Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • разтопен

разтопен

Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля zasvasvasodoasod.jpg
  • Новини

Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля

Иван Димитров Пешев ноември 12, 2022
25-годишен електротехник се спаси по чудо, след като пада в пещ, пълна с течен алуминий с температура...
Read More Read more about Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля

Последни публикации

  • Забременях на осемнайсет и родителите ми ме изгониха. Събирах си багажа тихо, докато сестра ми плачеше до вратата. Прекъснах всякакъв контакт и години наред не чух нищо от тях. Един следобед сестра ми изведнъж се появи на прага ми. Разплака се и, за моя шок, каза: „Мама и татко са…“ 😢
  • Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.
  • Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
  • Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.
  • Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
  • Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.
  • Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи.
  • След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож.
  • Едва ли подозирах, че на погребението на съпруга ми ме очаква нещо по-страшно от оглушителната тишина. Бях сигурна, че най-тежкият момент ще настъпи след последния химн, когато тихите думи на съболезнования секнат, хората се разотидат и остана сама пред празнотата, която тежи като камък върху гърдите.
  • Когато изрекох онези думи, не ми трепна гласът. Бях си ги повтаряла цяла седмица, докато миех чинии, докато простирах, докато гледах през прозореца и се опитвах да събера смелост.
  • В нощта, когато Лора избяга на шестнайсет, остави бележка на кухненската маса. Беше я подпъхнала под солницата, сякаш се страхуваше и солта да не я издаде.
  • За да отпразнуваме двадесет и петата годишнина от сватбата ни, с мъжа ми отидохме в скъп ресторант. Музиката беше тиха, чашите звънтяха като обещания, които човек дава само когато е сигурен, че ще ги спази. Бях избрала рокля, която не носех от години, сякаш исках да върна времето назад, да изгладя с плат и усмивка всичко прегризано от ежедневието.
  • Месеци преди сватбата ми се беше случило да видя онова смешно клипче, в което младоженецът уж на шега изпуска булката си в басейн, а всички наоколо реват от смях. Помня как се свих отвътре, сякаш някой натисна с пръст тънко място в ребрата ми. Борис се смееше гръмко, с онзи негов смях, който обикновено ме заразяваше.
  • Майка ми ме изостави, когато бях на пет. Дори не си направи труда, натъпка мръсните ми дрехи в найлонова торба. Виках след нея, но не се обърна. Пораснах, изградих си живот. Една вечер се прибрах след късна смяна, отворих вратата и кръвта ми замръзна, когато видях…
  • Не спях истински от дни. Само се преструвах, че затварям очи, а мислите ми се въртяха като остриета. В стаята беше тихо, но тишината не ме успокояваше. Тя ме натискаше, като тежест, която не мога да избутам.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Забременях на осемнайсет и родителите ми ме изгониха. Събирах си багажа тихо, докато сестра ми плачеше до вратата. Прекъснах всякакъв контакт и години наред не чух нищо от тях. Един следобед сестра ми изведнъж се появи на прага ми. Разплака се и, за моя шок, каза: „Мама и татко са…“ 😢
  • Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.
  • Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
  • Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.
  • Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.