Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • България скърби! Напусна ни отличен хирург
  • Новини

България скърби! Напусна ни отличен хирург

Иван Димитров Пешев септември 1, 2022
hiruurauguasg.jpg

На 29.08.2022 г. на 69-годишна възраст ни напусна д-р Чавдар Атанасов. Д-р Атанасов беше един от водещите колопроктолози в страната.

Той бе дългогодишен хирург в Първа хирургия към УМБАЛ „Свети Георги“ – Пловдив, както и главен административен асистент и преподавател към Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести на Медицински университет Пловдив.

Опелото ще се състои на 02.09.2022 година от 10.00 ч. в църквата „Свети Архангел Михаил“ на Траурен парк „Централен“.

Изказваме искрени съболезнования към семейството и близките на д-р Чавдар Атанасов.

Не изпускай тези оферти:

Още скръбни вести:

Малкият Дени и хилядите българи, които се опитаха да му помогнат да се пребори за живота си, затубиха битката със смъртта. Момчето, което страдаше от левкемия, си е отишло вчера, научи Dir.bg.

„Днес ни напусна едно истинско ангелче! Моето ангелче, моето всичко! Почивай в мир бебинка, любов моя! Бъди щастлив далеч от болки и мъки! Обичкаме те, Дени,много, много! Ще бъдем с теб винаги и навсякъде! Ще бъдеш с нас винаги и навсякъде! Усмивчице моя, ангелче сладко“, написа вчера в социалната мрежа вчера майка му Жени Николова.

На 13 септември 2017 година, само 2 дни преди да стане първокласник, Дени е диагностициран с остра Т клетъчна левкемия с миелоидни фактори. Следва успешно едногодишно лечение в Детска Онкохематология-Пловдив 2 години в ремисия.

През декември 2020 г. се появява рецидив на остра миелоидна левкемия и се налагат химиотерапия и трансплантация на стволови клетки. Лекарите упътват Дени в чужбина. Заедно с майка си той заминава за Израел. Там след три курса химиотерапия и трансплантация на стволови клетки от 100% съвместим донор след година престой се връщат в България с надежда, че всичко е наред.

Една година по-късно Дени получава втори рецидив. Налага се спешно лечение отново в Израел с втора трансплантация на стволови клетки, за която лекарите даваха големи надежди, тъй като за донор ще бъде ползван един от родителите.

„Отправяме зов за помощ към хората с големи сърца, които са непрекъснато до нас и са спасителите на детето ни! Това е шансът на дени да изживее детството си и да се докаже като победител за трети и последен път!, написа зов за помощ майката на Дени – Жени Николова в края на юли. Месец по-късно угасна и последната им надежда…

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В Европа е потоп, но само до часове адът ще връхлети тези наши градове
Next: Чакайте нови подвизи! Емили зарязва тротинетката, яхва пистарка

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.