Брат ми, Петър, ме свърза на среща с един мъж, с когото играе футбол. Беше ми го нахвалил с такова въодушевление, че почти започнах да се дразня. Описа го като учтив, добре изглеждащ и, което беше най-интригуващото, отдавна необвързан. Според Петър, мъж на име Мартин, с проспериращ бизнес и подреден живот, просто не намирал време или подходящ човек. Звучеше твърде хубаво, за да е истина, и моят вроден скептицизъм веднага се задейства. Последните ми няколко опита в света на срещите бяха катастрофални – варираха от скучни до направо абсурдни. Бях се отказала.
„Анна, моля те, само една вечер. Какво толкова? Ако не ти хареса, просто ще си тръгнеш. Но му дай шанс. Той е свестен, наистина“, настояваше Петър по телефона, а аз въртях очи към тавана на апартамента си.
След малко повече убеждаване, в което брат ми използва целия си арсенал от тактики, включително напомняне за онзи път, когато го прикрих пред родителите ни, най-накрая се съгласих. Какво пък, една безплатна вечеря и няколко часа разговори едва ли щяха да ме убият.
Срещата мина повече от чудесно – тя беше неочаквано, почти смущаващо перфектна. Мартин беше всичко, което брат ми беше обещал, и дори повече. Чакаше ме пред ресторанта, облечен в елегантен тъмен панталон и риза, която подчертаваше атлетичната му фигура. Усмивката му беше топла и обезоръжаваща. Още в първите минути напрежението ми се стопи.
Той беше внимателен до най-малкия детайл. Издърпа ми стола, преди да седна. Попита сервитьора за препоръка, но след това се обърна към мен, за да се увери, че изборът му съвпада с моите предпочитания. Разпитваше ме за работата ми като архитект с неподправен интерес, задаваше въпроси, които показваха, че наистина слуша, а не просто чака своя ред да говори. Не ме прекъсна нито веднъж, дори когато се увлякох в дълго обяснение за последния си проект. Разказваше за своя бизнес – консултантска фирма, която беше изградил сам от нулата – със скромност, която не очаквах от толкова успял човек.
Разговорът течеше леко и непринудено, сякаш се познавахме от години. Смеехме се, споделяхме истории от детството, обсъждахме филми и книги. Имаше нещо в погледа му – смесица от увереност и някаква скрита уязвимост, което ме привличаше неудържимо.
Когато вечерята приключи, той настоя да ме закара до вкъщи, вместо да викам такси. Отказа категорично да му позволя да плати цялата сметка, но той просто се усмихна и каза, че удоволствието е било изцяло негово. По пътя пусна тиха, успокояваща музика и разговаряхме още малко, този път по-лично. Чувствах се спокойна, сякаш бях в безопасност. Когато спряхме пред моята кооперация, той излезе от колата и ми отвори вратата, жест, който ми се стори като излязъл от стар филм. Изчака ме да отключа входната врата и да вляза в сградата, и едва тогава се качи обратно в колата си. Когато погледнах през прозореца на асансьора, той все още беше там и ми помаха леко, преди да потегли бавно по улицата.
Прибрах се с глупава усмивка на лицето и с мисълта, че може би, само може би, най-накрая съм срещнала свестен човек. Надеждата, която отдавна бях погребала, започна плахо да покълва в мен. Легнах си, превъртайки разговора ни в главата си, и заспах с усещане за лекота и очакване.
Но на следващата сутрин, точно в 7:13…
Телефонът ми извибрира на нощното шкафче. Не беше алармата. Беше кратък, остър звук от съобщение. Протегнах се сънено, очаквайки да е съобщение за добро утро от Мартин. Сърцето ми леко трепна при тази мисъл. Взех телефона, очите ми все още се приспособяваха към светлината.
На екрана имаше съобщение от непознат номер. Нямаше текст. Имаше само една снимка.
Отворих я и светът ми се преобърна. Сърцето ми спря да бие за секунда, а после затуптя с бясна, оглушителна скорост. На снимката беше Мартин. Беше той, без никакво съмнение. Усмихваше се на някого извън кадър, а ръката му беше прегърнала раменете на жена. Красива жена с дълга, тъмна коса, която се беше облегнала на него и го гледаше с обожание. Двамата изглеждаха интимни, щастливи. Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше малкият цифров часовник в долния ъгъл на снимката, който показваше часа и датата. Датата беше от снощи. А часът беше малко след полунощ.
Час, след като ме беше оставил пред дома ми.
Глава 2: Снимката
Взирах се в екрана, неспособна да помръдна. Въздухът в стаята ми изведнъж се сгъсти, стана тежък и труден за дишане. Студена вълна премина през тялото ми, започвайки от пръстите на краката и стигайки до скалпа ми. Това не можеше да е истина. Сигурно беше някаква грешка. Нелепо недоразумение.
Увеличих снимката, търсейки някакъв детайл, който да опровергае видяното. Може би не беше той? Но беше. Същата риза, същият часовник на китката му, същата усмивка, която само преди няколко часа беше отправена към мен. Жената до него беше непозната, но изражението на лицето ѝ не оставяше място за съмнение относно близостта им.
Кой би ми изпратил това? И защо? В главата ми се въртяха хиляди въпроси, но един доминираше над всички останали – как е възможно? Човекът, който беше толкова внимателен, толкова искрен, толкова… перфектен. Всичко ли е било лъжа? Представление, изиграно безупречно, за да ме заблуди?
Почувствах прилив на гняв, който измести първоначалния шок. Гняв към него, към брат ми, към себе си, задето си позволих да повярвам, да се надявам. Станах рязко от леглото, сякаш движението можеше да прогони образа от съзнанието ми. Закрачих из апартамента като животно в клетка, стиснала телефона в ръка толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
Първият ми инстинкт беше да му се обадя. Да крещя, да искам обяснение, да го накарам да признае лъжата си. Но какво щях да постигна? Той щеше да отрече, да измисли някакво правдоподобно извинение. Мъже като него винаги имаха готови отговори. Не, трябваше ми нещо повече.
Набрах номера на най-добрата си приятелка, Десислава. Тя вдигна след второто позвъняване, гласът ѝ беше сънен.
– Ало? Анна, знаеш ли колко е часът?
– Виж си съобщенията. Изпращам ти нещо – казах аз, а гласът ми трепереше от едва сдържан гняв. Препратих ѝ снимката и зачаках. Чух я как се размърдва, после тишина.
– О, не – промълви накрая тя. – Анна, какво е това? Кой е този?
– Това е Мартин. „Свестният“ мъж от снощи.
– Кога е правена тази снимка? – Гласът ѝ вече беше напълно буден, остър и съсредоточен.
– Снощи. След като ме е оставил. Някой ми я изпрати от непознат номер тази сутрин. Точно в седем и тринадесет.
Последва дълга пауза.
– Кучи син – изсъска Десислава. – Значи всичко е било театър. Толкова съжалявам, Ани. Искаш ли да дойда?
– Не, не. Добре съм. Просто… трябваше да го покажа на някого, за да се уверя, ‘че не си въобразявам.
– Не си въобразяваш. Ситуацията е отвратителна. Какво ще правиш? Ще говориш ли с него?
– Не знам. Част от мен иска да изтрия номера му и никога повече да не го чувам. Другата част иска отговори.
– Отговорите може да не ти харесат. Този човек очевидно води двойнствен живот. Може би е женен, с деца, кой знае? Брат ти какво каза? Познава ли го добре?
– Петър… – Името на брат ми заседна в гърлото ми. Той беше следващият в списъка.
Затворих на Десислава, обещавайки да ѝ се обадя по-късно, и веднага набрах брат ми. Той вдигна веднага, гласът му беше бодър.
– Е? Как мина? Чакам от снощи да звъннеш!
– Петър, къде си?
– Вкъщи. Защо? Какво става? Звучиш…
– Изпращам ти една снимка. Искам да ми кажеш кой е на нея.
Изпратих му я и зачаках, усещайки как гневът ми се надига отново.
– Това е Мартин, разбира се, и… не знам кое е момичето. Откъде я имаш тази снимка?
– Получих я тази сутрин. Анонимно. Виж часа, Петър. Снощи. След като се прибрах.
Чух го как въздъхна тежко.
– Анна, почакай. Сигурно има някакво обяснение. Не може да е това, което изглежда. Познавам Мартин от години, той не е такъв човек.
– О, така ли? А какъв е? Защото от моя гледна точка изглежда като долен лъжец и измамник! Ти ми го представи! Ти ме убеждаваше да изляза с него!
– Знам, знам! И поемам отговорност. Ще му се обадя веднага. Ще разбера какво става.
– Не си прави труда. Аз ще се оправя. Просто исках да знаеш какъв „свестен“ приятел имаш.
Затворих телефона, преди да е успял да каже каквото и да било. Чувствах се предадена от двама души едновременно. Седнах на ръба на леглото, а главата ми пулсираше. В този момент телефонът ми иззвъня. На екрана светеше името „Мартин“. Сърцето ми подскочи. Пръстът ми увисна над червената слушалка. Исках да отхвърля обаждането, да го блокирам, да го залича от живота си. Но не можех. Трябваше да чуя гласа му. Трябваше да чуя лъжата.
Плъзнах пръст по зеления бутон и вдигнах телефона до ухото си, без да кажа нищо.
– Анна? Добро утро. Надявам се, че не те будя.
Гласът му беше топъл, спокоен, точно както снощи. Сякаш нищо не се беше случило. Сякаш онази снимка не съществуваше.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си.
– Не ме будиш. Но мисля, че няма за какво да си говорим.
Настъпи кратка пауза.
– Какво има? Случило ли се е нещо?
– Трябваше ти да ми кажеш – отвърнах ледено. – Например, че след прекрасната ни среща си имал друга, по-важна среща.
Тишината от другата страна на линията беше оглушителна. Можех да го чуя как диша.
– Анна, не е това, което си мислиш. Моля те, позволи ми да ти обясня.
– Да ми обясниш какво? Как си успял да си с две жени в една и съща вечер? Това ли е твоят „бизнес“?
– Не, не е така! Сложно е. Снимката… ти ли я получи?
Въпросът му ме свари неподготвена. Значи е знаел за нея.
– Кой друг? – изсмях се горчиво аз. – Кой е изпращачът, Мартин? Жена ти? Годеницата ти?
– Нямам нито жена, нито годеница. Моля те, нека се видим. Ще ти обясня всичко. Очи в очи. Не по телефона. Дай ми само половин час.
Колебаех се. Умът ми крещеше „Не!“, но сърцето ми, или по-скоро онази малка, глупава частица от него, която все още таеше искрица надежда, шепнеше друго. Исках да видя лицето му, когато ме лъже. Исках да го видя как се гърчи.
– Добре – казах накрая. – В кафенето на ъгъла до нас. След един час. И нека ти е ясно, това не е среща. Това е разпит.
Глава 3: Половинчати истини
Кафенето беше почти празно в този ранен час, което беше добре. Не исках публика за драмата, която предстоеше. Избрах най-отдалечената маса в ъгъла, за да имам поглед към вратата. Ръцете ми трепереха леко, докато разбърквах захарта в кафето си. Чувствах се като идиотка. Как можах да се доверя толкова лесно? Как можах да си позволя да бъда толкова наивна?
Той пристигна точно навреме. Видях го през витрината – забързан, с напрегнато изражение на лицето, което нямаше нищо общо със спокойния мъж от снощи. Когато влезе и ме видя, той се насочи право към мен. Седна на стола срещу мен, без дори да си поръча нещо.
– Благодаря ти, че дойде – започна той, а гласът му беше дрезгав.
– Имаш тридесет минути – отвърнах студено, поглеждайки часовника си демонстративно.
Той прокара ръка през косата си, жест на нервност, който не бях видяла предната вечер.
– Анна, знам как изглежда всичко това. Знам какво си мислиш. Но трябва да ми повярваш, не е така.
– Така ли? А как е, Мартин? Защото аз виждам снимка. Снимка, на която си прегърнал друга жена, часове след като се разделихме. Обясни ми това.
Той ме погледна право в очите. Погледът му беше сериозен, почти отчаян.
– Жената на снимката се казва Ива. И тя не е моя любовница. Тя е… усложнение.
– Усложнение? – повторих аз, а сарказмът в гласа ми беше осезаем. – Какво романтично определение.
– Не, не в този смисъл. Ива е дъщеря на най-големия ми бизнес конкурент. Нашата среща снощи беше постановка. Капан, в който влязох с отворени очи.
Слушах го, опитвайки се да разчета лицето му. Търсех признаци на лъжа, но виждах само напрежение и тревога.
– Капан? Защо?
– В момента съм в средата на много важна сделка. Сделка, която може да промени изцяло бизнеса ми. Компанията на бащата на Ива иска същия договор. Те са готови на всичко, за да ме дискредитират пред партньорите ни. Знаеха, че имам среща с теб. Проследили са ме. След като те оставих, ми се обадиха и ми казаха, че трябва да се срещна с Ива. Заплашиха, че ако не го направя, ще пуснат слухове, които ще провалят преговорите.
– И ти просто отиде?
– Нямах избор. Отидох, за да видя какво искат. Срещата продължи не повече от десет минути. През цялото време знаех, че ни снимат. Снимката, която си получила, е точно това, което искаха – доказателство, което да използват срещу мен. Да ме изкарат несериозен, ненадежден. Някой, който смесва личния си живот с бизнеса по скандален начин.
Историята му звучеше абсурдно. Като сценарий на евтин филм. И все пак… имаше нещо в начина, по който говореше, което ме караше да се колебая.
– И защо тази снимка беше изпратена на мен? Аз нямам нищо общо с твоите бизнес сделки.
– Защото искат да ме ударят и в личен план. Да ме разстроят, да ме разконцентрират. Знаят, че Петър ни е запознал. Знаят, че ако те наранят, това ще се отрази и на мен. Това е мръсна игра, Анна. И съжалявам, че те въвлякох в нея. Не трябваше да се съгласявам на тази среща с теб, знаейки на какво са способни. Бях егоист.
Той млъкна, взирайки се в мен, очаквайки реакцията ми. Аз мълчах. В главата ми беше пълна каша. Дали да му вярвам? Историята беше толкова заплетена, че можеше и да е истина. Но можеше и да е най-умелата лъжа, която някога бях чувала.
– Кой е баща ти? – попитах изненадващо дори за себе си.
Мартин се поколеба за момент.
– Казва се Стоян. Той… той е сложен човек. От старата школа. За него бизнесът е война и всяко средство е позволено. Аз се опитвам да правя нещата по различен начин, но светът, в който се движа, е безпощаден. Баща ми никога не е одобрявал моите методи. Смята ме за твърде мек.
Той говореше за баща си с комбинация от респект и горчивина. За първи път видях пукнатина в перфектната му фасада. Този мъж не беше просто успешен бизнесмен. Той беше син, който се бореше да се докаже, да излезе от сянката на властния си баща.
– Имам и по-малка сестра, Симона. Тя е единствената, която… – Той спря, сякаш осъзна, че споделя твърде много. – Виж, знам, че нямаш причина да ми вярваш. Аз съм почти непознат за теб. Но те моля. Дай ми шанс да ти докажа, че не съм лъжец. Че това, което се случи снощи, беше истинско. Чувствата ми към теб са истински.
Той посегна през масата и докосна ръката ми. Кожата му беше топла. Погледнах го в очите и видях нещо, което не можеше да бъде изиграно – отчаяна молба.
Отдръпнах ръката си. Не бях готова да му дам прошка. Не и толкова лесно.
– Не знам, Мартин. Трябва да помисля.
– Разбира се – каза той, а в гласа му се долавяше разочарование. – Каквото и да решиш, ще го разбера. Но знай, че ще направя всичко, за да изчистя името си пред теб. И още нещо… бъди внимателна. Хората, с които си имам работа, не се спират пред нищо. Фактът, че са те намерили и са ти изпратили снимката, означава, че вече си на радара им.
Думите му прозвучаха като заплаха и ме побиха тръпки. Тръгнах си от кафенето по-объркана от всякога. Дали този мъж беше най-големият манипулатор, когото бях срещала, или беше жертва на обстоятелства, много по-големи и по-опасни от мен? Едно беше сигурно – животът ми току-що се беше усложнил неимоверно.
Глава 4: Сенките на миналото
Прекарах остатъка от деня в мъгла от объркване и подозрения. Всяка дума на Мартин се въртеше в главата ми, анализирах я, разглобявах я, търсех пробойни в историята му. Беше ли възможно да е истина? Светът на големия бизнес ми беше напълно непознат, но от филмите и новините знаех, ‘че може да бъде брутален. Идеята, че някой би си направил труда да ме замеси, за да го саботира, звучеше едновременно параноично и плашещо правдоподобно.
Десислава ми се обади следобед, нетърпелива да научи подробности. Разказах ѝ всичко.
– Дъщеря на конкурент? Постановка? Анна, това звучи като извадено от сапунен сериал! – възкликна тя. – Не казвам, че е невъзможно, но е твърде… удобно. Това е перфектното извинение.
– Знам. И аз си го помислих. Но имаше нещо в начина, по който говореше… Изглеждаше искрено уплашен. Не само за бизнеса си, но и за мен.
– Или е много добър актьор. Мъжете са способни на всичко, за да се измъкнат. Какво ще правиш?
– Нищо. Ще чакам. Или историята му ще се разпадне, или ще се появят доказателства, които я подкрепят. Междувременно ще стоя настрана.
Но да стоиш настрана се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Любопитството ме гризеше. Част от мен, онази, която обичаше пъзелите и мистериите, искаше да разбере повече. С няколко бързи търсения в интернет открих компанията на Мартин, а след това и тази на основния му конкурент – гигантски холдинг, управляван от мъж с желязна репутация. Името му беше Дамян. И той имаше дъщеря. Ива. Намерих нейния профил в социалните мрежи. Беше публичен. Разгледах снимките ѝ – луксозни почивки, скъпи дрехи, партита. На пръв поглед изглеждаше като типичната богата наследница. Но в очите ѝ, на повечето снимки, имаше някаква тъга, някаква празнота, която не се връзваше с бляскавия ѝ живот. Нямаше нито една снимка с Мартин.
През уикенда реших да се разсея. Отидох на разходка в парка с надеждата да прочистя главата си. Докато седях на една пейка и наблюдавах хората, вниманието ми беше привлечено от младо момиче, което седеше на съседната пейка и говореше напрегнато по телефона. Изглеждаше разстроена, почти на ръба на сълзите.
– Не мога! Просто не мога да го намеря сега! Казах ти, че ще се справя! – говореше тя тихо, но с треперещ глас. – Моля те, дай ми още малко време. Само няколко дни…
В един момент тя вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Имаше нещо познато в чертите ѝ. Нещо, което ми напомняше на… Мартин. Когато затвори телефона, тя въздъхна тежко и зарови лице в ръцете си.
Действах импулсивно.
– Добре ли сте? – попитах тихо.
Тя вдигна глава, изненадана. Очите ѝ бяха зачервени.
– Да, да. Всичко е наред. Просто… студентски проблеми.
– Разбирам – казах с усмивка. – Изглеждат като края на света, нали?
Тя се усмихна леко в отговор.
– Нещо такова. Уча право, а един от професорите е решил, че животът ни е твърде лесен. Имам да предавам курсова работа до утре, а дори не съм я започнала.
Заговорихме се. Беше мила, интелигентна, но очевидно много притеснена. Името ѝ беше Симона. Когато спомена, че брат ѝ постоянно ѝ мърмори да бъде по-отговорна, сърцето ми прескочи един удар.
– Брат ти? – попитах възможно най-небрежно.
– Да, Мартин. Държи се сякаш ми е баща. Непрекъснато се тревожи за мен, особено откакто взех студентския кредит за семестъра. Искаше той да го плати, но аз отказах. Искам да се справя сама.
Симона. Сестрата на Мартин. Съвпадението беше твърде голямо. Той я беше споменал. Значи поне тази част от историята му беше истина.
– Сигурно е трудно – казах аз, опитвайки се да скрия вълнението си. – Да имаш такъв успял брат. Сигурно очакванията са големи.
Тя въздъхна.
– Не само от него. Цялото ми семейство е… интензивно. Особено баща ми. За него всичко е бизнес, репутация, власт. Понякога се чувствам сякаш се задушавам. Мартин е единственият, който се опитва да ме защити от него. Двамата постоянно се карат. Особено напоследък.
– Заради бизнеса ли?
– Заради всичко. Заради начина, по който Мартин управлява фирмата. Заради някаква жена, с която се е виждал. Баща ми е бесен. Каза, че тя ще съсипе всичко.
Кръвта замръзна във вените ми. Тази жена бях аз.
Значи баща му, Стоян, е знаел за мен. И не е бил щастлив. Това добавяше нов, зловещ пласт към цялата история. Може би заплахата не идваше само от конкуренцията. Може би идваше и отвътре.
Разделих се със Симона, като ѝ пожелах успех с курсовата работа. Не ѝ казах коя съм. Не исках да я плаша или да я въвличам. Но срещата с нея промени всичко. Думите ѝ потвърдиха няколко ключови елемента от разказа на Мартин – властният баща, напрежението в семейството, конфликтите.
Вечерта получих съобщение от него.
„Знам, че казах, че ще чакам, но не мога. Трябва да знам, че си добре. Моля те, обади ми се.“
Колебаех се само за секунда. Трябваше да говоря с него. Трябваше да разбера повече.
Набрах номера му. Той вдигна веднага.
– Анна?
– Срещнах сестра ти днес – казах без предисловия.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Какво? Къде? Добре ли е тя?
– В парка. Добре е, просто е притеснена за ученето. Мартин, баща ти знае за мен. И не е доволен.
Чух го как въздъхна тежко.
– Значи ти е казала. Да, знае. И не, не е доволен. Баща ми не одобрява нищо, което би могло да се счете за „разсейване“. Особено сега. Той смята, че си слабост, която враговете ми могат да използват. И се оказа прав.
– Това не съм аз, Мартин. Това е твоят свят.
– Знам. И никога не съм искал да те въвличам. Но вече е късно. Анна, те няма да се спрат. Снимката беше само началото.
– Какво искаш да кажеш?
– Днес се опитаха да ме изхвърлят от сделката. Използваха снимката като доказателство за моята „нестабилност“. Адвокатите ми едва успяха да овладеят положението, но щетите са нанесени. Партньорите ми са разколебани. И това не е всичко. Имам чувството, че ме следят.
Гласът му беше напрегнат, почти шепот.
– Трябва да отидеш в полицията – казах аз.
– И какво да им кажа? Че конкуренцията ми играе мръсно? Ще ми се изсмеят. Това е битка, която трябва да водя сам. Просто исках да те предупредя. Пази се. Моля те.
Затворихме телефона и аз се облегнах на стената, а сърцето ми биеше лудо. Вече не ставаше въпрос за изневяра или лъжа. Ставаше въпрос за нещо много по-голямо и по-опасно. И въпреки здравия си разум, който крещеше да бягам, част от мен усещаше странно привличане към тази опасност. И към мъжа в центъра ѝ.
Глава 5: Предателството
Следващите няколко дни бяха изпълнени с тихо, подмолно напрежение. Опитвах се да се съсредоточа върху работата си, но съзнанието ми постоянно се връщаше към Мартин и неговите проблеми. Предупреждението му да бъда внимателна отекваше в ушите ми. Започнах да се оглеждам през рамо, когато се прибирах вечер. Всяка непозната кола, паркирана на улицата ми, ми се струваше подозрителна. Чувствах се като героиня в шпионски роман, който никога не съм искала да чета.
Мартин не ми се обаждаше, спазвайки дистанция, вероятно за да ме предпази. Но всяка вечер получавах кратко съобщение: „Добре ли си?“. И всеки път отговарях с едносрично „Да“, макар че бях далеч от добре. Бях разтревожена, объркана и, колкото и да не ми се искаше да си го призная, притеснена за него.
Една вечер, докато работех до късно в офиса, телефонът ми иззвъня. Беше Петър. Не се бяхме чували от свадата ни.
– Ало? – вдигнах предпазливо.
– Анна, може ли да се видим? Трябва да поговорим.
Гласът му беше сериозен. Съгласих се да се срещнем в едно близко заведение. Когато пристигнах, той вече ме чакаше, с чаша бира пред себе си и виновно изражение.
– Съжалявам – каза той, преди дори да седна. – Съжалявам, че те забърках в това. Нямах представа.
– В какво точно, Петър? Защото аз все още не съм наясно.
– Говорих с Мартин. Разказа ми всичко. За сделката, за конкуренцията, за баща му. Нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех. Този човек е затънал до гуша.
– И ти му вярваш?
– Да. Защото след това говорих и с други момчета от отбора. Някои от тях работят за него. Казаха ми, че във фирмата е ад. Има напрежение, проверки, слухове за индустриален шпионаж. Мартин е на ръба.
Петър ме погледна право в очите.
– Но има и нещо друго. Нещо, което той не ти е казал. Сделката не е просто важна. Тя е животоспасяваща. Оказва се, че е взел огромен заем, за да финансира един нов проект. Ипотекирал е почти всичко. Ако тази сделка се провали, той губи компанията си. Губи всичко, за което е работил.
Новината ме удари като товарна влак. Това обясняваше отчаянието му. Обясняваше защо е поел такъв риск да се срещне с Ива. Залогът не е бил просто по-голяма печалба, а оцеляването му.
– Защо не ми е казал? – прошепнах аз.
– Вероятно от гордост. Или за да не те плаши още повече. Анна, знам, че това не е твоя работа, но… той има нужда от помощ. Или поне от някой, на когото да вярва. Всички около него или са врагове, или се страхуват.
Разговорът с брат ми ме разтърси. Картината ставаше все по-ясна и все по-мрачна. Мартин не беше просто атакуван отвън. Той беше уязвим и отвътре.
На следващия ден реших да направя нещо, което знаех, че е глупаво и безразсъдно. Отидох до сградата, където се намираше офисът му. Не знаех какво точно търся. Може би просто исках да видя с очите си света, за който ми беше говорил. Застанах от другата страна на улицата и наблюдавах входа. Беше модерна, стъклена сграда, от която влизаха и излизаха хора в скъпи костюми.
Докато стоях там, видях позната фигура да излиза от сградата. Беше Ива. Жената от снимката. Беше сама и изглеждаше разтревожена. Говореше по телефона и жестикулираше нервно. В един момент тя се огледа панически, сякаш се страхуваше, че някой я наблюдава. След това бързо се качи в едно чакащо я такси и потегли.
Това беше странно. Какво правеше дъщерята на конкурента в сградата на Мартин? Инстинктът ми подсказваше, че нещо не е наред.
Вечерта реших да му се обадя.
– Видях я – казах, щом той вдигна. – Видях Ива да излиза от твоя офис днес.
Последва дълга, напрегната пауза.
– Анна, къде си била? – попита той, а в гласа му се долавяше паника. – Казах ти да стоиш настрана!
– Какво правеше тя там, Мартин? Мислех, че е враг.
– Така и аз мислех. Но се оказа, че нещата са още по-сложни. Тя дойде при мен. Каза, че баща ѝ я е принудил да участва в постановката. Заплашил я е с нещо от миналото ѝ. Тя е уплашена до смърт. Дойде да ме предупреди, че готвят нещо много по-голямо от просто да провалят сделката. Искат да ме унищожат напълно.
– А ти вярваш ли ѝ?
– Не знам на кого да вярвам вече. Но това не е най-лошото. Имам къртица в собствената си компания. Някой отвътре подава информация на конкуренцията. Някой, на когото имах пълно доверие.
Гласът му пресекна. Звучеше сломен. За първи път чувах не просто притеснение, а истинско отчаяние.
– Кого подозираш? – попитах тихо.
– Не знам. Може да е всеки. Финансовият ми директор, главният ми юрист, дори личната ми асистентка. Хора, които са с мен от години. Чувствам се като в капан.
– Мартин…
– Не, Анна, слушай. Не се обаждай повече. Не идвай близо до офиса ми. Не прави нищо. Те те наблюдават. Разбра ли ме?
Преди да успея да отговоря, той затвори.
Стоях в тъмния си апартамент, стиснала телефона, а сърцето ми биеше до пръсване. Заплахата вече не беше абстрактна. Беше реална. Предателството не беше само към мен, то беше навсякъде около него. Някой от най-близкия му кръг работеше за унищожението му.
Късно през нощта, докато се опитвах да заспя, чух шум отвън. Погледнах през прозореца. На улицата, под уличната лампа, стоеше тъмна кола. Вътре се виждаха силуетите на двама мъже. Те не правеха нищо. Просто стояха там. И гледаха към моя вход.
Страхът, истинският, леден страх, ме сграбчи за гърлото. Мартин беше прав. Вече не бях просто наблюдател. Бях част от играта.
Глава 6: Съдебната битка
Тъмната кола стоя пред блока ми почти цяла нощ. Не посмях да загася лампите, страхувайки се, че мракът ще им даде смелост да направят нещо. На сутринта, когато слънцето едва се показваше, колата си тръгна. Бях изтощена, с разбити нерви, но и с нова, студена решителност. Това вече беше лично. Те бяха прекрачили граница, като бяха дошли пред дома ми. Вече не можех да стоя безучастно.
Отидох на работа, но не можех да се концентрирам. В главата ми се въртеше само един въпрос: как да помогна? Аз бях архитект. Моите оръжия бяха моливи и чертожни програми. Нямах никакъв опит с корпоративни войни и мръсни номера.
В обедната почивка получих обаждане от непознат номер. Вдигнах колебливо.
– Госпожа Анна? – попита учтив, но студен мъжки глас.
– Да, на телефона.
– Казвам се Александър и съм адвокат. Представлявам компанията на господин Стоян.
Бащата на Мартин. Сърцето ми спря.
– Баща ви би желал да се срещне с вас. Смята, че имате информация, която може да бъде от полза за предстоящи съдебни действия.
– Съдебни действия?
– Да. Подали сме иск за нелоялна конкуренция и индустриален шпионаж. Вашето име беше споменато в контекста на опит за дискредитация на сина му. Срещата ще бъде кратка и поверителна.
Думите му бяха премерени и не оставяха място за отказ. Това не беше покана, а призовка. Съгласих се да се срещнем по-късно същия ден в неговата кантора.
Адвокатската кантора беше разположена в сърцето на града, в сграда, която излъчваше власт и пари. Александър ме посрещна лично – висок, безупречно облечен мъж на средна възраст, с поглед, който те преценяваше и анализираше за секунди. Той ме въведе в огромна заседателна зала с дълга маса от полирано дърво. Начело на масата седеше мъж. Стоян.
Беше по-възрастен, отколкото го очаквах, със сребърна коса и лице, прорязано от бръчки, които говореха за безброй безсънни нощи и тежки решения. Но очите му… те бяха същите като на Мартин – проницателни и интелигентни, но лишени от топлината, която бях видяла в погледа на сина му. Тези очи бяха студени, твърди и пресметливи.
– Госпожице – каза той, без да става. Гласът му беше дълбок и властен. – Благодаря ви, че дойдохте. Седнете.
Седнах срещу него, чувствайки се като подсъдима на разпит.
– Разбирам, че сте били въвлечена в една неприятна ситуация, свързана със сина ми – започна той, без никакво предисловие. – Разбирам също, че сте получили компрометираща снимка.
– Да – отвърнах, стараейки се гласът ми да не трепери.
– Искам да ми разкажете всичко. От самото начало. Всеки детайл е важен.
Разказах му. За срещата ми с Мартин, за перфектната вечер, за шока от снимката на сутринта. Разказах му за разговора ми с него в кафенето, за обяснението му. Разказах му дори за случайната си среща със Симона и за колата пред дома ми. Докато говорех, той ме гледаше непроницаемо, без да покаже никаква емоция. Адвокатът си водеше бележки.
Когато свърших, в залата настъпи тишина.
– Значи вие вярвате на историята на сина ми? – попита Стоян накрая. – Вярвате, че той е невинна жертва?
– Вярвам, че е в беда – отговорих предпазливо.
Той се изсмя тихо, без капчица веселие.
– Бедата е неговият специалитет. Той е твърде мек, твърде доверчив. Позволява на емоциите да замъглят преценката му. Тази сделка, този безумен заем… всичко това е резултат от неговата наивност. Той иска да играе по правилата в игра, в която няма правила.
Думите му бяха сурови, но в тях долових и нотка на… бащина загриженост? Може би.
– Но този път враговете му отидоха твърде далеч – продължи Стоян, а погледът му стана леден. – Да ви замесят вас, да ви заплашват… това е грешка, за която ще платят скъпо. Подали сме иск. Ще ги разорим. Но за да го направим, имаме нужда от доказателства. Имаме нужда от къртицата.
– Мартин каза, че не знае кой е – казах аз.
– Мартин подозира всички и никого. Аз, от друга страна, имам своите подозрения. Но подозренията не струват нищо в съда. Адвокатът ми, Александър, ще ви зададе няколко въпроса. Моля, отговаряйте честно.
Последва разпит, който продължи повече от час. Александър ме разпитваше за всеки детайл от контактите ми с Мартин. Искаше да знае точни часове, думи, места. В един момент се почувствах така, сякаш аз съм заподозряната.
– Защо е толкова важно какво точно ми е казал? – попитах в един момент.
– Защото търсим несъответствия – отговори Александър. – Предателят знае неща, които са били споделени само с най-близкия кръг на Мартин. Всяка информация, която ви е дал, и която впоследствие е била използвана от конкуренцията, ни насочва към източника.
Когато срещата приключи, се чувствах напълно изцедена. Докато си тръгвах, Стоян ме спря на вратата.
– Госпожице – каза той, а в гласа му имаше нещо различно. – Синът ми очевидно има чувства към вас. Аз не одобрявам подобни връзки по време на криза. Те са слабост. Но вие… вие не сте слаба. Показахте смелост, като дойдохте тук.
Той ме погледна за момент, сякаш ме виждаше за първи път.
– Пазете се. Моите врагове вече са и ваши.
Тръгнах си от кантората с усещането, че съм прекрачила прага на друг свят. Свят на власт, пари и безмилостни битки. Вече не бях просто въвлечена. Бях се превърнала в пионка в тяхната игра. Но думите на Стоян, колкото и студени да бяха, ми дадоха странна сила. Аз не бях слаба. И нямаше да позволя да ме използват или да ме уплашат.
Съдебната битка беше започнала. И без да го осъзнавам, аз се бях озовала на първа линия.
Глава 7: Разкрития
Дните след срещата със Стоян бяха като затишие пред буря. Не се случваше нищо видимо, но усещах напрежението във въздуха. Всеки ден четях бизнес новините, търсейки информация за битката между двете компании, но всичко беше потулено. Войната се водеше в адвокатски кантори и заседателни зали, далеч от очите на обществеността.
Една вечер, докато се прибирах, телефонът ми иззвъня. Беше Симона. Гласът ѝ трепереше от паника.
– Анна? Моля те, трябва да се видим. Спешно е. Не мога да говоря по телефона.
Звучеше толкова уплашена, че веднага се съгласих. Срещнахме се в едно малко, безлично кафене, далеч от центъра. Тя седеше в най-тъмния ъгъл, свита на стола си, и се оглеждаше непрекъснато.
– Какво има, Симона? Плашиш ме.
Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна с пълни със сълзи очи.
– Става въпрос за кредита ми. Аз… излъгах те. Не е студентски.
Тя млъкна, събирайки смелост.
– Преди около година се забърках с неподходящи хора. Направих няколко глупави грешки, загубих пари… много пари. Не мои. Взех назаем от един човек… опасен човек. Той започна да ме заплашва. Не смеех да кажа на баща ми, той щеше да ме убие. Единственият, на когото се доверих, беше Мартин.
Слушах я, а сърцето ми се свиваше. Представях си през какъв ад е минала.
– Мартин плати всичко. Взе онзи огромен заем не само за новия си проект, но и за да изчисти моя дълг. Той спаси живота ми, Анна. И заради мен сега може да загуби всичко.
Тя се разрида. Прегърнах я, опитвайки се да я успокоя.
– Не е твоя вината, Симона. Ти си била уплашена.
– Не, не разбираш! Има още! Човекът, на когото дължах пари… той работи за Дамян. За бащата на Ива. Те са знаели за дълга ми през цялото време. Това е бил техният коз. Те са ме изнудвали!
Погледнах я шокирано.
– Какво са искали от теб?
– Информация. За Мартин. За сделката му, за плановете му. Заплашиха ме, че ако не им сътруднича, ще кажат на баща ми за дълга и ще направят така, че никога да не завърша университета. Аз… аз им дадох някои неща. Дребни неща, в началото. Графици на срещи, имена на потенциални партньори… Кълна се, не знаех, че ще стане толкова сериозно!
Тя беше къртицата. Или поне една от тях. Но не беше предателка по сърце. Беше жертва. Дете, притиснато в ъгъла.
– Но това не е всичко – продължи тя, бършейки сълзите си. – Преди няколко дни те поискаха нещо голямо. Копие от целия бизнес план на Мартин за новия проект. Аз отказах. Не можех да го направя. Тогава те ми казаха, че има и друг начин. Имали си друг човек вътре. Някой много по-високопоставен от мен. И този човек им е дал всичко.
Това беше бомба. Значи е имало втори предател. Истинският, съзнателен предател.
– Знаеш ли кой е? – попитах аз.
– Не. Но чух име. Казаха, че са се срещнали с него и с Ива. Тя също е била там. Името беше… Павел.
Павел. Не познавах такъв.
– Симона, трябва да кажеш всичко това на Мартин. И на баща ти.
– Не мога! – извика тя. – Баща ми ще се отрече от мен! А Мартин… той ще бъде съсипан, като разбере, че съм го предала, дори и за малко.
– Той ще те разбере. Той те обича. А баща ти… по-добре да научи истината от теб, отколкото от враговете си. Трябва да го направиш, Симона. Това е единственият начин да помогнеш на брат си.
След дълго убеждаване тя се съгласи. Оставих я да се прибере, а аз веднага се обадих на Мартин. Разказах му накратко какво съм научила, без да споменавам името на сестра му. Казах му само, че имам информация за истинския предател.
– Кой? – попита той, а гласът му беше напрегнат.
– Името е Павел. И е свързан с Ива.
Последва дълга тишина.
– Павел… – промълви той. – Не може да бъде. Това е финансовият ми директор. Човекът, който е с мен от самото начало. Моята дясна ръка.
В гласа му се долавяше шок и болка от предателството. Най-лошото се беше потвърдило. Предателят беше най-близкият му човек.
– Мартин, има и още нещо. Свързано е с Ива. Тя не е просто пионка. Мисля, че и нея я изнудват.
– Какво те кара да мислиш така?
Разказах му за срещата на Симона, за това, че Ива е присъствала на разговора с предателя.
– Трябва да говоря с нея – каза решително Мартин. – Трябва да разбера цялата истина.
По-късно същата вечер Мартин ми се обади отново. Беше успял да се свърже с Ива. Тя се беше сринала и му беше признала всичко. Баща ѝ я е изнудвал от години, използвайки тайна от нейното минало – инцидент, който семейството ѝ е прикрило с много пари. Той я е карал да съблазнява и компрометира бизнес партньори, да участва в мръсните му схеми. Снимката с Мартин е била просто поредната задача. Но тя не е издържала повече.
– Тя е готова да свидетелства – каза Мартин, а в гласа му се долавяше нотка на триумф. – Готова е да разкаже всичко в съда. За изнудването, за баща си, за Павел. Имаме ги, Анна! Имаме ги!
Истината най-накрая излизаше наяве. Мрежата от лъжи, тайни и предателства започваше да се разплита. И в центъра на всичко стоеше признанието на две млади жени, принудени да направят ужасни неща, които най-накрая бяха намерили смелост да говорят.
Глава 8: Изборът
Свидетелските показания на Ива и Симона промениха изцяло хода на съдебното дело. Срещу Дамян и финансовия директор Павел бяха повдигнати тежки обвинения. Медиите гръмнаха. Историята за корпоративната война, изнудването и предателството беше на първите страници на всички вестници. Империята на Дамян започна да се разпада.
В деня на решаващото съдебно заседание отидох в съда. Не бях призована като свидетел, но трябваше да бъда там. За Мартин. За Симона. За себе си. Седнах на последния ред в залата и наблюдавах. Видях Мартин, седнал до баща си и адвоката им. Изглеждаше уморен, но решителен. Видях и Симона, която седеше зад тях. Когато погледите ни се срещнаха, тя ми се усмихна плахо, с благодарност.
Стоян се обърна и ме видя. За момент погледът му се спря на мен. Нямаше студенина в него, нито неодобрение. Имаше нещо, което приличаше на… уважение. Той кимна леко, преди да се обърне отново напред.
Делото беше кратко. С доказателствата, които имаха, защитата на Дамян и Павел рухна бързо. Те бяха признати за виновни по всички обвинения. Сделката на Мартин беше спасена. Бизнесът му беше в безопасност. Войната беше спечелена.
След заседанието, пред сградата на съда, ме чакаше Мартин.
– Всичко свърши – каза той, а на лицето му се четеше огромно облекчение.
– Радвам се за теб – отвърнах искрено.
– Не само за мен. За всички нас. Симона разказа всичко на баща ни. Беше трудно, но… мисля, че за първи път от години той я видя като възрастен човек, а не като дете. А тя се освободи от огромна тежест.
– Ами ти?
Той ме погледна, а в очите му имаше онази топлина от първата ни среща.
– Аз осъзнах много неща. Осъзнах, че съм се опитвал да се боря сам в свят, в който това е невъзможно. Осъзнах, че доверието е най-ценният капитал. И осъзнах, че понякога най-неочакваният човек може да се окаже твоят най-силен съюзник.
Той направи крачка към мен.
– Анна, знам, че те въвлякох в нещо ужасно. Ти не заслужаваше нищо от това. Разбирам, ако искаш просто да забравиш за всичко и да продължиш напред. Далеч от мен и моето семейство.
Той ми даваше изход. Шанс да се върна към спокойния си, подреден живот. Към архитектурните чертежи и тихите вечери. Без заплахи, без тайни, без предателства. Здравият ми разум ми казваше да приема. Да му благодаря за всичко и да си тръгна.
Но докато го гледах – този мъж, който беше едновременно силен и уязвим, който се бореше не само с враговете си, но и със сянката на баща си, който беше готов да рискува всичко, за да спаси сестра си – аз знаех, че не мога да го направя. Животът с него може би щеше да бъде сложен, дори опасен. Но животът без него изведнъж ми се стори празен и безцветен.
– А ако не искам да забравя? – попитах тихо аз.
Усмивка бавно се разля по лицето му.
– Тогава ще трябва да те поканя на втора среща. И обещавам този път да бъде много, много по-скучна.
– Съмнявам се, че с теб нещо може да бъде скучно – засмях се аз.
Той протегна ръка и аз я поех. Пръстите ни се сплетоха. Беше ново начало, изковано в огъня на лъжи и опасности. Не знаех какво ни предстои. Не знаех дали сме направили правилния избор. Но в този момент, докато стояхме пред съда, а светът около нас продължаваше да се върти, едно нещо беше сигурно – бяхме готови да посрещнем бъдещето. Заедно.