Бащата на голямата Катя Паскалева издъхва в ръцете й с думите: Ти, ти, артистка

Катя Паскалева влезе в голямото кино през света на Хайтов: първо като Найме в „Краят на песента“ и после като Мария в „Козият рог“.

И двете й роли са почти безмълвни.
Жестока болест направи безмълвни и сетните дни в живота й. Тя се прости с него в един юлски ден на 2002 г. в Правителствена болница, записвайки на листчета вълненията, чувствата и въпросите си. Последните и две думи били: „Мокро, дъжд…“ Написва ги с големи букви напряко на страницата.

Катя Паскалева е родена на 18 септември 1945 г. в Петрич, но израства в Перник. В миньорския град баща й има много приятели сред гръцките емигранти, те пък създават свой самодеен театър.
И още като първокласничка Катя дебютира в техен спектакъл – играе момче, син на партизанка, и дори има реплика: „Мамо, гладен съм…“ После преминава през драмсъставите на местния пионерски дом, играе и в Пернишкия тетър.

Катя е едва на 17 години, когато баща й умира в ръцете й. Последните му думи били: „Ти, ти артистка…“ Явно тя приема това като клетва или завещание и на следващата година кандидатства във ВИТИЗ.

Изглежда като бебе – с бузки и с едно черно „кукуригу“, самата детска невинност. Много е притеснена, но прави такъв монолог на Жулиета, че комисията веднага оценява таланта й.
Първият спомен на Стефан Мавродиев, състудент на Паскалева, я рисува с огромна плитка, „която ми се струваше, че се вие като боа чак до петите й“. С черната си коса, с красивия овал на лицето и с топлия и вглъбен поглед тя сякаш е излязла от картина на Майстора.

И Мавродиев, актьор с душа на поет, я сравнява с Мадона. Впрочем, спомнете си Мария от „Козият рог“, когато облече красивата носия, за да се срещне със своя любим, и ще се убедите, че Мавро е прав.

През 1963 г. Катя Паскалева е една от 15-те девойки, избрани сред 1200 кандидатки във ВИТИЗ. Двата курса на този випуск, обучавани от Стефан Сърчаджиев (след смъртта му – от Методи Андонов) и от Боян Дановски, дават цвета на киното и театъра ни: Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Руси Чанев, Марин Янев, Милен Пенев, Соня Маркова, Елена Райнова, Меглена Караламбова, Пламен Дончев…

Най-добрата приятелка на Катя от онова време – Соня Маркова, бъдеща съпруга на Антон Горчев, е свидетелка на първите любовни трепети между Паскалева и пловдивския художник Георги Божилов-Слона. Тяхна състудентка ги води в стария град на Пловдив на гости при Начо Културата. Там често присъства и Слона. И уж здраво стъпилата на земята Катя попаднала в плен на абстрактните рисунки на художника, после и на сърцето му. Женят се малко преди Катя да завърши ВИТИЗ.

И докато голямата част от випуска е изпратена точно в Пловдив, Катя Паскалева е засилена чак в Толбухин, днешен Добрич. Влюбеният художник последва своята муза и в Добруджа. Там в началото двамата живеят доста бедно. Докато тя репетира и играе на сцената, той рисува акварели върху листове кадастрон. Тогава и Катя за първи път се изкушава от рисуването и застава пред платното.

След Толбухин двамата се връщат в Пловдив и нахлуват с гръм и трясък сред местната бохема. Тези години актрисата определя като най-хубавите в живота си. Тогава я портретува самият Златю Бояджиев, вече парализиран след инсулта и рисува с лявата си ръка. „Притеснявах се, докато му позирах. Златю беше много внушителен, вдъхваше ми респект…“, признава Паскалева след години.

Катя е първата българска актриса, която се снима съвсем гола в български филм – „Козият рог“. Случва се точно на нея, макар че като ученичка бяга от час по физическо, защото се срамува да се съблече по шорти.

Преди „Козият рог“ Катя Паскалева се снима в епизодични роли в „Понеделник сутрин“ (забранен за излъчване), „Отклонение“, „Скорпион срещу дъга“ и „Краят на песента“ по сценарий на Хайтов. Писателят много я харесва в ролята на Найме и настоява тя да изиграе ролята на Мария.

След всичките тези филми някои критици намират, че актрисата не е достатъчно фотогенична
Черно-бялата камера на оператора Димо Коларов опроверга всичките.

Всъщност за ролята на Мария в „Козият рог“ е избрана Мая Драгоманска и дори е изпратена да тренира езда. Една вечер обаче Стефан Мавродиев завежда учителя си Методи Андонов в Пазарджишкия театър, където изгоненият от София режисьор Леон Даниел е поставил „Както ви се харесва“ и в главната роля играе Катя Паскалева.

„Ех, че хубаво… Така се прави театър!“, възкликва Андонов след спектакъла. И тогава решава да снима Катя в „Козият рог“. Дори не прави пробни снимки.

„Това решение сякаш отпуши емоционално Методи и той засне филма буквално на един дъх“, каза ми преди време Стефан Мавродиев. Андонов избира доста „подъл“ подход за мотивация на Катя и Антон Горчев в ролята на Караиван – непрекъснато ги подстрекава.

В Рилския манастир, недалеч от който се снимал филмът, пригаждат едно помещение за нещо като лаборатория. Режисьорът гледа там заснетия материал и казвал на Катя: „Ако знаеш Тони как е изиграл тази сцена!..“ Тайно от нея подхвърля на Горчев: „Катя играе блестящо, стегни се!..“ И така здраво ги нахъсвал, че те изтръгват най-дълбокото от актьорските си души.

Тази надпревара без малко да завърши с фатален край. По време на снимките в окото на коня влиза клонка и той хвърля актрисата. Катя пада до голям и остър камък, само сантиметри я разминават от тежко счупване на гръбнака, а може би и по-лошо. Тогава режисьорът отсича:“Катя и Антон няма да яздят повече, все пак трябва да завърша този филм!“.

Снимането на прословутите голи снимки тръгва много трудно. Някакъв свян наляга всичките актьори, макар че са от един випуск и се познават чудесно.
След провала на няколко дубъла, които снимат цели три дни, Климент Денчев, единият от насилниците, казва: „Абе, хора, ние артисти ли сме, или лукови глави?

Това е актьорска сцена и трябва да я направим!“. Срамежливата Катя се преобразява пред камерата. Можела да направи всичко, щом е в името на изкуството и на филма. И изиграват сцените на един дъх.

Въпреки изключителните си качества „Козият рог“ не е отличен със „Златна роза“ на кинофестивала във Варна през 1972 г. Просто има малшанса да се състезава с филма за Георги Димитров „Наковалня или чук“ на Христо Христов. Печели първа награда и може би най-важното признание – на публиката.

Международното признание за Паскалева обаче е зашеметяващо – освен наградата за женска роля в Панама и „Фемина“ в Брюксел, тя печели и отличието за принос в развитие на световното кино в Карлови Вари.

Няма друга наша актриса с такъв приз
След „Козият рог“ Катя Паскалева става най-сниманата в киното българска артистка. Влиза от роля в рола и от филм във филм – по 3-4 на година: „Бялата одисея“ (1973), „Голямата победа“ (1973), „Мъже без работа“ (1973), „Нона“ (1973), „Спомен“ (1974) „Иван Кондарев“ (1974), тв сериала „На живот и смърт“ (1974, „Вилна зона“ (1975), „Катина“ (1976), „Вината“ (1976), „Лъжовни истории“ (1977), „Матриархат“ (1977)… над 50 в кариерата й. Тази ангажираност я принуждава да напусне Пазарджишкия театър и да постъпи на щат в Студията за игрални филми – София.

Въпреки че приема да се снима и в роли, които не отговарят на мощта на таланта й, тя е една от малцината в киното ни, която все пак отказва предложения. „Не приемаше халтури и никога не участва в скечове от естрадата и развлекателното шоу“, каза ми преди години режисьорът Иван Росенов, вторият съпруг на актрисата.
Той е студент трети курс режисура в курса на Христо Христов, когато става асистент на Едуард Захариев при снимането на „Вилна зона“ – друг връх в кинобиографията на актрисата (след „Козият рог“ и „Иван Кондарев“). Оттогава Росенов помни случая, в който Катя Паскалева и Ицко Финци демонстрират какви големи актьори са.
Трябва да снимат сцената, в която Стефка и Йонко са ошашавени от постъпката на сина им, на когото правят новобранска вечер. Докато те го гласят за красивата щерка (Нели Топалова) на другаря Недев“ (Иван Янчев), той им води приятелката си, за която иска да се ожени.

Подготвят кадъра и режисьорът Едуард Захариев казва: „Играйте“. Без предварителна подготовка, без репетиции, без никакви негови съвети. След около минута, сякаш неочаквано за самата себе си, Стефка (Паскалева) шибва такъв шамар на Йонко (Финци), че едва не отвинтва главата му. И той, сам изненадан най-много от екипа, отреагира по великолепен начин на ситуацията: за миг сякаш се поколеба дали и той да не отвърне с шамар, после прикри очите си с ръка, както би направил всеки съпруг „под чехъл“.

„Шамарът беше толкова силен – спомня си Ицко Финци, – че ми се зави свят и получих нещо като комоцио. Лежах 24 часа, защото ме болеше главата. Беше стегнат шамар, не кинаджийски и не театрален – по бузата, където е меко, а в челюста. И главата ми се тресна силно“.

За ролята на Стефка във „Вилна зона“ Едуард Захариев пробва много актриси, доста съмнения отнася и самата Катя Паскалева. След „Козият рог“ тя си спечелва етикета „мъжко момиче“ и нито една роля в следващите й филми не е комедийна. Освен това е твърде млада за майка на 18-годишен новобранец – тогава актрисата няма и 30 години. Когато все пак изборът пада върху нея, с подплънки уголемяват ханша и талията й, с грим леко я състаряват.
„Катя се запали много за ролята, взе да си измисля детайли и дреболийки, с които да я уплътни. Беше интересно да ги наблюдаваш как с Ицко Финци се договарят за партньорството си в отделните епизоди“, разказа ми сценаристът Георги Мишев.

С Катя Паскалева е свързан и един от най-ярките спомени на Мишев, когато за първи път отива на снимачната площадка. Сутринта на селския мегдан той вижда група местни жени, а около тях щъка пъргаво моме в гумени цървули и селски дрехи и енергично им говори нещо.

Сценаристът се доближава, за да чуе оригиналния диалог на селянките, който после би могъл да му свърши работа в някой епизод. Изведнъж момето го сграбчва: „Ти какво правиш тук?“. „И чак тогава разпознах в младата жена Катя Паскалева, толкова тя се беше сраснала с образа си“, спомня си Георги. Актрисата нарочно рови в пръстта, за да влезе част от нея под ноктите и така ръцете й да придобият селски вид.

Катя и Иван Росенов заживяват заедно през 1979 г.
„Никой не направи първата крачка, привличането беше взаимно. Имахме много общи неща и в човешки, и в творчески план – като вкусове, естетика и харесване“, обясни ми приживе Росенов. Паскалева продължава активно да снима: „Слънчев удар“ (1977), „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977), „Всички и никой“ (1978), „Бумеранг“ (1979), „Бедният Лука“ (1979), „Елегия“ (1982), „Най-тежкият грях“ (1982), „Равновесие“ (1983).

Иван Росенов я снима и в двата си филма. В дебютния „Поета и дявола“ (1983) по-скоро я взима за кадем в епизодичната роля на Дамата. Филмът е по сценарий на Стефан Продев и е посветен на Христо Смирненски. Ролята на Поета играе нашумелият днес Владимир Пенев.
В следващия филм на Росенов – „Спирка за непознати“ (1989), Паскалева вече е в главната роля на Мария и си партнира с Антон Радичев.

Според Росенов с актрисата се работи и лесно, и трудно, защото е много чувствителна и рефлективна. Тя сравнително бързо постига желанията на режисьора, но трудно стига до мотивацията.
Не е от типа актьори, които веднага казват: „Имаш го!“. Като дълбоко скроен човек и професионалист иска да обхване цялото и за всяко действие или поведение на героините си търси мотивацията – дори когато става дума за най-дребния детайл или жест. Обича да влезе вътре в героинята си, заживява в нея и не се откъсва, докато не свършат снимките. И винаги иска още, и още, и още – дори когато усеща, че ролята се е получила…

Според друг режисьор – Павел Павлов, Катя Паскалева играе по различен начин в киното, в театъра и в телевизията. В киното умее да бъде пестелива, не обича фойерверките. В театъра знае как да дозира гласа си, а в телевизията прави нещо средно от това в киното и в театъра.
Царица е на паузите, умее да отмълчи точно толкова, колкото е необходимо. Може да си позволи дори и гастролната пауза, присъща на примадоните, каквато всъщност Паскалева никога не се чувства.

„Катя е велика артистка. Ако беше в друга, по-голяма държава, щеше да е световна кинозвезда. Не мога да я сложа по-долу от Мерил Стрийп, Джесика Ланг или Катрин Деньов, казваше приятелката й Соня Маркова.

Когато коварната болест прояжда гърлото и Катя Паскалева вече не може да говори, записва думите и мислите си на малки листчета. След смъртта й Иван Росенов ги събира в малка книжка, която нарече „Книжни квадратчета“. Илюстрира ги с 30 акварела, рисувани при душевни кризи и в творчески подеми. Цветни абстрактни акварели, повлияни от Георги Божилов-Слона.

Ето част от написаното в квадратчетата:
„Много трудно бе, братче, с тая болест. Ако знаех, още навреме щях да му намеря начина, но ме усетиха и разбрах, че е неизбежно – няма накъде да се измъкнеш… Важното е, че съм хладнокръвна и наясно с нещата… Болестта ми е като… вулкан, но вулкана само го гледаш, красиво е, потриса те, а тук ти си самият вулкан.“

„Нямаш огледало да се видиш и да се… Не се бой! Умирането е въпрос на въображение! Сега моето малко АЗ, него си го искам… Ех, да можеше сега да лежа на една полянка, ручейче да ми бълбука до главата и да си пия от тази студена-студена водичка…“

„Явно накрая човек изпада в особен вид логорея, смята, че всичко, което казва, е фатално значимо за Света!.. Ех, не ме пуска тая химикалка! Най-дългата дума – „Оревоар“!
„Мокро, дъжд…“
Малко след като написва тези две думи, душата на актрисата отлита…
Източник: spomen