Антон се опита да се промъкне тихо в стаята си, но Надежда Степановна забеляза всичко и не можа да устои. – Какво си направил отново? Защо се промъкваш наоколо? Като погледна дрехите му, жената изкрещя. – Отново сме тук! Ризата и панталоните отново са на парчета. Ти нямаш съвест. Докога ще продължава това? Какво наказание за главата ми! Момчето сведе глава, опитвайки се да скрие от Надя прясното синьо око. Но жената, виждайки разкъсаните му дрехи, не обърна внимание на одрасканото му лице.
Надявам се, че няма да се върнеш! – Бабата само изхлипа, виждайки как внукът ѝ сирак тръгва да изплаща дълга си към родинатаһттр://….
Тя веднага започнала да ридае и да ругае момчето. – Мошеник, мошеник! Пак трябва да ти купувам неща! Жената дръпна Антон, разтърси го за раменете, без да може да сдържи гнева и раздразнението си. – Ти ще си играеш с мен! Когато търпението ми се изчерпи, ще те дам в сиропиталище за сираци като теб.
Там е твоето място. Който и да ми е набил в главата идеята да те взема при себе си. Трябваше ли да го направя? Ти щеше да бъдеш тихо и спокойно момче.
Не! Просто едно нещастие, а не дете. Антошка отново се уплаши, когато чу тези думи. Той не искаше да отиде в никакъв дом за сираци, искаше да живее тук, дори и със страшната баба, която не го обичаше.
Страхуваше се също, че някой ще разкаже на Надя за боя с Игор, който живееше на съседната улица. Тогава заплахите и оплакванията нямаше да са достатъчни. Щеше да влезе в употреба тънката върбова клонка, която служеше на бабата като незаменимо средство за възпитание на непослушното момче.
Той го знаеше! Надежда Степановна щеше да го накаже добре. Ще го боли да седи цяла седмица. – Какво ще правя с теб? – възкликна баба Надя, като не откъсваше строгия си поглед от него.
Безсрамната майка те е довела в подгъва си. – И сега аз трябва да страдам. Антошка слушаше с половин уста оплакванията на баба си.
И изведнъж му стана лошо. Усети остър пристъп на гадене, замая се. Стаята започна да плува пред очите му.
Отдалеч чу приглушения плач на баба си. – Антон! Антошка! Какво става с теб? Но всичко пред очите му вече беше почерняло. Когато Антон се събуди, осъзна, че лежи на леглото в стаята си.
А до него беше Ирина Аркадиевна, местната фелдшерка. Баба Надя я беше повикала за помощ. – Е, ти си луда, Антошка! Изплашила си всички! Какво правиш, че припадаш? Баба ти се затича към мен, цялата бледа и уплашена, от нея смърдяха капки сърце.
Тя каза: – Ти ли припадна? Какво ти се е случило? Антон седна рязко в леглото и се опита да се изправи. Но отново се замая и изнемощял потъна на възглавницата. – Не бързай да ставаш – каза Ирина Аркадиевна, – изглежда, че само синините не са били достатъчни, сякаш не е имало сътресение.
Но тя вече беше казала това на бабата, която стоеше в стаята. – И така, Антошка, с кого и с какво не се съгласихте? Хайде, кажи ми. Гледайки доброто лице на фелдшера, Антошка не можа да се сдържи.
Той тихо се просълзи и каза: – Скарах се с Игор Семьонов. – За какво се скараха този път? – попита фелдшерът, като гледаше момчето в очите. – Той каза, че съм се изкормил.
Засмя се, че майка ми ме е угоила с някакви чужденци. – Значи съм гадняр. Но не можах да се сдържа и го зашлевих по лицето. А той се отбраняваше.
Баба Надя, която чу всичко, веднага започна да ругае. – Ти си такъв негодник, как можа да посегнеш на такова свястно момче? Игор е от порядъчно семейство, възпитан и скромен, изобщо не е като теб.
А това, което каза – вярно е, – ти си истинско копеле. Ирина Аркадиевна се обърна рязко към старата жена и каза строго: – Надежда Степановна, как може да говорите така с дете? Нима детето е виновно за нещо, нима е поискало светлината? Аз казвам истината. Майка му го влачеше през храстите с всички, а после го занесе в подгъва си.
А сега какво? Аз съм тази, която трябва да се справи с него. Гледайки изкривеното от гняв лице на старата жена, фелдшерката само поклати неодобрително глава. А после отново се обърна към момчето.
Антошка, миличка, поспи малко, почини си, сега ще ти направим инжекция, не се страхувай. Ще обработя и драскотините по лицето ти. Ако те щипе, ще духна върху него, за да не те боли.
Фелдшерът поседя до леглото известно време, докато момчето заспа, и след това отиде в кухнята. Надежда Степановна тъкмо приготвяше вечерята, а челото ѝ беше набръчкано. Надежда Степановна, слушайте, Антошка е заспал, не го пипайте, той е стресиран.
После му дай да хапне поне малко и те моля, не му крещи. Сътресението на мозъка на момчето е леко, но симптомите все пак са неприятни. Ще се погрижа за документите, за да го заведа в града за преглед.
За какво е това? Измърмори недоволната старица. Нуждаем се от консултация с травматолог и допълнителни изследвания. Трябва да изключим усложнения.
О, само си помислете, той се скара с момчетата, а сега има толкова много шум около него – намръщи се старицата. Е, сама го видяхте, загубил е съзнание, по-добре да не рискуваме и да изследваме мозъка. Каквото искаш, прави каквото искаш – грубо отвърна бабата.
Ирина Аркадиевна само въздъхна тежко и си тръгна. Много й беше жал за това бедно дете, но изобщо не знаеше как да му помогне. Майката на Антошка, Мария, някога беше нейна близка приятелка.
Познаваше добре и баща му, Сергей. Спомените й отведоха Ирина до самия ден, в който Маша за първи път й беше казала за своето влюбване. Приятелките учеха в различни колежи, но наемаха заедно малка стая.
Един ден Маша се върна от готварското си училище по-късно от обикновено. Беше цялата загадъчна, а усмивката не слизаше от лицето ѝ. „Машул, защо си толкова щастлива?“ – зачуди се Ира.
„Дали си се влюбила в някого или в нещо друго?“ Маша я погледна и кимна с глава в знак на съгласие. „Ами ти си просто като партизанин, приятелю, и нищо не ми казваш. А кой е този щастливец?“ – започна да пита Ирина, която приготвяше чай за себе си и Маша.
„Какво има да разказвам, банално познанство. Просто се спънах и едва не паднах. Но ме подкрепи един човек, който се оказа наблизо.
Ирка. Той е толкова красив. За мен той е най-добрият“.
„И така, наистина ли се съгласихте да се срещнете отново?“ – разпитваше я приятелката ѝ. „Той ме покани на среща, просто ме спечели със сините си очи. Това е истинска любов от пръв поглед.“
Слушайки възторжения разказ на приятелката си, Ирина искрено си пожела всичко в личния ѝ живот да е наред. След двегодишна връзка Сергей прави предложение на любимата си. Двамата изиграват скромна сватба.
Поканена беше и Ира като шаферка. Щастието на младите засенчи само това, че родителите му категорично отказаха да благословят брака с Маша. И дори поставили ултиматум на сина си.
Влюбеното момче направило избор в полза на Мария. „Проблемът сега е къде ще живеем. Моите няма да ни позволят да останем у тях“.
„Може би ще отидем при теб?“ – попита разочарованият Сергей съпругата си. „Ще останем за известно време, докато спестим пари за собствено жилище. Родителите ми казаха, че няма да ни помогнат по никакъв начин.
А аз загубих работата си, защото баща ми забрани дори да се доближавам до фермата му. Но не се притеснявай, скъпа, ще си намеря работа. Имам диплома по право.
Ще си потърся работа по специалността си. И имам кола. Не бих искала обаче да живея в провинцията.
Но сега просто нямам друг избор. Маша прегърна нежно съпруга си. И в отговор му каза окуражително.
„На село също е добре. Ще работя като готвачка. Председателят сам ми предложи работа.
Завършила съм техническо училище. И майка ми ще те хареса. Майка ми ще те хареса. тя е прекрасна.
Така че и моите родители не са лоши – отвърна съпругът на младата си жена. „Само че са свикнали да заповядват и да решават вместо мен как да живея живота си. И дори вече са си намерили булка.
Но аз отказах да се оженя за нея.“ „Наясно съм с това“, каза тихо Маша. „Майка ти дори не беше мързелива да дойде при мен и да поиска да се откажа от идеята да се омъжи за теб.
Скара ми се, че с мен животът ти ще бъде развален. В края на краищата ти си син на заможни родители, а майка ми е обикновена работничка във фермата. А аз нямам баща“.
„Не им обръщай внимание“, въздъхна Сергей. „Ние се обичаме един друг. Това е най-важното.
Що се отнася до родителите, някой ден те ще ме разберат и отново ще общуваме“. Но Дмитрий и Светлана не промениха решението си. Те чакаха розовите очила на сина им да паднат и той да се откаже от жената в колхоза в полза на родителите си.
Така и станало, но няколко години по-късно. Малкият Антошка бил само на два месеца. И тогава един ден Сергей, който дори не се доближаваше до сина си, изведнъж каза.
„Това не е моят син.“ „Как така не е твой?“ – Беше изненадан от съпруга. „Да, всички вече знаят, че той е угоен.
Само един не исках да повярвам, че си ми сложил рога. И с кого? С един заблуден циганин, с онзи мошеник Борис. Трябва да се промени бащиното му име в документите му.
Той е Борисович, точно като Борисович. Серьожа, какво говориш? Как можеш да направиш това? Това е собственият ти син. Аз винаги съм ти бил верен!“ – Маша възкликна уплашено.
„Аз не ти вярвам. Аз знам всичко. Хората вече са ми разказвали как и къде си била с него“, ядосано се закле Сергей.
И изведнъж замахна с тежката си ръка, оставяйки червена следа върху бузата на Маша. Мария се разплака от тази несправедливост. А съпругът ѝ, целият пурпурен от гняв, започна да събира нещата си, като в същото време проклинаше жена си.
Борис и неговият табор Акурат бяха останали в тяхното село преди година. Бяха живели там около три месеца. Гласовити циганки в пъстри поли и ярки бижута, боси, мръсни деца – всичко това вълнуваше и тревожеше местните жители.
Страхувайки се от неканените гости, селяните се страхували да оставят вещите си в двора, дори затваряли оборите с добитъка си. Но циганите се държали спокойно, просто продавали скромните дарове на природата. Мъжете и момчетата помолили председателя за работа в колхоза.
Допълнителни ръце бяха особено необходими през горещия сезон на полето и в стопанството. Председателят с удоволствие се съгласи. Сред всички мъже Борис бил най-умният.
Горещият красавец със снежнобяла усмивка пленяваше сърцата на много неомъжени момичета. Но по някаква причина изборът на Борис паднал върху Маша. Скромното момиче, което умее да готви много вкусно, падна право в сърцето му.
Той беше неженен, живееше с баща си. От време на време Борис поглеждал с интерес към красивата готвачка. Уловил погледа ѝ, разкри в усмивка съвършени снежнобели зъби.
Не се притесняваше дори да ѝ прави комплименти, да се шегува и да флиртува. Маша не реагираше, често се смущаваше. Опитваше се да не обръща внимание на повишеното внимание към себе си.
Жените от селото виждаха всичко това, дори се шегуваха и се смееха на Мария. – Е, скъпа моя, хареса ли те гостуващият циганин? Не му позволявай да те открадне от съпруга ти! Маша само се ядоса на тези думи. – Защо говорите с езиците си? Никога не съм изневерявала на обицата си и няма да го направя.
– А кой някога е бил възпрепятстван от съпруга си? Жените продължиха да се подиграват. – Твоят Сергей не бърза да става татко. Толкова много време заедно, а все още няма дете.
Или пък съпругът ви не може да направи дете. Така че не отхвърляй ухажванията на Борка, той ще те свали за нула време. Ние самите не сме против това.
– Какви ли не бъбривци! – Мария се ядоса. – Трябва да си затворите черните усти. Жените продължаваха да се смеят и да се шегуват с Маша.
В резултат на това тя дори поиска да я преместят на друго място, за да не работи с тези клюкарки. Но председателят отказа с тези думи. – Ти си отлична готвачка, няма да отидеш при доячките.
Аз имам цял екип от работници, те трябва да готвят. Така че Маша остана да работи в бригадата. Сергей не искаше да каже нищо, беше много избухлив и ревнив.
И един ден, когато Мария дойде на работа, Борис вече я чакаше. – Най-сетне си дошла! – излезе при нея смуглият красавец. – Чакам те от сутринта.
– За какво? – уплашено попита Маша. – Имам разговор с теб. – Ти си в сърцето ми.
Никога през живота си не съм срещала човек като теб. – Боряна, послушай, аз имам съпруг. – Обичам го, не ме измъчвай, върви си!“ – Маша само молеше, бузите ѝ бяха пурпурни от срам.
– Ще ни видят заедно, а аз изобщо няма да се чувствам добре от тези слухове. Точно в този момент в стаята влязоха други служители на столовата. Виждайки двойката, която рязко се отдръпна един от друг, те започнаха да крещят.
– Какво се случва тук? Когато съпругът ѝ е жив, тя има връзка с друг! Безсрамие! Не е могла да устои на един пътуващ циганин! Борис си тръгна, като хлопна вратата толкова силно, че мазилката падна. Същия ден той и баща му напуснаха селото, а няколко дни по-късно си тръгна и таборът. Но Маша дори не го забеляза, защото в живота ѝ започна черна ивица.
Селските клюкари разкрасяваха всичко, което виждаха в кухнята, и с голямо удоволствие разказваха всичко на Сергей. Съпругът ѝ бил ужасно скандализиран и ревнив. Маша всячески се опитваше да убеди съпруга си, че винаги му е била вярна.
Сергей сякаш повярва. Но много скоро Мария разбра, че е бременна, и с радост съобщи за това на съпруга си. Противно на очакванията ѝ, Сергей изобщо не се зарадва на дългоочакваната новина.
„Серьожка, ама защо си толкова мрачна? Толкова дълго чакахме това!“ – ласкае съпруга си Маша. „Не знам какво да мисля. Не знам дали съм готова за дете.“
Сергей си легна, без да дочака съпругата си. Когато съпругът ѝ заспа, Мария отиде в градината. Седнала на една пейка и се разплакала.
Майка ѝ съжалявала и успокоявала дъщеря си, както можела. „Всичко ще бъде наред, момичето ми. Всичко ще се оправи.
Ще видиш.“ Щом Сергей поглежда новороденото бебе, мигновено забравя всички прегрешения. Но всичко не се оказва така, както майката на Мария – Катерина, е очаквала.
По някаква причина на русокосата и белокоса Маша и Сергей се ражда черно и смугло бебе. Жената всячески се опитвала да убеди съпруга си, че не му е изневерила, че детето е от него. Но Сергей не повярвал.
В продължение на два месеца той нито веднъж не се приближи до момчето, дори не го взе на ръце. А Маша просто изнемогваше от истериите и скандалите му. В сърцето си Мария каза на съпруга си.
„Ако не ми вярваш, да вземем ДНК и да направим тест. Искам да ти докажа невинността си. Освен това ще ме злепоставиш пред цялото село.
Не трябваше да се доверявам на родителите си. Те веднага те разпознаха. Не искам измамна съпруга и извънбрачно дете. Сама ще подам молба за развод, не искам да те виждам повече“.
Сергей опакова нещата си и си тръгва. След известно време Маша получава документите за развод. А няколко месеца по-късно общи познати съобщиха, че Сергей вече има ново семейство.
„Дъще, нека да отделим сумата, която ни е необходима, и все пак да направим теста. Нека всички да знаят, че ти не си виновна“ – посъветва я майка ѝ. Но Маша поклати отрицателно глава.
„Достатъчно ми е било унижението. Знам, че съм била вярна на Сергей, и не искам да се доказвам пред никого другиго. Някой ден той ще разбере, че е сгрешил, но не можеш да върнеш времето назад.
Той ще съжалява за това. Това е всичко, мамо, не искам да го повдигам отново. Не искам да ти давам повече клюки.“
Малката Антошка се разплака в креватчето. Катерина се втурна към внука си. „Антошко, моето слънчице!“ „Няма нужда да плачеш“, гушна я бабата.
Така в грижи и неприятности неусетно отлетя една година. Един ден жените чули някакво суетене и викове край портата. Излезли навън, а до портата стояли цигани в пъстри дрехи и ярки бижута.
Когато видяха Маша, те веднага започнаха да крещят неистово. „Къде е синът на Боркин? Знаем, че си имала дете от него. Ще вземем момчето с нас.
Ти съвсем ли си полудяла? То е само мое дете и на съпруга ми. Сама попитайте вашия Борис. Никога нищо не се е случвало между нас.“ Маша грабна сина си и го придърпа силно към себе си, сякаш се страхуваше, че ще го отнеме насила.
„И няма кого да попитам сега. Вече няма Бор’ки. Ако не ни дадеш момчето, ще прокълнем теб и цялото ти семейство“.
Чувайки писъците, съседите избягаха на улицата и повикаха полицай. Той разпръснал тълпата от проклинащи ромски жени. В крайна сметка те обещали да откраднат момчето.
И отново селото се изпълни с клюки и слухове, отново обсъждаха Мария и миеха костите ѝ. А бедната жена се страхува да остави сина си дори за минута, за да не го откраднат злите цигани. Маша не можела да живее дълго така и след време казала на майка си.
„Мамо, слушай, не мога да продължавам така. Антошка и аз ще отидем някъде другаде.“ „Дъще, къде ще отидеш?“ – извика майката.
„Още не знам. Ще заминем, ще свикнем, ще ти се обадя веднага“. Маша и синът ѝ наистина заминали.
Тя редовно се обаждаше на майка си. Жената поставила сина си в яслена група, след това момчето тръгнало на детска градина. Самата тя си намерила работа в малък град.
Всичко изглеждало, че малко по малко се подобрява. И изведнъж, като гръм от ясно небе, на Катерина се обажда непознат номер. „Дъщеря ти е в болницата.“
Тя имала сериозни усложнения. „Перитонит. Направихме всичко възможно, но, уви, дъщеря ви беше докарана твърде късно.
За съжаление не успяхме да я спасим. Много съжаляваме. Моля ви да дойдете незабавно.
Внукът ви е тук.“ Да чуе такова нещо беше много болезнено за нещастната майка. Тя не можеше да отговори.
Беше се задавила от сълзи. Като насън Катерина отнесе тялото на дъщеря си в родното ѝ село и я погреба близо до родителите ѝ. Във всичко ѝ помагала родната ѝ сестра Надя.
Тя подкрепяла Катерина, доколкото можела. Внукът й баба съжалявала, често плачела, наричайки го сирак. А той гледаше баба си с невероятните си сини очи, често плачеше и викаше майка си.
И отново се надигна вълна от спекулации и слухове из цялото село. Гледайки рошавото, красиво момче, антошките клюкари често казвали. „Това е досущ като Борка, също толкова рошав, а лицето му е все така хубаво, ухилено“.
И е вярно това, което казват. Той все още е дете. Машка излезе и подари на Сергей рога.
Така се сдобихме с едно циганско дете. Той не разкрива никаква роднинска връзка със законния съпруг на Маша. Расте, за да бъде бастард.
Мама сигурно се е забавлявала някъде под храстите. Така наричаха Антошка в селото. Бистра е.
А понякога просто циганин. След като погребала дъщеря си, самата Катерина започнала да се разболява много. Не искаше да става от леглото, само плачеше тихо.
И един ден повикала сестра си Надя близо до себе си и й казала тихо. „Надя, скъпа моя, чувствам, че краят ми е близо. Не оставяй Антошка, той е собствената ми кръв.
Не гневи Бога, Катерина, ще оздравееш, всичко ще се оправи“. Само че Надежда се обърна, осъзнавайки, че сестра ѝ е права. „Дай ми дума, че няма да дадеш внука си в сиропиталището“, помоли Катерина.
„Малкият не е виновен за нищо, че съдбата му е такава, че е останал сирак. Вземете го при себе си, а моята къща отдайте под наем на чужди хора. Нека те да ти плащат, така ще има допълнителна стотинка за теб и за внука ми“.
Надежда обещала на сестра си, че няма да изостави Антошка, но по-късно съжалила за обещанието си. Трудно ѝ беше да възпитава такова суетно и хулиганско дете. Тя се притесняваше не защото той беше обиден, а защото винаги можеше да се отблагодари.
А това, че го наричаха с имена, изобщо не трогваше Надежда. Но унизително нищо няма да му се случи, ще оцелее някак си. В края на краищата, и наистина байрак.
Антон наистина харесваше едно момиче в училище – Маринка. Често я придружаваше до вкъщи, като носеше в ръцете си куфарче. Съседът Игор също харесваше това хубаво момиче, но тя не му обръщаше никакво внимание.
И така, един ден, когато Антон придружавал Маринка от училище, Игор се промъкнал и хвърлил камък право в Антон. Той не издържал и отвърнал на удара. Маринка изкрещяла и побягнала към къщи.
Другите момчета се затичали към Игор и всички заедно се нахвърлили върху Антон. Той се отбраняваше, доколкото можеше, но силите бяха неравни. Никой не защити Антошка.
Само Анюта, дъщерята на местния пазач, която веднага му се притича на помощ. Но тя не успяла да откъсне хулиганите от Антон. Тогава момичето започна да крещи.
При писъка дотичаха учителите. Но Антон успял да се измъкне от престъпниците и се прибрал пеша вкъщи, куцайки на левия си крак. На Анюта ѝ стана жал за него.
Тя се затича след него. Извади една салфетка и се опита да избърше кръвта и мръсотията от лицето му. Но момчето само я отблъсна.
В резултат на това Анюта се прибра вкъщи, а Антон тихо се опита да се промъкне в стаята си, страхувайки се да не попадне пред очите на баба Надя. И само фактът, че припадна, го спаси от силния камшик, с който старицата често възпитаваше момчето за всяко, дори най-малкото провинение. Колкото повече пораствал Антон, толкова по-трудно му било да живее с баба си.
Надежда Степановна го принуждавала да върши цялата тежка работа в домакинството. Вместо да играе футбол с момчетата или да ходи на риболов, той трябвало да се грижи за птиците, прасетата, кравите, да дърпа плевели или да помага в къщата. След като свършеше работата си, късно вечер Антон идваше в дома на Марина и чукаше на прозореца ѝ.
Момичето най-често игнорираше досадния ухажор. Понякога можела да излезе при него в градината, но не била много щастлива от такива срещи. А влюбеното момче не забелязваше негативното отношение към себе си, доколкото беше възможно, я ухажваше.
Понякога можеше да ѝ подари букет маргаритки или малко шоколадче, което успяваше да купи, като спестяваше от храната в училище. „Аня е дъщерята на местния пазач – попитах веднъж Антон. „Е, за какво се караш на тази Маринка? Напълно сляп ли си и не виждаш как тя се отнася с теб?“ “Не, не. „А как тя се отнася с мен?“ – Антон попита с усмивка.
„Тя се отнася зле с мен, разбираш ли ме? Не забелязваш ли някой друг около теб?“ “Не, не забелязвам. Рязко се обърна и избяга, оставяйки изненаданото момче само. Минали години, Антон, след като завършил училище, отишъл да служи в армията. Баба Надя не организирала никакво тържество по този повод.
След като научила, че внукът ѝ е призован да служи, тя само равнодушно казала: „Върви и отдай дължимото на родината!“ „Може би ще те научат на нещо полезно?“ В навечерието на заминаването си Антон дошъл в дома на Марина, повикал я и казал: „Ще ме чакаш ли?“. Той погледна с надежда право в очите ѝ. „Имаш ли други идеи?“ Момичето се ухили. „Отивам в града, ще ходя в един институт.
Родителите ми ще платят за обучението ми, ще си намеря добра професия и ще остана да работя там. Няма да се върна в селото.“ Антон плахо прегърна Марина и зарови устни в пухкавите ѝ алени устни.
Тя не се отдръпна, но после, сякаш се опомни, се отдръпна и изкрещя. „Никога повече не прави това!“ „Марин, ще ме изчакаш ли?“ Антон повтори тихо. „Имам ли нужда от това?“ „А ако ти предложа брак на връщане?“ Той попита.
Момичето искаше да отговори нещо, но изведнъж майка ѝ я повика. Тя се обърна рязко и искаше да си тръгне, но Антон я спря с думите. „Утре ще ме отведат.
Ще те чакам, искам да се сбогувам с теб“. „Ще дойдеш ли?“ С надежда той я погледна в очите. „Да!“ – отвърна Марина и изтича в къщата.
Майка ѝ влезе в стаята ѝ и я попита строго. „С кого говориш там? С онзи байрактар, пак с циганина? Не смей дори да си помислиш за него. Ние имаме прилично семейство, не по-различно от всяко друго семейство без баща“.
„Той заминава утре. Дошла е повиквателната за армията.“ Тихо отговори дъщерята на майка си.
„Остави го да си тръгне. Забрави за него и не опозорявай семейството ни. Имаш нужда от порядъчен човек, от порядъчно семейство“.
На следващия ден Антон седеше в автобуса и чакаше да тръгне. С тъга гледаше как другите момчета от селото, които тръгваха на служба заедно с него, прегръщат семействата и приятелите си. А той беше сам.
Един байрактар, едно циганско момче. Никой на този свят нямаше нужда от него. Марина наруши обещанието си и не дойде да се сбогува с него.
Дори баба Надя само изхърка гневно пред портата на къщата, виждайки как осиротелият ѝ внук тръгва да изплаща дълга си към родината. После прошепна. „Байстрюк, искам никога да не се връщаш.“
Тя не отишла по-далеч от портата, но момчето чуло всичко. Изведнъж Антон видя сред зелените дървета крехката фигура на Ани, която беше дошла да се сбогува с него. Но той нямаше време да излезе при нея, защото автобусът вече беше потеглил.
Аня се отдалечаваше бавно от автобуса. По бузите ѝ се търкаляха сълзи. Силният и издръжлив Антон беше разпределен във въздушнодесантните войски.
Той стана много приятелски настроен към останалите момчета. Другарите войници бяха изненадани, че Антон не получава никакви писма, нито обаждания от дома. Дори си помислили, че момчето е от сиропиталището.
За да разсее всички спекулации, той им разказал за трудния си живот. Момчетата само го утешавали с добри думи. „Всичко ще бъде наред с теб.
Ще се върнеш у дома, ще се ожениш. Ще имаш истинско семейство.“ Антон също си мислеше за това.
Но когато дошла демобилизацията и той се върнал в родното си село, се оказало, че Марина все пак е отишла в града. Анюта също не беше открита никъде в селото. И още на първия ден баба Надя казала на внука си: „Стига с мен.
Ти си пораснал и самостоятелен. Изпълних обещанието си към сестра ми, удържах на думата си. Не те изоставих, а те възпитах, както можах.
Сега от теб зависи да решиш как искаш да живееш живота си. Ако искаш, ще напуснеш селото и ще отидеш в града. Ако не, ще можеш да изселиш наемателите от къщата на майка си.
Можеш сам да се преместиш там. Това е твоя работа. Аз ще се преместя с децата си.
Много съм болна и имам нужда от грижи. Ще продам имота и ще си тръгна, а ти ще си отидеш. Антон дълго не мисли, осъзнавайки, че малките нямат нужда от тесте, а сега още повече.
Той опакова елементарните си вещи и замина за града. Беше здраво момче, бързо щеше да си намери работа. И наистина, имаше късмет да си намери работа.
Слизайки от автобуса, той веднага видя на таблото за обяви свободно място за шофьор в една адвокатска кантора. Антон веднага отишъл на посочения в обявата адрес. Той бил нает на работа без повече шум.
Началникът на отдел „Личен състав“, след като подписал всички необходими документи, само се усмихнал и казал: „Най-накрая нашият шеф си има умен личен шофьор. Поздравления за добре свършената работа.“ Антон отвърна с усмивка.
Половин час по-късно той вече паркираше служебния автомобил пред главния вход на фирмата. Шефът – сивокос солиден мъж. Той погледна внимателно новия шофьор и попита: „Имате толкова познато лице.
Да не би да сме се виждали някъде преди?“ Антон поклати отрицателно глава. „Не, аз съм посетител от селото. Никога преди не съм бил тук.“
В първия работен ден Антон закарал шефа си на важна бизнес среща. Той старателно изпълняваше всички задължения. Ръководството беше доволно.
Скромното и мълчаливо момче беше харесано от шефа си Сергей Иванович. Той се характеризираше с такива черти като сдържаност и точност. Той никога не закъсняваше.
Един ден Сергей Иванович казал на момчето: „Антоне, утре ме вземи по-рано от обикновено. Родителите ми ще дойдат. Ще трябва да ги посрещна на гарата.“
Антон изпълнил всички нареждания на началника и рано сутринта го завел на жп гарата. Няколко минути по-късно към колата им се приближили млад мъж и жена. Мъжът погледна Антон и пребледня.
„Сине, кой е този с теб?“ – попита той тихо. „Татко, искам да те запозная с него. Това е новият ми шофьор Антон“.
„Сине, разбира се, че вече не виждам много добре. Но младежът, който е с теб, е просто копие на собствения ми брат, когато беше млад. Не виждаш ли приликата с чичо си?“ „Наистина е така“, съгласи се Сергей.
„И аз се чудех на кого ми напомня. Оказа се, че това е собственият ми чичо.“ „Антон, кои са баща ти и майка ти?“ – Светлана Анатолиевна, майката на Сергей Иванович, повиши глас.
„Мама отдавна си е отишла от този свят“ – отвърна момчето с тъга. „Аз дойдох от село Клиновка.“ „Откъде, откъде си дошъл?“ – попита бледният Сергей Иванович.
„Чакай малко, а как се е казвала майка ти?“ „Тя се казваше Мария, Маша. Но тя отдавна си е отишла. Тя е починала.
Лекарите не са имали време да я спасят. Баща ми ни изостави, когато се родих. Отначало живеех със собствената си баба.
После, след като тя почина, ме прибра моята пралеля. Съжалявам, че тя не ме беше дала в сиропиталище – тихо завърши разказа си момчето. „Боже мой! Боже мой!“ – Сергей извика гръмогласно.
След това се свлече направо на земята, поклащайки се. Антон се взираше смаяно в шефа, но после се съвзе и се втурна да го вдигне. „Сине!“ – Сергей каза тихо.
„Антон, аз съм твоят баща. Аз съм човекът, който някога изостави жената, която обичаше. Твоята майка.
Аз съм пълен глупак.“ Тогава повярвах на слуховете в селото. „Млад бях и ревнив. Сега виждам, че ти наистина си мой син.
Най-скъпият и истинският. Прости ми, умолявам те“ – той се качи при Антон. И вече искаше да го прегърне.
Но момчето само го отблъсна. „Грешиш – каза той студено. „Баща ми е един закъсал циганин.
А майка ми ме изкорми. Аз съм байрактар. Цялото село го знае и цял живот ми напомня за произхода ми.
Внук! Нашият роден внук!“ – Светлана Анатолиевна се разплака. Антон погледна към шефа си, после към родителите си. После рязко се обърна и си тръгна.
До сутринта човекът се разхождаше из града и си мислеше за всичко на света. А на сутринта дойде на работа и написа писмо за напускане. Дори не искал да чуе за новооткритите си роднини.
Върнал се в родното си село, в своя дом. Едва се настанил, чул звънеца на вратата. Той отворил вратата.
На прага стояха родителите на Сергей Иванович. „Антоша, умолявам те, пусни ни да влезем. Трябва да поговорим“ – каза възрастният баща на бившия началник.
Той пусна неканените гости в къщата. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато видя самия Сергей. Той стоеше там с наведена глава.
След това каза тихо: „Сине, знам, че е много трудно да ми простиш. И няма никакво оправдание за това, което направих. Но искрено те моля за прошка.“
Антон се съгласи да поговори с баща си. Двамата разговаряха дълго време, с много емоции. Антон не можеше да отблъсне хората, които го наричаха внук и които искрено се разкайваха за действията си.
Беше му трудно да осъзнае, че сега си има баща. Той дори поиска да му бъде направен тест за бащинство. И когато получил положителен резултат, казал на Сергей Иванович: „Знам, че вие сте моят баща.
Но ми е много трудно да свикна с това толкова бързо. През целия си живот съм живял като човек без баща. Разбирам всичко.“ Сергей въздъхна.
„И аз ще те чакам, сине, с надеждата за твоята прошка. Времето е минало.“ В навечерието на новогодишните празници в селото влезе стар автомобил местно производство.
От нея излезе Антон. Майката на Марина, като видя човека, побърза да се изсмее. „Е, Антошка, значи нищо друго не си постигнал в живота и не си постигнал нищо друго освен една стара кола втора употреба? Но това не е изненадващо.
Байракът си е байрак. При мен всичко е наред.“ „А как е твоята Марина?“ – Момчето се запита.
„Така е. Тя и Игор живеят от няколко години. Живеят добре, вече имат деца. Сдобиха се с нова кола на вноски.
Добре е, че дъщеря ми е направила правилния избор навремето. В противен случай щеше да живее близо до теб“, каза самодоволно жената. „Е, може би сте права – отвърна Антон на поредната подигравка със спокойствие в гласа.
Антон се качи в старата си кола и потегли към гробището, към гробовете на майка си и баба си. Той беше много изненадан да види, че някой се грижи за гробовете. И той попита пазача, който се приближи до него.
„А кой идва тук?“ „Значи това е Анютка, дъщерята на пазача. Тя работи в нашия медицински център като фелдшер. И тя се грижи за гробовете.“
„Омъжена ли е вече?“ „Не, тя живее сама. Майка ѝ почина наскоро. Тя просто работи и живее.
Тя се грижи за нашите стари хора безплатно. Тя е много добросърдечна, не може да откаже. Тя е единствената в целия свят.
Няколко дни по-късно, на Бъдни вечер, всички жители на селото си почиваха обичайно у дома. Те отидоха да посетят роднини и приятели. Близо до къщата на Анюта спряла скъпа кола.
От нея излезе Антон, облечен от иглата. В ръцете си държеше огромен букет цветя. С ъгълчето на окото си видя Марина, която вървеше по улицата с детска количка и тъкмо беше пристигнала на гости на майка си.
Момичето веднага пребледня, разпознавайки този, който някога я е обичал. А Антон просто влезе в двора на Анюта и позвъни на вратата. И когато момичето отворило, й подал букет с думите: „Анюта, дойдох за теб! Ожени се за мен!“ Бузите на момичето се обагрили в пурпур.
Тя не знаела как да реагира. „Антоша, скъпа моя, как съм си мечтала да те срещна! Ще дойдеш ли с мен?“ „Да, разбира се!“ – възкликна тя радостно. Качиха се в колата, под завистливите погледи на селските клюкари, и потеглиха.
„Толкова за байрактара, който е угоен!“ – завистливо си шепнеха селяните. А Марина, влизайки в къщата си, веднага се разплака. В края на краищата тя отдавна била нещастна със съпруга си, който обичал алкохола повече от жена си и децата си.
А и никой никога не ѝ бил подарявал такива луксозни букети цветя. Година по-късно Антон направил ремонт в къщата на баба си. И често отиваше да си почива на село при роднините си – баща си, баба си и дядо си, любимата си жена и дъщеря си Маша.
Селяните минавали покрай къщата с огромен басейн и красива беседка и само завистливо гледали модерния дизайн. А Антон беше просто щастлив. Най-сетне всички желания на приятелите му от армията се бяха сбъднали.
Беше намерил истинско семейство. И той вече не беше страничен наблюдател!