Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Актьорът, изиграл Капитан Петко войвода: Мъчно ми е за младите българи
  • Новини

Актьорът, изиграл Капитан Петко войвода: Мъчно ми е за младите българи

Иван Димитров Пешев март 3, 2024
dgfbdfgbdfghjgfhjkghkhj.png

„Един живот не е достатъчен да разбереш кой си и къде си сгрешил. Радвам се, че съм забравил някои неща, защото не се живее на стари години със спомени, които те пращат някъде“, каза актьорът Васил Михайлов в предаването „Опорни хора“ по Bulgaria ON AIR.

Той сподели, че още като студент е играл във Военния театър. Гласът му обаче за малко да го прати в друга посока.

„Гласът тръгна още от училище, аз и един мой съученик пеехме бас в училищния хор. Заведоха ме при Стойко Диков, бях много зелен още. Дядо ми е пеел народни песни. Аз съм тракиец от Мараша, селото е между Арда и Марица“, сподели Михайлов в ефира на Bulgaria ON AIR.

На въпрос какво е бъдещето на България, той отговори, че е оптимист, но му става тъжно, защото „младите бягат навън и им е много лесно, защото няма нещо, което да ги влече обратно. Животът навън е друг и те забравят откъде са дошли и какви са нашите традиции“, добави актьорът.

По думите му на хората, които се занимават с изкуство, не им е мястото в политиката.

„Работата е изгнила отдавна. Избягах и не си взех заплатата. Щях да я дам за благотворителност“, призна Михайлов.

Актьорът отбеляза, че не се дава на кого да е да прави филм за Ботев и Левски.

„В първия филм за Ботев играх поп Сава Катрафилов. На Ботев текстът е ясен: „Тръгнал съм да освобождавам този робски народ“, посочи Михайлов.

За образа си на капитан Петко Войвода разказа, че е отишъл на градска среща пред паметника във Варна. Имало е около 8 хил. души, които са тръпнели в очакване да го видят.

„Не знаех, че вътре киното е вече пълно. Когато ги поканих да отидем отсреща в училището, извикаха: „Води ни!“. Бяхме почти пред гражданска война. Вечерта, като се прибрахме, треперехме. Отидохме на бар и там никой не ни познаваше. Малък Петко плачеше и казваше: „Войводо, цяла Варна беше наша, а сега никой не ни знае“, каза Михайлов.

Той призна, че една от най-големите, му болки е тази, че сме много разделени.

„Боли ме, че България не може да си намери мястото и хората, които да я управляват. Място има, но няма хора. Може и да не е 3 март, но трябва да измислим нещо, което да ни събира“, заяви актьорът.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредно: Затвориха изцяло прохода Шипка
Next: Българска майка нажежи интернет навръх 3-ти март: Нищо няма да остане, нищо!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.