— Апартаментът ще го оформим НА ДВАМА, защото така НЕ Е РЕДНО — мъжът ти живее без никакви права, — усмихна се подигравателно свекървата, бавно намествайки масивните пръстени на пръстите си, сякаш вече ги пробваше върху нещо чуждо.
Анна Мюлер усети как нещо болезнено се сви вътре в нея.
Тя обичаше дома си. Не — не просто го обичаше. Тя се държеше за този двустаен апартамент като за въздух: без него животът губеше опора и смисъл. Ипотека, две работи, допълнителна работа
*
вечер, редки почивни дни, умора, пропита до костите. А после — дългоочакваният запис в имотния регистър:
„Собственик — Анна Мюлер“.
Черно на бяло. Без никаква „съпружеска собственост“.
— Всяка плочка в банята са моите сълзи, — шегуваше се Анна, когато показваше апартамента на приятелките си.
И това не беше метафора. Тя плачеше в препълнените автобуси, броейки стотинките; плачеше от изтощение след нощни смени. Но сега домът ѝ ухаеше на свобода.
Именно тук вече живееше Даниел.
Първо — риза „за утре“. После — четка за зъби. А след половин година просто остана.
— При теб е по-удобно — беше казал тогава. — И по-близо до офиса.
Анна въздъхна. Тя го обичаше.
*
Даниел беше програмист. Умееше красиво да говори за бъдещето, носеше кафе в леглото, говореше за сватба като за нещо напълно естествено.
После се появи Хелена.
Поддържана, хладна, с безупречен маникюр.
— Казвай ми просто Хелена — каза тя.
И веднага добави:
— Но с уважение.
С ежеседмичните посещения дойдоха и забележките:
— Диванът е твърде тъмен.
— Кухнята е тясна, но после ще я разширите.
— Даниел обича борш с говеждо.
Анна търпеше.
До една вечер.
Хелена седеше в нейната кухня, спокойно наливайки чай.
— Аз и Даниел си помислихме — каза тя. — Време е апартаментът да се оформи на двама ви.
*
— Моля? — Анна не разбра веднага.
— Семейството е общо. А така е неловко — мъжът живее без права.
— Апартаментът е мой. Купих го преди да се запозная с Даниел.
— И какво от това? — сви рамене Хелена. — А ако има развод? Няма да изхвърлим сина ми на улицата, нали?
В този момент от стаята излезе Даниел.
— Анна, не започвай. Майка ми е права.
Анна отиде в банята и дълго се гледа в огледалото.
Седмица по-късно — търговски център.
Кафе-щанд.
И разговор, който не биваше да чуе.
— Най-важното е, че засега нищо не подозира — каза Даниел.
— След сватбата ще прехвърли апартамента — отвърна Хелена. — Поне наполовина.
Анна стоеше, без да диша.
*
Вечерта попита:
— Ако не прехвърля апартамента, пак ли ще се ожениш за мен?
— Разбира се — усмихна се той. — Просто… така ще е по-правилно.
— А в търговския център и там ли ми се е причуло?
Той пребледня.
— Ти… чу?
— Всичко.
Тишина.
— И сега какво? — прошепна той.
Анна бавно се изправи. Погледна го — и ясно разбра, че в този момент не се решава тяхното бъдеще, а нейният живот.
— Сега… — каза тя.
И в този миг ключалката на вратата щракна.
*
Анна тихо затвори вратата на спалнята зад себе си. Не от жал — от уважение към себе си. Вътре нямаше болка. Имаше яснота.
Даниел седеше в кухнята и гледаше в отдавна изстиналото кафе.
— Сериозно ли говориш? — попита, когато тя излезе с чантата. — Заради това ли рушиш всичко?
— Не — спокойно отговори Анна. — Благодарение на това разбрах всичко.
— Мама просто се тревожи.
— За теб или за апартамента ми?
Той замълча.
— Давам ти време да си събереш нещата. До вечерта — каза тя. — Няма да сменям ключалките. Аз ти вярвах.
— Изгонваш ли ме?
— Не. Връщам си дома.
Тя излезе.
В малко кафене телефонът ѝ завибрира.
Хелена.
— Анна, това е недоразумение.
*
— Не. Всичко е ясно.
— Искахме най-доброто.
— За кого?
— За семейството.
— Семейството означава уважение към границите. Не планове за чужда собственост.
— Ти си неблагодарна! — избухна Хелена.
— А аз исках да бъда обичана, а не „оформяна“.
Анна затвори.
Вечерта в коридора стояха чанти.
— Събрах всичко — каза Даниел. — Няма ли да размислиш?
Анна го погледна и за първи път не почувства нищо.
— Не. И се радвам, че чух онзи разговор. По-добре сега, отколкото после — по съдилищата.
— Ще съжаляваш.
Анна затвори вратата.
— Не — каза тя в тишината. — Аз се спасих.
*
След месец смени ключалките.
След два — пребоядиса кухнята.
Купи нов диван. Свой.
— Не те ли беше страх? — попита приятелка.
Анна се усмихна.
— Страх ме беше да остана и един ден да се събудя в апартамент, който вече не е мой. В нито един смисъл.
Това беше нейният дом.
Нейният избор.
Нейният живот.
И оттук нататък никой нямаше права над нея.