Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • разтопен

разтопен

Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля zasvasvasodoasod.jpg
  • Новини

Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля

Иван Димитров Пешев ноември 12, 2022
25-годишен електротехник се спаси по чудо, след като пада в пещ, пълна с течен алуминий с температура...
Read More Read more about Работник в завод падна в казан с разтопен алуминий на 720 градуса, но по чудо оцеля

Последни публикации

  • Студът имаше свой глас. Не виеше като вятър, а шепнеше право в костите, сякаш всяка вечер разказваше една и съща история и чакаше някой да я довърши.
  • „Колежката ми ме помоли за 300 евро за болния си син.“
  • Пребледнях още в мига, в който затвориха капака.
  • На погребението въздухът тежеше, сякаш всяка дума можеше да счупи нещо невидимо. Стоях до пръстта, която още не беше докоснала ковчега, и стисках в шепата си носна кърпа, мокра не само от сълзи, а от онова странно усещане, че плачеш за човек, който те е наранил, но пак е останал част от теб.
  • Когато татко започна да оставя котлона включен, да излиза по пантофи в тъмното и да се кара на сенки, аз още се опитвах да вярвам, че всичко е временно. Че е умора. Че е стрес. Че е някакво странно разсеяно настроение, което ще мине.
  • Жената ми искаше да отиде на среща на випуска. Стоеше пред огледалото и си прибираше косата, сякаш се готвеше за празник, който не смеех да призна́я, че ме плаши.
  • Телефонът звънна в най-неподходящия миг, сякаш нарочно беше изчакал да остана сама в кухнята, между две чаши недопито кафе и две несказани тревоги.
  • Забременях на осемнайсет и родителите ми ме изгониха. Събирах си багажа тихо, докато сестра ми плачеше до вратата. Прекъснах всякакъв контакт и години наред не чух нищо от тях. Един следобед сестра ми изведнъж се появи на прага ми. Разплака се и, за моя шок, каза: „Мама и татко са…“ 😢
  • Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.
  • Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
  • Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.
  • Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
  • Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.
  • Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи.
  • След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Студът имаше свой глас. Не виеше като вятър, а шепнеше право в костите, сякаш всяка вечер разказваше една и съща история и чакаше някой да я довърши.
  • „Колежката ми ме помоли за 300 евро за болния си син.“
  • Пребледнях още в мига, в който затвориха капака.
  • На погребението въздухът тежеше, сякаш всяка дума можеше да счупи нещо невидимо. Стоях до пръстта, която още не беше докоснала ковчега, и стисках в шепата си носна кърпа, мокра не само от сълзи, а от онова странно усещане, че плачеш за човек, който те е наранил, но пак е останал част от теб.
  • Когато татко започна да оставя котлона включен, да излиза по пантофи в тъмното и да се кара на сенки, аз още се опитвах да вярвам, че всичко е временно. Че е умора. Че е стрес. Че е някакво странно разсеяно настроение, което ще мине.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.