Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание. Вторият ми баща, Стоян, се появи, когато бях на шест. Той влезе в живота ни тихо, без излишни драми, и просто остана. Носеше със себе си мирис на борова гора и машинно масло и имаше ръце, които можеха да поправят всичко – от счупена играчка до разклатеното ни финансово положение. Отгледа ме, научи ме да карам колело, показа ми как се дяла дърво. Но в детското ми, а по-късно и в юношеското ми съзнание, той винаги беше „вторият“. Заместителят. Никога не го приех истински. Между нас винаги стоеше невидима стена, изградена от моя инат и мълчаливото му приемане на тази дистанция.
На осемнайсет, веднага щом получих дипломата си, напуснах дома. Беше студен, януарски ден. Казах на майка ми, че отивам да уча в университета в големия град, но и двамата знаехме, че това е просто официалната версия. Истината беше, че бягах. Бягах от сянката на Стоян, от тихите му упреци, които всъщност съществуваха само в моята глава, от чувството, че съм длъжник в собствения си дом. Не се сбогувах с него. Просто си събрах багажа, докато той беше на работа, и си тръгнах. Повече не се върнах.
Годините се нижеха една след друга. Завърших, намерих си работа, взех огромен кредит за малък апартамент в покрайнините на града. Животът ми беше подреден, но празен. Разговорите с майка ми по телефона бяха кратки и повърхностни. Винаги избягвах въпросите за Стоян. Преди пет години тя ми се обади с ридаещ глас. Беше се разболял. Рак, агресивен и бърз. Не отидох да го видя. Казвах си, че нямам време, че работата ме притиска, но истината беше, че ме беше страх. Страх да се изправя пред човека, когото бях отхвърлял толкова дълго, и да видя в очите му разочарование. Два месеца по-късно той почина.
На погребението стоях встрани, като външен наблюдател. Майка ми, съсипана от скръб, ми подаде малък вързоп. „Това е за теб. Помоли ме да ти го дам.“ Беше старото му яке. Тъмносиньо, протрито на лактите, с лек мирис на нафталин и нещо друго, нещо познато, което не можех да определя. Стоян. Миришеше на Стоян. Прибрах го безмълвно. Вкъщи, без дори да го погледна, го хвърлих в най-тъмния ъгъл на гардероба. За мен то беше символ на всичко, от което бях избягал.
Минаха още години. Животът продължи своя ход. Срещнах момиче, разделихме се. Смених няколко работи. Ипотеката тежеше на врата ми като воденичен камък. Един ден, докато правех пролетно почистване, реших, че е време да се отърва от ненужните вещи. Отворих гардероба и погледът ми попадна на якето. Беше смачкано и забравено. Помислих си, че някой бездомник би му се зарадвал повече от мен. Беше топло и здраво, макар и старо.
Издърпах го от ъгъла. Прах се вдигна във въздуха и затанцува в слънчевия лъч, който се процеждаше през прозореца. Машинално, преди да го сгъна и сложа в торбата за дарения, проверих джобовете. Не очаквах да намеря нищо. Стоян не беше човек, който оставяше неща по джобовете си. Той беше подреден до педантичност. Левият джоб беше празен. И десният. Но когато пръстите ми опипаха малкото вътрешно джобче, точно над сърцето, усетих нещо твърдо и правоъгълно.
Замръзнах. Сърцето ми подскочи в гърдите. Какво можеше да е това? Бавно, с треперещи пръсти, бръкнах вътре. Не беше портфейл. Беше твърде тънко. Извадих го. Беше малък, кожен бележник, изтъркан от употреба, и един-единствен, стар на вид ключ, прикрепен към него с ластик.
Сърцето ми биеше до пръсване. Седнах на ръба на леглото, без да откъсвам поглед от находката. Якето лежеше на пода до мен, изведнъж придобило огромна тежест и значение. Това не беше просто яке. Беше последното съобщение от човек, когото никога не си бях дал труда да разбера.
Разгърнах бележника. Вътре, с прилежния, леко наклонен почерк на Стоян, имаше редове от дати, имена и суми. Не разбирах нищо. Бяха просто колони от цифри, срещу които стояха инициали. Но на последната страница, написана с по-разкривен почерк, сякаш в бързината, имаше едно изречение. Само едно.
„Александър, ако четеш това, значи не съм успял. Истината е в кутията. Прости ми.“
Истината? Каква истина? Каква кутия? Погледнах отново ключа. Беше масивен, старомоден, с изрязана сложна шарка. Не приличаше на ключ за врата или кола. Приличаше на ключ за банков сейф.
Дъхът ми спря. Стоян? Човекът, който работеше като механик в малък сервиз, който носеше едни и същи обувки с години, за да спести пари, който никога не си позволи лукс… банков сейф? Нещо не беше наред. Цялата представа, която имах за него, целият ми живот, изграден върху отхвърлянето на този прост, обикновен човек, започна да се пропуква.
Вътре беше оставил… загадка. Път към нещо, което беше пазил в тайна през всичките тези години. Път към истина, за която молеше прошка. И аз, без да знаех накъде ще ме отведе, усещах, че трябва да го извървя.
Глава 2: Първите думи
Следващите няколко дни преминаха в трескава мъгла. Бележникът не се отделяше от мен. Носех го навсякъде, препрочитах го отново и отново, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в криптираните записки. Дати, които не ми говореха нищо. Инициали на непознати хора. Суми, които варираха от няколкостотин до десетки хиляди лева. Какво беше всичко това? Дългове? Спестявания? Някаква незаконна дейност? Последният вариант ме смрази. Стоян, когото познавах, беше най-честният човек на света. Човек, който веднъж ми се кара половин час, защото бях взел една ябълка от сергията на пазара без да платя.
Мислите ми се въртяха в безкраен кръг от въпроси без отговори. Колкото повече гледах бележника, толкова по-ясно осъзнавах, че не съм познавал изобщо човека, с когото бях живял под един покрив толкова години. Бях виждал само повърхността – тихия, работлив мъж, който се прибираше вечер, вечеряше мълчаливо и гледаше новини. Но под тази повърхност очевидно е врял съвсем друг живот, скрит от всички.
Ключът лежеше на масата до бележника, студен и заплашителен. Беше ключ към миналото, но усещах, че може да отключи и кутията на Пандора. Най-логичното място за такъв ключ беше банков трезор. Но в коя банка? В града имаше десетки. Да обикалям от клон на клон с ключ в ръка и да питам дали имат сейф, който му съответства, беше абсурдно. Трябваше ми повече информация.
Накрая, не виждайки друг изход, направих това, което отлагах от дни. Вдигнах телефона и набрах номера на майка ми. Сърцето ми думкаше в гърдите. Какво да я попитам? „Мамо, случайно да знаеш дали Стоян е имал таен живот и банков сейф?“ Звучеше налудничаво.
Тя вдигна на второто позвъняване. Гласът ѝ беше уморен, както винаги напоследък.
– Сашо, миличък, как си?
– Добре съм, мамо. Ти как си?
– Добре, какво да правя… сама. Липсваш ми.
Вина проряза съзнанието ми. Вина, че не ѝ се обаждах по-често, че я оставях сама с мъката ѝ.
– И ти на мен ми липсваш. Слушай, обаждам се да те питам нещо… странно.
Настъпи мълчание от другата страна.
– Какво има, Сашо? Да не е станало нещо?
– Не, не, всичко е наред. Просто… намерих нещо. Нещо, оставено от Стоян.
Тишината се сгъсти. Можех да чуя напрегнатото ѝ дишане.
– Какво си намерил?
– Един стар бележник… и ключ. В якето му.
Последва дълга, мъчителна пауза. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше променен. Беше тих, почти шепот, но в него се долавяше паника.
– Сашо, чуй ме добре. Изхвърли го. Изхвърли ги и ги забрави. Моля те. За твое добро.
Тялото ми се вледени. Реакцията ѝ потвърди най-лошите ми страхове. Тя знаеше. Знаеше нещо и го криеше.
– Какво да забравя, мамо? За какво говориш? В бележника имаше бележка за мен. Пишеше за някаква истина.
– Няма никаква истина! – почти изкрещя тя, а после гласът ѝ отново спадна до умоляващ шепот. – Стоян беше добър човек. Той те обичаше. Това е единствената истина, която има значение. Другото… другото е от миналото. Мъртво и погребано. Не го разравяй. Моля те, сине.
– Не мога. Не и след това. Трябва да знам. Какво е криел? Защо не си ми казала нищо?
– За да те предпазя! – гласът ѝ трепереше. – И той това искаше. Да живееш живота си спокойно, без да носиш чужди товари.
– Какви товари? Мамо, говори ми! Дължиш ми го! Дължиш го и на него!
Тя изхлипа.
– Не мога, Сашо. Не ме карай. Просто ми обещай, че ще оставиш нещата така.
– Не мога да обещая такова нещо. – казах твърдо, макар сърцето ми да се късаше от плача ѝ. – Ще разбера какво става. С теб или без теб.
Връзката прекъсна.
Затворих телефона и се загледах в стената. Разговорът не ми даде отговори, а само роди нови въпроси. От какво ме е пазела? Какви товари? И защо беше толкова ужасена? Гневът започна да измества объркването. Гняв към нея, задето ме лъжеше, гняв към Стоян, задето беше изградил живота си върху тайни, и най-вече гняв към себе си, задето бях толкова сляп през всичките тези години.
Върнах се към бележника. Щом майка ми нямаше да ми помогне, трябваше сам да намеря следа. Започнах да преглеждам записките отново, този път по-методично. Търсех нещо, което да се повтаря, някакъв модел. И тогава го видях. Една от страниците беше различна. Нямаше колони с цифри. Имаше само няколко реда, написани набързо. Адрес. Името на улица и номер. Под него – име. Виктор. И една дата, заградена в кръгче – датата на моето раждане.
Сърцето ми спря за миг. Виктор. Това беше името на биологичния ми баща. Майка ми ми го беше споменавала само веднъж, когато бях на петнайсет и я притиснах с въпроси. Каза, че се казва Виктор, че са били млади и нещата просто не са се получили. Нищо повече.
Какво правеше името му в тайния бележник на Стоян? И защо беше до адрес? Адрес, който не ми говореше нищо. Отворих лаптопа и го написах в търсачката. Резултатът излезе веднага. Не беше жилищен адрес. Беше адресът на централния клон на една от най-големите банки в страната.
Всичко си дойде на мястото. Ключът. Банката. Бележката. Всичко сочеше натам. Стоян не беше оставил просто ключ. Беше оставил карта. И аз стоях на прага на пътешествие, което заплашваше да срине всичко, което мислех, че знам за себе си и за семейството си. Напрежението в мен беше почти физическо – смесица от страх и неудържимо любопитство. Нямах представа какво ще намеря в онази кутия, но знаех едно – връщане назад нямаше.
Глава 3: Ключът
На следващата сутрин стоях пред внушителната сграда на банката. Беше масивна постройка от стъкло и стомана, символ на парите и властта, които се въртяха в този град. Чувствах се не на място с протърканите си дънки и обикновеното си яке. Ключът тежеше в джоба ми, сякаш беше направен от олово.
Влязох вътре. Климатизираният въздух ме лъхна в лицето. Всичко беше тихо, делово и стерилно. На гишето ме посрещна млада жена с безупречна прическа и любезна, но дистанцирана усмивка.
– Добър ден, с какво мога да ви помогна?
– Добър ден. – гласът ми прозвуча по-колебливо, отколкото исках. – Искам да проверя… за банков сейф.
Тя ме изгледа въпросително.
– Имате ли номер на касета?
– Не… имам само ключ.
Извадих ключа и го поставих на плота. Жената го погледна с леко учудване. Явно не беше свикнала с такива стари модели.
– Разбирам. Ще ви е необходим и документ за самоличност, както и договор за наем на касетата.
Сърцето ми се сви. Договор. Разбира се, че ще трябва договор. Нямах такъв.
– Нямам договор. Ключът е… наследство. От втория ми баща. Казваше се Стоян.
Служителката въведе името в системата си. Чакането беше агонизиращо. Всяка секунда се усещаше като час. Накрая тя вдигна поглед.
– Да, има касета на името на господин Стоян. Но съжалявам, без необходимите документи за наследство, не мога да ви осигуря достъп. Процедурата е такава.
– Но аз съм му син!
– Разбирам, господине, но законът е закон. Трябва ви удостоверение за наследници и…
– Но той не ми е биологичен баща! – прекъснах я аз, отчаян. – Той е… втори баща. Не фигурирам в документите му като наследник.
Жената ме погледна със съчувствие.
– В такъв случай е още по-сложно. Трябва да се консултирате с адвокат. Банката не може да направи нищо. Съжалявам.
Излязох от банката като ударен с мокър парцал. Бях стигнал дотук, само за да се блъсна в стена от бюрокрация. Адвокат. Това означаваше време и пари, които нямах. Седнах на една пейка отпред и зарових глава в ръцете си. Чувствах се безсилен. Тайната беше там, на няколко метра от мен, заключена зад стоманена врата, и аз нямах начин да стигна до нея.
Мислите ми отново се върнаха към бележника. Може би бях пропуснал нещо. Извадих го и отново започнах да го прелиствам страница по страница. И тогава, на вътрешната страна на кожената подвързия, забелязах нещо, което досега ми беше убягвало. Имаше малък джоб, почти незабележим. Пръстите ми трепереха, докато се опитвах да бръкна в него. Вътре имаше сгънато на четири листче хартия.
Разгънах го. Беше пълномощно. Нотариално заверено, с всички необходими печати и подписи. Упълномощаваше мен, Александър, с пълни права да оперирам с банковата касета номер 314. Като упълномощител беше посочен Стоян. Датата беше отпреди шест години. Малко след като той беше получил диагнозата си.
Дъхът ми спря. Той се беше подготвил. Знаел е, че може и да не оцелее, и ми е оставил вратичка. Но защо не ми го беше дал тогава? Защо го беше скрил? Може би се е надявал, че няма да се наложи. Може би е искал да ми каже лично, но аз така и не отидох…
Нова вълна от вина ме заля, но този път беше примесена с облекчение. Имах това, което ми трябваше. С пълномощното и личната си карта в ръка, се върнах в банката. Този път ме заведе в едно малко, дискретно помещение. Служителката отключи първата ключалка със своя ключ, а след това ми подаде знак аз да използвам моя. С трепереща ръка пъхнах ключа на Стоян в ключалката. Превъртя се с тихо щракване. Вратата се отвори.
Пред мен имаше метална кутия, не много голяма. Извадих я. Беше по-тежка, отколкото очаквах. Служителката ме остави сам в стаята, за да запази конфиденциалността ми.
Със сърце, биещо до пръсване, отворих капака.
Най-отгоре имаше пачка с пари. Дебели пачки с банкноти от по сто лева. Бърза сметка на око ми подсказа, че са поне двайсет хиляди. Онемях. Откъде Стоян имаше толкова пари? Цял живот беше работил за скромна заплата.
Под парите имаше плик с документи. Извадих го и го отворих. Първият лист беше моето удостоверение за раждане. Но не това, което познавах. В графата „баща“ не пишеше „неизвестен“. Пишеше името Виктор. И фамилия, която никога не бях чувал.
Светът под краката ми се разлюля. Всичко беше лъжа. Аз не бях син на неизвестен баща. Имах баща, истински, с име и фамилия. И Стоян е знаел. И майка ми е знаела.
Следващият документ беше още по-шокиращ. Беше договор. Правен документ, с подписи и печати на адвокатска кантора. Договор между Стоян и Виктор. В него, с безстрастния език на правото, пишеше, че Виктор се отказва от всичките си родителски права върху мен. В замяна на това, Стоян се задължава да поеме огромен дълг на Виктор към трето лице. Имаше и клауза за конфиденциалност, която задължаваше всички страни да пазят мълчание, под заплахата от огромна неустойка.
Четях и не вярвах на очите си. Животът ми… моето съществуване… е било предмет на сделка. Бил съм разменен. Разменен за дълг. Стоян не просто ме беше отгледал. Той ме беше „купил“. Беше поел чуждо бреме, за да ми даде име и дом.
Най-отдолу в плика имаше писмо. Беше написано на ръка, с познатия почерк на Стоян.
„Сашо,
Ако четеш това, значи си намерил пътя. Съжалявам, че трябва да научиш всичко по този начин. Исках да ти разкажа, когато му дойде времето, но така и не събрах смелост. А после ти си тръгна…
Не се сърди на майка си. Тя направи всичко, за да те защити. Виктор не беше лош човек, но беше забъркан в лоши неги. Дългът не беше към банка, а към много опасни хора. Той трябваше да изчезне, за да ви спаси и двамата. Това беше единственият начин. Аз го обичах като брат. Да те отгледам беше най-малкото, което можех да направя.
Парите в кутията са за теб. Събирах ги цял живот, за да имаш някакъв старт. Не са много, но са от сърце.
Искам да знаеш само едно. Ти не беше сделка. Ти беше най-големият дар в живота ми. Да бъда твой баща, макар и „втори“, беше чест за мен.
Прости ми, че не ти казах истината.
Стоян“
Сълзи замъглиха погледа ми и започнаха да капят по листа, размазвайки мастилото. Всичките ми години на гняв, на отхвърляне, на студенина… всичко се срина. Този човек, този тих и скромен човек, беше пожертвал живота си за мен. Беше носил товар, който не е бил негов, и го е правил мълчаливо, без никога да поиска нищо в замяна. А аз… аз го бях презрял.
Излязох от банката като насън. Шумът на града беше далечен и приглушен. В главата ми отекваха думите от писмото. „Виктор не беше лош човек, но беше забъркан в лоши неги… опасни хора.“
Историята не беше свършила. Напротив. Току-що започваше. Сега вече не ставаше дума само за миналото. Ставаше дума за настоящето. Кой беше Виктор? Къде беше сега? И какви бяха тези „опасни хора“? Внезапно осъзнах, че като отворих тази кутия, може би съм привлякъл внимание, което нито аз, нито Стоян някога сме искали.
Глава 4: Михаела
Върнах се в апартамента си и заключих вратата. Кутията стоеше на масата, излъчвайки студена заплаха. Светът ми се беше преобърнал за няколко часа. Истината, която толкова исках да узная, се оказа по-тежка и по-сложна, отколкото можех да си представя. Чувствах се сам и изгубен в лабиринт от тайни, лъжи и полуистини.
Парите, договорът, писмото – всичко това беше твърде много за един човек. Имаше правни термини, които не разбирах, и намеци за опасности, които не можех да преценя. Осъзнах, че не мога да се справя сам. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, на когото имам доверие, някой, който може да погледне на ситуацията трезво и обективно.
И тогава се сетих за нея. Михаела.
Бяхме учили заедно в университета, в една група. Тя учеше право, аз – икономика. Беше най-умното момиче в курса. Винаги подготвена, с остър ум и език, който можеше да разреже и най-сложния казус на парчета. Бяхме добри приятели тогава, но след завършването животът ни беше поел в различни посоки. Не се бяхме виждали от години, само си честитяхме рождените дни по социалните мрежи. Знаех, че е започнала работа в голяма адвокатска кантора.
Намерих номера ѝ и се поколебах. Дали беше редно да я замесвам в това? Дали изобщо щеше да иска да ме чуе след толкова време? Но отчаянието надделя. Набрах номера.
– Ало? – гласът ѝ беше точно такъв, какъвто го помнех – ясен и уверен.
– Михаела? Здравей, Александър се обажда. От университета…
– Сашо! Разбира се, че те помня! Как си, не съм те чувала от сто години!
– Добре съм… всъщност, не съвсем. Слушай, знам, че е нахално, но имам нужда от помощ. От адвокатска помощ. И се сетих за теб.
Тя замълча за момент.
– Какво е станало? Да не си загазил?
– Сложно е. Много е лично и… объркано. Не е за по телефона. Може ли да се видим? Ще ти разкажа всичко.
– Разбира се. – отговори тя без колебание. – Имам свободен час утре по обяд. Ела в кантората. Знаеш ли къде е?
На следващия ден бях пред офиса ѝ. Беше в луксозна сграда в центъра, с лъскава табела и охрана на входа. Всичко крещеше „успех“. Михаела ме посрещна в елегантен делови костюм. Беше се променила – по-зряла, по-уверена, но в очите ѝ все още проблясваха същите интелигентни искри, които помнех.
Тя ме въведе в кабинета си – просторно помещение с огромно бюро и прозорци с изглед към целия град.
– Е, разказвай. Изглеждаш така, сякаш светът се е срутил върху теб.
И аз разказах. Започнах от якето, през бележника и ключа, до съдържанието на банковата кутия. Докато говорех, тя слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето ѝ беше непроницаемо, само леко свитите ѝ вежди подсказваха концентрацията ѝ. Когато свърших, разстлах документите на бюрото ѝ.
Тя ги взе и започна да ги чете бавно и методично. Плъзгаше пръст по редовете, спираше на определени клаузи, мърмореше си нещо под нос. В стаята се чуваше само шумоленето на хартията. Минаха може би двайсет минути, преди тя да вдигне глава.
– Уау. – каза тихо. – Сашо, това е… това е като сценарий за филм.
– Кажи ми, че не е толкова лошо, колкото изглежда. – умоляващо я погледнах аз.
Тя се облегна назад в стола си.
– Не знам дали е лошо, но със сигурност е сложно. Този договор е железен. Сключен е при много добър адвокат. На практика, биологичният ти баща се е отказал от теб завинаги. А Стоян… той е поел дълг, който по днешни пари, с лихвите, сигурно е колосална сума.
– Но защо? Защо би го направил?
– В писмото пише. За да защити майка ти и теб. Този Виктор очевидно е бил в огромна беда. Но има нещо друго, което ме притеснява.
– Какво е то?
– Липсата на конкретика. В договора се споменава „дълг към трета страна“, без да се назовава коя е тя. Това е необичайно. Обикновено такива неща се описват подробно. Това ме кара да мисля, че кредиторът не е бил официална институция.
– „Опасни хора“, както пише Стоян. – промълвих аз.
– Точно така. – кимна Михаела. – И ако тези хора все още са наоколо… фактът, че ти си се появил и си отворил тази кутия, може да ги е алармирал.
Стомахът ми се сви на топка.
– Какво да правя? Да се откажа? Да забравя за всичко?
Михаела ме погледна право в очите.
– Ти какво искаш да направиш, Сашо? Искаш ли да знаеш кой е този Виктор? Искаш ли да разбереш цялата истина за миналото си? Защото ако тръгнеш по този път, може да стане опасно. Но ако се откажеш, ще живееш с тези въпроси до края на живота си.
Тя беше права. Не можех да се откажа. Дължах го на Стоян. Дължах го и на себе си.
– Искам да знам. Трябва да знам.
Тя кимна бавно, сякаш очакваше този отговор.
– Добре. Тогава аз съм с теб. Ще ти помогна.
– Наистина ли? Но… колко ще ми струва? Имам тези пари от кутията, но…
Тя ме прекъсна с жест.
– Не говори глупости. Приятели сме, нали? Ще го направим про боно, както се казва. Ще го приема като предизвикателство. Освен това, този казус е адски интересен.
За пръв път от дни насам усетих проблясък на надежда. Вече не бях сам.
– Благодаря ти, Михаела. Наистина, не знам как да ти благодаря.
– Ще ми благодариш, като ме слушаш внимателно и не правиш глупости. – каза тя с усмивка. – Първа стъпка: трябва да разберем кой е Виктор. Ще използвам нашите бази данни. Фамилията е необичайна, това е добре. Второ: трябва да си много, много внимателен. Оглеждай се, заключвай добре. Не говори с никого за това. Разбра ли?
– Разбрах.
– И трето… – тя се наведе напред и пониши глас. – Парите от кутията. Не ги харчи. Не ги депозирай в банка. Просто ги скрий някъде на сигурно място. Те са твоята застраховка, ако нещата се объркат.
Излязох от кантората ѝ с ясно начертан план и съюзник до себе си. Напрежението не беше изчезнало, но сега беше смесено с решителност. Щях да разплета тази история докрай, независимо колко грозна можеше да се окаже истината. Не знаех, че с това решение току-що бях направил първата крачка в свят на богатство, интриги и смъртна опасност, свят, който щеше да ме промени завинаги.
Глава 5: Сянка от миналото
Михаела не губи време. Още на следващия ден ми се обади. Гласът ѝ беше напрегнат.
– Намерих го. Твоя баща. Виктор.
– И? Кой е той? – попитах аз, а сърцето ми заблъска лудо.
– По-добре седни. – каза тя. – Виктор е един от най-богатите и влиятелни бизнесмени в страната. Официално се занимава със строителство и инвестиции, но името му се свързва с доста сенчести сделки в миналото. Собственик е на „Виктор Груп“, огромна корпорация. Живее в огромен, укрепен имот извън града. Женен е, има дъщеря, която е на твоите години. На практика е призрак – почти няма негови снимки, не дава интервюта, движи се с тежка охрана.
Слушах и не можех да повярвам. Моят баща… беше милионер. Олигарх. Човек, за когото четях по финансовите издания. А аз живеех в двустаен апартамент с ипотека, която едва изплащах. Горчива ирония изпълни душата ми.
– Но как… как е възможно? Защо е трябвало да бяга, щом е толкова могъщ?
– Това е интересният въпрос. – отвърна Михаела. – Рових се в стари архиви. В периода около твоето раждане, срещу него е имало разследване. За мащабна финансова измама, свързана с приватизацията на държавно предприятие. Говорело се е за пране на пари, за връзки с престъпния свят. И тогава… всичко изведнъж спира. Разследването е прекратено поради липса на доказателства. А друг човек поема вината.
– Стоян. – прошепнах аз.
– Не. Не Стоян. Друг служител от неговата фирма. Осъждат го на няколко години затвор. Но датите съвпадат идеално. Предполагам, че Стоян е бил замесен по друг начин. Може би дългът, който е поел, е бил към хората, които Виктор е измамил. Като гаранция, че ще си мълчат. А ти… ти си бил залогът.
Стоях като гръмнат. Сглобката беше чудовищна. Баща ми беше престъпник. Стоян беше поел част от вината му, за да го спаси. А аз… аз бях гаранцията за мълчанието на всички.
– Какво означава това за мен сега? – попитах с пресъхнало гърло.
– Означава, че баща ти има много врагове. И много тайни, които не иска да излизат наяве. Ако разбере, че съществуваш и че знаеш част от историята, той ще направи всичко, за да те накара да мълчиш.
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и зловещи.
– Значи трябва да се откажа.
– Не. – отвърна твърдо тя. – Значи трябва да сме по-умни от него. Трябва да съберем достатъчно информация, която да използваме като лост, ако се наложи. Трябва да разберем каква точно е била ролята на Стоян и какъв е бил този дълг.
През следващите седмици с Михаела се превърнахме в екип от детективи. Тя използваше правните си познания и достъпа си до информация, а аз се ровех в старите вещи на Стоян, търсейки още следи. В мазето, в една стара метална кутия за инструменти, намерих още нещо. Скрити под купчина стари гаечни ключове, имаше няколко черно-бели снимки. На тях бяха двама млади мъже. Единият беше Стоян, много по-млад, с буйна коса и усмивка. Другият… трябваше да е Виктор. Приличаше на мен. Имаше същите очи, същата форма на челюстта. На една от снимките бяха прегърнати, като братя. Очевидно са били много близки.
Намерих и стари банкови извлечения. Малки, регулярни суми, превеждани всеки месец от сметката на Стоян към непозната сметка. Това трябва да е било изплащането на дълга. Продължило е близо двайсет години. Човекът, който едва свързваше двата края, всеки месец е отделял част от скромните си доходи, за да плаща греха на баща ми.
Междувременно, Михаела откри още нещо. Адвокатската кантора, оформила договора, вече не съществуваше. Адвокатът, чийто подпис стоеше на документа, беше починал преди няколко години при странни обстоятелства – инцидент с кола, обявен за нещастен случай.
– Замитат следите си. – каза тя, когато ми съобщи новината. – Който и да стои зад това, е много методичен.
Започнах да усещам параноя. Всеки път, когато излизах на улицата, ми се струваше, че някой ме наблюдава. Всяка непозната кола, паркирана пред блока ми, ме караше да настръхвам. Споделих страховете си с Михаела.
– Не е параноя. Предпазливост е. – успокои ме тя. – Хора като Виктор не оставят нищо на случайността. Сигурен съм, че вече знаят за теб. Отварянето на банковата касета със сигурност е задействало някаква аларма в тяхната система. Сега просто изчакват да видят какъв ще е следващият ти ход.
Имахме нужда от повече информация, но бяхме стигнали до задънена улица. Официалните архиви бяха изчистени. Свидетелите или бяха мъртви, или твърде уплашени, за да говорят.
– Има само един човек, който знае цялата истина. – казах аз една вечер, докато седяхме в нейния офис до късно. – Майка ми.
Михаела ме погледна сериозно.
– Готов ли си да я притиснеш? Може да е опасно и за нея.
– Тя вече е в опасност. Всички сме. – отвърнах аз. – Край на лъжите.
На следващия ден пътувах до родния си град. Когато майка ми отвори вратата, в очите ѝ видях страх. Тя знаеше защо съм там.
– Мамо, трябва да говорим.
Седнахме в старата кухня, където бях израснал. Мястото, което някога беше моят дом, сега ми се струваше чуждо и изпълнено с тайни. Разказах ѝ всичко, което бяхме открили с Михаела. Тя слушаше мълчаливо, с наведена глава. Когато свърших, тя вдигна очи, пълни със сълзи.
– Всичко е вярно. – прошепна тя. – Виктор беше любовта на живота ми. Но беше… див. Амбициозен. Искаше всичко и го искаше веднага. Забърка се с хора, с които не трябваше. Хора, които не прощаваха дългове. Когато разбра, че съм бременна, те го притиснаха. Казаха му, че ако не върне парите, ще ни убият. И теб, и мен.
Тя се задави от ридания.
– Стоян беше най-добрият му приятел. Единственият, на когото имаше доверие. Той предложи сделката. Той щеше да поеме дълга, да те отгледа като свой син, а Виктор щеше да изчезне, докато нещата се уталожат. Виктор не искаше, но нямаше избор. Това беше единственият начин да те спаси.
– И ти си се съгласила? Да ме размениш като вещ?
– Не ме съди, Сашо! – извика тя през сълзи. – Бях на двайсет години и бях ужасена до смърт! Мислиш ли, че ми беше лесно? Да живея с мъж, когото уважавах, но не обичах, и всеки ден да гледам в лицето ти очите на мъжа, когото бях изгубила?
Думите ѝ ме пронизаха. За пръв път видях историята и от нейната гледна точка. Видях нейната болка, нейните жертви.
– Кои са тези хора, мамо? Кои са кредиторите?
Тя поклати глава.
– Не знам имената им. Виктор ги наричаше просто „Сенките“. Каза, че са навсякъде. Каза никога, при никакви обстоятелства, да не се опитвам да го търся.
Разговорът с нея не ни даде конкретни имена, но потвърди, че сме на прав път. И че опасността е съвсем реална. Когато се прибрах в апартамента си късно вечерта, усетих, че нещо не е наред още от входа. Вратата беше леко открехната.
Сърцето ми замря. Бавно бутнах вратата и влязох. Вътре цареше хаос. Всичко беше преобърнато. Дрехите бяха извадени от гардероба, книгите свалени от рафтовете, матракът на леглото беше разрязан. Търсили са нещо.
Парите.
Втурнах се към мястото, където ги бях скрил – в една куха тръба на парното в банята. Бяха там. Непокътнати. Очевидно не бяха търсили пари. Търсили са документите. Бележника. Договора. Но те бяха на сигурно място, в сейфа на кантората на Михаела.
На масата в хола имаше бележка. Една-единствена дума, изрязана от вестник.
„МЪЛЧИ“
Това вече не беше предупреждение. Беше директна заплаха. Сянката от миналото се беше протегнала и ме беше докоснала. И аз знаех, че няма да се спре, докато не ме накара да изчезна.
Глава 6: Сблъсъкът
Предупреждението беше недвусмислено. Те знаеха за мен. Знаеха, че ровя. И искаха да спра. Страхът беше леден и остър, но примесен с него имаше и гняв. Гняв, че се опитват да ме сплашат, да ме накарат да се скрия като мишка. Те бяха съсипали живота на майка ми, бяха превърнали Стоян в доживотен длъжник и бяха откраднали моя собствен баща от мен. Нямаше да им позволя да ми отнемат и правото да знам истината.
– Не можем да продължаваме така. – казах на Михаела по телефона веднага след като открих апартамента си разбит. – Не можем да чакаме те да направят следващия ход. Трябва да ги изпреварим.
– Какво предлагаш? Да отидеш в полицията? Нямаме никакви доказателства. Ще кажат, че е обикновен обир.
– Не. Предлагам да отида директно при източника. При Виктор.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Сашо, това е лудост. Този човек е опасен. Заобиколен е от охрана. Няма да те допуснат и на километър от него.
– Ще намеря начин. Той трябва да ме види. Трябва да разбере, че не съм просто някаква анонимна заплаха. Аз съм синът му. Искам да го погледна в очите и да го накарам да ми отговори на въпросите.
– Ами ако нареди да те… премахнат?
– Няма. – казах с увереност, която самият аз не усещах. – Ако искаха да ме убият, щяха да го направят снощи. Те искат да ме сплашат, да ме накарат да мълча. Това означава, че имам някаква власт. Документите, които имаме. Те са моята разменна монета.
Михаела не беше съгласна, но не можа да ме разубеди. Прекарахме следващите два дни в проучване на навиците на Виктор. Беше почти невъзможно. Той не се появяваше на публични места. Движеше се между дома си и офиса си в брониран автомобил. Но Михаела откри нещо. Веднъж месечно, винаги в една и съща сряда, той посещаваше частен клуб за бизнесмени в центъра на града. Място с непробиваема охрана и строг контрол на достъпа.
Нямахме как да вляза вътре. Но можех да го причакам отвън.
В уречения ден стоях от другата страна на улицата, срещу входа на клуба. Валеше ситен, студен дъжд. Чувствах се като герой от шпионски филм. Бях нервен, но и решен. След около час чакане, пред входа спря черен, лъскав седан. От него слязоха двама охранители, огледаха се внимателно, и едва тогава отвориха задната врата.
От колата слезе висок, елегантно облечен мъж в скъпо палто. Косата му беше прошарена, но стойката му беше изправена и властна. Беше той. Виктор. Изглеждаше точно като на старата снимка, само че по-възрастен и по-суров.
Това беше моят момент. Преди охранителите да успеят да реагират, аз пресякох улицата и застанах на пътя му.
– Викторе! – извиках аз.
Той спря и ме погледна. За част от секундата в очите му видях нещо – изненада, може би дори шок. Той ме разпозна. Но веднага след това лицето му се превърна в ледена маска.
Охранителите се хвърлиха към мен.
– Стой! Не мърдай!
– Чакайте. – каза Виктор с тих, но властен глас. Гардовете замръзнаха на място. Той направи няколко крачки към мен. Дъждът се стичаше по лицето ми, но аз не го усещах. Гледах право в неговите очи. Същите като моите.
– Кой си ти? – попита той, макар и двамата да знаехме отговора.
– Знаеш кой съм. – отвърнах аз. – Аз съм причината апартаментът ми да бъде разбит преди две нощи.
Лицето му не трепна.
– Не знам за какво говориш. Махни се от пътя ми.
– Няма да се махна, докато не поговорим. Дължиш ми го. Дължиш ми трийсет години отговори.
Той ме огледа от глава до пети. В погледа му имаше смесица от презрение и… нещо друго. Любопитство?
– Ти си допуснал голяма грешка, момче. Ровиш се в неща, които не разбираш.
– О, мисля, че разбирам много добре. Разбирам за един договор, за един дълг и за един добър човек на име Стоян, който плащаше за твоите грехове през целия си живот.
При споменаването на името на Стоян, нещо в него трепна. Една почти незабележима мускулна контракция на челюстта му.
– И какво искаш? Пари? Това ли е? Кажи си цената и изчезни.
Думите му ме удариха като плесница. Той си мислеше, че съм просто поредният изнудвач.
– Не искам парите ти! – почти изкрещях аз. – Искам истината! Искам да знам защо!
Той се огледа. Няколко минувачи се бяха спрели и гледаха сцената с интерес.
– Не тук. – каза той тихо. – Качи се в колата.
Охранителите ме погледнаха въпросително, той им кимна. Един от тях ми отвори вратата. Колебаех се. Да се кача в колата с него беше огромен риск. Можеха да ме откарат някъде и просто да изчезна. Но това беше единственият ми шанс. Качих се.
Вътрешността на колата беше луксозна. Миришеше на кожа и скъп парфюм. Виктор седна до мен. Колата потегли плавно.
– Глупаво беше да идваш тук. – каза той, без да ме гледа. – Изложи и себе си, и мен на показ.
– Нямах голям избор, след като хората ти преобърнаха дома ми.
– Не са мои хора. – отвърна той студено.
– А чии са? На „Сенките“?
Той рязко се обърна към мен. В очите му за пръв път видях страх.
– Откъде знаеш това име?
– Майка ми ми каза.
Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си. Сякаш за миг маската на безскрупулен бизнесмен падна и видях един уморен, преследван човек.
– Слушай ме внимателно, защото няма да го повтарям. Да, аз съм твой баща. И да, направих ужасни неща в миналото. Неща, с които не се гордея. Но всичко, което направих, го направих, за да спася теб и майка ти. Сделката със Стоян беше единственият изход.
– Да ме спасиш, като ме продадеш?
– Не съм те продал! Осигурих ти живот! Живот, който нямаше да имаш, ако беше останал с мен. Те щяха да ни намерят. Щяха да ни убият. Мислиш ли, че ми е било лесно да се откажа от собствения си син?
Гласът му беше дрезгав от емоция. За пръв път чувах нещо различно от ледена студенина.
– Защо не се свърза с мен? През всичките тези години?
– Защото бях наблюдаван. Всеки мой ход, всяко мое обаждане. Те никога не ме изпуснаха от поглед. Дългът може и да беше платен от Стоян, но те държаха компромат за мен. Досие с всичките ми прегрешения. Ако се бях опитал да се доближа до теб, щяха да го използват. Щяха да съсипят не само мен, но и новото ми семейство. И щяха да стигнат до теб.
– Кои са те?
Той поклати глава.
– Не мога да ти кажа. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Сега, след като си се появил, ти си ги активирал отново. Обирът в апартамента ти не е мое дело. Това са те. Предупреждават те. И мен също. Казват ми да си реша проблема.
– Аз съм проблемът?
– Да. – каза той безмилостно. – Ти си проблем, който трябва да бъде решен. Имам предложение за теб. Ще ти дам голяма сума пари. Достатъчно, за да започнеш нов живот някъде далеч. В чужбина. Ще ти уредя документите, всичко. В замяна, ти изчезваш. Забравяш, че съществувам. Забравяш за Стоян, за миналото, за всичко. Унищожаваш всички документи, които имаш.
Той предлагаше да ме купи. Да ме изпрати в изгнание, точно както беше направил преди трийсет години.
– А ако откажа?
Погледът му стана леден като стомана.
– Тогава не мога да гарантирам за безопасността ти. Нито за тази на майка ти. Те не се шегуват. Ако решат, че си заплаха, ще те елиминират. И аз няма да мога да направя нищо, за да ги спра. Това е единственият ти шанс. Помисли добре.
Колата спря на едно кръстовище.
– Слизай. – нареди той. – Ще ти дам два дни да решиш. Мой човек ще се свърже с теб.
Слязох от колата и тя веднага потегли с мръсна газ. Останах сам на улицата, в дъжда, с ултиматум, който тежеше като смъртна присъда. Сблъсъкът беше приключил, но войната тепърва започваше. И аз трябваше да реша на чия страна да застана – на страната на страха или на страната на истината.
Глава 7: Заплахата
Ултиматумът на Виктор ме остави разтърсен. Два дни. Имах два дни да реша дали да приема парите му и да избягам, или да остана и да се изправя срещу невидима заплаха, която дори той, с цялата си власт, не можеше да контролира.
Прибрах се в разхвърляния си апартамент. Гледката на хаоса беше като отражение на вътрешното ми състояние. Чувствах се като в капан. От една страна беше примамливото предложение за бягство – нов живот, далеч от всичко това, без дългове и тревоги. Но от друга страна, това означаваше да предам паметта на Стоян. Да оставя престъпниците да победят. Да живея до края на дните си като страхливец.
Обадих се на Михаела и ѝ разказах всичко.
– Знаех си, че ще се опита да те купи. – каза тя. – Това е начинът, по който тези хора решават проблемите си. Но заплахата… тя е реална, Сашо. Не я подценявай.
– Знам. Видях го в очите му. Той наистина се страхува от тях.
– Какво ще правиш?
– Не знам. – признах си аз. – Част от мен иска просто да избяга. Но другата част… не може.
– Тогава трябва да намерим начин да се защитим. И да ги ударим първи. – каза тя с решителност в гласа, която ми вдъхна кураж. – Виктор спомена досие. Компромат, с който го държат. Ако успеем да се доберем до него, ще обърнем играта. Ние ще бъдем тези, които държат козовете.
Идеята беше добра, но изглеждаше невъзможна. Как да намерим нещо, което дори Виктор не е успял да си върне през всичките тези години?
На следващия ден се случи нещо неочаквано. Получих обаждане от скрит номер.
– Александър? – попита непознат мъжки глас. Беше плътен и спокоен, но в него имаше нещо зловещо.
– Кой се обажда?
– Името ми е Димо. И мисля, че имаме общи интереси. И общи врагове.
– Не знам за какво говорите.
– О, знаеш много добре. Знам за срещата ти с Виктор. Знам и за предложението му. Не го приемай. Той те лъже. Няма да те остави да си тръгнеш жив. Ти знаеш твърде много.
Кръвта в жилите ми замръзна. Кой беше този човек? Как знаеше всичко това?
– Какво искате?
– Да ти помогна. И ти да ми помогнеш. Виктор не е единственият, който иска да се отърве от „Сенките“. Аз също имам сметки за уреждане с тях. И с Виктор. Той ми отне много. Време е да си плати.
– Не ви вярвам.
– Не е нужно да ми вярваш. Просто ме чуй. Знам къде е досието. И знам как можем да го вземем. Но ми трябва твоята помощ.
– Моята помощ? Аз съм никой.
– Ти не си никой. Ти си синът му. Това те прави ценен. И уязвим. Те ще те използват, за да го контролират. Аз ти предлагам да обърнем нещата. Срещни се с мен. Сам. Тази вечер, в полунощ, на последния етаж на паркинга на големия мол.
И затвори.
Разказах на Михаела за обаждането.
– Не отивай! – почти извика тя. – Това е капан! Очевидно е! Този Димо е или от хората на Виктор, които те тестват, или е от „Сенките“!
– Ами ако не е? Ами ако наистина е враг на Виктор и може да ни помогне? Това може да е единственият ни шанс.
– Прекалено е рисковано, Сашо!
– Всичко е рисковано! Да седя и да чакам също е рисковано! Ще отида. Но ще взема предпазни мерки.
Остатъка от деня прекарах в подготовка. Купих си телефон с предплатена карта, за да не могат да проследят моя. Михаела ми даде малък диктофон с формата на химикалка. „Запиши всичко“, каза ми тя. Уговорихме се, че тя ще ме чака в едно кафене наблизо. Ако не ѝ се обадя до един часа, трябваше да се обади в полицията. Беше слаб план, но беше по-добре от нищо.
В полунощ бях на покрива на паркинга. Мястото беше пусто и зловещо осветено от няколко лампи. Вятърът виеше между бетонните колони. Чувствах се като главен герой в криминален филм, само че тук всичко беше истинско.
Точно в полунощ от асансьора излезе мъж. Беше на около петдесет, с добре ушито палто и самоуверена походка. Лицето му беше белязано от времето, а в очите му имаше студена пресметливост.
– Александър. Радвам се, че дойде. Аз съм Димо.
– Кой сте вие? – попитах, като се стараех гласът ми да не трепери.
– Някога бях бизнес партньор на баща ти. Най-добрият му приятел, също като твоя втори баща Стоян. Тримата бяхме неразделни. Докато Виктор не реши да ни предаде, за да спаси собствената си кожа.
– Какво искате да кажете?
– Когато сделката с приватизацията се обърка, някой трябваше да поеме вината. Виктор избра мен. Скрои ми капан, натопи ме и аз влязох в затвора. Прекарах десет години там заради него. Докато той градеше империята си върху руините на моя живот.
Историята звучеше правдоподобно. Обясняваше омразата му.
– Съжалявам. Но това какво общо има с мен?
– Ти си моето оръжие за отмъщение. – каза той с ледена усмивка. – Досието, за което говорим, не съдържа компромати само срещу Виктор. Съдържа информация за цялата мрежа на „Сенките“. Кой кой е, какви са схемите им, къде си държат парите. Това е тяхната ахилесова пета. И се пази на едно-единствено място – в сейф в офиса на личния адвокат на главатаря им.
– И вие очаквате аз да вляза там и да го открадна?
– Не точно. Офисът е непревземаем. Но веднъж годишно, досието се мести на друго, тайно място. По време на този трансфер, то е уязвимо. Аз знам кога и как ще стане. Но ми трябва човек отвътре. Човек, който може да се доближи до Виктор.
– Аз? Но той ме отбягва.
– Скоро няма да е така. „Сенките“ ще го притиснат да се срещне с теб отново, да те „убеди“ да приемеш предложението му. Когато това стане, ти трябва да му подхвърлиш едно устройство. Малък проследяващ чип. Аз ще ти го дам. Оттам поемам аз.
Планът беше дързък и изключително опасен.
– И защо да ви вярвам? Какво печеля аз?
– Аз ще унищожа „Сенките“. Ти ще получиш свободата си. И достъп до баща си, без никой да ви заплашва. А като бонус… ще ти дам половината от това, което намеря в сметките им. Повярвай ми, това ще направи парите, които Виктор ти предлага, да изглеждат като джобни.
Предложението беше изкусително. Отмъщение, свобода и богатство. Но инстинктът ми крещеше, че този човек е също толкова опасен, колкото и останалите. Играеше двойна игра.
– Трябва да си помисля.
– Нямаш много време. Трансферът е след три дни. – той ми подаде малка визитка. – Когато решиш, обади ми се на този номер. Но не се бави. Защото ако откажеш, ще трябва да намеря друг начин. И тогава ти ще се превърнеш от съюзник в пречка. А аз не обичам пречките.
Той се обърна и си тръгна така, както се беше появил – безшумно и заплашително. Останах сам на покрива, стиснал визитката в ръка. Вече не бях просто пионка в чужда игра. Бях се превърнал в ключова фигура. И всеки мой следващ ход можеше да бъде последен. Трябваше да избирам между двама дяволи – Виктор и Димо. Или да намеря трети път, който обаче все още не виждах. Напрежението беше достигнало точката си на кипене.
Глава 8: Изповедта на Дарина
Върнах се при Михаела, объркан и разтревожен. Предадох ѝ целия разговор с Димо, който бях записал. Тя го изслуша с напрегнато изражение.
– Този човек е изпечен манипулатор. – каза тя, когато записът свърши. – Разказва ти сърцераздирателна история за предателство, предлага ти отмъщение и пари… класически похват. Не му вярвам и на една дума.
– Но историята му звучи достоверно. Съвпада с това, което ти откри за разследването.
– Може би. Но това не го прави светец. Той иска да те използва като примамка. Да те хвърли на вълците, докато той обере плячката. Ако нещо се обърка, ти ще си този, който ще опере пешкира.
– Значи трябва да откажа? Да се доверя на Виктор?
– Не. Не трябва да се доверяваш на никого от тях. Трябва да използваме ситуацията в наша полза. Димо ни даде ценна информация – че досието съществува и че скоро ще бъде преместено. Това е нашият прозорец от възможности.
– Но как да го използваме, без да играем по неговата свирка?
– Трябва да разберем кой е той всъщност. Ще проверя миналото му, ще видя дали наистина е лежал в затвора, за какво е бил осъден. Трябва да знаем с кого си имаме работа.
Докато Михаела се зае да рови в миналото на Димо, аз реших, че е време за още един труден разговор. Срещата с Виктор и появата на Димо ми показаха, че историята е много по-мрачна, отколкото дори майка ми си представяше. Може би тя знаеше повече, отколкото беше признала. Може би от страх беше премълчала ключови детайли.
Отново пътувах до родния си град. Този път я заварих да ме чака. Сякаш знаеше, че ще дойда. Изглеждаше състарена и измъчена.
– Знам за срещата ти с Виктор. – каза тя, преди да успея да кажа и дума. – Обади ми се.
– Какво ти каза? – попитах изненадано.
– Молеше ме да те убедя да приемеш предложението му. Да заминеш. Каза, че животът ти е в опасност. Че „Сенките“ са се раздвижили.
– А ти какво мислиш, мамо? Трябва ли да избягам?
Тя ме погледна с очи, пълни с болка и вина.
– Аз избягах веднъж, Сашо. Избягах от любовта си, от истината… и прекарах целия си живот в страх. Не искам това за теб. Но и не искам да те загубя.
Тя се разплака. Седнах до нея и я прегърнах. За пръв път от много години. Стената между нас, изградена от тайни и недоизказани упреци, започна да се руши.
– Разкажи ми всичко, мамо. От самото начало. Без да спестяваш нищо. Трябва да знам.
И тя започна да разказва. Но този път историята беше различна. По-пълна, по-честна.
Разказа ми как се е запознала с Виктор. Бил е харизматичен, дързък, мечтаел е за големи неща. Стоян и Димо са били най-близките му приятели. Тримата са били като мускетари – започнали са малък бизнес заедно, от нулата. Но Виктор е бил най-амбициозен. Той е искал да расте бързо. И тогава се е свързал с „грешните хора“. „Сенките“ не са били просто лихвари. Били са мощна, сенчеста структура, която е контролирала голяма част от бизнеса в онези години. Предложили са му бързи пари и протекция, а в замяна той е трябвало да изпълнява услуги за тях – да пере пари през фирмата им, да участва в схеми за източване на държавни предприятия.
– Отначало всичко беше наред. – продължи тя с треперещ глас. – Парите валяха. Но постепенно те го поглъщаха. Искаха все повече и повече. Той се превърна в техен затворник. Димо беше против. Караха се постоянно. Димо искаше да се оттеглят, да се върнат към легалния бизнес. А Стоян… той беше лоялен. Опитваше се да балансира между двамата, да ги помири.
Една от схемите обаче се провалила. Държавата започнала разследване. „Сенките“ наредили на Виктор да намери изкупителна жертва. Той е трябвало да избира – или да натопи един от най-добрите си приятели, или те щели да ги унищожат и тримата. И тогава Виктор, притиснат до стената, е избрал.
– Той избра Димо. – прошепнах аз.
Тя кимна, а сълзите се стичаха по бузите ѝ.
– Скрои му капан. И Димо влезе в затвора. Стоян беше съсипан. Той не можа да повярва, че Виктор е способен на такова предателство. Искаше да отиде в полицията, да разкаже всичко. Но тогава аз разбрах, че съм бременна. И „Сенките“ поставиха ултиматум на Виктор – или ще ги накара да мълчат, или ще ни убият.
И тогава се е родил чудовищният план. Виктор е изчезнал. А Стоян, разкъсван от вина за съдбата на Димо и от любов към приятеля си, е направил немислимото. Поел е ангажимента да ме отгледа и да плаща дълга към „Сенките“, който всъщност е бил цената на мълчанието му.
– Той не е поел дълг, нали? – попитах аз, а истината започна да се оформя в съзнанието ми с ужасяваща яснота. – Парите, които е превеждал всеки месец… не са били за „Сенките“.
Тя поклати глава.
– Били са за семейството на Димо. За жена му и малката му дъщеря. Стоян се е чувствал отговорен за тях. Това е било неговото покаяние. Да се грижи за семейството на човека, когото не е успял да защити от предателството на най-добрия им приятел.
Всичко си дойде на мястото. Героизмът на Стоян придоби ново, още по-дълбоко измерение. Предателството на Виктор. И омразата на Димо. Тя не беше само заради затвора. Беше заради разбития му живот, заради унищоженото му приятелство.
– Значи Димо не работи срещу „Сенките“. – казах аз. – Той работи срещу Виктор. Иска да го съсипе, да му отнеме всичко, точно както Виктор е отнел всичко от него. А досието… то е просто средство за постигане на тази цел.
– Боже мой, Сашо, в какво си се забъркал… – проплака майка ми.
– В истината, мамо. – отвърнах аз. – В истината, която всички вие сте крили толкова дълго.
Вече знаех какво трябва да направя. Нямаше да бъда оръжие в ръцете на Димо. Нямаше и да бягам, както искаше Виктор. Щях да намеря свой собствен път. Щях да взема това досие. Но не за да го дам на Димо, нито за да изнудвам Виктор. А за да го унищожа. За да освободя всички от призраците на миналото. За да сложа край на тази история веднъж завинаги.
В този момент осъзнах, че вече не го правя само заради себе си или заради Стоян. Правех го и за Димо, и за Виктор, и за майка ми. За всички онези, чиито животи са били отровени от една грешка, направена преди толкова много години. Това беше моето наследство. Не парите или властта. А шансът да поправя счупеното. Дори ако това означаваше да се изправя сам срещу всички тях.
Глава 9: Двойна игра
Върнах се в града с ясното съзнание, че съм навлязъл в минно поле, където всяка стъпка може да е фатална. Вече не бях просто търсач на истината, а активен играч в една опасна игра, в която залозите бяха животът и смъртта. Споделих с Михаела всичко, което бях научил от майка ми.
– Значи хипотезата ми беше вярна. – каза тя, след като ме изслуша. – Димо не е борец за справедливост. Той е отмъстител. И е също толкова безскрупулен, колкото и Виктор. Ти си застанал между двама титани, които се мразят.
– Знам. И затова не мога да заема страна. Трябва да играя своя собствена игра.
– Каква е тя?
– Ще се съглася да помогна на Димо. – казах аз, а тя ме погледна шокирано. – Ще му кажа, че съм с него. Ще взема проследяващото устройство и ще се опитам да го сложа на Виктор. Но това ще бъде само театър.
– Театър, който може да ти струва живота! Какво целиш с това?
– Целя да спечеля доверието на Димо. И да спечеля време. Той знае кога и къде ще бъде преместено досието. Това е информацията, която ни трябва. Докато той си мисли, че работя за него, ние ще изготвим наш собствен план как да се доберем до досието преди него.
– Двойна игра. – промълви Михаела. – Опасно е, Сашо. Много е опасно. Един грешен ход и ще те смачкат и от двете страни.
– Това е единственият ни ход. – отвърнах твърдо. – Не можем да седим и да чакаме.
Обадих се на Димо. Казах му, че съм съгласен. Той изрази задоволство, но гласът му беше все така студен и пресметлив. Уговорихме се да се срещнем, за да ми даде устройството. Срещата беше на безлюдна индустриална уличка. Той пристигна с различна кола. Подаде ми малка, черна кутийка.
– Това е. – каза той. – Колкото по-близо до тялото му го сложиш, толкова по-добре. В джоба на сакото е идеално. Виктор ще се свърже с теб скоро. „Сенките“ вече го притискат. Бъди готов. И не забравяй, Александър, аз съм единственият ти приятел в тази история. Не ме предавай.
Заплахата в последните му думи беше повече от ясна.
Точно както Димо беше предсказал, на следващия ден получих обаждане. Беше от асистентката на Виктор. Настояваше за спешна среща, още същата вечер. Мястото беше неутрално – ВИП сепаре в луксозен ресторант, който очевидно беше собственост на Виктор или на някой от неговите партньори.
Преди срещата се видях с Михаела.
– Време е за второ действие. – казах аз.
Тя беше притеснена, но ми подаде малък предмет. Беше идентичен на този, който Димо ми беше дал.
– Това е реплика. – обясни тя. – Не работи. Ще дадем на Димо фалшив сигнал. Истинското устройство ще задържим. Трябва да намерим начин да го сложим на човека, който реално пренася досието, а не на Виктор.
– Но ние не знаем кой е той.
– Затова трябва да импровизираш. Наблюдавай. Слушай. Може би Виктор ще изпусне нещо. Всяка дума е важна.
Пристигнах в ресторанта. Отведоха ме в дискретно сепаре в дъното. Виктор вече беше там. Изглеждаше напрегнат и изтощен.
– Радвам се, че дойде. – каза той. – Времето ни изтича. Реши ли?
– Все още не. – отговорих аз, опитвайки се да изглеждам спокоен. – Имам още въпроси.
– Няма време за въпроси! Те искат отговор! Искат да знаят, че проблемът е решен!
– Аз не съм проблем! Аз съм ти син! – повиших тон аз.
Той ме погледна и в очите му видях болка.
– Да, син си ми. И точно затова трябва да изчезнеш. За да оцелееш. Слушай, ще увелича офертата. Двойно. Само кажи „да“ и утре сутринта ще си в самолета.
Той беше отчаян. И това ми даде предимство.
– Искам да знам кога. Кога ще съм в безопасност? Кога ще спрат да ме търсят?
– Когато си далеч. И когато те получат това, което искат.
– А какво искат те?
Той се поколеба. Огледа се, сякаш стените имаха уши. Наведе се напред и прошепна.
– Искат гаранция. Искат досието. То е моята застраховка „живот“. Докато е в мен, те не могат да ме унищожат напълно. Но сега, заради теб, ме карат да им го предам. Утре вечер. Моят адвокат ще го предаде на техния човек. Това е цената на твоето спасение.
Бинго. Информацията, от която се нуждаехме.
– Добре. – казах аз, преструвайки се, че обмислям. – Приемам.
В очите му се четеше огромно облекчение.
– Добре. Добре, момче. Вземаш правилното решение.
В този момент реших да рискувам. Трябваше да му подхвърля устройството. Докато той говореше развълнувано за плановете за моето заминаване, аз се престорих, че изпускам салфетката си. Когато се наведох да я взема, незабелязано пуснах фалшивия чип в страничния джоб на сакото му, което беше преметнато на стола до него. Сърцето ми биеше лудо.
– Ще се видим утре на летището. – каза той, когато се изправихме да си тръгваме.
– Не. – отвърнах аз. – Няма да дойда на летището. Искам парите в брой. И ще си тръгна сам. Не ти вярвам.
Той ме изгледа изненадано, но после кимна.
– Както искаш. Ще бъдат доставени утре сутрин.
Излязох от ресторанта с чувството, че току-що съм минал по въже над пропаст. Веднага се обадих на Димо.
– Готово е. Устройството е в него.
– Отлична работа, Александър. – каза той. – Знаех, че мога да разчитам на теб. Сега се скрий и чакай. Аз ще се погрижа за останалото.
Прекъснах връзката. Първата част от плана беше успешна. Димо вече следеше Виктор, мислейки, че той ще го отведе до досието. Но ние знаехме, че истинската цел е адвокатът на Виктор.
Оставаше по-трудната част. Трябваше да разберем кой е този адвокат, къде ще се състои срещата и как да се доберем до досието преди хората на Димо и преди „Сенките“. Имахме по-малко от двайсет и четири часа. Надпреварата с времето беше започнала. И всяка секунда беше от значение.
Глава 10: Съдебната битка
Информацията, че адвокатът на Виктор ще предава досието, беше златна мина. Но името му все още беше неизвестно.
– Трябва да го открием, и то бързо. – каза Михаела, докато крачеше из офиса си. – Виктор има десетки адвокати, които работят за корпорацията му. Но личният му адвокат, този, на когото би поверил такава тайна, трябва да е само един. Човек от най-близкото му обкръжение.
Тя седна пред компютъра си и започна да работи трескаво. Ровеше се в публични регистри, фирмени документи, стари съдебни дела. Аз стоях до нея, чувствайки се безпомощен. Моята роля в тази част от играта беше приключила. Сега всичко зависеше от нейните умения.
Часовете минаваха. Напрежението в стаята беше почти физическо. Навън вече се съмваше, когато тя изведнъж възкликна:
– Намерих го!
Скочих от стола.
– Кой е?
– Името му е Симеон. Стар приятел на Виктор, още от университета. Бил е свидетел на брака му. Не работи за корпорацията, има собствена, малка кантора. Дискретен, почти невидим. Идеален за такава роля.
– Къде е кантората му?
– В една стара сграда в центъра. Но не мисля, че срещата ще е там. Твърде очевидно е. Виктор каза „ще го предаде на техния човек“. Това звучи като размяна на неутрална територия.
– Но къде?
– Нека помислим логично. – каза тя. – Трябва да е място с много хора, за да не бият на очи, но и с възможност за дискретно предаване. Гара? Летище? Голям търговски център?
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Отворих го. Съдържаше само един адрес и един час – 19:00 ч. Нямаше други думи.
– Това трябва да е от Виктор. – казах аз. – Мястото, където трябва да ми предадат парите.
Михаела написа адреса в навигацията.
– Централна автогара. Гардероб за багаж. – прочете тя. – Това е! Не е заради парите. Това е мястото на размяната! Той ти дава адреса, за да те държи далеч оттам, но всъщност ни е дал точно това, което ни трябва!
Планът ни започна да се оформя. Димо следеше Виктор, който умишлено щеше да се движи из града, за да го разсейва. Истинското действие щеше да се разиграе на автогарата. Трябваше да бъдем там. Да намерим адвоката Симеон, да го проследим и в подходящия момент да вземем досието.
– Но как ще го познаем? – попитах аз. – Нямаме негова снимка.
– Аз ще се погрижа за това. – отвърна Михаела. – Имам идея.
Привечер автогарата гъмжеше от хора. Шум, хаос, забързани пътници. Идеалното прикритие. С Михаела бяхме там час по-рано. Тя беше облечена небрежно, с шапка и слънчеви очила, а аз се стараех да стоя встрани от камерите.
– Какъв е планът? – прошепнах аз.
– Ще предизвикаме малък инцидент. – каза тя с лукава усмивка. – Нещо, което да изисква намесата на охраната и проверката на документи на всички в района. Включително и на нашия човек. Аз имам приятел, който работи в охранителната фирма на автогарата. Той ще ми предаде информацията.
Планът беше гениален в своята простота. Михаела се отдалечи и проведе кратък разговор по телефона. Няколко минути по-късно, близо до гардероба за багаж, двама мъже се сдърпаха шумно за един куфар. Скандалът бързо ескалира и се наложи намесата на трима охранители. Те започнаха да проверяват документите на всички в непосредствена близост, уж като свидетели.
Аз наблюдавах от разстояние. Видях един възрастен, елегантен мъж с кожено куфарче, който видимо се изнерви от проверката. Той се опита да се измъкне, но охраната го спря. Това трябваше да е Симеон. След няколко минути телефонът на Михаела иззвъня. Тя вдигна, изслуша и затвори.
– Това е той. – каза тя. – Сив костюм, кожено куфарче. Сега чака до касите. Трябва да го проследим.
Разделихме се, за да не привличаме внимание. Аз го следях от едната страна, тя от другата. Симеон беше нервен. Постоянно се оглеждаше. Очевидно не му беше приятно да изпълнява тази роля. Той отиде до гардероба, остави куфарчето си в една от клетките, заключи я и взе ключа. След това отиде в кафенето и седна на една маса, поръчвайки си кафе.
– Той чака. – прошепнах в телефона на Михаела. – Чака човека на „Сенките“.
– Трябва да действаме, преди той да се появи. Трябва да вземем този ключ.
Но как? Да го нападнем и да му го отнемем беше твърде рисковано. Автогарата беше пълна с камери и охрана.
И тогава видях нещо. Докато Симеон разсеяно разбъркваше кафето си, той остави ключа на масата, точно до захарницата. Това беше нашият шанс.
– Разсей го. – казах на Михаела.
Тя разбра веднага. Тръгна уверено към масата му и се „спъна“, разливайки чаша вода върху него.
– О, Боже мой, колко съжалявам! – извика тя, докато той скочи на крака, целият мокър. – Позволете да ви помогна!
Докато тя го забърсваше със салфетки и му се извиняваше, аз се приближих до масата от другата страна, преструвайки се, че търся някого. С бързо, отработено движение, грабнах ключа и го пуснах в джоба си, заменяйки го с друг, подобен ключ, който носех със себе си. Цялата операция отне не повече от три секунди.
Отдалечих се бързо. Михаела продължи да се извинява още малко и също си тръгна. Срещнахме се пред входа. Сърцата ни биеха до пръсване.
– Имаш ли го? – попита тя задъхано.
– Имам го. – отвърнах аз, показвайки ѝ ключа.
В този момент видяхме как към кафенето се приближава едър, мрачен мъж. Той седна на масата на Симеон. Размяната щеше да се състои. Адвокатът, без да подозира нищо, бръкна в джоба си, извади фалшивия ключ и го подаде на мъжа. Той от своя страна му подаде плик. Сделката беше приключила.
Ние не чакахме повече. Отидохме до гардероба, отключихме клетката и взехме куфарчето. Вътре, прилежно подредени, бяха десетки папки. Досието. Имахме го.
Но в момента, в който излязохме от автогарата, телефонът ми иззвъня. Беше Димо. Гласът му беше ледено спокоен, но под повърхността се усещаше кипяща ярост.
– Много хитро, Александър. Много хитро. Да ме пратиш да следя примамката, докато ти взимаш наградата. Признавам, подценил съм те.
Стомахът ми се сви. Разбрал е.
– Не знам за какво говориш.
– О, знаеш. Но това няма значение. Играта се промени. Сега досието е при теб. А аз имам нещо, което ти искаш. Нещо много по-ценно.
В слушалката се чу женски вик. Беше гласът на майка ми.
– Пуснете ме! Сашо, помогни ми!
– Майка ти е при мен. – каза Димо. – Идва на гости. И ако искаш да я видиш отново жива, ще ми донесеш това куфарче. Ще ти изпратя адреса. Идвай сам. И без номера, защото следващия път няма да ти се обадят от моргата, а ще трябва да разпознаваш части от тялото ѝ.
Връзката прекъсна. Светът ми се срина. Бях спечелил битката, но бях на път да загубя войната. Съдебната битка за миналото беше приключила, но сега започваше една много по-страшна битка – битката за живота на майка ми. И аз бях готов да платя всяка цена, за да я спечеля.
Глава 11: Цената на истината
Паниката ме връхлетя като леден ураган. Димо държеше майка ми. Беше предвидил всеки мой ход. Беше ме оставил да си мисля, че печеля, само за да затегне примката около врата ми в последния момент.
– Какво ще правим? – попитах Михаела, а гласът ми трепереше. – Трябва да ѝ помогна!
– Успокой се, Сашо! Паниката няма да ни помогне. – каза тя, хващайки ме за ръката. Погледът ѝ беше твърд и концентриран. – Той иска размяна. Това е добре. Означава, че тя е все още жива и му трябва като залог.
– Но аз не мога да му дам досието! Ако го получи, той ще унищожи Виктор и ще стане по-силен от „Сенките“!
– Няма да му го даваме. Ще го използваме, за да я спасим. Но няма да отидеш сам. Това е самоубийство. Трябва да се обадим в полицията.
– Не! – прекъснах я аз. – Не можем да замесваме полицията! Тези хора имат връзки навсякъде. Димо ще разбере и ще я убие. Освен това, в това досие има неща, които ще вкарат и баща ми в затвора. Не мога да го направя.
Михаела ме погледна, осъзнавайки дилемата, пред която бях изправен. Да спася майка си, рискувайки да засиля един престъпник, или да предам баща си, когото току-що бях намерил.
– Тогава остава само един човек, към когото можем да се обърнем за помощ. – каза тя бавно.
– Кой?
– Виктор.
Идеята ми се стори абсурдна. Да търся помощ от човека, който ме беше отхвърлил два пъти?
– Той няма да ми помогне. Той искаше да изчезна.
– Той искаше да те защити. А сега жената, която някога е обичал, е в опасност. И то заради неговото минало. Той е длъжен да помогне. Освен това, Димо е и негов враг. Имат обща цел.
Тя беше права. Колкото и да не ми се искаше да го призная, Виктор беше единственият, който разполагаше с ресурсите – хора, пари, информация – за да се изправи срещу Димо.
Намерих визитката, която асистентката му ми беше дала. Обадих се. Отначало тя се опита да ме отпрати, но аз настоях.
– Кажете му, че Димо е отвлякъл майка ми. И че аз имам досието.
След по-малко от минута Виктор беше на телефона. Гласът му беше напрегнат.
– Вярно ли е?
– Да. – отвърнах аз. – Иска размяна. Досието срещу нейния живот.
Настъпи дълго мълчание. Можех да го чуя как диша тежко.
– Къде си? – попита той накрая.
Дадох му адреса на офиса на Михаела.
– Не мърдай оттам. Идвам.
След половин час два черни джипа спряха пред сградата. Виктор влезе, последван от двама охранители. Лицето му беше мрачно като буреносен облак. Той огледа офиса, мен, Михаела, и накрая погледът му се спря на куфарчето на масата.
– Значи това е. – каза той. – Нещото, което съсипа живота на всички ни.
– Димо ще я убие, ако не му го дам. – казах аз.
– Знам. – отвърна той. – Този човек е способен на всичко. Години наред е чакал своя шанс за отмъщение. Аз го създадох. Аз го превърнах в чудовище.
Той се обърна към мен. В очите му вече нямаше студенина, а само умора и съжаление.
– Съжалявам, Александър. За всичко. Не трябваше да те замесвам в това. Трябваше да намеря друг начин.
– Сега не е време за съжаления. – прекъснах го аз. – Трябва да я спасим.
– Ще я спасим. – каза той с новопридобита решителност. – Димо е умен, но и арогантен. Мисли си, че е спечелил. Ще използваме това срещу него.
За пръв път работехме заедно. Баща и син, обединени от обща заплаха. Планът се роди в движение, смесица от правните познания на Михаела, ресурсите на Виктор и моята отчаяна смелост.
Първо, Михаела направи копия на най-важните документи от досието. Тези, които доказваха финансовите престъпления на Димо и връзките му с други криминални фигури, които не бяха част от „Сенките“. Това беше нашата застраховка.
Второ, Виктор използва своите контакти, за да установи точното място, където Димо държеше майка ми. Оказа се изоставен склад в индустриалната зона – мястото, където се бяхме срещнали за пръв път.
Трето, аз трябваше да отида на размяната. Но нямаше да бъда сам. Хората на Виктор щяха да са разположени наоколо, готови да се намесят при мой сигнал.
Цената на истината се оказваше непосилно висока. Докато се подготвяхме, осъзнах, че каквото и да станеше, никой от нас нямаше да излезе невредим от тази история. Бях разкрил тайните на миналото, но с това бях отприщил демони, които сега заплашваха да погълнат настоящето.
В уречения час бях пред склада. Стисках куфарчето. Вътре не беше досието, а само купчина празни листи. Истинските документи бяха на сигурно място. Чувствах се едновременно ужасен и странно спокоен. Знаех, че това е финалната битка.
Голямата метална врата се отвори със скърцане. Димо стоеше вътре, ухилен триумфално. Зад него, вързана за един стол, беше майка ми. Беше уплашена, но жива.
– Ето го и блудния син. – подигра се Димо. – Носиш ли ми подаръка?
– Първо я пусни. – казах аз, опитвайки се да звуча твърдо.
– Първо куфарчето.
Поставих го на земята и го ритнах към него. Той го взе, отвори го и лицето му се сгърчи от гняв, когато видя съдържанието.
– Ти ме изигра!
– Не. – каза Виктор, който се появи от сенките зад мен, заедно с охраната си. – Аз те изиграх. Още преди двайсет години.
Димо извади пистолет и го насочи към майка ми.
– Никой да не мърда! Една крачка и ще я убия!
– Няма да го направиш, Димо. – каза Виктор спокойно. – Защото ако го направиш, копията на онези документи отиват при враговете ти. И тогава няма да има място на света, къде да се скриеш.
– Ти блъфираш!
– Пробвай ме. – отвърна Виктор.
В този момент се чуха сирени. Десетки полицейски коли обградиха склада. Михаела беше нарушила плана. Беше се обадила в полицията, но не в обикновената, а в специализирания отдел за борба с организираната престъпност. Беше им предала копията на документите. Беше решила, че е време законът да си каже думата.
Димо осъзна, че е в капан. Беше заобиколен. В отчаянието си, той насочи пистолета към мен.
– Всичко това е заради теб!
Той стреля.
Времето сякаш спря. Видях пламъка от дулото. Чух писъка на майка ми. Но не усетих болка. Пред мен стоеше Виктор. Беше застанал пред мен, поемайки куршума, предназначен за мен. Той се свлече на земята.
В следващия миг полицаите нахлуха. Чуха се още изстрели. Димо падна на земята. Аз се втурнах към Виктор. Лежеше в локва кръв.
– Татко! – извиках аз. Думата излезе от устата ми за пръв път.
Той отвори очи и ми се усмихна слабо.
– Сега… сега си в безопасност.
И затвори очи.
Истината, която толкова дълго търсех, беше струвала почти всичко. Струваше ми спокойствието, струваше ми илюзиите. И сега, може би, щеше да ми струва и бащата, когото тъкмо бях намерил.
Глава 12: Наследството на Стоян
Болничният коридор миришеше на дезинфектант и страх. Седях на твърдия пластмасов стол, а времето се точеше мъчително бавно. Виктор беше в операционната. Куршумът беше засегнал важни органи и лекарите се бореха за живота му. До мен седеше майка ми, увита в одеяло, все още трепереща от шока. Михаела беше в съседната стая, даваше показания пред полицията.
Всичко беше приключило. Димо беше мъртъв. Хората му бяха арестувани. Досието беше в ръцете на властите и тепърва щеше да разплита мрежа от корупция и престъпления, която стигаше до най-високите етажи на властта. Бяхме спечелили. Но победата имаше горчив вкус.
След няколко часа, които ми се сториха цяла вечност, хирургът излезе от операционната.
– Той е жив. – каза лекарят с уморен глас. – Успяхме да го стабилизираме. Критичните часове тепърва предстоят, но е силен. Има шанс.
Въздъхнах с облекчение. Не беше краят. Все още имаше надежда.
В следващите дни, докато Виктор се възстановяваше, аз трябваше да се справя с последствията. Разследването беше в пълен ход. Бях викан на разпити отново и отново. Разказах всичко, което знаех. Михаела беше до мен през цялото време, моята опора и моят защитник. Тя се беше превърнала от случаен съюзник в най-близкия ми човек.
Появи се и другото семейство на Виктор. Съпругата му Силвия и дъщеря му Ралица. Срещнах ги в болницата. Беше неловко и напрегнато. Те ме гледаха със смесица от любопитство и враждебност. За тях аз бях призракът от миналото, който беше дошъл да разруши техния подреден свят. Ралица, която беше на моята възраст, ме гледаше с открита неприязън.
– Ти си виновен за всичко това. – каза ми тя един ден в коридора. – Преди да се появиш, всичко беше наред.
– Не, не беше. – отвърнах ѝ тихо. – Вашият живот беше изграден върху лъжа. Лъжа, която едва не уби баща ти.
Тя нямаше какво да отговори.
Когато Виктор дойде в съзнание, първият човек, когото поиска да види, бях аз. Влязох в стаята му. Беше блед и слаб, целият в тръбички и апарати, но очите му бяха ясни.
– Значи все пак не успях да се отърва от теб. – каза той с дрезгав глас и се опита да се усмихне.
– Имаш по-голям късмет от Димо. – отвърнах аз.
Седяхме в мълчание за известно време.
– Защо го направи? – попитах накрая. – Защо застана пред мен?
– Защото един баща трябва да защитава сина си. – каза той просто. – Дължах ти го. Дължах го и на Стоян.
В този момент разбрах, че той се е променил. Сблъсъкът със смъртта беше свалил и последните остатъци от неговата арогантност.
В хода на разследването се разкри пълната картина. Документите от досието, заедно със записките на Стоян от неговия бележник, се оказаха ключови. Цифрите и инициалите, които не можех да разгадая, бяха всъщност кодирани записи на всички плащания, които Стоян беше правил към семейството на Димо. Това беше неоспоримо доказателство за неговата невинност и за благородния му мотив. Посмъртно, името на Стоян беше изчистено от всякакви подозрения. Той вече не беше просто механик, а герой, пожертвал се за приятелите си.
Наследството на Стоян не бяха парите в банковата кутия. Не беше и тайната, която беше пазил. Неговото истинско наследство беше моралният компас, който ми беше завещал, без дори да го осъзнавам. Години наред го бях отхвърлял, но неговите принципи – за честност, лоялност и тиха саможертва – бяха се вкоренили в мен. Именно те ме бяха водили през цялото това изпитание. Именно те ми бяха попречили да приема парите на Виктор, да се съюзя с Димо или да избягам.
Един ден, докато седях до леглото на баща ми, той ми подаде плик.
– Това е за теб. Адвокатите ми го подготвиха.
Вътре имаше документи, които ме правеха акционер в неговата компания. Огромен дял. Това ме правеше богат. Неимоверно богат.
– Не мога да приема това. – казах аз.
– Трябва. – настоя той. – Това не е подкуп. Това е твоето рождено право, което ти отнех преди години. Освен това, ще ми трябваш. Компанията е пред срив след скандала. Ще трябва да я изградим наново. Почтено. Този път по правилния начин.
Той ми предлагаше не просто пари. Предлагаше ми бъдеще. И шанс да работим заедно.
Погледнах го. В очите му видях надежда. Надежда за изкупление, за ново начало. Разбрах, че това е моят път напред. Да приема миналото си, с цялата му болка и сложност, и да го използвам, за да изградя нещо по-добро.