Аз, на двадесет и четири, видях много възрастна жена на улицата, която се мъчеше с тежки чанти. Слънцето препичаше безмилостно, асфалтът под краката ми сякаш се топеше. Повечето хора бързаха, сведени погледи, изгубени в собствените си мисли и проблеми, подминавайки сгърчената фигура, сякаш беше част от градския пейзаж – невидима и незначителна. Но аз не можех. Нещо в начина, по който раменете ѝ бяха превити под тежестта, в треперенето на костеливите ѝ ръце, събуди в мен онзи стар, почти забравен инстинкт да помогна.
Втурнах се и ги понесох, без да погледна какво има вътре. Дръжките се впиха в дланите ми – груби, пластмасови, заплашващи да прорежат кожата. Чантите бяха изненадващо тежки, пълни с нещо твърдо и необяснимо неравномерно разпределено. Усещах как мускулите на ръцете ми се напрягат, но не издадох и звук. Жената не каза нищо. Само ме погледна с очи, които бяха изгубили цвета си, избледнели до воднистосиво, като старо, прашно небе.
Тя се усмихна, но усмивката ѝ беше странна – не изразяваше благодарност, а по-скоро някакво тайно знание, сякаш аз бях част от план, за който нямах никаква представа. Мълчеше. Вървяхме бавно, в пълен синхрон с нейните ситни, провлачени стъпки. Тишината между нас беше по-тежка и от чантите, които носех. Усещах погледа ѝ върху себе си, изучаващ, преценяващ. Опитах се да започна разговор, да попитам докъде отива, но думите засядаха в гърлото ми. Имаше нещо в присъствието ѝ, което правеше всяка дума да изглежда глупава и излишна.
Когато стигнахме до дома ѝ – стара, порутена кооперация, притисната между две лъскави нови сгради като забравен спомен – тя спря. Посочи с брадичка към входа, който зееше като тъмна, безизъба уста. Оставих чантите пред вратата на апартамента ѝ на третия етаж. Стълбището миришеше на мухъл и старост. Докато си поемах дъх, тя бръкна в една от чантите. Пръстите ѝ, тънки и сбръчкани като есенни листа, се раздвижиха с неочаквана бързина. Извади нещо мокро от чантата, пъхна го в джоба на дънките ми и влезе вътре. Вратата се затвори зад нея с глух, окончателен трясък, преди да успея да реагирам, преди да кажа и дума.
Замръзнах. Ръката ми инстинктивно се плъзна към джоба. Пръстите ми докоснаха влажна, лепкава тъкан. Сърцето ми започна да бие лудо в гърдите, сякаш искаше да изскочи. Какво беше това? Защо? Стоях в полумрака на стълбището, сама с хиляди въпроси, които крещяха в главата ми. Тази жена имаше наглостта да… да ме използва. Да ме превърне в съучастник на нещо, което дори не можех да си представя. Да нахлуе в моя подреден, скучен живот и да остави в него петно – мокро, студено и ужасяващо.
Глава 2
Ръката ми трепереше, докато бавно изваждах предмета от джоба си. Беше парче плат, нагънато на няколко пъти. Стара, пожълтяла дантелена кърпичка. Но не това ме накара да затая дъх. Влажното, лепкаво усещане идваше от тъмночервена течност, която беше попила в тъканта. Кръв. Беше топла. Прясна.
Стомахът ми се сви на топка. Повдигна ми се. Огледах се панически наоколо, сякаш очаквах някой да изскочи от сенките и да ме обвини. Стълбището беше пусто и тихо. Единственият звук беше учестеното ми дишане и оглушителният пулс в ушите ми. Притиснах кърпичката в дланта си, усещайки как лепкавата влага се просмуква между пръстите ми. Трябваше да я хвърля. Трябваше да се отърва от нея, да забравя за случилото се и да избягам.
Но не можех. Любопитството, примесено с ужас, беше по-силно. Разгънах внимателно кърпичката. В центъра ѝ, увит в кървавите дипли, лежеше малък, старинен ключ. Беше изработен от потъмнял метал, с орнаментирана глава, която изобразяваше преплетени лозови листа. Не приличаше на никой ключ, който бях виждала. Не беше за апартаментска врата, нито за кола. Беше ключ за нещо друго. Нещо тайно.
Почуках на вратата на старицата. Първо леко, после по-силно. Никакъв отговор. Натиснах дръжката – заключено. Залепих ухо за студеното дърво. Тишина. Сякаш апартаментът беше празен от години. Сякаш старицата, чантите, целият този абсурден епизод бяха плод на моето въображение. Но кървавият ключ в ръката ми беше твърде реален.
Изтичах надолу по стълбите, сърцето ми блъскаше в ребрата. Излязох на улицата, заслепена от слънцето. Трябваше да се обадя в полицията. Това беше разумното решение. Да им разкажа всичко, да им предам ключа и да оставя професионалистите да се оправят. Но пред очите ми изникна образът на безизразното лице на старицата, нейната загадъчна, знаеща усмивка. Тя не беше избрала мен случайно. Да отида в полицията означаваше да се оплета в мрежа, от която може би нямаше измъкване. Щяха да ми задават въпроси, на които нямах отговори. Откъде е кръвта? Чия е? Защо тази жена е дала ключа на мен? В един миг щях да се превърна от свидетел в заподозрян.
Прибрах се в малката си квартира, усещайки как стените се свиват около мен. Живеех сама, след като преди година се бях изнесла от дома на майка ми и брат ми. Исках самостоятелност, исках да дишам. Сега този апартамент, моето убежище, ми се струваше като клетка. Измих ръцете си няколко пъти, търкайки кожата си до червено, но усещането за лепкава кръв не изчезваше. Оставих ключа и кърпичката на масата, гледайки ги сякаш бяха отровни змии.
Животът ми до този момент беше прост. Учех последна година социология в университета, работех на половин ден в една книжарница. Имах мечти – за пътувания, за смислена работа, за любов. Нищо извънредно. А сега на масата в кухнята ми лежеше доказателство за престъпление, загадка, усукана около старинен ключ и мълчалива старица. И аз бях в центъра ѝ.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от страх и нерешителност. Ключът стоеше на масата, увит в изсъхналата, покафеняла кърпичка – ням укор, постоянно напомняне за случилото се. Не можех да ям, не можех да спя. Всеки път, когато затварях очи, виждах воднистосивите очи на старицата. Всеки шум на стълбището ме караше да подскачам, очаквайки полицията да разбие вратата ми.
На третия ден реших, че не мога повече да живея така. Трябваше да направя нещо. Върнах се в онази кооперация. Сърцето ми биеше до пръсване, докато изкачвах познатите стъпала. Стигнах до третия етаж и почуках на вратата. Този път обаче, за моя изненада, вратата се отвори почти веднага.
На прага стоеше млада жена на моята възраст, с уморен поглед и бебе, притиснато до рамото ѝ.
– Да? – попита тя, леко раздразнена от прекъсването.
– Извинете – започнах аз, объркана. – Търся една възрастна дама, която живее тук. Преди няколко дни ѝ помогнах с покупките.
Жената ме погледна сякаш съм луда.
– Възрастна дама? Тук не живее възрастна дама. Ние с мъжа ми се нанесохме преди шест месеца. Преди това апартаментът беше празен с години. Сигурна ли сте, че е този етаж?
– Да, абсолютно – настоях аз, усещайки как паниката отново се надига в мен. – Третият етаж, този апартамент. Тя беше много стара, с бели коси, носеше тежки чанти.
– Съжалявам, но грешите – каза жената твърдо, губейки търпение. – В цялата кооперация няма такава жена. Познавам всички съседи.
Тя затвори вратата пред носа ми. Останах в коридора, вцепенен. Невъзможно. Бях сигурна. Всеки детайл от онзи ден беше запечатан в съзнанието ми – миризмата на мухъл, изтърканият килим пред вратата, драскотините по дървото. Всичко беше същото. Но жената я нямаше. Сякаш се беше изпарила.
Слязох долу и започнах да звъня на вратите на другите апартаменти. Резултатът беше същият. Някои бяха подозрителни, други – състрадателни, но никой не беше виждал или чувал за възрастна жена, която да отговаря на описанието. Една по-възрастна съседка от първия етаж дори ми каза, че апартаментът на третия етаж е бил прокълнат, че преди години там се е случила трагедия, и затова е стоял празен толкова дълго.
Вървях към вкъщи като в транс. Главата ми се въртеше. Или полудявах, или бях попаднала в центъра на нещо много по-сложно и зловещо, отколкото си представях. Старицата, Рада, както бях решила да я наричам в мислите си, не беше просто случайна баба. Тя ме беше избрала. Беше ме въвлякла в историята си и после беше заличила всички следи. Защо?
Прибрах се и се обадих на единствения човек, на когото можех да се доверя, макар да знаех, че рискувам да ме помисли за луда. Брат ми, Огнян.
Глава 4
Огнян беше моята противоположност. Докато аз се носех по течението на живота, той го управляваше с желязна ръка. Успешен бизнесмен, с лъскав офис в центъра на града, скъп апартамент и съпруга, която изглеждаше като излязла от корица на списание. Той беше стабилността, разумът, непоклатимата скала в нашето малко, разбито семейство, особено след смъртта на баща ни преди десет години.
Срещнахме се в едно луксозно кафене, където цената на едно еспресо се равняваше на бюджета ми за храна за два дни. Той пристигна, както винаги, безупречен – скъп костюм, идеален часовник, излъчване на човек, който контролира света.
– Мира, какво е толкова спешно? – попита той, без дори да погледне менюто. – Имам важна среща след час.
Разказах му всичко. Започнах от старицата и тежките чанти, преминах през кървавия ключ и завърших с мистериозното ѝ изчезване и младото семейство в апартамента. Докато говорех, наблюдавах лицето му. Отначало беше леко заинтригуван, после отегчен, а накрая – откровено раздразнен.
– Мира, сериозно ли? – прекъсна ме той, когато стигнах до края. – Кървав ключ, изчезваща старица… Не си ли малко голяма за такива истории? Сигурно си се объркала. Може би е била друга кооперация, друг етаж. Или жената просто те е изиграла, някоя луда просякиня.
– Не, Огнян, не разбираш! – повиших тон аз, усещайки как безсилието ме залива. – Бях там! Сигурна съм! И това – извадих кърпичката с ключа от чантата си и я плъзнах по масата.
Той я погледна с отвращение. Дори не я докосна.
– Прибери това, веднага. Представяш ли си какво ще си помислят хората? Мира, чуй ме. Живееш в свой собствен свят. Четеш прекалено много книги, учиш тази безсмислена социология. Време е да стъпиш на земята. Изхвърли тези боклуци и си намери истинска работа. Аз мога да ти помогна. Мога да те уредя в моята фирма, ще започнеш като асистент…
– Не искам да работя в твоята фирма! – извиках аз, привличайки погледите на съседните маси. – Искам да ми повярваш! Поне веднъж!
Огнян въздъхна тежко, онази негова характерна въздишка, която казваше „отново се занимавам с твоите драми“.
– Добре. Да кажем, че ти вярвам. И какво от това? Какво очакваш да направя? Да наема частен детектив, за да издирва призрачната ти бабичка? Имам бизнес за милиони, нямам време за глупости. Майка ни се тревожи за теб. Обажда ми се всеки ден, пита как си, защо не ѝ се обаждаш. Вместо да се занимаваш с измислени мистерии, по-добре иди да я видиш.
Думите му ме ужилиха. Той винаги използваше майка ни като оръжие. Знаеше, че това е слабото ми място. Майка ни, Снежана, беше крехко същество, сянка на жената, която беше преди смъртта на татко. Живееше в техния голям апартамент, обградена от спомени, и се страхуваше от света навън. Огнян се грижеше за нея финансово, но емоционално я беше оставил на мен.
– Ще отида – казах аз тихо, прибирайки ключа. – Но не си прав, Огнян. Нещо се случва. И аз ще разбера какво е.
– Както искаш – каза той, ставайки. – Но те предупреждавам, Мира. Не се забърквай в неща, които не разбираш. Светът е опасно място. Не е като в романите ти.
Той остави няколко банкноти на масата и си тръгна, без дори да се сбогува. Останах сама, по-самотна от всякога. Дори собственият ми брат не ми вярваше. Той виждаше света през призмата на парите и властта, а моята история не се вписваше в неговата подредена вселена. Но думите му, макар и груби, запалиха нещо в мен. Инат. Щом никой нямаше да ми помогне, щях да се справя сама.
Глава 5
Знаех, че сама няма да стигна далеч. Трябваше ми съюзник. Някой, който да погледне на ситуацията не с цинизма на Огнян, а с отворен ум. Сетих се за Виктор.
Виктор беше мой колега от университета. Учеше право, но имаше душа на поет и ум на детектив. Прекарвахме часове в университетската библиотека, уж за да учим, а всъщност обсъждахме всичко – от екзистенциална философия до последния криминален сериал. Той беше единственият човек, пред когото не се страхувах да изглеждам глупаво.
Намерих го в библиотеката, заровен в огромен том по вещно право. Когато ме видя, лицето му грейна.
– Мира! Къде се губиш? Пропуснахме два семинара.
Разказах му всичко, точно както на Огнян. Но реакцията беше коренно различна. Виктор слушаше внимателно, без да ме прекъсва, очите му блестяха от интерес. Когато му показах ключа, той го взе в ръце, без никакво погнуса, и започна да го оглежда внимателно.
– Невероятно – прошепна той. – Това е изработка от края на деветнадесети, може би началото на двадесети век. Виж орнаментиката. Не е фабрична. Правена е от майстор.
– А кръвта? – попитах аз, все още неспособна да се отърся от ужаса.
– Кръвта може да е символична – каза той замислено. – Може да е стара, може да е животинска. Или може да е предупреждение. Но фактът, че старицата е изчезнала, е най-странното. Сякаш те е тествала. Дала ти е тази загадка, за да види дали ще се опиташ да я решиш.
Думите му внесоха ред в хаоса на мислите ми. Тест. Може би беше точно това.
– Какво да правя, Викторе? Брат ми мисли, че съм луда. Полицията ще ме сметне за съучастник.
– Първо, трябва да разберем какво отваря този ключ – каза той, а в гласа му се долавяше вълнение. – Не е за врата. По-скоро за кутия, ковчеже или може би сейф. Стар сейф. Трябва да проучим символите. Тези лозови листа може да са част от фамилен герб или знак на някакво тайно общество.
Прекарахме остатъка от деня, ровейки се в онлайн архиви и книги по хералдика. Не открихме нищо конкретно за лозовите листа, но идеята на Виктор за сейф не ми даваше мира. Ами ако ключът беше за банков сейф?
– Има десетки банки в града, повечето от които са нови – казах аз обезкуражено. – А старите? Повечето са затворени или преустроени.
– Точно така – каза Виктор. – Но не всички. Има една стара банка в центъра, която е превърната в музей, но в подземието все още пазят оригиналния трезор. Понякога организират турове. Може би си струва да проверим.
Идеята беше налудничава, но беше единствената нишка, за която можехме да се хванем. За пръв път от дни почувствах искрица надежда. Вече не бях сама в това. Имах Виктор до себе си. Неговото спокойствие и логика ми даваха сили. Докато работехме заедно, рамо до рамо, усещах как между нас се заражда нещо повече от приятелство – споделена цел, тайна, която ни свързваше по начин, който никой друг не можеше да разбере.
Глава 6
Преди да се впуснем в търсене на мистериозния трезор, реших да послушам съвета на Огнян и да посетя майка си. Апартаментът, в който бях израснала, сега ми се струваше огромен и пуст, пропит с тиха скръб. Снежана прекарваше дните си, грижейки се за цветята си и препрочитайки старите писма на баща ми.
Намерих я на терасата, заобиколена от саксии с мушкато. Беше отслабнала, а в очите ѝ се четеше онази постоянна, дълбока умора.
– Мира, миличка! – прегърна ме тя, а аз усетих колко крехка е станала. – Защо не се обаждаш? Огнян ми каза, че си много заета.
– Да, мамо, така е. Имам много за учене – излъгах аз. Не можех да я натоварвам с моите проблеми. Нейният свят беше твърде крехък, за да понесе истории за кръв и изчезващи старици.
Говорихме си за незначителни неща – за времето, за съседите, за новата книга, която четях. Но усещах, че нещо я тревожи. Тя постоянно поглеждаше към портрета на баща ми, който стоеше на скрина в хола. Беше красив мъж, с топъл поглед и обаятелна усмивка. В моите спомени той беше героят, идеалният баща. Смъртта му от внезапен инфаркт беше шок, от който майка ми така и не се възстанови напълно.
– Знаеш ли – започна тя изневиделица, – напоследък го сънувам често. Баща ти. Все ми казва, че е трябвало да ми каже нещо важно, но се събуждам, преди да успее.
– Сигурно просто ти липсва, мамо – опитах се да я успокоя.
– Не, не е само това – поклати глава тя. – Имаше толкова много тайни. Той беше сложен човек, Мира. Не такъв, какъвто го помниш. Огнян прилича на него. Същата амбиция, същата безпощадност, когато става въпрос за работа. Баща ти щеше да се гордее с него.
Думите ѝ ме изненадаха. „Безпощадност?“ Никога не бях мислила за баща си по този начин. За мен той беше човекът, който ме учеше да карам колело и ми четеше приказки преди сън.
– Какви тайни? – попитах аз, а сърцето ми подскочи.
– О, стари истории – махна с ръка тя, сякаш съжаляваше, че е повдигнала темата. – Неща отпреди да се родите. Бизнес дела, партньори… Той имаше един съдружник в началото, Симеон. Много влиятелен човек, дори и тогава. Постоянно се караха. После изведнъж Симеон изчезна от живота ни. Баща ти никога не го спомена отново.
Името Симеон ми прозвуча познато. Бях го чувала. Той беше един от най-големите конкуренти на Огнян в строителния бизнес. Двамата водеха постоянна война в медиите и в съда. Нима този Симеон е същият човек, който е бил партньор на баща ми?
– Мамо, спомняш ли си нещо друго за него? Защо са се скарали?
– Не знам, миличка. Баща ти не споделяше много. Казваше, че ме предпазва. Но след като Симеон си тръгна, бизнесът на баща ти потръгна. Сякаш камък му падна от сърцето.
Разговорът с майка ми, вместо да ме успокои, отвори нова кутия на Пандора. Тайните на баща ми. Враждата му със Симеон. Възможно ли е ключът, който държах, да е свързан с тези „стари истории“? Възможно ли е миналото, което смятах за просто и щастливо, да крие тъмни кътчета, за които не съм и подозирала? Тръгнах си от дома на майка ми с още повече въпроси и с нарастващото усещане, че съм забъркала в нещо много по-голямо от случайна среща на улицата. Бях се натъкнала на тайна, която беше погребана от десетилетия. И старицата, Рада, ми беше дала ключа, за да я изровя.
Глава 7
Огнян живееше в паралелна вселена. Неговият свят беше изграден от стъкло и стомана, от борсови индекси и договори с много нули. Посещението в офиса му винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. Всичко беше лъскаво, подредено и бездушно, точно като него самия напоследък.
Намерих го в кабинета му на последния етаж, с изглед към целия град. Беше се надвесил над огромна маса, затрупана с чертежи и документи. Съпругата му, Десислава, стоеше до него. Тя беше красива по един студен, изваян начин, винаги облечена в последните творения на световните дизайнери. Изглеждаха като перфектната двойка от корицата на бизнес списание. Но аз знаех, че под повърхността има пукнатини.
– Мира – каза Огнян, без да вдига поглед. – Какво има пак?
– Исках да говоря с теб. За татко.
Това привлече вниманието му. Той вдигна глава, а в очите му проблесна нещо – изненада или може би раздразнение. Десислава ме погледна с леко презрение. Тя никога не ме беше харесвала. За нея аз бях бедната роднина, досадната сестра, която не се вписваше в нейния елитен свят.
– Какво за него? – попита Огнян.
– Мама спомена един негов стар партньор. Симеон. Същият Симеон, с когото…
– Не смей да споменаваш това име тук! – изсъска той, а лицето му помръкна. Десислава трепна. – Това са минали работи. Нямат нищо общо с теб.
– Но защо? Защо го мразиш толкова? Не е само заради бизнеса, нали? Има нещо повече. Мама каза, че…
– Мама е болна жена, която живее в миналото! – прекъсна ме той грубо. – Не слушай брътвежите ѝ. Симеон е безскрупулен хищник, който се опита да унищожи баща ни. А сега се опитва да унищожи мен. Това е всичко, което трябва да знаеш.
– Но това не е вярно! – намеси се неочаквано Десислава. Гласът ѝ беше тънък и треперещ. Всички я погледнахме изненадано. Тя рядко изразяваше мнение, особено по бизнес въпроси. – Баща ти и Симеон са били най-добри приятели. Започнали са всичко заедно. Има техни снимки в старите албуми. Нещо се е случило, нещо ужасно, което ги е разделило.
Огнян я изгледа с леден поглед.
– Десислава, не се меси. Това не е твоя работа.
– Моя работа е, когато засяга семейството ми! – отвърна тя, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. – Уморих се от тайните ти, Огнян! От късните срещи, от телефонните разговори, които прекъсваш, щом вляза в стаята. Уморих се да живея в лъжа!
Напрежението в стаята стана почти физически осезаемо. Бях попаднала в центъра на семейна буря, която очевидно се беше събирала отдавна. Виждах болката в очите на Десислава, но виждах и страх. Тя подозираше нещо, може би изневяра, но истината, която се криеше зад поведението на Огнян, можеше да е много по-мрачна.
– Излез, Мира – каза Огнян с глух глас, без да откъсва поглед от жена си. – Ще говорим по-късно.
Тръгнах си, оставяйки ги сами в стъкления им затвор. Сега бях сигурна. Враждата между Огнян и Симеон не беше просто бизнес съперничество. Корените ѝ бяха дълбоко в миналото, в тайните на баща ми. И за да защити тези тайни, брат ми беше готов да съсипе собствения си брак и да отблъсне единствените хора, които го обичаха. Усещах, че се доближавам до нещо опасно. Нещо, което Огнян пазеше с цената на всичко. И ключът в джоба ми беше на път да отключи тази ужасна тайна.
Глава 8
Планът ни с Виктор беше прост, почти наивен. Щяхме да се запишем за туристическата обиколка на старата банка, превърната в музей, и да се опитаме да се отделим от групата, когато стигнем до трезора. Трябваше да намерим момент, в който да пробваме ключа. Шансът беше минимален, но нямахме друг избор.
Музеят беше величествен. Високи тавани, мраморни колони, атмосфера на отминало величие и богатство. Екскурзоводът, пълен мъж с монотонен глас, разказваше скучни факти за историята на банковото дело. Ние с Виктор се преструвахме на заинтересовани, докато оглеждахме за камери и охрана.
Най-накрая слязохме в подземието. Въздухът стана студен и влажен. Пред нас се изправи огромната кръгла врата на трезора, дебела няколко педи, изработена от блестяща стомана. Изглеждаше непревземаема. Екскурзоводът с гордост обясни сложния заключващ механизъм, който изисквал двама души да завъртят едновременно две различни комбинации.
– Разбира се, днес механизмът е деактивиран за удобство на посетителите – добави той с усмивка.
Вътрешността на трезора представляваше дълъг коридор, от двете страни на който бяха наредени стотици малки вратички на сейфове, всяка с номер и ключалка. Сърцето ми подскочи. Това беше. Трябваше да е тук.
Докато групата се тълпеше около няколко отворени сейфа, в които бяха изложени стари банкноти и бижута, ние с Виктор се измъкнахме в по-далечния край на коридора.
– Трябва да действаме бързо – прошепна Виктор. – Започни отляво, аз ще поема дясната страна. Търси ключалка, която да съответства на ключа.
Ръцете ми трепереха, докато плъзгах пръсти по студения метал на вратичките. Повечето ключалки бяха модерни, стандартни. Но после, в най-тъмния ъгъл, почти скрита зад една тръба, я видях. Малка, орнаментирана ключалка, с форма, която точно съвпадаше с нашия ключ. Нямаше номер. Беше празна.
– Викторе, ела! – изсъсках аз.
Той дойде до мен. Очите му се разшириха, когато видя ключалката.
– Това е. Трябва да е това.
Извадих ключа. Поех си дълбоко дъх и го пъхнах в ключалката. Пасна идеално. Завъртях го. Чу се тихо, почти недоловимо щракване. Вратичката се открехна.
За момент и двамата замръзнахме. Не можехме да повярваме. Успяхме.
Надникнахме вътре. Сейфът не беше празен. В него имаше само един предмет – дебел, кожен бележник, подвързан с изтъркани връзки. Изглеждаше много стар.
– Трябва да го вземем – каза Виктор. – Нямаме време.
Пъхнах бележника в чантата си точно в момента, в който екскурзоводът извика:
– А сега, дами и господа, моля, последвайте ме към следващата зала.
Смесихме се с тълпата, опитвайки се да изглеждаме възможно най-небрежно. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че всички го чуват. Чувствах се едновременно ужасена и въодушевена. Бяхме извършили престъпление. Бяхме откраднали нещо. Но в същото време бяхме открили следващото парче от пъзела. Бележникът в чантата ми тежеше като камък. Знаех, че в него се крие отговорът. Отговорът, който можеше да преобърне всичко, което знаех за семейството си, за миналото и за самата мен.
Глава 9
Излязохме от музея и се смесихме с тълпата на улицата, без да кажем и дума, докато не се отдалечихме на няколко преки. Едва тогава седнахме на една пейка в малък, усамотен парк. Аз все още треперех. Виктор, от друга страна, изглеждаше спокоен, дори развълнуван.
– Да видим какво имаме – каза той и аз му подадох тежкия бележник.
Кожата на подвързията беше напукана от времето, а страниците вътре бяха пожълтели и чупливи. Беше дневник. Изписан с красив, но избледнял калиграфски почерк. На първата страница, с леко разкривени букви, беше написано едно-единствено име: Рада.
Дъхът ми спря. Беше нейният дневник. На старицата.
Зачетохме се. Първите страници бяха отпреди повече от петдесет години. Рада описваше живота си като млада прислужница в дома на богато и влиятелно семейство. Описваше господарите си, техните деца, бляскавите вечери, които организираха. Но между редовете, описващи лукс и безгрижие, се долавяше нотка на тъга и страх.
С напредването на страниците тонът ставаше все по-мрачен. Рада пишеше за тайни, които е чула случайно, за разговори, водени шепнешком в тъмни коридори. Пишеше за бизнес сделки, които са били на ръба на закона. И все по-често се появяваха три имена: господарят на къщата, когото тя наричаше просто „Господаря“, и двамата му млади и амбициозни протежета – баща ми и Симеон.
Картината, която дневникът разкриваше, беше шокираща. Баща ми и Симеон не са били просто партньори. Те са били като братя, израснали заедно под крилото на своя ментор, „Господаря“. Заедно са изградили основите на бизнес империя. Но завистта и алчността бавно са започнали да ги разяждат.
Рада описваше сцените, на които е ставала свидетел. Жестоки скандали за пари. Обвинения в предателство. Симеон, по-импулсивен и емоционален, обвинявал баща ми, че работи зад гърба му, че краде идеи и клиенти. Баща ми, винаги хладнокръвен и пресметлив, отричал всичко с ледена усмивка.
Кулминацията беше достигната в една дъждовна нощ. Рада описва как е чула викове от кабинета на „Господаря“. Тя се е промъкнала до вратата и е чула как тримата мъже се карат. Ставало е въпрос за огромна сума пари, за документ, който е можел да разори единия и да направи другите двама несметно богати.
„Чух удар“, пишеше в дневника с разтреперан почерк. „Глух, ужасен звук. После тишина. Вратата се отвори и Симеон излезе, блед като платно. След него излезе и баща ти. Погледът му беше страшен. Той ме видя. Знаеше, че съм чула. Той просто каза: „Нищо не си видяла, Рада. Нищо не си чула. Разбра ли?“ Кимнах. Бях парализирана от страх.“
На следващия ден „Господаря“ го нямало. Официалната версия била, че е заминал внезапно в чужбина по здравословни причини. Никога повече не се върнал. Бизнесът му бил поделен между баща ми и Симеон. Но партньорството им не продължило дълго. Скоро след това Симеон бил изхвърлен от компанията, обвинен във финансови злоупотреби. Баща ми останал единствен собственик.
Затворих дневника. Ръцете ми бяха ледени. Образът на моя баща-герой се разпадаше на хиляди парченца. Той не беше просто амбициозен бизнесмен. Той беше крадец. Може би дори… убиец.
– О, боже – прошепнах аз. – Викторе, какво е станало с този човек, „Господаря“?
– Не знам, Мира. Но мисля, че скоро ще разберем.
Прелистихме до последните страници на дневника. Почеркът беше станал разкривен, почти нечетлив. Това бяха записки, правени през последните години. Рада пишеше, че е живяла в страх през целия си живот. Страх от баща ми, а след смъртта му – от Огнян, който според нея е бил „копие на баща си“. Тя е пазила тайната от страх за живота си.
На последната страница имаше само едно изречение, написано сякаш с последни сили:
„Време е истината да излезе наяве. Той има син. Трябва да го намериш. Ключът е при теб.“
Син. „Господаря“ е имал син. И Рада искаше аз да го намеря. Кървавата кърпичка вече не ми изглеждаше като доказателство за престъпление. Беше символ. Символ на кръвната връзка, на дълга, който трябваше да бъде платен. Старицата не ми беше дала просто ключ. Беше ми връчила съдбата на едно семейство, унищожено от алчността на моя собствен баща. И тежестта на тази отговорност заплашваше да ме смаже.
Глава 10
Новината за съществуването на наследник променяше всичко. Това вече не беше просто разкриване на стара семейна тайна. Ставаше въпрос за справедливост. За възмездие. Цялата империя на Огнян, всичко, което баща ни беше построил, беше основано на лъжа и може би на престъпление. И някъде там имаше човек, който е бил лишен от всичко, което му се е полагало по право.
– Трябва да го намерим – казах аз на Виктор. Гласът ми беше твърд, изпълнен с решителност, която сама ме изненада. Страхът беше отстъпил място на гнева. Гняв към баща ми, към Огнян, към лъжата, в която бях живяла.
– Но как? – попита Виктор. – В дневника не се споменава името на „Господаря“, нито на сина му. Знаем само, че е съществувал.
– Майка ми. Тя може да знае нещо. Тя спомена, че баща ми е имал ментор в началото. Може би си спомня името му.
Отидох отново в дома на майка си, този път въоръжена с конкретни въпроси. Намерих я да разглежда стари фотоалбуми.
– Мамо, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за началните години на бизнеса на татко. За човека, който му е помогнал. Моля те. Много е важно.
Тя ме погледна с уплашените си очи.
– Защо ровиш в миналото, Мира? Няма нищо хубаво там. Само болка.
– Защото тази болка все още съществува. Защото има хора, които са пострадали. Моля те, мамо. Как се казваше той?
Тя въздъхна дълбоко, сякаш се предаваше. Отвори един от албумите на страница, която беше леко залепнала, сякаш не беше отваряна от години. На черно-бяла снимка бяха трима млади мъже. Познах веднага баща си и по-младата версия на Симеон. Третият мъж беше по-възрастен, с проницателен поглед и аристократично излъчване.
– Това е той – прошепна майка ми. – Атанас. Всички го наричаха Господаря, защото беше такъв. Държеше целия град в ръцете си. Баща ти и Симеон бяха неговите момчета. Той ги създаде.
– Какво стана с него? – попитах аз, макар да знаех отговора.
– Изчезна. Една нощ просто изчезна. Казаха, че е заминал. Но аз никога не повярвах. Баща ти се промени след онази нощ. Стана студен, дистанциран. Сякаш част от него умря.
– А имаше ли семейство? Жена, деца?
Майка ми се поколеба.
– Имаше син. Казваше се Павел. Беше малко момче тогава. След като Атанас изчезна, майка му го взе и двамата заминаха. Никой повече не чу нищо за тях. Говореше се, че са отишли в малък град край морето.
Павел. Най-накрая имахме име.
Върнах се при Виктор с новата информация. Започнахме да търсим. Ровихме се в публични регистри, социални мрежи, стари телефонни указатели. Търсенето на човек с толкова често срещано име, за когото знаехме само предполагаема възраст и възможно местожителство отпреди десетилетия, беше като да търсиш игла в копа сено.
Дни наред удряхме на камък. Започвах да се отчайвам. Може би беше твърде късно. Може би Павел и майка му отдавна бяха напуснали страната или бяха променили имената си.
Точно когато бях напът да се откажа, Виктор извика.
– Намерих го! Мисля, че го намерих!
Беше открил статия в архива на местен вестник отпреди петнадесет години. Заглавието беше: „Млад архитект с новаторски проект печели конкурс за обновяване на крайбрежната алея“. На снимката беше млад мъж на име Павел, чиято фамилия съвпадаше с тази на Атанас. А градът беше същият, който майка ми беше споменала.
Това беше той. Бяхме го намерили. Павел, изгубеният син, наследникът на откраднатото богатство. Сега предстоеше най-трудната част. Трябваше да го намеря и да му кажа истината. Истината, която щеше да взриви неговия свят, както беше взривила моя.
Глава 11
Междувременно, докато бях погълната от разследването, собственият ми живот започваше да се разпада. Бях занемарила ученето, рискувайки да загубя година в университета. Работата в книжарницата едва покриваше наема и сметките ми. Мисълта за бъдещето, за мечтания собствен дом, за който бях започнала плахо да проучвам условията за ипотечен кредит, изглеждаше като далечна, недостижима фантазия. Контрастът между моята финансова несигурност и несметното богатство на Огнян, изградено върху престъпление, ме изпълваше с горчивина.
Един ден получих обаждане от него. Гласът му беше студен и остър.
– Мира, веднага ела в офиса ми.
Усетих ледени тръпки. Не беше молба, а заповед. Когато пристигнах, той не беше сам. В кабинета му, на един от скъпите кожени дивани, седеше Симеон. Присъствието му изпълваше стаята с напрежение. Двамата ми най-големи врагове, събрани на едно място. Изглеждаха като хищници, които временно са сключили примирие, за да се справят с обща заплаха. А заплахата бях аз.
– Седни – каза Огнян.
Аз останах права.
– Какво става? Защо е той тук?
– Господин Симеон има какво да ти каже – отвърна брат ми с равен глас.
Симеон се изправи. Беше висок, внушителен мъж, с прошарени коси и очи, които гледаха сякаш виждат право през теб.
– Младо госпожице – започна той с глас, който беше едновременно мазен и заплашителен. – Разбирам, че проявявате интерес към историята. Това е похвално. Но има истории, които е по-добре да останат неразказани.
– Какво искате да кажете? – попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
– Казвам, че ровите в неща, които не ви засягат – продължи той, приближавайки се към мен. – Неща, които могат да бъдат опасни. За вас. За вашите близки.
– Заплашвате ли ме?
Той се засмя. Беше неприятен, гърлен смях.
– Не, разбира се. Просто ви давам приятелски съвет. Вашият брат е съгласен с мен. Той също иска да ви предпази. Нали, Огнян?
Огнян стоеше зад бюрото си, със скръстени ръце, лицето му – непроницаема маска.
– Мира, престани. Каквото и да си мислиш, че знаеш, грешиш. Остави миналото на мира.
– Защо? – извиках аз. – Защото ще разкрия какво сте направили вие двамата? Какво е направил татко? Защото ще разкрия, че всичко, което имате, е откраднато?
При споменаването на баща им, нещо в изражението и на двамата се промени. За миг видях пукнатина в бронята им. Видях сянка на стара болка, на вина.
– Ти нищо не знаеш – изръмжа Симеон.
– Знам за Атанас! Знам за сина му, Павел!
Имената увиснаха във въздуха като присъда. Симеон пребледня. Огнян затвори очи, сякаш поразен от физически удар.
– Махай се – прошепна Огнян, без да ме поглежда. – Махай се оттук. Веднага.
– Не и преди да ми кажете истината! Какво се случи в онази нощ? Убихте ли го?
Симеон направи крачка към мен, лицето му беше изкривено от ярост. Огнян го спря, хващайки го за ръката.
– Стига. Тя ще си тръгне.
Излязох от офиса, треперейки от гняв и страх. Вече нямаше съмнение. Те бяха виновни. И двамата. И щяха да направят всичко, за да ме спрат. Войната беше обявена. Вече не ставаше въпрос само за миналото. Ставаше въпрос за моето бъдеще. За моята безопасност.
Глава 12
Заплахите на Огнян и Симеон не ме спряха. Напротив, те ме амбицираха още повече. На следващия ден с Виктор хванахме автобуса за малкия крайморски град, където предполагахме, че живее Павел.
Градчето беше очарователно – стари къщи с керемидени покриви, тесни калдъръмени улички, ухаещи на море и смокини. Намерихме архитектурното студио на Павел на малък площад с фонтан. Беше малко, но елегантно, с големи витрини, през които се виждаха макети на модерни сгради.
Поех си дълбоко дъх и влязох. Зад голямо бюро седеше мъж на около четиридесет години, с концентрирано изражение, наведен над чертеж. Когато вдигна поглед, сърцето ми спря за миг. Имаше същите проницателни очи като мъжа от снимката в албума на майка ми. Очите на Атанас.
– Добър ден – каза той с лека усмивка. – С какво мога да ви помогна?
– Казвам се Мира – започнах аз, а гласът ми прозвуча неуверено. – И… това ще прозвучи много странно, но мисля, че бащите ни са се познавали. Моят баща се казваше…
– Знам кой е баща ви – прекъсна ме той, а усмивката изчезна от лицето му. Изражението му стана студено и предпазливо. – Какво искате?
Бях неподготвена за такава реакция. Очаквах изненада, дори шок, но не и тази ледена враждебност.
– Искам да говоря с вас. За баща ви, Атанас.
– Нямам какво да говоря за него – отсече той. – За мен този човек е мъртъв отдавна. Той ни изостави. Мен и майка ми. Избяга с парите и ни остави без нищо.
Бях зашеметена. Това беше съвсем различна версия на историята.
– Не, не е вярно! – възкликнах аз. – Той не ви е изоставил! Той е бил…
– Какво? – попита Павел с горчива ирония. – Светец? Не ме разсмивайте. Прекарах цялото си детство, слушайки за великия Атанас, който е предпочел бизнеса пред собствения си син. Майка ми се съсипа от мъка и унижение. Работеше на три места, за да ме изучи, докато неговите „верни“ партньори са си деляли империята му.
– Но това е лъжа! – настоях аз. – Лъжа, която са ви накарали да повярвате! Вашият баща е бил предаден! От моя баща и от неговия съдружник, Симеон! Те са му отнели всичко!
Показах му дневника на Рада. Той го взе с неохота и започна да го прелиства. Докато четеше, видях как изражението му се променя. Недоверчивостта бавно се заменяше с объркване, а после и с болка. Виждаше черно на бяло историята, която беше скрита от него през целия му живот.
– Рада… – прошепна той. – Спомням си я. Тя беше единственият добър човек в онази къща. Винаги ми даваше скришом сладки.
Когато стигна до последната страница, той вдигна поглед към мен. Очите му бяха пълни със сълзи.
– Значи… през цялото това време… – Гласът му пресекна. – През цялото това време съм мразил невинен човек. А истинските виновници…
– …са живели в лукс, изграден върху руините на живота ви – довърших аз.
Павел седна тежко на стола си, скрил лице в ръцете си. Светът, който познаваше, се беше сринал. Цял живот беше живял с лъжа, вярвайки, че е изоставен син на предател. А истината беше много по-жестока. Той беше жертва.
В този момент знаех, че вече няма връщане назад. Бяхме разпалили пожар, който щеше да погълне всички ни. Но за пръв път имахме съюзник. И то не какъв да е, а законният наследник, човекът, който имаше най-голямо право да търси справедливост.
Глава 13
През следващите дни тримата с Виктор и Павел разработвахме стратегия. Павел, вече излязъл от първоначалния шок, се оказа изключително интелигентен и прагматичен. Гневът му се беше трансформирал в студена решителност. Той не искаше отмъщение, а възмездие. Искаше да си върне това, което му принадлежи по право, и да види виновниците изправени пред съда.
Виктор, със своите познания по право, обясни, че дневникът на Рада е силно косвено доказателство, но сам по себе си не е достатъчен за съдебен процес. Думите на една отдавна починала прислужница лесно можеха да бъдат оспорени от армията адвокати на Огнян и Симеон.
– Трябва ни нещо повече – каза Виктор. – Трябва ни документът. Този, за който Рада пише, че е бил причината за скандала. Документът, който доказва собствеността на Атанас.
– Но къде може да е той? – попитах аз. – Минали са десетилетия. Сигурно отдавна е унищожен.
– Не мисля – обади се Павел. – Баща ми беше много предпазлив човек. Никога не би оставил такъв важен документ в къщата или в офиса. Трябва да го е скрил на сигурно място.
Започнахме да мислим. Ако ключът от сейфа е бил у Рада, значи тя е била единственият човек, на когото Атанас се е доверявал. Може би му е помогнала да скрие и документа.
– В дневника! – извика Виктор. – Трябва да има някаква улика в дневника!
Зачетохме се отново в пожълтелите страници, този път търсейки не история, а скрити кодове, намеци, нещо, което Рада може да е оставила като следа за бъдещето. И я намерихме. В един от последните записи, описващ грижите ѝ за градината в старото имение, имаше едно странно изречение:
„Старата круша все още пази тайната под сянката си, там, където слънцето никога не огрява по пладне.“
– Старата круша! – възкликна Павел. – Спомням си я! Беше огромно, вековно дърво в най-далечния ъгъл на градината. Като дете обичах да се катеря по нея.
– „Там, където слънцето никога не огрява по пладне“ – повтори Виктор замислено. – Това означава от северната страна на дънера. В основата.
Старото имение на Атанас отдавна беше продадено. Сега беше собственост на чуждестранна компания и беше превърнато в луксозен хотелски комплекс. Да влезем там и да започнем да копаем в градината беше невъзможно.
– Трябва да намерим начин да влезем – каза Павел. – Познавам терена. Знам всяко кътче от тази градина. Можем да влезем през нощта, откъм задната ограда.
Планът беше рискован, дори безумен. Ако ни хванеха, щяхме да бъдем арестувани за взлом. Но това беше единственият ни шанс.
Междувременно усещах, че съм наблюдавана. По улицата виждах едни и същи лица. Когато говорех по телефона, чувах странни шумове по линията. Огнян и Симеон не си губеха времето. Бяха пуснали хрътките си по петите ми. Знаеха, че съм намерила Павел. И знаеха, G че се доближаваме до истината. Напрежението нарастваше с всеки изминал час. Вече не бях просто търсач на истината. Бях мишена.
Глава 14
През една безлунна нощ тримата се промъкнахме в градината на старото имение. Въздухът беше тежък и влажен, изпълнен с аромата на цъфнал жасмин. Хотелът тънеше в мрак, само няколко прозореца светеха в далечината. Придвижвахме се като сенки, водени от спомените на Павел.
Намерихме старата круша в най-отдалечения ъгъл, точно както я беше описал. Беше огромна и възлеста, клоните ѝ се простираха към небето като ръце на древен великан.
– Тук е – прошепна Павел.
Започнахме да копаем с малка градинска лопатка, която бяхме взели. Земята беше твърда и суха. Работехме трескаво, ослушвайки се при всеки шум. Минутите се нижеха като часове.
Точно когато започвах да губя надежда, лопатката удари нещо твърдо. Метален звук.
Разровихме пръстта с ръце. Беше малка метална кутия, ръждясала от времето. Беше заключена с малък катинар, който обаче беше толкова корозирал, че се счупи с лекота.
Отворихме я. Вътре, увити в мушама, имаше няколко листа хартия. Бяха документи. Оригиналният нотариален акт за собственост на компанията, подписан от Атанас, баща ми и Симеон. И още нещо. Договор, според който при „изчезване“ или смърт на някой от партньорите, неговият дял автоматично се прехвърля на другите двама. Но имаше една малка, ръкописна добавка към договора, подписана и от тримата. Добавката гласеше, че в случай на насилствена смърт или насилствено отстраняване на някой от партньорите, целият му дял се наследява от законните му наследници.
Това беше всичко. Черно на бяло. Доказателството, че баща ми и Симеон са имали мотив не просто да отстранят Атанас, а да се уверят, че изчезването му не може да бъде доказано като насилствено. Затова са създали историята, че е избягал.
Но имаше още един документ в кутията. Беше кратко писмо, написано от Атанас. Адресирано беше до сина му, Павел.
„Скъпи ми сине,
Ако четеш това, значи най-лошото се е случило. Знам, че партньорите ми ме предадоха. Усещам го. Те искат всичко за себе си. Не им вярвай, Павле. Каквото и да ти кажат, не им вярвай. Всичко, което съм построил, е за теб. Бори се за него. Бъди силен.
С обич,
Татко“
Павел четеше писмото отново и отново, а по лицето му се стичаха безмълвни сълзи. Това беше опрощението, което беше чакал цял живот. Доказателството, че е бил обичан.
В този момент откъм хотела се чуха викове. Кучешки лай. Бяхме разкрити. Някой беше извикал охраната.
– Бягайте! – извика Павел.
Хукнахме през градината, прескачайки храсти, а светлините на фенерчетата танцуваха зад нас. Адреналинът пулсираше във вените ми. Успяхме да стигнем до оградата и да се прехвърлим на улицата секунди преди охраната да ни настигне.
Бяхме в безопасност, но за кратко. Вече знаехме, че Огнян и Симеон знаят. Щяха да станат още по-агресивни. Още по-опасни. Вече не държахме в ръцете си просто документи. Държахме ключа към тяхната гибел. И те щяха да направят всичко, за да ни го отнемат.
Глава 15
На следващия ден се свързахме с адвокат. Беше млад мъж на име Стамен, състудент и приятел на Виктор, известен с острия си ум и смелостта си да поема трудни дела. Разгледа документите и дневника, изслуша цялата история с нарастващо изумление.
– Това е… това е динамит – каза той накрая, потривайки чело. – Имаме солидна основа за дело. Не само за възстановяване на собствеността, но и за повдигане на обвинения за измама, а може би дори и за подбудителство към убийство, макар последното да е трудно доказуемо след толкова години.
Но той ни предупреди.
– Не си правете илюзии. Ще бъде мръсна война. Те имат неограничени ресурси. Ще се опитат да ви дискредитират. Ще се опитат да ви купят. Ще се опитат да ви сплашат. Трябва да сте готови за всичко.
Думите му се оказаха пророчески. Още на следващия ден Огнян дойде в квартирата ми. Този път не беше арогантен и заплашителен. Беше различен. В очите му видях нещо, което не бях виждала от години – страх.
– Мира, моля те – започна той, а гласът му беше необичайно мек. – Нека поговорим. Можем да се разберем.
– Няма за какво да се разбираме, Огнян. Всичко свърши.
– Не, не е свършило! Ти не разбираш! Ако това излезе наяве, ще унищожи не само мен. Ще унищожи и теб. Ще унищожи паметта на баща ни. Ще съсипе майка ни! Помисли за нея! Тя ще го понесе ли?
Това беше удар под кръста. Той отново използваше майка ни.
– Ти трябваше да помислиш за нея, когато си избирал да живееш в лъжа! – отвърнах аз.
– Не съм имал избор! – извика той, а маската му на хладнокръвен бизнесмен се пропука. – Бях на двадесет години, когато татко умря! Той ми остави всичко това – цялата мръсотия, всички тайни! Какво трябваше да направя? Да се откажа от всичко? Да оставя Симеон да ме смачка? Направих го, за да ни защитя! За да защитя теб и мама!
– Като си партнираш с човека, който е помогнал за унищожението на Атанас? Като продължаваш да криеш истината? Това ли наричаш защита?
Той ми предложи пари. Огромна сума. Достатъчно, за да си купя не един, а десет апартамента. Достатъчно, за да не ми се налага да работя до края на живота си.
– Вземи ги, Мира. Замини. Започни нов живот някъде далеч. Забрави за всичко това. Моля те. Като брат те моля.
Погледнах го в очите. Видях брат си, момчето, с което бяхме строили пясъчни замъци. Но видях и чудовището, в което се беше превърнал. Чудовище, създадено от алчността и тайните на баща ни.
– Не – казах аз. – Не можеш да ме купиш. Не става въпрос за пари. Става въпрос за истината.
Той ме гледаше дълго. В очите му имаше смесица от гняв, разочарование и може би… възхищение.
– Ти си по-силна, отколкото си мислех – каза той тихо. – И по-глупава. Ще съжаляваш за това.
Той си тръгна. Знаех, че следващия път, когато се видим, ще бъде в съдебната зала. Брат срещу сестра. Битка, в която нямаше да има победители, а само загубили. Изборът беше направен. Пътят беше пред мен. И трябваше да го извървя докрай, независимо от цената.