртеше снежни вихрушки, а декември този път сякаш се беше заклел да не пуска слънце.

Иван Димитров Пешев януари 12, 2026
Глава първа: Монетите на лентата Олена стоеше на опашката пред касата на малкия квартален магазин, притиснала износена...
Read More Read more about Олена стоеше на опашката пред касата на малкия квартален магазин, притиснала износена платнена чанта към гърдите си. Навън виелицата въртеше снежни вихрушки, а декември този път сякаш се беше заклел да не пуска слънце.