Алексей спря на входа на гробището, сякаш невидима стена го спираше. Колко пъти си бе обещавал да се върне в този малък, забравен от света град, колко пъти планираше пътуването, но винаги излизаха „по-важни“ неща. Спешни срещи, инвестиции, пътувания в чужбина – животът му беше вихрушка от ангажименти, които го държаха далеч от всичко истинско. Докато майка му беше жива, той беше вечно зает, вечно недостижим, вечно в преследване на нещо, което сега осъзна, че е било куха илюзия. А след смъртта ѝ… просто изчезна. Потъна в работа, в безсмислени връзки, в опити да заглуши гласа на съвестта си, който крещеше за всяка пропусната възможност, за всяка неизречена дума.
Всеки път, когато се сещаше за това, в него се надигаше отвращение към самия себе си. Животът, който бе изградил – кариера, пари, лукс, лъскави костюми и скъпи коли – се оказа една грандиозна, но празна илюзия. Хората около него – колеги, партньори, дори така наречените му приятели – бяха фалшиви до мозъка на костите си. Думите им – празни обещания, лишени от всякакво съдържание. Дори изпита странна, почти извратена благодарност към Ирина, бившата му съпруга. Нейната измяна, нейният безскрупулен акт на предателство, свали маската от лицето му. Разкри му грозната истина за света, в който живееше, и за човека, в когото се беше превърнал.
Само миг – и всичко се срина. Бракът, който изглеждаше стабилен като скала, се разпадна на прах. Приятелството, в което вярваше повече от всичко, се оказа по-крехко от стъкло. Жена му го беше предала с най-добрия му приятел, човек, на когото бе доверил най-съкровените си тайни, човек, когото бе смятал за брат. А останалите – мълчаха. Мълчаха, защото им беше удобно, защото не искаха да развалят комфорта си, защото бяха също толкова фалшиви, колкото и тези, които го бяха наранили.
След развода, след като събра последните си сили и съсипани останки от достойнство, Алексей се върна там, където бе израснал. В този малък, провинциален град, който някога бе смятал за твърде тесен, твърде ограничен, твърде обикновен. Осем години бе отлагал да дойде на гроба на майка си. Осем години на самозаблуда, на бягство от истината. Сега най-после намери сили. Осъзна, че единственият човек, който някога наистина го е обичал, безусловно и безкористно, е била тя. Майка му.
Жени се късно – на 33. Ирина беше на 25. Излъчваше класа, увереност, беше като излязла от списание, като от сън. Всички му завиждаха, всички я възхваляваха. Но години по-късно, когато му изкрещя в лицето, че се е гнусила от всяка секунда, прекарана с него, че близостта с него ѝ е била мъчение, че е била с него само заради парите и положението му – той разбра каква чудовищна грешка е допуснал. Спомни си как плачеше, как се кълнеше, че се е чувствала самотна, защото той все работел, все пътувал. А после, когато той настоя за развод, в нея избухна чиста, неконтролируема ярост. Ярост, която разкри истинското ѝ лице.
Излезе от колата, скъп, лъскав седан, който изглеждаше не на място пред прашния вход на гробището. В ръцете си носеше голям, пищен букет от бели лилии – цветята, които майка му най-много обичаше. Вървеше бавно по алеята, всяка крачка тежеше като олово. Спомни си, че дори паметника бе поръчал дистанционно, по телефона, чрез куриер. Без да дойде лично. Без да се сбогува. Все едно не майка си изпращаше в последния ѝ път, а просто решаваше пореден „въпрос“ от безкрайния си списък със задачи.
Подходи към оградката на гроба и се стъписа. Сърцето му пропусна удар. Всичко беше поддържано до съвършенство – тревата подрязана грижливо, без нито едно плевелче, камъкът излъскан до блясък, сякаш всеки ден някой го е търкал. Свежи цветя, не лилиите, които той носеше, а малки, пъстри теменужки, бяха посадени в саксии около паметника. Някой се грижеше за това място. Някой, който не беше той. Кой? Може би някоя от старите приятелки на майка му? Една от онези мили, възрастни жени, които винаги я поздравяваха на улицата?
Влезе в малката оградка, приклекна пред паметника, чието лице му се стори толкова познато, но същевременно и толкова далечно. Прошепна, гласът му беше дрезгав, едва чуваем:
— Здравей, мамо…
Бучка заседна в гърлото му. Сълзите рукнаха. Силният, уверен мъж, бизнесменът, който не знаеше що е жал, който бе преживял толкова много удари и предателства без да мигне, сега се разплака като дете. И в тези сълзи имаше облекчение. Сякаш с всяка капка си отиваха годините на болка, на разочарования, на самота. Сякаш мама отново беше тук, до него, и му шепнеше с онзи успокояващ глас: „Всичко ще бъде наред, синко. Всичко ще се оправи.“
Спомените го понесоха назад във времето, като топла вълна. Първото падане с колелото, ожулените колене, зеленката, която щипеше, и майчините думи, изречени с такава нежност: „Ще мине, ще се оправиш.“ И минаваше. И с всяка нова рана, с всяко ново изпитание – ставаше по-силен.
„На всичко се свиква, синко… Само на предателството – не“, повтаряше тя. И сега, години по-късно, той разбра – беше толкова права. Болката от предателството беше различна, тя не минаваше, тя оставаше като дълбока, незарастваща рана в душата.
Не знаеше колко време е минало. Минути? Часове? Слънцето вече клонеше към залез, хвърляйки дълги сенки по гробището. Но вече бе решил – ще остане в града няколко дни. Трябваше да реши какво да прави с къщата на майка си. Да плаща на съседката за поддръжка вече не вървеше. Сети се за дъщеря ѝ, Катя – онази, с която се запозна след развода. Тогава беше в отчаяние, съсипан от предателството, а тя току-що бе избягала от съпруг-насилник, търсеща убежище и покой. Проговориха си… Случи се каквото се случи. Една нощ на утеха, на споделена болка. На сутринта той просто си тръгна. Без обещания, само с бележка и ключ от апартамента си в големия град, ако някога имаше нужда. Може би се е обидила. Но нищо не е обещавано. Нищо не беше задължително.
— Чичко, ще ми помогнете ли? – чу детски глас, който го изтръгна от мислите му.
Огледа се и видя момиченце, около седемгодишно, с празно, но голямо ведро в ръце. Очите ѝ бяха големи и сериозни.
— Трябва ми вода. С мама посадихме цветя, но днес ѝ е лошо. А е горещо – ще увехнат. Не искам мама да разбере, че съм дошла сама. Ако нося малко по малко – ще се досети. А ведрото е тежко…
Алексей се усмихна. Беше забравил колко чисти и искрени могат да бъдат децата.
— Разбира се. Покажи къде е чешмата.
Докато вървяха по алеята към чешмата, момиченцето не млъкна. За пет минути той разбра, че мама се е простудила от студена вода, че баба щяла да я смъмри, че тя се казва Лиза, е ученичка и мечтае за златен медал по математика. От тази искреност му стана леко на душата. Помисли си: „Може би щях да съм щастлив с обикновена, добра жена и дете, което ме чака вечер с усмивка.“
А Ирина… тя беше красива, да, но празна. Мразеше дори мисълта за дете. „Само глупачки си развалят фигурата заради пелени и писъци“ – казваше. А изкараха пет години заедно. И той не можа да си спомни нито един светъл, истински момент от този брак.
Донесе водата, а Лиза поливаше цветята с важно изражение, сякаш изпълняваше най-важната задача на света. Алексей погледна към надгробния камък, към снимката на майка си, а после погледна към снимката, която стоеше до нея – и ОНЕМЯ. На снимката – Галина Петровна, съседката, с която се беше разбрал за поддръжката на къщата.
Погледна към момиченцето, което продължаваше да полива цветята.
— Това… това баба ти ли е?
— Да. А вие… познавахте ли я?…
Глава 2: Загадката на двете снимки
Въпросът на Лиза прозвуча като изстрел в тишината на гробището. Алексей усети как земята се изплъзва изпод краката му. Галина Петровна. Съседката. Жената, на която плащаше да се грижи за къщата на майка му. Жената, която той смяташе за просто един изпълнител на услуга. А сега нейната снимка стоеше до тази на майка му на гроба. И Лиза, това невинно дете, я наричаше „баба“.
Сърцето му заби лудо. Какво ставаше тук? Дали е някаква грешка? Недоразумение? Или нещо много по-дълбоко и смущаващо?
— Аз… аз познавах Галина – промълви Алексей, опитвайки се да овладее треперещия си глас. – Тя… тя беше съседка на майка ми. Но… защо нейната снимка е тук?
Лиза го погледна с големите си, невинни очи.
— Защото тя е баба Галя. Мама казва, че е била най-добрата приятелка на баба ти. Те двете са били като сестри. И баба Галя винаги е идвала тук, за да се грижи за цветята на баба ти. Сега мама идва, но днес ѝ е лошо.
Думите на Лиза го удариха като студен душ. Най-добра приятелка. Като сестри. А той никога не знаеше за това. Никога не се интересуваше. Майка му никога не беше споменавала Галина Петровна като толкова близка. Или той просто не беше слушал? Колко много неща беше пропуснал? Колко много истини бяха останали скрити зад неговата вечна заетост?
Внезапно го обзе нова вълна от вина. Не само, че беше изоставил майка си, но и беше пренебрегнал хората, които са били важни за нея.
— А… къде е майка ти, Лиза? – попита той, опитвайки се да смени темата, докато умът му работеше на бързи обороти.
— Вкъщи е. Спи. Каза, че не трябва да я будя. Но цветята… те ще увехнат.
Алексей кимна.
— Разбирам. А ти как се казваш?
— Лиза. А вие?
— Аз съм Алексей. Приятел на баба ти… Галина.
Не можеше да каже „приятел на майка ти“. Не и сега. Трябваше да разбере какво се е случило.
— Ела, Лиза. Ще ти помогна да довършиш. И после ще те изпратя до вкъщи.
Двамата довършиха поливането на цветята. Лиза говореше безспир за училище, за мечтите си, за това колко много обича мама и баба Галя. Всяка нейна дума беше като нож в сърцето на Алексей. Той беше изпуснал толкова много.
Когато приключиха, Алексей хвана Лиза за ръка. Малката ѝ ръчичка беше топла и доверчива.
— Покажи ми къде живееш.
Лиза го поведе по тесните улички на града. Всяка къща, всяка ограда му изглеждаше позната, но същевременно и чужда. Градът беше остарял, но запазил някакъв особен чар. Хората седяха по пейките пред къщите си, поздравяваха се. Чувството за общност беше осезаемо. Нещо, което му липсваше в големия град.
Спряха пред малка, спретната къщичка с двор, пълен с цветя. Точно като къщата на майка му.
— Ето тук живеем – каза Лиза, сочейки към входната врата.
Алексей се поколеба. Трябваше ли да влезе? Да се изправи пред майката на Лиза, която вероятно беше Катя? Жената, която той бе изоставил преди години?
— Лиза, можеш ли да кажеш на мама, че съм дошъл? И че искам да говоря с нея? За баба Галя.
Лиза кимна сериозно.
— Добре. Но тя спи.
— Разбирам. Просто ѝ кажи, когато се събуди. Ще те чакам тук.
Лиза влезе в къщата. Алексей остана пред вратата, сърцето му биеше като барабан. Как щеше да реагира Катя? Щеше ли да го отпрати? Щеше ли да го обвини?
Минаха няколко дълги минути. Вратата се отвори и на прага застана Катя. Беше по-слаба, отколкото си я спомняше, с уморени очи, но все още красива. Косата ѝ беше вързана на небрежен кок, а лицето ѝ беше бледо.
Погледът ѝ се спря върху него. Първоначално изненада, после – студенина.
— Алексей? – гласът ѝ беше тих, но изпълнен с въпрос.
— Здравей, Катя – каза той, опитвайки се да звучи спокоен. – Аз… аз дойдох да видя майка си. И Лиза… тя ми каза за Галина Петровна.
Катя го изгледа изпитателно.
— Какво искаш?
— Искам да разбера. Защо снимката на Галина Петровна е на гроба на майка ми? И защо Лиза я нарича баба?
Катя въздъхна.
— Ела вътре. Не можем да говорим тук.
Алексей влезе в къщата. Беше малка, но уютна. Навсякъде имаше детски рисунки и снимки. На една от тях видя Галина Петровна, усмихната, прегърнала Лиза.
Седнаха в малката всекидневна. Лиза се беше скрила зад майка си, гледайки Алексей с любопитство.
— Лиза, иди в стаята си. Мама трябва да поговори с чичо Алексей.
Лиза неохотно се подчини.
Когато останаха сами, Катя го погледна право в очите.
— Галина Петровна беше майка ми. И беше най-добрата приятелка на майка ти. Те двете бяха като сестри. Защо никога не си знаел за това?
Въпросът прониза Алексей.
— Аз… аз бях зает. Майка ми никога не ми е разказвала за нея по този начин.
— Зает? – гласът на Катя стана по-остър. – Ти никога не си бил тук, Алексей. Никога не си се интересувал. Майка ти беше самотна. Галина беше единствената ѝ опора. Когато майка ти почина, Галина беше съсипана. Тя се грижеше за гроба ѝ всеки ден. До последния си дъх.
Алексей усети как го обзема срам.
— Кога… кога почина Галина Петровна?
— Преди две години – каза Катя. – Внезапно. От инфаркт.
Преди две години. А той продължаваше да плаща на „съседката“ за поддръжката на къщата. Значи, през тези две години, някой друг е взимал парите му. И се е грижел за гроба на майка му.
— Значи, ти си се грижила за гроба на майка ми? – попита той.
Катя кимна.
— Да. Това беше обещание към майка ми. И към твоята. Те се обичаха като сестри.
Въздухът в стаята стана тежък. Мълчанието между тях беше изпълнено с неизречени обвинения и болка.
— А парите… които изпращах? – попита Алексей.
Катя го погледна с презрение.
— Парите? Те никога не са стигали до мен. Аз не знаех, че изпращаш пари.
Алексей усети как стомахът му се свива. Някой го е мамил. Някой е прибирал парите, предназначени за Галина Петровна. Кой?
— Кой е взимал парите? – попита той, гласът му стана твърд.
Катя поклати глава.
— Не знам. Аз не съм взимала нищо.
Внезапно в главата на Алексей изникна име. Иван. Неговият „най-добър“ приятел. Човекът, който се грижеше за всички негови „малки“ дела в провинцията. Човекът, който го беше предал с Ирина. Може ли да е той?
— Катя, трябва да разбера какво се е случило. Трябва да разбера кой е мамил Галина Петровна. И кой е взимал парите.
Катя го погледна с недоверие.
— Защо сега? След толкова години?
— Защото… защото дължа това на майка си. И на Галина Петровна. И на теб.
Погледът на Катя омекна леко.
— Няма да е лесно, Алексей. В този град тайните са дълбоко заровени.
— Готов съм – каза той, решителността му беше непоколебима. – Ще остана тук, докато не разбера истината.
Глава 3: Разследването започва
След разговора с Катя, Алексей се върна в къщата на майка си. Беше празна, студена, изпълнена с призраци от миналото. Всяка вещ, всеки предмет носеше спомен. Старият диван, на който майка му плетеше. Масата в кухнята, където двамата учеха заедно. Снимките по стените – негови детски снимки, снимки от семейни празници. Всичко това го накара да се чувства още по-виновен за годините на отсъствие.
Но сега нямаше време за самосъжаление. Трябваше да действа. Първата му мисъл беше да се свърже с Иван. Но знаеше, че това ще е безполезно. Иван беше майстор на лъжите, а и вече нямаше никаква причина да му вярва. Трябваше да започне от нулата.
Първата стъпка беше да провери банковите извлечения. За щастие, беше запазил всички документи. Откри, че парите, предназначени за Галина Петровна, са били превеждани всеки месец по сметка в местна банка. Сметка, която беше открита на името на Галина Петровна. Но ако Катя не е получавала парите, тогава кой?
На следващата сутрин Алексей отиде в местния клон на банката. Беше малка, провинциална банка, където всички се познаваха. На гишето го посрещна възрастна жена с очила, които се плъзгаха по носа ѝ.
— Добър ден – каза Алексей. – Аз съм Алексей Иванов. Искам да направя справка за сметка на Галина Петровна.
Жената го погледна изпитателно.
— Господине, не мога да ви дам такава информация. Това е лична информация.
— Разбирам – каза Алексей, но не се отказа. – Галина Петровна беше съседка на майка ми. Аз изпращах пари по нейната сметка за поддръжка на имот. Но сега разбрах, че тя е починала преди две години, а парите продължават да се теглят.
Жената се намръщи.
— Починала? Но аз… аз я виждах.
— Кого сте виждали? – попита Алексей, сърцето му забърза.
— Една жена, която идваше всеки месец да тегли пари от тази сметка. Винаги беше с шал и тъмни очила. Казваше, че Галина Петровна я е изпратила.
Алексей усети прилив на адреналин. Значи, някой се представя за Галина Петровна. Но кой? И защо?
— Можете ли да ми дадете описание на тази жена? – попита той.
Жената се замисли.
— Ами… беше висока, слаба. Имаше някакъв белег на ръката, като родилен знак. И винаги носеше една и съща стара чанта.
Алексей благодари на жената и излезе от банката. Сега имаше нова информация. Някой се представяше за Галина Петровна. Това означаваше, че не само е мамил него, но и банката. Това вече беше сериозно престъпление.
Следващата му стъпка беше да говори с хората в квартала. Старите съседи винаги знаеха всичко. Отиде до къщата на Галина Петровна, която сега беше празна. Дворът беше обрасъл с бурени.
Почука на вратата на съседната къща. Отвътре се чу кучешки лай, а след малко вратата се отвори и се показа възрастна жена с любопитен поглед.
— Добър ден – каза Алексей. – Аз съм Алексей. Синът на Мария.
Жената го позна.
— О, Алексей! Колко си пораснал! Не те бях виждала от години! Влез, влез! Аз съм леля Радка.
Леля Радка беше типичната квартална клюкарка. Знаеше всичко за всички. Алексей се надяваше, че тя ще му даде информацията, от която се нуждае.
Седнаха в малката ѝ всекидневна, която миришеше на старо и на сушени билки. Леля Радка му предложи домашно сладко и кафе.
— Кажи, синко, какво те води насам? Отдавна не си идвал.
Алексей ѝ разказа за майка си, за Галина Петровна, за това, че е разбрал за приятелството им. Но не спомена за парите и за измамата.
— А, Галина! – възкликна леля Радка. – Тя беше златна жена! Истинска приятелка на майка ти. Двете бяха неразделни. Когато Мария почина, Галина беше съсипана. Не минаваше ден без да отиде на гроба ѝ.
— А Катя? – попита Алексей. – Тя е дъщеря на Галина Петровна, нали?
— Да, Катя. Горкото момиче. Много изстрада. Онзи негодник, мъжът ѝ… добре, че се отърва от него. Сега живее сама с Лиза.
Алексей се поколеба.
— Лельо Радке, виждали ли сте някой да идва в къщата на Галина Петровна, след като тя почина?
Леля Радка се замисли.
— Ами… да. Една жена идваше от време на време. Винаги вечер, когато е тъмно. Носеше шал и тъмни очила. Не можах да я видя добре. Но не беше Катя. Катя е по-ниска.
Описанието съвпадаше с това на банковата служителка. Алексей усети как напрежението се покачва.
— А някой друг? Мъж?
Леля Радка поклати глава.
— Не, само тази жена.
Алексей остана още малко, слушайки историите на леля Радка за квартала. Но умът му работеше на бързи обороти. Тази жена. Коя е тя? И как е свързана с Иван?
Вечерта, докато седеше сам в къщата на майка си, Алексей извади стария ѝ фотоалбум. Разлистваше страниците, търсейки снимки на Галина Петровна. Намери няколко. На една от тях, Галина Петровна беше с майка му, усмихнати, прегърнати. На друга – Галина Петровна беше с Катя, когато Катя беше още дете. И на още една – Галина Петровна беше с някаква друга жена. Висока, слаба, с дълга, тъмна коса. Лицето ѝ беше скрито от сянка, но Алексей забеляза нещо на ръката ѝ. Родилен знак.
Сърцето му подскочи. Това беше тя! Жената от банката! Но коя е тя? И какво прави на снимка с Галина Петровна?
Снимката беше стара, пожълтяла. На гърба ѝ имаше надпис, написан с почерка на майка му: „Галя, аз и Елица. Сватбата на Елица.“
Елица. Значи, името ѝ е Елица. Но коя е тя? И защо Галина Петровна я е поканила на сватбата си? Или е била на нейната сватба?
Внезапно в главата на Алексей изникна една идея. Щеше да се върне в банката и да поиска да види записите от камерите за видеонаблюдение. Ако имаше такива, можеше да види лицето на Елица.
Глава 4: Срещата с Катя и сенките от миналото
На следващия ден Алексей отново отиде при Катя. Чувстваше, че тя е единственият човек, на когото може да се довери в този град.
— Катя, трябва да поговорим – каза той, когато тя отвори вратата.
Лиза беше в двора, играеше с топка.
— Влез – покани го Катя.
Седнаха отново в малката всекидневна. Алексей ѝ разказа за посещението си в банката, за жената с шала и очилата, за родилния знак. И за снимката, която беше намерил в албума на майка си.
— Елица – каза Катя, когато Алексей спомена името. – Елица е била братовчедка на майка ми. Те не се разбираха добре. Елица винаги е била завистлива и алчна. След като майка ми почина, тя се опита да вземе къщата. Твърдеше, че майка ми ѝ дължи пари.
Алексей усети как парчетата от пъзела започват да се подреждат.
— Значи, Елица е жената, която се представя за Галина Петровна. Тя е взимала парите.
Катя кимна.
— Вероятно. Тя винаги е била способна на подобни неща. Но защо? Тя имаше добър живот. Мъжът ѝ беше богат бизнесмен.
— Мъжът ѝ? – попита Алексей. – Кой е той?
— Казваше се Георги. Имаше голяма фирма за строителство. Но почина преди няколко години.
Алексей усети студена вълна по гърба си. Георги. Това име му звучеше познато.
— Какво стана с фирмата му?
— Не знам точно. Мисля, че Елица я продаде. Или я затвориха.
Алексей извади телефона си. Започна да търси информация за Георги и неговата фирма. Откри, че фирмата е фалирала преди около три години, оставяйки след себе си огромни дългове и много измамени хора. Георги е починал малко след това.
— Катя, мисля, че Елица е замесена в нещо по-голямо – каза Алексей. – Фирмата на мъжа ѝ е фалирала. Тя е останала без пари. Затова е започнала да мами Галина Петровна.
— Но защо? – попита Катя. – Защо не е поискала помощ от нас?
— Алчност – каза Алексей. – И може би страх. Страх от бедността, страх от провала.
Внезапно в главата на Алексей изникна още една ужасна мисъл. Иван. Неговият бивш приятел. Той беше човекът, който се занимаваше с всичките му финансови дела в провинцията. Може ли Иван да е замесен в това? Може ли да е знаел за схемата на Елица? Или дори да е бил неин съучастник?
— Катя, имам лошо предчувствие – каза Алексей. – Мисля, че Иван е замесен.
Катя го погледна с широко отворени очи.
— Иван? Но той беше… той беше твой приятел.
— Той ме предаде веднъж – каза Алексей. – Може да го направи отново.
Решиха да действат заедно. Първо, трябваше да съберат повече доказателства срещу Елица. Алексей реши да отиде отново в банката и да настоява за записите от камерите.
На следващия ден, Алексей отиде в банката, но този път беше подготвен. Носеше със себе си копие от смъртния акт на Галина Петровна и пълномощно от Катя, която беше единствена наследница.
След дълги преговори и заплахи с адвокати, управителят на банката най-накрая се съгласи да му покаже записите от камерите.
На екрана се появи жена с шал и тъмни очила. Тя подаде лична карта на Галина Петровна. Банковата служителка я погледна, но не забеляза нищо нередно. Жената с шала подписа и взе парите. Когато се обърна, за да си тръгне, шалът ѝ се смъкна за момент. Лицето ѝ се видя ясно. Беше Елица. И на ръката ѝ се виждаше родилният знак.
Алексей засне видеото с телефона си. Сега имаше доказателство.
— Ето – каза той на управителя. – Тази жена се представя за починалата Галина Петровна. Това е измама.
Управителят пребледня.
— Ще се погрижим за това, господин Иванов. Ще уведомим полицията.
Алексей знаеше, че това не е достатъчно. Трябваше да разбере защо Елица е направила това. И дали Иван е замесен.
Глава 5: Мрежа от лъжи и стари дългове
След като се сдоби със записите от банката, Алексей се почувства по-уверен. Имаше доказателство. Но все още не разбираше пълната картина. Защо Елица, която някога е била съпруга на богат бизнесмен, е стигнала дотам да мами? И каква е ролята на Иван във всичко това?
Реши да се върне при Катя и да ѝ покаже видеото. Тя трябваше да знае истината.
Когато Катя видя видеото, лицето ѝ пребледня.
— Значи, наистина е Елица – прошепна тя. – Не мога да повярвам.
— Трябва да разберем защо – каза Алексей. – И дали Иван е замесен.
Катя се замисли.
— Майка ми… тя имаше някакви проблеми с Елица преди години. Нещо за пари. Но никога не ми е разказвала подробности.
— Какви проблеми? – попита Алексей.
— Не знам. Само знам, че майка ми беше много разстроена. И каза, че никога повече няма да има нищо общо с Елица.
Алексей усети, че се доближава до нещо по-голямо. Нещо, което свързваше миналото на Галина Петровна с настоящето на Елица.
Реши да посети адвокат. В града имаше само един известен адвокат – господин Петров. Беше възрастен, но опитен мъж, който познаваше всички в града.
Алексей му разказа цялата история, показвайки му записите от банката и смъртния акт на Галина Петровна.
Адвокат Петров слушаше внимателно, без да прекъсва. Когато Алексей приключи, адвокатът въздъхна.
— Това е сериозно, господин Иванов. Измама с документи, присвояване на средства. Елица ще има големи проблеми.
— Но защо го е направила? – попита Алексей. – Тя беше омъжена за богат мъж.
— Мъжът ѝ, Георги – каза адвокат Петров. – Той имаше много проблеми. Фирмата му беше на ръба на фалита. Вземаше заеми от съмнителни хора.
Алексей усети как го обзема студ.
— От кого?
Адвокат Петров се поколеба.
— От един човек на име Виктор. Той е… опасен човек. Занимава се с лихварство и други незаконни дейности.
Виктор. Името му прозвуча зловещо.
— Значи, Елица е дължала пари на Виктор?
— Вероятно – каза адвокат Петров. – След смъртта на Георги, Елица остана сама с огромни дългове. Може би е търсила начин да ги покрие.
Алексей усети, че е на прав път. Но какво общо имаше Галина Петровна с всичко това?
— Адвокат Петров, знаете ли дали Галина Петровна е имала някакви финансови проблеми? Или е давала пари назаем?
Адвокат Петров поклати глава.
— Доколкото знам, Галина Петровна беше скромна жена. Имаше малка пенсия. Не мисля, че е имала големи спестявания.
Това не се връзваше. Ако Галина Петровна не е имала пари, защо Елица би я измамила? Освен ако… освен ако Галина Петровна не е била просто жертва, а част от по-голяма схема.
Внезапно в главата на Алексей изникна една ужасна мисъл. Ами ако майка му е била замесена? Ако Галина Петровна и майка му са имали някаква тайна, свързана с пари?
Реши да се върне в къщата на майка си и да претърси всички нейни документи. Може би щеше да намери нещо, което да му даде отговор.
Прекара часове в търсене. Прерови стари кутии, чекмеджета, гардероби. Намери стари писма, снимки, квитанции. Нищо, което да му даде отговор.
Почти се беше отчаял, когато в един стар сандък в мазето, скрит под купчина стари дрехи, откри дървена кутия. Беше заключена.
Алексей опита да я отвори, но не успя. Трябваше му ключ.
Спомни си, че майка му винаги е криела резервен ключ от къщата под една плочка в двора. Може би там имаше и други ключове.
Излезе навън, вдигна плочката и откри малка метална кутийка. Вътре имаше няколко ключа. Един от тях беше малък, стар ключ. Опита го на дървената кутия. Щракна.
Вътре в кутията имаше няколко неща: пожълтяло писмо, стара снимка на майка му и Галина Петровна като млади, и една дебела папка с документи.
Първо прочете писмото. Беше написано от майка му до Галина Петровна.
„Скъпа Галя,
Знам, че това, което правим, е рисковано. Но нямаме друг избор. Парите са ни нужни. За децата ни. За бъдещето им. Моля те, пази тази тайна. Никой не трябва да знае. Особено Алексей. Той е твърде млад и наивен. Не искам да го замесвам в това.
Ще се видим скоро.
С обич,
Мария“
Алексей усети как сърцето му се свива. Рисковано. Тайна. Пари. За децата ни. Какво означаваше всичко това?
Отвори папката с документи. Вътре имаше банкови извлечения, договори, разписки. Всичко беше свързано с една офшорна компания. И името на компанията беше… „Златна зора“.
Алексей си спомни. Фирмата на Георги, мъжа на Елица, беше имала сделки с офшорни компании. Една от тях беше „Златна зора“.
Внезапно всичко започна да се изяснява. Майка му и Галина Петровна са били замесени в схемата на Георги и Елица. Вероятно са били използвани като подставени лица. А парите, които той изпращаше на Галина Петровна, може би са били част от тази схема.
Но защо? Защо майка му би се замесила в нещо такова?
Спомни си думите от писмото: „Парите са ни нужни. За децата ни. За бъдещето им.“
Значи, майка му е направила това заради него. За да му осигури по-добър живот. За да го изпрати да учи в големия град.
Сълзи се появиха в очите му. Майка му, която винаги е била толкова честна и принципна, е била принудена да се замеси в нещо незаконно, за да му помогне.
Но сега той беше в опасност. Ако Виктор, лихварят, беше замесен, тогава той и Катя, и Лиза, бяха в опасност.
Трябваше да действа бързо.
Глава 6: Сянката на Виктор
Откритието в мазето преобърна света на Алексей. Майка му, Галина Петровна, Елица, Георги, офшорна компания, Виктор – всичко се навързваше в една опасна мрежа. Чувстваше се като детектив в криминален роман, но залогът беше неговият живот и животът на хората, които вече му бяха скъпи.
Първата му мисъл беше да се свърже с Катя. Тя трябваше да знае.
Когато ѝ разказа за писмото и документите, Катя пребледня.
— Значи, майка ми е била замесена в нещо незаконно? – гласът ѝ трепереше.
— Изглежда, че да – каза Алексей. – Но мисля, че са били принудени. Или измамени. Писмото на майка ми говори за нужда от пари за децата. Може би Георги и Елица са ги използвали.
— Но защо? – попита Катя. – Майка ми винаги е била честна.
— Може би са били заплашвани – предположи Алексей. – Или им е било обещано нещо голямо.
Внезапно в главата на Алексей изникна нова мисъл. Иван. Неговият бивш приятел. Той беше човекът, който му препоръча Георги за инвестиции преди години. Може ли Иван да е знаел за всичко това? Може ли да е бил част от схемата?
— Катя, трябва да намерим Иван – каза Алексей. – Той може да знае нещо.
Катя поклати глава.
— Иван изчезна от града преди години. След като ти се разведе. Никой не знае къде е.
— Ще го намеря – каза Алексей. – Имам връзки.
Свърза се с един свой стар колега, бивш частен детектив, който сега работеше в сферата на сигурността. Разказа му за Иван, без да влиза в подробности за схемата. Просто каза, че Иван му дължи пари.
След няколко часа колегата му се обади.
— Иван е в Москва. Занимава се с някакви съмнителни сделки. Изглежда, че е натрупал доста пари.
Москва. Значи, Иван беше избягал там. Това само подсили подозренията на Алексей.
— Можеш ли да разбереш нещо повече за него? – попита Алексей. – С кого работи? Какви са сделките му?
— Ще се опитам – каза колегата. – Но ще отнеме време.
Времето беше лукс, който Алексей нямаше. Виктор. Той беше истинската опасност.
Реши да посети адвокат Петров отново.
— Адвокат Петров, открих още нещо – каза Алексей, показвайки му документите от офшорната компания. – Изглежда, че майка ми и Галина Петровна са били замесени в схемата на Георги и Елица.
Адвокат Петров разгледа документите. Лицето му стана сериозно.
— „Златна зора“… Това е компания, свързана с Виктор. Той я използваше за пране на пари.
Алексей усети как го обзема студ.
— Значи, майка ми и Галина Петровна са били част от схемата за пране на пари?
— Вероятно – каза адвокат Петров. – Или са били използвани като подставени лица. Виктор е много опасен човек. Той не прощава.
— Какво трябва да направя? – попита Алексей.
— Трябва да съберете още доказателства – каза адвокат Петров. – И да се свържете с полицията. Но бъдете много внимателен. Виктор има хора навсякъде.
Алексей знаеше, че трябва да действа бързо. Но как да се доближи до Виктор?
Внезапно в главата му изникна една идея. Елица. Тя беше ключът. Тя беше тази, която е била омъжена за Георги. Тя е знаела всичко.
Реши да намери Елица.
Свърза се с адвокат Петров.
— Адвокат Петров, можете ли да ми помогнете да намеря Елица?
— Елица? – каза адвокат Петров. – Тя изчезна след фалита на фирмата на Георги. Никой не знае къде е.
— Но тя идваше в банката да тегли пари – каза Алексей. – Значи, тя е тук.
— Може би се крие – каза адвокат Петров. – Виктор не прощава дългове.
Алексей усети прилив на отчаяние. Как щеше да намери Елица, ако тя се криеше?
Реши да се върне в къщата на майка си и да претърси отново. Може би имаше нещо, което е пропуснал.
Докато търсеше, откри един стар дневник на майка си. Беше скрит под дюшека в спалнята ѝ.
Започна да го чете. Дневникът беше изпълнен с мислите и чувствата на майка му. За живота ѝ, за него, за Галина Петровна. И за Георги и Елица.
В един от записите майка му описваше как Георги и Елица са ги принудили да подпишат документи за офшорната компания. Заплашвали ги, че ако не го направят, ще навредят на децата им.
Алексей усети как го обзема гняв. Значи, майка му и Галина Петровна са били жертви. Използвани и заплашвани.
В дневника имаше и информация за срещи между Георги, Елица и Виктор. Изглежда, че Виктор е бил мозъкът на цялата схема.
Имаше и адрес. Адрес на таен склад, където Георги е съхранявал документи, свързани с „Златна зора“.
Алексей усети прилив на адреналин. Това беше ключът! Ако намери този склад, може би щеше да намери доказателства срещу Виктор.
Но беше опасно. Много опасно.
Глава 7: Опасно откритие и преследване
Адресът на склада беше в покрайнините на града, в изоставена индустриална зона. Място, което изглеждаше забравено от времето, идеално за скриване на тайни. Алексей реши да отиде сам. Не искаше да замесва Катя или Лиза в тази опасност.
Взе си фенерче, малък нож за самозащита и телефона си. Облече тъмни дрехи, за да не привлича внимание. Сърцето му биеше лудо, но решимостта му беше по-силна от страха.
Пристигна на мястото по здрач. Стари, ръждясали халета, обрасли с бурени. Вятърът свистеше зловещо през празните прозорци. Мястото изглеждаше призрачно.
Намери номера на склада, който беше записан в дневника на майка му. Вратата беше стара, ръждясала, заключена с огромен катинар.
Алексей се опита да отвори катинара, но не успя. Трябваше да намери друг начин да влезе.
Обиколи склада. Откри малък, счупен прозорец на гърба на сградата. Беше твърде малък, за да мине през него, но можеше да го разбие.
Взе камък и разби прозореца. Внимателно се промуши през отвора, като се пазеше от счупените стъкла.
Вътре беше тъмно и студено. Въздухът беше тежък от прах и мухъл. Алексей включи фенерчето си. Лъчът светлина танцуваше по стените, разкривайки сенки и призрачни форми.
Складът беше пълен със стари мебели, прашни кутии и забравени вещи. Алексей започна да търси. Претърсваше всяка кутия, всеки ъгъл.
Минаха часове. Почти се беше отчаял, когато в един затънтен ъгъл, скрит под купчина стари дюшеци, откри метална каса. Беше малка, но тежка. И заключена.
Опита да я отвори, но не успя. Трябваше му ключ. Или някакъв инструмент.
Внезапно чу шум. Стъпки. Някой идваше.
Алексей изгаси фенерчето и се скри зад купчина стари гуми. Сърцето му биеше като лудо.
Вратата на склада се отвори със скърцане. Влезе мъж. Висок, едър, с бръсната глава и грубо лице. Носеше фенерче.
Алексей се опита да не диша. Мъжът започна да претърсва склада. Изглежда, че търсеше нещо.
След няколко минути мъжът се приближи към мястото, където беше скрита касата. Алексей усети как го обзема паника.
Мъжът се наведе, вдигна дюшеците и откри касата. Алексей видя как на лицето му се появява усмивка.
Мъжът извади ключ от джоба си и отвори касата. Вътре имаше папки с документи.
Алексей разбра. Този мъж беше един от хората на Виктор. И той търсеше тези документи.
Трябваше да действа.
Когато мъжът се наведе над касата, за да вземе документите, Алексей изскочи от скривалището си. Нападна го отзад, бутайки го към стената.
Мъжът изръмжа изненадано. Започна борба. Мъжът беше по-едър и по-силен, но Алексей беше по-бърз и по-решителен.
Успя да му избие фенерчето от ръката. В склада стана тъмно.
Двамата се бореха в мрака, разменяйки удари. Алексей успя да го удари няколко пъти, но и той получи няколко удара.
В един момент, мъжът успя да го хване за гърлото. Алексей усети как въздухът му свършва. Започна да се задушава.
Събра последни сили и го удари с коляно в слабините. Мъжът изстена и го пусна.
Алексей се възползва от момента. Грабна касата и избяга към прозореца.
Чул зад себе си виковете на мъжа, Алексей се промуши обратно през прозореца. Мъжът излезе от склада, но Алексей вече беше изчезнал в мрака.
Тичаше през изоставената зона, без да поглежда назад. Сърцето му блъскаше като чук в гърдите. Успя. Успя да вземе касата.
Когато стигна до колата си, беше изтощен, но жив. Касата беше тежка в ръцете му.
Влезе в колата, заключи вратите и запали двигателя. Потегли бързо, оставяйки склада зад себе си.
Когато се върна в къщата на майка си, беше полунощ. Беше изтощен, но не можеше да спи. Трябваше да разбере какво има в касата.
Отвори я. Вътре имаше папки с документи. Договори, банкови извлечения, списъци с имена. Всичко беше свързано с „Златна зора“ и Виктор.
Откри и няколко писма. Писма от Георги до Виктор. В тях Георги описваше как е използвал майката на Алексей и Галина Петровна като подставени лица. И как е заплашвал семействата им, ако не се подчинят.
Алексей усети как го обзема гняв. Виктор. Този човек беше чудовище.
В папката имаше и списък с имена. Списък на хора, които са били измамени от Виктор и Георги. Имена на бизнесмени, политици, обикновени хора.
Алексей разбра. Това беше доказателството, от което се нуждаеше. Доказателство, което можеше да свали Виктор.
Но знаеше, че Виктор няма да се предаде лесно. Той беше опасен човек. И сега знаеше, че Алексей е намерил касата.
Трябваше да се пази. И да пази Катя и Лиза.
Глава 8: Неочаквани съюзници и план за действие
След като прегледа документите от касата, Алексей осъзна мащаба на престъпната мрежа на Виктор. Това не беше просто измама с пари, а сложна схема за пране на пари, рекет и заплахи, оплела десетки хора в града и извън него. Майка му и Галина Петровна бяха само малки звена в тази верига, принудени да участват под заплаха.
Първата му мисъл беше да се обади на полицията. Но знаеше, че Виктор има хора навсякъде. Можеше да се окаже, че полицията е корумпирана или че информацията ще стигне до Виктор преди той да успее да действа.
Трябваше му надежден съюзник. Някой, който не се страхува от Виктор и който има влияние.
Спомни си за адвокат Петров. Той беше възрастен, но почтен човек. И познаваше всички в града.
На сутринта Алексей отиде при адвокат Петров, носейки със себе си касата с документите.
Адвокат Петров разгледа документите. Лицето му ставаше все по-мрачно с всяка прочетена страница.
— Това е… това е огромно – прошепна той. – Виктор е замесен в толкова много неща.
— Какво трябва да направим? – попита Алексей.
— Трябва да се свържем с някой извън града – каза адвокат Петров. – Някой, който не е под влиянието на Виктор. Имам един стар приятел, прокурор в столицата. Той е честен човек.
Алексей почувства облекчение. Най-накрая някаква надежда.
— Но трябва да действаме бързо – каза адвокат Петров. – Виктор вече знае, че сте взели касата. Той няма да се поколебае да ви намери.
— Знам – каза Алексей. – Затова трябва да се пазим. И да пазим Катя и Лиза.
Решиха да преместят Катя и Лиза в къщата на майка му. Там щяха да бъдат по-сигурни.
Когато Алексей обясни ситуацията на Катя, тя беше уплашена, но решителна.
— Ще направя всичко, за да защитя Лиза – каза тя.
Преместиха се в къщата на майка му. Алексей се опита да създаде усещане за нормалност за Лиза, но напрежението витаеше във въздуха.
Междувременно, адвокат Петров се свърза с прокурора в столицата. Обясни му ситуацията, без да споменава имена. Прокурорът се съгласи да се срещне с тях.
Срещата беше уговорена за след два дни, в столицата.
Алексей знаеше, че тези два дни ще бъдат най-дългите в живота му.
През тези два дни, той и Катя се опитаха да се подготвят. Провериха всички врати и прозорци в къщата. Алексей си купи нов телефон, който да използва само за връзка с адвокат Петров и прокурора.
Една вечер, докато Катя спеше, а Лиза беше заспала в стаята си, Алексей седеше сам в хола. Чу шум отвън.
Приближи се до прозореца. Видя тъмна кола, паркирана на улицата. Вратата на колата се отвори и от нея излязоха двама мъже. Едри, с бръснати глави.
Алексей усети как сърцето му замръзва. Хората на Виктор.
Трябваше да действа.
Събуди Катя.
— Те са тук – прошепна той. – Хората на Виктор.
Катя пребледня.
— Какво ще правим?
— Трябва да избягаме – каза Алексей. – Имаме малко време.
Събудиха Лиза. Детето беше сънено и объркано.
— Мамо, какво става?
— Нищо, миличка – каза Катя, опитвайки се да звучи спокойна. – Просто ще отидем на гости при един приятел.
Алексей ги поведе към задната врата. Къщата на майка му имаше таен изход към съседната улица, който водеше към малка горичка.
Излязоха от къщата, промъквайки се през двора. Чуха викове откъм предната врата. Хората на Виктор бяха влезли.
Тичаха през горичката, в мрака. Лиза беше уплашена, но се държеше храбро.
Алексей знаеше, че трябва да стигнат до колата си, която беше паркирана на няколко пресечки по-далеч.
Чуха стъпки зад себе си. Хората на Виктор ги преследваха.
— Бягайте! – извика Алексей. – Аз ще ги забавя!
Катя не искаше да го остави, но знаеше, че няма избор. Хвана Лиза за ръка и продължи да тича.
Алексей се скри зад едно дърво. Когато мъжете се приближиха, той изскочи и ги нападна.
Започна борба. Алексей беше сам срещу двама. Успя да удари един от тях, но другият го повали на земята.
Мъжете започнаха да го ритат. Алексей усети силна болка.
Но не се предаде. Знаеше, че трябва да спечели време за Катя и Лиза.
В един момент, един от мъжете извади нож.
Алексей усети студена вълна по гърба си. Това беше краят.
Внезапно се чу изстрел. Единият от мъжете падна на земята.
Алексей погледна нагоре. Видя силует на мъж, който стоеше над тях. Беше адвокат Петров. В ръката си държеше пистолет.
— Бягайте! – извика адвокат Петров. – Аз ще се погрижа за тях!
Алексей се изправи, въпреки болката.
— Адвокат Петров…
— Върви! – извика адвокат Петров. – Аз ще ги забавя!
Алексей побягна, без да поглежда назад. Знаеше, че адвокат Петров рискува живота си за тях.
Стигна до колата си, където Катя и Лиза го чакаха.
— Карай! – извика той.
Катя потегли бързо. Оставиха града зад себе си.
Алексей погледна назад. Видя светлини от полицейски коли. Адвокат Петров беше успял да ги забави.
Сега бяха в безопасност. Засега.
Но знаеше, че битката не е приключила. Виктор нямаше да се предаде лесно.
Глава 9: Развръзката в столицата
Пътуването до столицата беше изпълнено с напрежение. Алексей, Катя и Лиза се движеха в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Лиза, макар и уплашена, се държеше изключително храбро, притисната до майка си. Катя от време на време поглеждаше Алексей, в очите ѝ се четеше смесица от страх и благодарност. Алексей, от своя страна, беше изтощен, но решимостта му беше непоколебима. Раните от побоя го боляха, но болката в душата му беше по-силна.
Когато пристигнаха в столицата, се настаниха в малък, дискретен хотел, резервиран от адвокат Петров. Алексей веднага се свърза с него.
— Адвокат Петров, добре ли сте? – попита той, гласът му беше изпълнен с тревога.
— Добре съм, синко – каза адвокат Петров, гласът му беше уморен, но спокоен. – Успях да ги забавя. Полицията дойде. Единият от хората на Виктор е ранен, другият е избягал. Аз съм в болницата, но не е нищо сериозно.
Алексей почувства огромно облекчение.
— Благодаря ви, адвокат Петров. Вие ни спасихте.
— Просто си свърших работата – каза адвокат Петров. – Прокурорът ви чака утре сутрин. Бъдете внимателни.
На следващата сутрин Алексей отиде на срещата с прокурора. Катя остана в хотела с Лиза.
Прокурорът беше млад, но сериозен мъж с проницателни очи. Алексей му разказа цялата история, показвайки му документите от касата, записите от банката и дневника на майка си.
Прокурорът слушаше внимателно, без да прекъсва. Когато Алексей приключи, прокурорът въздъхна.
— Това е огромно дело, господин Иванов. Виктор е много опасен човек. Има връзки навсякъде.
— Знам – каза Алексей. – Но имаме доказателства.
— Доказателствата са силни – каза прокурорът. – Но ще ни трябва още нещо. Свидетелство.
— Свидетелство? – попита Алексей.
— Да. Някой, който да свидетелства срещу Виктор. Някой, който е бил част от схемата му.
Алексей се замисли. Елица. Тя беше единственият човек, който знаеше всичко.
— Елица – каза той. – Тя е била омъжена за Георги. Тя е знаела всичко.
— Къде е тя? – попита прокурорът.
— Не знам – каза Алексей. – Тя се крие.
— Трябва да я намерим – каза прокурорът. – Тя е ключът към това дело.
Алексей се върна в хотела. Разказа на Катя за разговора си с прокурора.
— Трябва да намерим Елица – каза той.
Катя се замисли.
— Аз… аз мисля, че знам къде може да е. Майка ми имаше една стара вила извън града. Елица обичаше да ходи там, когато беше дете.
Алексей усети прилив на надежда.
— Адрес?
Катя му даде адреса.
Решиха да отидат веднага. Нямаха време за губене.
Пътуването до вилата беше дълго. Вилата беше в отдалечен район, скрита сред гората.
Когато пристигнаха, вилата изглеждаше изоставена. Прозорците бяха счупени, вратата беше отворена.
Влязоха вътре. Въздухът беше студен и влажен. Навсякъде имаше прах и паяжини.
— Елица! – извика Алексей. – Елица, тук ли си?
Нямаше отговор.
Започнаха да търсят. Претърсваха всяка стая.
В една от стаите, на пода, откриха стара, износена чанта. Същата чанта, която банковата служителка беше описала.
Алексей усети как го обзема тревога. Значи, Елица е била тук. Но къде е сега?
Внезапно чуха шум откъм мазето.
Алексей и Катя се спогледаха.
— Елица? – прошепна Катя.
Слязоха по стълбите към мазето. Беше тъмно. Алексей включи фенерчето си.
Намериха Елица. Тя беше свита в ъгъла, трепереща от страх. Беше слаба, измършавяла, с изпито лице.
— Елица? – каза Катя. – Какво правиш тук?
Елица погледна нагоре. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Те… те ме преследват – прошепна тя. – Хората на Виктор.
Алексей се приближи до нея.
— Елица, трябва да ни помогнеш. Трябва да свидетелстваш срещу Виктор.
Елица поклати глава.
— Не мога. Той ще ме убие.
— Ние ще те защитим – каза Алексей. – Прокурорът ще те защити.
Елица се поколеба.
— Аз… аз съм уморена. Уморена съм от бягство.
— Знам – каза Алексей. – Но това е единственият начин да сложиш край на всичко това.
Елица ги погледна. Видя решимостта в очите им.
— Добре – каза тя. – Ще свидетелствам. Но трябва да ме защитите.
Алексей кимна.
— Ще го направим.
Върнаха се в столицата. Алексей се свърза с прокурора.
На следващия ден Елица даде показания. Разказа всичко за схемата на Виктор, за прането на пари, за заплахите. Разказа и за това как Георги е принудил майката на Алексей и Галина Петровна да участват.
Показанията на Елица, заедно с документите от касата, бяха достатъчни. Прокурорът издаде заповед за арест на Виктор.
Операцията по залавянето на Виктор беше мащабна. Полицията и специалните части обградиха имението му. Виктор се опита да избяга, но беше заловен.
След няколко дни новината за ареста на Виктор беше по всички медии. Алексей почувства огромно облекчение. Най-накрая справедливост.
Но знаеше, че това не е краят. Предстоеше дълъг съдебен процес.
Глава 10: Последиците и новото начало
Арестът на Виктор беше само началото. Предстоеше дълъг и сложен съдебен процес, който щеше да разкрие цялата мрежа от престъпления, в които беше замесен. Алексей, Катя и Елица бяха ключови свидетели. Елица получи защита на свидетели и нов живот, далеч от сенките на миналото.
През следващите месеци Алексей прекарваше времето си между столицата и родния си град. Помагаше на прокурора с разследването, даваше показания, обясняваше сложните финансови схеми. Всяка стъпка го доближаваше до справедливостта за майка му и Галина Петровна.
Междувременно, животът в родния му град започна да се променя. Новината за ареста на Виктор разтърси града до основи. Хората, които години наред живееха в страх, сега започнаха да говорят. Разкриха се нови случаи на измами, рекет и заплахи. Някои от корумпираните служители в полицията и администрацията бяха арестувани. Градът започна да диша по-свободно.
Алексей прекарваше все повече време с Катя и Лиза. Лиза, освободена от страха, отново беше веселото, любопитно дете, което той срещна на гробището. Тя го накара да се усмихва, да се смее, да усети отново радостта от живота. Катя, от своя страна, беше негова опора. Тя го слушаше, подкрепяше го, споделяше болката му. Бавно, но сигурно, между тях започна да се заражда нещо повече от приятелство.
Една вечер, докато седяха на верандата на къщата на майка му, гледайки звездите, Катя го попита:
— Какво ще правиш сега, Алексей? Ще се върнеш ли в големия град?
Алексей се замисли. Големият град. Светът на парите, на лъскавите костюми, на фалшивите усмивки. Светът, който го беше предал.
— Не знам, Катя – каза той. – Тук се чувствам… различно. Тук имам мир. Имам теб. Имам Лиза.
Катя го погледна. В очите ѝ се четеше надежда.
— Къщата на майка ти е голяма – каза тя. – Можем да я ремонтираме. Да я превърнем в истински дом.
Алексей я прегърна.
— Ще помисля – прошепна той.
След няколко седмици, съдебният процес срещу Виктор започна. Алексей даде показания, разказвайки всичко, което знаеше. Елица свидетелстваше чрез видеовръзка, защитена от анонимност. Документите от касата бяха неоспоримо доказателство.
След дълъг и напрегнат процес, Виктор беше признат за виновен по всички обвинения. Осъдиха го на дълги години затвор. Справедливостта беше възтържествувала.
След присъдата, Алексей почувства огромно облекчение. Тежестта, която носеше на раменете си години наред, най-накрая беше вдигната.
Върна се в родния си град. Сега вече беше сигурен какво иска да прави.
Реши да остане.
Започна да ремонтира къщата на майка си. Катя му помагаше. Заедно избираха цветове, мебели, декорации. Превърнаха къщата в уютен дом, изпълнен с любов и смях.
Алексей реши да използва финансовите си познания, за да помогне на хората в града. Откри малка консултантска фирма, която предлагаше безплатни съвети на малкия бизнес и на хората, които бяха измамени от Виктор. Помогна им да възстановят загубите си, да си върнат достойнството.
Животът му се промени изцяло. Вече не преследваше пари и лукс. Преследваше щастие. И го намери.
Една слънчева сутрин, докато пиеха кафе на верандата, Лиза се приближи до Алексей.
— Чичо Алексей, ще ми помогнеш ли с домашната по математика?
Алексей се усмихна.
— Разбира се, Лиза.
Катя го погледна с любов.
— Знаеш ли, майка ти щеше да се гордее с теб – каза тя.
Алексей кимна.
— Знам. И аз се гордея с нея. И с Галина Петровна. Те бяха силни жени.
Животът продължаваше. С болката от миналото, но и с надеждата за бъдещето. Алексей беше намерил своето място. Намерил беше семейство. Намерил беше мир.
Глава 11: Неразгадани нишки и нови предизвикателства
Въпреки че Виктор беше зад решетките и справедливостта беше възтържествувала, Алексей не можеше да се отърси от усещането, че някои нишки остават неразгадани. Докато преглеждаше документите, които бе иззел от склада, откри няколко странни записа. Малки суми пари, превеждани към сметка в далечна страна, която не изглеждаше свързана с основната схема на Виктор. Тези преводи бяха извършвани през последните месеци преди смъртта на майка му и Галина Петровна.
Това го тормозеше. Защо тези преводи? И защо към такава далечна дестинация?
Една вечер, докато Лиза спеше, а Катя работеше в градината, Алексей седна пред компютъра си. Започна да рови в стари новинарски архиви, да търси информация за офшорни компании и финансови скандали. Спомни си за Иван, бившия си приятел. Колегата му беше казал, че Иван е в Москва и се занимава със съмнителни сделки. Може ли да има връзка?
Свърза се отново с бившия си колега, детектива.
— Здравей, Алекс. Имам нужда от още една услуга.
— Кажи, Алексей. За теб винаги.
— Спомняш ли си Иван? Онзи, за когото те питах.
— Да. Какво за него?
— Искам да разбереш всичко за него. Всичките му сделки, всичките му връзки. Особено ако има нещо свързано с офшорни сметки или преводи към далечни страни.
Колегата му обеща да провери.
Междувременно, Алексей започна да обръща повече внимание на детайлите в дневника на майка си. Между редовете, между разказите за ежедневието, той откриваше намеци за нещо, което майка му е пазела в тайна дори от Галина Петровна. Нещо, което я е тревожело дълбоко.
Тя пишеше за „един стар дълг“, който трябвало да бъде „погасен“. Не дълг към Виктор, а нещо друго, по-старо, по-лично. И споменаваше за „човека от миналото“, който се е появил отново.
Алексей се опита да си спомни. Майка му имаше ли някакви тайни от младостта си? Някакви стари връзки, които можеха да се върнат, за да я преследват?
Една вечер, докато разглеждаше стари семейни снимки, откри една, която не беше виждал преди. Майка му, млада и усмихната, до нея – непознат мъж. Беше елегантен, с проницателен поглед. На гърба на снимката, с почерка на майка му, пишеше: „С Димитър. Париж, 1980.“
Димитър. Кой беше той? И защо майка му никога не го е споменавала?
Алексей усети, че е на прага на нова, още по-дълбока тайна.
Свърза се с адвокат Петров. Разказа му за новите си открития – странните преводи, намеците в дневника, снимката с Димитър.
Адвокат Петров се замисли.
— Димитър… Това име ми звучи познато. Мисля, че е бил някакъв бизнесмен. Занимавал се е с внос-износ. Но преди много години. Изчезнал е безследно.
— Изчезнал? – попита Алексей.
— Да. Просто изчезнал. Никой не знае какво е станало с него.
Алексей усети студена вълна по гърба си. Изчезнал безследно. Това не звучеше добре.
— Може ли да е свързан с тези преводи? – попита Алексей.
— Всичко е възможно – каза адвокат Петров. – Но това е много стара история, Алексей. Може да е опасно да ровиш в нея.
Алексей знаеше, че е опасно. Но не можеше да спре. Трябваше да разбере истината. За майка си. За нейната тайна.
През следващите дни, Алексей започна да търси информация за Димитър. Използваше всичките си връзки, всичките си умения. Откри, че Димитър е бил замесен в няколко съмнителни сделки преди години. И е имал връзки с хора от подземния свят.
Иван. Внезапно в главата на Алексей изникна връзка. Иван беше работил с него в големия град. Иван винаги е имал информация за всичко и всички. Може би Иван е знаел за Димитър.
След няколко дни, колегата му се обади.
— Алексей, имам информация за Иван. Той е замесен в голяма схема за пране на пари. Работи с един човек на име… Димитър.
Алексей усети как го обзема шок. Димитър. Същият Димитър от снимката. Значи, той не е изчезнал. Той е бил жив през цялото това време. И е работил с Иван.
— Какво знаеш за този Димитър? – попита Алексей.
— Той е много опасен човек – каза колегата. – Занимава се с международни финансови престъпления. Има връзки по целия свят.
Алексей затвори телефона. Сърцето му блъскаше лудо. Значи, майка му е била замесена в нещо много по-голямо, отколкото си е представял. Нещо, което е свързано с международни престъпления.
И Иван е бил част от всичко това.
Сега разбираше защо Иван го е предал. Защо е изчезнал. Той е бил част от тази мрежа.
Трябваше да се изправи срещу Иван. И да разбере цялата истина.
Но знаеше, че това ще бъде най-опасната му мисия досега.
Глава 12: Разкрития в Москва
Решението да отиде в Москва беше трудно, но неизбежно. Алексей знаеше, че това е единственият начин да разплете напълно мистерията около майка си и Димитър. Катя се опита да го разубеди, притеснена за безопасността му, но видя решимостта в очите му.
— Ще се върна – обеща ѝ той, прегръщайки я силно. – Трябва да разбера. За майка ми. За нас.
Остави Катя и Лиза в безопасност в къщата, под надзора на адвокат Петров, който обеща да ги пази.
Пътуването до Москва беше дълго и напрегнато. Алексей се чувстваше като призрак в този огромен, чужд град. Използваше връзките на колегата си, за да намери Иван.
След няколко дни, успя да го проследи до луксозен офис в центъра на Москва. Иван. Същият Иван, но по-стар, по-изморен, с поглед, който криеше много тайни.
Алексей го изчака да излезе от офиса. Когато Иван се появи, Алексей се приближи до него.
— Здравей, Иван.
Иван се стъписа. Лицето му пребледня.
— Алексей? Какво правиш тук?
— Дойдох да си поговорим – каза Алексей, гласът му беше студен. – За майка ми. За Димитър. За парите.
Иван се опита да се усмихне, но усмивката му беше фалшива.
— Не знам за какво говориш, Алексей.
— Знам всичко, Иван – каза Алексей. – Знам за „Златна зора“. Знам за Виктор. Знам за Димитър. И знам, че си замесен.
Лицето на Иван се изкриви в гримаса на страх.
— Не… не е това, което си мислиш.
— Разкажи ми всичко, Иван – каза Алексей. – Или ще те предам на властите.
Иван се поколеба. Погледна Алексей. Видя решимостта в очите му.
— Добре – прошепна Иван. – Ще ти разкажа. Но не тук. Ела с мен.
Двамата отидоха в близко кафене. Седнаха на уединен ъгъл.
Иван започна да разказва. Разказа за Димитър, който е бил стар партньор на баща му. Разказа за схемата за пране на пари, в която Димитър го е въвлякъл. Разказа за Георги и Елица, които са били част от схемата. И за Виктор, който е бил мозъкът на всичко.
— Майка ти… тя беше замесена – каза Иван. – Димитър я е принудил. Тя му е дължала стар дълг.
Алексей усети как го обзема гняв.
— Какъв дълг?
— Преди много години – каза Иван. – Бащата на Димитър е спасил живота на майка ти. Но е загубил всичко. Майка ти му е обещала, че ще му помогне. Когато Димитър се е появил отново, той е поискал да си върне дълга.
Алексей усети как го обзема шок. Значи, майка му е била замесена не от алчност, а от чувство за дълг.
— И ти си знаел за всичко това? – попита Алексей.
Иван кимна.
— Да. Димитър ме е принудил да участвам. Заплашваше ме.
— Заплашвал те е? – попита Алексей.
— Да. Заплашваше да навреди на теб. И на майка ти.
Алексей го погледна с презрение.
— И ти си повярвал?
— Бях млад. Наивен. Исках да успея. Исках да имам пари.
— А Ирина? – попита Алексей. – Тя знаеше ли за всичко това?
Иван поклати глава.
— Не. Тя не знаеше нищо. Тя просто… тя просто беше с мен, защото беше отегчена от теб.
Думите на Иван бяха като нож в сърцето на Алексей. Но той вече не чувстваше болка. Само празнота.
— Къде е Димитър сега? – попита Алексей.
— Той е в чужбина – каза Иван. – Има нова схема. Още по-голяма.
Алексей знаеше, че трябва да спре Димитър. За майка си. За всички измамени хора.
— Ще ми помогнеш ли? – попита Алексей.
Иван го погледна. В очите му се четеше страх.
— Не мога. Той ще ме убие.
— Ще те защитя – каза Алексей. – Ще те предам на властите. Но ще им кажа, че си съдействал.
Иван се поколеба.
— Добре – каза той. – Ще ти помогна. Но трябва да си много внимателен. Димитър е безмилостен.
Алексей и Иван започнаха да работят заедно. Иван му даде информация за Димитър, за неговите връзки, за неговите схеми. Алексей предаде информацията на прокурора в столицата.
Започна нова, още по-мащабна операция. Международно разследване.
Алексей се върна в родния си град. Сега вече знаеше цялата истина. Майка му не е била престъпник. Тя е била жертва. Жертва на обстоятелствата и на един безмилостен човек.
Но сега той беше готов да се изправи срещу Димитър. И да сложи край на всичко това.
Глава 13: Последният сблъсък
Информацията, предоставена от Иван, се оказа безценна. Тя разкриваше сложна мрежа от международни финансови престъпления, ръководена от Димитър. Той не беше просто бизнесмен, а мозъкът зад десетки офшорни компании, пране на пари и измами в световен мащаб. Алексей предаде всички данни на прокурора, който веднага се свърза с международните служби.
Започна мащабна операция, която обхващаше няколко държави. Алексей беше консултант, предоставяйки експертните си познания по финансови схеми. Той работеше денонощно, воден от желанието да изчисти името на майка си и да изправи Димитър пред правосъдието.
Междувременно, животът в родния му град продължаваше. Катя и Лиза бяха неговата опора. Те му даваха сили да продължи, да не се отказва. Катя, със своята тиха сила и разбиране, беше неговото убежище. Лиза, с невинността и радостта си, му напомняше за смисъла на всичко.
След няколко седмици, Димитър беше локализиран в една от страните от Латинска Америка. Той живееше в луксозно имение, заобиколен от охрана. Операцията по залавянето му беше планирана до най-малкия детайл.
Алексей настоя да бъде част от екипа, който щеше да го залови. Прокурорът се съгласи, оценявайки неговите познания и мотивация.
Пътуването до Латинска Америка беше дълго и изтощително. Алексей беше част от малък екип от елитни оперативни служители. Напрежението беше осезаемо.
Когато пристигнаха на мястото, имението на Димитър беше обградено. Операцията започна по здрач.
Алексей беше част от екипа, който нахлу в имението. Той се движеше бързо и безшумно, воден от години на тренировки и от желанието за справедливост.
Вътре в имението започна престрелка. Хората на Димитър бяха добре въоръжени.
Алексей се движеше между стаите, търсейки Димитър. Чуваше викове, изстрели, експлозии.
Намери Димитър в кабинета му. Той седеше зад голямо бюро, опитвайки се да унищожи документи.
— Димитър! – извика Алексей.
Димитър вдигна глава. Лицето му беше старо, изморено, но очите му все още горяха със студен, пресметлив огън.
— Алексей? – каза той. – Знаех, че ще дойдеш.
— Край на игрите, Димитър – каза Алексей. – Всичко свърши.
Димитър се усмихна. Усмивката му беше зловеща.
— Нищо не е свършило, Алексей. Винаги има нов начин. Винаги има нова схема.
Димитър извади пистолет.
Алексей се хвърли настрани. Чу изстрел. Куршумът се заби в стената зад него.
Започна борба. Димитър беше по-стар, но все още силен. Той се бореше отчаяно, като животно, притиснато в ъгъла.
Алексей успя да му избие пистолета от ръката. Двамата се бореха на пода, разменяйки удари.
В един момент, Алексей успя да го повали. Притисна го към земята.
— Защо, Димитър? – попита Алексей. – Защо го направи? Защо замеси майка ми?
Димитър се засмя.
— Защото можех. Защото бях длъжен. Баща ти ми дължеше.
— Баща ми? – попита Алексей, шокиран.
— Да. Той ми дължеше много. И майка ти… тя беше наивна. Мислеше, че може да ме измами.
Алексей усети как го обзема гняв.
— Майка ми никога не би измамила никого!
— Всички лъжат, Алексей – каза Димитър. – Всички се продават.
Внезапно се чуха стъпки. Оперативните служители нахлуха в стаята.
— Заловен е! – извика един от тях.
Димитър беше арестуван.
Алексей се изправи. Беше изтощен, но усещаше огромно облекчение. Край. Най-накрая край.
Върна се в родния си град. Посрещнаха го Катя и Лиза. Прегърна ги силно.
— Всичко свърши – прошепна той.
След няколко месеца, Димитър беше осъден на доживотен затвор. Справедливостта беше възтържествувала.
Алексей се върна към нормалния си живот. Но вече не беше същият човек. Той беше променен. По-силен, по-мъдър, по-благодарен за малките неща.
Продължи да помага на хората в града, да развива бизнеса си. Но най-важното – той беше с Катя и Лиза. Те бяха неговото семейство. Неговото ново начало.
Една вечер, докато седяха на верандата, гледайки залеза, Катя го попита:
— Щастлив ли си, Алексей?
Алексей я прегърна.
— Повече от всякога – каза той. – Благодаря ти, Катя. За всичко.
Лиза се приближи до тях и ги прегърна.
— Обичам ви, мамо! Обичам те, чичо Алексей!
Алексей се усмихна. Животът беше пълен с изненади, с болка, с предателства. Но и с любов, с надежда, с ново начало. И той беше готов да посрещне всяко предизвикателство. Защото вече не беше сам.
Глава 14: Ехото на миналото и новите хоризонти
След залавянето и осъждането на Димитър, животът на Алексей, Катя и Лиза навлезе в период на относително спокойствие. Но ехото на миналото продължаваше да отеква. Всеки ден носеше новини за разкрити схеми, арестувани съучастници и възстановени щети. Алексей продължаваше да сътрудничи на властите, помагайки им да разплетат докрай сложната мрежа на Димитър. Неговото име стана символ на борбата срещу корупцията и финансовите престъпления в региона.
В родния му град, къщата на майка му се превърна в истински дом. Катя, с нейния усет към красивото и уютното, я преобрази. Дворът отново беше пълен с цветя, а от прозорците се носеше аромат на домашно приготвена храна. Лиза растеше щастлива и безгрижна, обградена от любовта на майка си и Алексей. Тя беше неговият малък ангел, който му напомняше за чистотата и невинността, които беше забравил.
Алексей се посвети на новата си консултантска фирма. Тя бързо се разрасна, привличайки клиенти не само от града, но и от съседни региони. Той не търсеше печалба, а справедливост. Помагаше на малкия бизнес да се възстанови от измамите, на обикновени хора да си върнат спестяванията. Неговата репутация на честен и способен финансист се разнесе бързо.
Една сутрин, докато пиеха кафе на верандата, Катя го погледна с усмивка.
— Знаеш ли, Алексей, никога не съм си представяла, че животът ни ще се промени толкова много.
— Аз също – каза Алексей, хващайки ръката ѝ. – Но съм благодарен за всяка промяна. За всяка трудност, която ни доведе дотук.
Въпреки спокойствието, Алексей не можеше да забрави за Иван. Знаеше, че Иван е свидетелствал срещу Димитър, но също така знаеше, че Иван е бил замесен в много неща.
Един ден, получи писмо. Беше от Иван. Писмото беше кратко, написано с треперещ почерк. Иван му благодареше за помощта и му казваше, че се е променил. Че е започнал нов живот, далеч от престъпленията. И че се надява някой ден да може да изкупи греховете си.
Алексей въздъхна. Може би Иван наистина се беше променил. Може би имаше надежда за него.
Една вечер, докато преглеждаше стари документи, откри още нещо в дневника на майка си. Малко листче, скрито между страниците. На него имаше няколко цифри и думи: „Старата къща. Под дъската. За теб, синко.“
Старата къща. Майка му имаше стара къща извън града, която беше наследила от баба си. Тя беше изоставена от години. Алексей никога не беше обръщал внимание на нея.
Под дъската. Каква дъска?
На следващия ден Алексей отиде до старата къща. Беше полуразрушена, обрасла с бурени. Влезе вътре. Въздухът беше тежък от прах и мухъл.
Започна да търси. Претърсваше всяка стая, всеки ъгъл.
В една от стаите, под една разхлабена дъска на пода, откри малка метална кутия. Беше заключена.
Алексей усети прилив на адреналин. Нов ключ. Нова тайна.
Спомни си за ключа, който беше намерил в мазето на майка си. Опита го. Щракна.
Вътре в кутията имаше няколко неща: старо писмо, няколко златни монети и малък, изящен медальон.
Първо прочете писмото. Беше от бащата на майка му, дядото на Алексей. Писмото беше написано преди много години, когато майка му е била млада.
В писмото дядо му разказваше за едно старо семейно наследство. Златни монети, които били скрити по време на война. И медальон, който бил символ на тяхното семейство.
„Пази това, дъще – пишеше дядо му. – Това е нашето наследство. Използвай го мъдро. И го предай на сина си, когато му дойде времето.“
Алексей усети как го обзема вълнение. Значи, майка му е пазила тази тайна години наред. За него.
Златните монети не бяха много, но бяха ценни. А медальонът беше красив, с гравиран семеен герб.
Алексей разбра. Майка му не е била замесена в схемата на Димитър от алчност. Тя е била принудена. Но е имала и своя тайна. Тайна, която е пазила за него.
Върна се вкъщи. Показа на Катя и Лиза монетите и медальона. Разказа им историята.
Катя го прегърна.
— Майка ти е била невероятна жена, Алексей.
— Знам – каза Алексей. – И аз се гордея с нея.
Алексей реши да използва златните монети, за да инвестира в бъдещето на Лиза. А медальонът щеше да пази като семейна реликва.
Животът продължаваше. С нови предизвикателства, с нови открития. Но Алексей беше готов. Защото вече не беше сам. Имаше семейство. Имаше цел. Имаше мир.
Глава 15: Нови зори и вечното наследство
Годините минаваха. Алексей, Катя и Лиза изградиха живот, изпълнен с любов, спокойствие и смисъл. Къщата на майка му се превърна в оживен дом, пълен със смях, с аромата на домашно приготвени ястия и с топлината на истинско семейство. Лиза порасна в умно, талантливо и добро момиче, което носеше в себе си най-доброто от майка си и от Галина Петровна. Тя беше слънчев лъч, който озаряваше дните им.
Алексей продължи да развива своята консултантска фирма, превръщайки я в регионален лидер в областта на финансовите съвети и подкрепата на малкия бизнес. Той не търсеше богатство, а справедливост и стабилност за хората. Неговото име стана синоним на почтеност и надеждност. Той беше пример за това как един човек може да се издигне над миналото си и да използва опита си за добро.
Катя, неговата опора и муза, беше винаги до него. Тя го подкрепяше във всяко начинание, споделяше радостите и тревогите му. Тяхната връзка се задълбочаваше с всеки изминал ден, превръщайки се в истинска любов, изградена върху доверие, уважение и споделени ценности.
Една пролетна сутрин, докато седяха на верандата, гледайки как слънцето изгрява над хълмовете, Катя го погледна с нежност.
— Алексей, мисля, че е време да разширим семейството.
Алексей я погледна. В очите ѝ се четеше надежда.
— Наистина ли? – попита той, гласът му беше изпълнен с вълнение.
Катя кимна.
— Да. Искам да имаме наше дете.
Алексей я прегърна силно. Това беше най-прекрасната новина, която беше чувал.
Няколко месеца по-късно, семейството им се увеличи с още един член – малко момченце, което кръстиха Георги, в памет на дядото на Лиза, но и като символ на новото начало. Лиза беше щастлива да има братче и го обсипваше с любов и грижи.
Животът на Алексей беше пълен. Той беше намерил своето място, своето призвание, своето семейство. Болката от миналото беше все още там, но вече не го контролираше. Тя беше просто част от неговата история, част от пътя, който го беше довел дотук.
Една вечер, докато Георги спеше в прегръдките му, Алексей погледна към снимката на майка си, която стоеше на нощното шкафче. Усмихна се.
— Всичко е наред, мамо – прошепна той. – Аз съм щастлив. И ти щеше да се гордееш.
Той се сети за думите на майка си: „На всичко се свиква, синко… Само на предателството – не.“ Сега той знаеше, че това е истина. Предателството оставя белези. Но също така знаеше, че прошката и любовта могат да излекуват дори най-дълбоките рани.
Алексей продължи да посещава гроба на майка си и на Галина Петровна. Винаги носеше свежи цветя. И винаги говореше с тях, разказвайки им за живота си, за Катя, за Лиза, за малкия Георги. Чувстваше тяхното присъствие, тяхната любов.
Една сутрин, докато се разхождаше из града, срещна леля Радка. Тя беше остаряла, но все още любопитна.
— Здравейте, лельо Радке – каза Алексей.
— О, Алексей! Колко си пораснал! И какъв човек си станал! Майка ти щеше да се гордее с теб.
Алексей се усмихна.
— Знам.
Леля Радка го погледна.
— Знаеш ли, синко, животът е странно нещо. Пълен с изненади. Но най-важното е да имаш добри хора до себе си.
Алексей кимна. Той имаше добри хора до себе си. И беше благодарен за това.
В края на краищата, Алексей не просто се беше върнал в родния си град. Той беше намерил себе си. Намерил беше смисъл. Намерил беше щастие. И беше изградил наследство, което беше много по-ценно от всякакви пари – наследство от любов, честност и справедливост. Наследство, което щеше да предаде на своите деца. И така, историята на Алексей, която започна с болка и предателство, завърши с нова зора, изпълнена с надежда и вечна любов.