Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
Веднъж купих антична чиния онлайн. Беше любов от пръв поглед, доколкото човек може да се влюби в неодушевен предмет. Снимките в обявата разкриваха изящна изработка, деликатни сини шарки, които танцуваха по порцелановата повърхност като застинали морски вълни Screenshot_28
  • Без категория

Веднъж купих антична чиния онлайн. Беше любов от пръв поглед, доколкото човек може да се влюби в неодушевен предмет. Снимките в обявата разкриваха изящна изработка, деликатни сини шарки, които танцуваха по порцелановата повърхност като застинали морски вълни

Иван Димитров Пешев август 18, 2025
Веднъж купих антична чиния онлайн. Беше любов от пръв поглед, доколкото човек може да се влюби в...
Read More Read more about Веднъж купих антична чиния онлайн. Беше любов от пръв поглед, доколкото човек може да се влюби в неодушевен предмет. Снимките в обявата разкриваха изящна изработка, деликатни сини шарки, които танцуваха по порцелановата повърхност като застинали морски вълни
Намерих си приятел. Казваше се Александър. И бях щастлива, истински щастлива, по онзи всепоглъщащ начин, който те кара да се усмихваш без причина на улицата и да виждаш света в по-ярки цветове Screenshot_19
  • Без категория

Намерих си приятел. Казваше се Александър. И бях щастлива, истински щастлива, по онзи всепоглъщащ начин, който те кара да се усмихваш без причина на улицата и да виждаш света в по-ярки цветове

Иван Димитров Пешев август 18, 2025
Намерих си приятел. Казваше се Александър. И бях щастлива, истински щастлива, по онзи всепоглъщащ начин, който те...
Read More Read more about Намерих си приятел. Казваше се Александър. И бях щастлива, истински щастлива, по онзи всепоглъщащ начин, който те кара да се усмихваш без причина на улицата и да виждаш света в по-ярки цветове
Когато бях на петнадесет, майка ми се омъжи за Петър. По онова време животът ми беше хаотична въртележка от тийнейджърски драми и неувереност, а той се появи като неочакван пристан на спокойствието Screenshot_6
  • Без категория

Когато бях на петнадесет, майка ми се омъжи за Петър. По онова време животът ми беше хаотична въртележка от тийнейджърски драми и неувереност, а той се появи като неочакван пристан на спокойствието

Иван Димитров Пешев август 18, 2025
Когато бях на петнадесет, майка ми се омъжи за Петър. По онова време животът ми беше хаотична...
Read More Read more about Когато бях на петнадесет, майка ми се омъжи за Петър. По онова време животът ми беше хаотична въртележка от тийнейджърски драми и неувереност, а той се появи като неочакван пристан на спокойствието
Кавгата беше от онези, глупавите. Заради неизмити чинии, струва ми се, или пък за отворен прозорец, който беше довел до настинката ми. Вече дори не помнех. Помня само горчивината, която се надигна в гърлото ми като киселина Screenshot_26
  • Без категория

Кавгата беше от онези, глупавите. Заради неизмити чинии, струва ми се, или пък за отворен прозорец, който беше довел до настинката ми. Вече дори не помнех. Помня само горчивината, която се надигна в гърлото ми като киселина

Иван Димитров Пешев август 18, 2025
Кавгата беше от онези, глупавите. Заради неизмити чинии, струва ми се, или пък за отворен прозорец, който...
Read More Read more about Кавгата беше от онези, глупавите. Заради неизмити чинии, струва ми се, или пък за отворен прозорец, който беше довел до настинката ми. Вече дори не помнех. Помня само горчивината, която се надигна в гърлото ми като киселина
Слънцето се спускаше към хоризонта, обливайки градината в златисти и пурпурни нюанси. Беше ден, който трябваше да бъде пропит с обещания за бъдещето, с нежност и с онази тиха радост, която идва след дълго чакана утеха Screenshot_21
  • Без категория

Слънцето се спускаше към хоризонта, обливайки градината в златисти и пурпурни нюанси. Беше ден, който трябваше да бъде пропит с обещания за бъдещето, с нежност и с онази тиха радост, която идва след дълго чакана утеха

Иван Димитров Пешев август 17, 2025
Слънцето се спускаше към хоризонта, обливайки градината в златисти и пурпурни нюанси. Беше ден, който трябваше да...
Read More Read more about Слънцето се спускаше към хоризонта, обливайки градината в златисти и пурпурни нюанси. Беше ден, който трябваше да бъде пропит с обещания за бъдещето, с нежност и с онази тиха радост, която идва след дълго чакана утеха
Бях най-бедното дете в училище; всички ме гледаха отвисоко. Светът ми беше малък, свит между олющените стени на двустайния апартамент, в който живеех с майка ми. Всеки ден беше борба, тиха и невидима за останалите Screenshot_13
  • Без категория

Бях най-бедното дете в училище; всички ме гледаха отвисоко. Светът ми беше малък, свит между олющените стени на двустайния апартамент, в който живеех с майка ми. Всеки ден беше борба, тиха и невидима за останалите

Иван Димитров Пешев август 17, 2025
Бях най-бедното дете в училище; всички ме гледаха отвисоко. Светът ми беше малък, свит между олющените стени...
Read More Read more about Бях най-бедното дете в училище; всички ме гледаха отвисоко. Светът ми беше малък, свит между олющените стени на двустайния апартамент, в който живеех с майка ми. Всеки ден беше борба, тиха и невидима за останалите
Три години. Хиляда деветдесет и пет дни на прикрити погледи, на случайни срещи край кафе машината в офиса, на плахи усмивки в асансьора. Три години, в които сърцето ми правеше лудешки пируети всеки път, щом го зърнех Screenshot_11
  • Без категория

Три години. Хиляда деветдесет и пет дни на прикрити погледи, на случайни срещи край кафе машината в офиса, на плахи усмивки в асансьора. Три години, в които сърцето ми правеше лудешки пируети всеки път, щом го зърнех

Иван Димитров Пешев август 17, 2025
Три години. Хиляда деветдесет и пет дни на прикрити погледи, на случайни срещи край кафе машината в...
Read More Read more about Три години. Хиляда деветдесет и пет дни на прикрити погледи, на случайни срещи край кафе машината в офиса, на плахи усмивки в асансьора. Три години, в които сърцето ми правеше лудешки пируети всеки път, щом го зърнех
Излязох на среща с момче, с което ме запозна моя приятелка. Всъщност „запозна“ беше силно казано. Лилия работеше в съседен отдел на огромната корпоративна сграда, в която и двете прекарвахме по-голямата част от съзнателния си живот, и веднъж, докато чакахме асансьора Screenshot_30
  • Без категория

Излязох на среща с момче, с което ме запозна моя приятелка. Всъщност „запозна“ беше силно казано. Лилия работеше в съседен отдел на огромната корпоративна сграда, в която и двете прекарвахме по-голямата част от съзнателния си живот, и веднъж, докато чакахме асансьора

Иван Димитров Пешев август 17, 2025
Излязох на среща с момче, с което ме запозна моя приятелка. Всъщност „запозна“ беше силно казано. Лилия...
Read More Read more about Излязох на среща с момче, с което ме запозна моя приятелка. Всъщност „запозна“ беше силно казано. Лилия работеше в съседен отдел на огромната корпоративна сграда, в която и двете прекарвахме по-голямата част от съзнателния си живот, и веднъж, докато чакахме асансьора
Когато навърших осемнадесет, баба ми ми изплете червен пуловер. Беше ярко, наситено червено – цветът на ябълките в старата ни градина, цветът на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха през прозореца на кухнята ѝ Screenshot_21
  • Без категория

Когато навърших осемнадесет, баба ми ми изплете червен пуловер. Беше ярко, наситено червено – цветът на ябълките в старата ни градина, цветът на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха през прозореца на кухнята ѝ

Иван Димитров Пешев август 16, 2025
Когато навърших осемнадесет, баба ми ми изплете червен пуловер. Беше ярко, наситено червено – цветът на ябълките...
Read More Read more about Когато навърших осемнадесет, баба ми ми изплете червен пуловер. Беше ярко, наситено червено – цветът на ябълките в старата ни градина, цветът на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха през прозореца на кухнята ѝ
След смъртта на първия ми съпруг Иван, взех свекърва си Мария при мен. Това не беше решение, породено от някакво задължение, а по-скоро тиха необходимост. Освен тригодишната си внучка Лия, тя нямаше други роднини на този свят Screenshot_17
  • Без категория

След смъртта на първия ми съпруг Иван, взех свекърва си Мария при мен. Това не беше решение, породено от някакво задължение, а по-скоро тиха необходимост. Освен тригодишната си внучка Лия, тя нямаше други роднини на този свят

Иван Димитров Пешев август 16, 2025
След смъртта на първия ми съпруг Иван, взех свекърва си Мария при мен. Това не беше решение,...
Read More Read more about След смъртта на първия ми съпруг Иван, взех свекърва си Мария при мен. Това не беше решение, породено от някакво задължение, а по-скоро тиха необходимост. Освен тригодишната си внучка Лия, тя нямаше други роднини на този свят

Разделяне на публикациите на страници

Previous 1 … 115 116 117 118 119 120 121 … 2 669 Next

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.