В болничната стая възрастна жена държеше ръката на сина си и повтаряше, че всичко ще бъде наред. Въздухът беше тежък, наситен със стерилната миризма на дезинфектант и тихия, монотонен писък на машините, които отмерваха живота в капки и удари. Райна гледаше бледото лице на Александър, прорязано от драскотини, с посиняла и подута скула, и сърцето ѝ се свиваше на топка от болка. Как се стигна дотук? Лекарите говореха за инцидент, за подхлъзване по стръмен склон по време на планинския му преход, но нещо в празния му поглед ѝ подсказваше, че не е било просто инцидент. Имаше уплаха, дълбока, стаена уплаха, която не можеше да бъде причинена от падане.
Тя галеше загрубялата му длан, осеяна с мазоли от работата му като ландшафтен архитект, и се молеше. Не знаеше на кого, просто се молеше думите ѝ да пробият мъглата в съзнанието му, да го върнат при нея.
— Всичко ще се оправи, миличък. Ще се прибереш у дома, ще ти направя от онези мекици, които обичаш. Само се дръж. Моля те.
Очите му трепнаха. Клепачите се надигнаха бавно, мъчително, сякаш тежаха тонове. Погледът му беше разфокусиран, плуваше някъде между стените на стаята и спомените, които го измъчваха. Устните му се раздвижиха, сухи и напукани.
— Мамо…
Гласът му беше дрезгав шепот, звук от счупено стъкло. Райна се наведе по-близо, затаила дъх, готова да попие всяка негова дума като живителна влага.
— Тук съм, Сашко, тук съм. Кажи ми, какво има? Боли ли те нещо?
Той с мъка поклати глава. В очите му се появи искра на яснота, отчаяна и спешна. Сякаш се бореше с невидима сила, която го дърпаше обратно към безсъзнанието. Събра последните си сили, стисна ръката ѝ. Точно преди да заспи, той прошепна:
— Мамо, трябва да ти кажа истината за баща си. Той не е…
И тогава думите секнаха. Клепачите му се затвориха, дишането му стана по-дълбоко и равномерно, а машината до леглото отбеляза, че е потънал отново в сън.
Райна остана неподвижна, вцепенена. Думите му отекваха в съзнанието ѝ, блъскаха се в черепа ѝ като уловена птица. Истината за баща му? За Стефан? Каква истина можеше да има? Стефан беше починал преди пет години от масивен инфаркт. Беше стълбът на семейството, уважаван строителен предприемач, любящ съпруг и баща. Човек, чиято дума тежеше, чието име беше синоним на честност и почтеност. Каква истина можеше да крие един мъртвец?
Той не е… Не е какво? Не е умрял? Абсурдно. Тя беше видяла тялото му, беше организирала погребението, беше плакала на гроба му, докато не ѝ останаха сълзи. Не е бил човекът, за когото го мислим? Още по-нелепо. Тя беше живяла с него тридесет години. Познаваше всяка негова бръчица, всеки навик, всяка мисъл. Поне така си мислеше.
Съмнението, веднъж посято, започна да пуска корени в уморената ѝ душа. Започна да прехвърля последните месеци от живота на Стефан. Беше станал по-раздразнителен, по-затворен. Често говореше по телефона с половин глас, излизаше в градината, за да не го чуват. Отдаваше го на стреса в работата, на големия проект, който беше поел. Беше започнал да пътува по-често до съседен град, уж за срещи с инвеститори. Никога не се беше усъмнила. Защо да го прави? Доверието беше основата на техния брак.
А сега, недоизказаните думи на сина ѝ висяха във въздуха като присъда. Каква истина беше научил Александър? И дали тази истина не беше причината той да лежи в това легло, пребит и уплашен? Сърцето ѝ замръзна при тази мисъл. Това не беше просто инцидент. Някой беше наранил сина ѝ. Някой, който не искаше тази истина да излезе наяве.
Тя погледна отново към спящия Александър, към машините, които поддържаха крехкия му живот. Обещанието, което му беше дала, че всичко ще бъде наред, сега ѝ се струваше като лъжа. Нищо вече нямаше да бъде наред. Една пукнатина се беше отворила в основите на нейния свят и заплашваше да погълне всичко, в което някога беше вярвала.
Глава 2
Десислава влетя в болничната стая като малка вихрушка, разпилявайки тишината. Русата ѝ коса беше вързана на небрежна опашка, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове от безсънната нощ, прекарана над учебниците по облигационно право. Тя носеше мрежа с портокали и термос с горещ чай, малки жестове на грижа, които се опитваха да замаскират огромната тревога, изписана на лицето ѝ.
— Мамо, как е той? Има ли промяна? — попита тя, оставяйки нещата на малката масичка и прегръщайки Райна през раменете.
Райна не откъсваше поглед от сина си.
— Същото е. Спи. Преди малко се събуди за миг, опита се да ми каже нещо.
Десислава се наведе над брат си, докосна челото му.
— Какво? Какво каза?
Райна се поколеба. Да сподели ли тези ужасни, недовършени думи? Да натовари ли и дъщеря си с този товар? Но видя в очите на Десислава същата решителност, която притежаваше и баща ѝ. Тя нямаше да се спре, докато не научи всичко.
— Каза… каза, че трябва да ми каже истината за баща ви. И после… — Гласът ѝ пресекна. — Каза: „Той не е…“ и припадна отново.
Десислава се изправи рязко. Лицето ѝ, обикновено толкова жизнено и изразително, сега беше маска на недоумение.
— Какво искаш да кажеш? Каква истина? Татко почина преди пет години.
— Не знам, миличка, не знам. Но погледът му… беше толкова уплашен. Деси, мисля, че това, което му се е случило в планината, не е било инцидент. Мисля, че е свързано с това, което е научил за баща ви.
Тишината в стаята стана още по-плътна, почти задушаваща. Двете жени стояха над леглото на Александър, обединени от общ страх и объркващи въпроси. Миналото, което смятаха за погребано и уредено, внезапно се надигаше от гроба си, за да ги преследва.
През следващите няколко дни, докато Александър бавно се възстановяваше, Райна и Десислава живееха в паралелна реалност. През деня бяха в болницата, говореха му тихо, четяха му книги, надявайки се гласовете им да го изтеглят от мрака. А вечер, в притихналата къща, която някога беше изпълнена със смеха на Стефан, те започнаха свое собствено разследване.
Десислава, с аналитичния си ум на бъдещ юрист, започна да преглежда старите документи на баща си. Кутии с договори, данъчни декларации, банкови извлечения, които Райна беше прибрала в таванското помещение, без никога да ги погледне. За нея те бяха просто болезнено напомняне за загубата. За Десислава те бяха потенциални улики.
— Мамо, виж това — каза тя една вечер, разстилайки пожълтял лист хартия на масата в трапезарията. Беше договор за заем отпреди седем години. — Татко е взел огромен заем. Не от банка. От частно лице.
Райна се взря в документа. Името на кредитора беше Петър.
— Петър? Приятелят му? Неговият бизнес партньор? Не мога да повярвам. Стефан винаги казваше, че никога не би смесил приятелство с пари.
— Е, явно го е направил — отвърна Десислава сухо. — И сумата е… астрономическа. Достатъчна, за да купиш няколко апартамента. Няма никакви документи за погасяване. Нито едно платежно. И лихвата… тя е направо хищническа. Ако този заем не е изплатен, ние дължим на Петър цяло състояние. Може би дори къщата.
Райна седна тежко на стола. Къщата. Техният дом, построен от Стефан със собствените му ръце. Мястото, където децата ѝ бяха израснали, където всеки ъгъл пазеше спомен. Мисълта, че могат да го загубят, беше непоносима.
— Но защо му е бил такъв заем? — прошепна тя. — Бизнесът му вървеше добре. Поне така казваше.
— Очевидно не е било съвсем така — Десислава продължи да рови из документите. Намери извлечения от офшорна сметка, преводи към непознати имена, документи за покупка на имот в малък курортен град, за който Райна никога не беше чувала. Всеки нов лист хартия беше като нов удар с чук по образа на перфектния съпруг и баща.
Една вечер, докато Десислава беше в университета, за да ползва правните бази данни, Райна остана сама с мислите си. Качи се в таванското помещение, търсейки нещо, което да ѝ даде отговор. Отвори един стар куфар на Стефан, пълен с вещи от неговите командировки. Дрехи, сувенири, стари вестници. На дъното, под една риза, напипа нещо твърдо. Беше малък кожен бележник.
С треперещи ръце го отвори. Вътре, с познатия почерк на Стефан, имаше записани дати, суми и имена. И едно име се повтаряше отново и отново. Лилия. До името имаше телефонен номер. Сърцето на Райна заби лудо. Коя беше тази Лилия? Защо Стефан е записвал плащания към нея?
Без да мисли, тя набра номера на мобилния си телефон. След няколко сигнала отсреща се чу мек женски глас.
— Ало?
Райна не можа да проговори. Какво да каже? „Извинете, намерих номера ви в бележника на покойния ми съпруг. Бихте ли ми казали защо ви е давал пари?“
— Ало? Кой се обажда? — Гласът отсреща стана по-настоятелен.
Райна затвори. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва не изпусна телефона. Една ужасяваща мисъл започна да се оформя в съзнанието ѝ. Истината, която Александър се опитваше да ѝ каже. „Той не е…“
Може би думите, които трябваше да последват, бяха: „Той не е бил човекът, за когото го мислиш“. Може би Стефан беше водил двойствен живот. Един живот с нея и децата им, и друг, таен живот, скрит зад командировките, заемите и лъжите.
Глава 3
Александър се събуди с рязка глътка въздух, сякаш се беше давил. Бялата таванска плоскост над него бавно се фокусира. Миризмата на болница го удари с пълна сила и спомените от последните няколко дни се върнаха като приливна вълна. Планината. Студеният вятър. Лицето на мъжа, който го беше блъснал. И думите му, прошепнати със злостна усмивка: „Баща ти беше длъжник. Дълговете се наследяват. Стой далеч от това, което не ти е работа.“
Той се опита да се надигне, но остра болка в ребрата го принуди да легне обратно. Вратата се отвори и майка му влезе, носейки чаша вода. Когато видя отворените му очи, тя изпусна чашата. Звънът на счупено стъкло наруши болничната тишина.
— Сашко! — Райна се хвърли към него, плачейки и смеейки се едновременно. — Събуди се! О, благодаря ти, Господи!
Тя го целуваше по челото, по бузите, галеше косата му. Той усещаше топлината на сълзите ѝ по кожата си.
— Мамо… — Гласът му беше слаб, но ясен. — Добре ли си?
— Аз ли? Ти как си, миличък? Помниш ли какво се случи?
Александър кимна бавно.
— Помня всичко. Не беше инцидент. Блъснаха ме.
Лицето на Райна пребледня.
— Кой? Защо?
— Заради татко. Заради това, което открих. Мамо, трябваше да ти кажа по-рано, но не знаех как. Страхувах се да не те нараня.
Той пое дълбоко дъх, събирайки сили.
— Помниш ли чичо Петър? „Най-добрият приятел“ на татко?
Райна кимна, сърцето ѝ вече предусещаше ужаса.
— Той е измамник. Хищник. Години наред е изнудвал татко. Онзи голям проект, за който татко взе заем… Петър го е саботирал умишлено. Принудил е татко да вземе пари от него, при невъзможни условия. Татко е затънал до гуша. Опитвал се е да се измъкне, да намери други пари, за да му се издължи. Но не е успял.
Спомените го заливаха. Седмица преди инцидента, докато разчистваше стария гараж, Александър беше намерил скрита кутия. Вътре имаше втори счетоводен тефтер на баща му. Не официалният, а истинският. В него Стефан беше описал всичко – рекета на Петър, фалшивите фактури, заплахите. Беше описал и отчаянието си.
— Татко не е починал от инфаркт, мамо — продължи Александър, а гласът му трепереше. — В деня на смъртта си е имал среща с Петър. В тефтера пише, че е щял да се опита да се разбере с него за последно. Да го моли. Мисля, че са се скарали. Мисля, че Петър… може да го е блъснал, да го е предизвикал. Инфарктът може да е бил в резултат на това.
Райна слушаше, без да може да пророни и дума. Светът ѝ се разпадаше парче по парче.
— Аз отидох при Петър — каза Александър. — Показах му тефтера. Казах му, че знам всичко. Той се изсмя. Каза, че това са просто драсканици, че нямам доказателства. Заплаши ме. Каза да забравя всичко, ако ми е мил животът. Аз… аз не го послушах. Тръгнах към полицията. Явно ме е проследил. В планината, онзи мъж… работеше за него.
Сега всичко си идваше на мястото. Недовършените думи, страхът в очите му. „Той не е…“ Вероятно е искал да каже: „Той не е починал от естествена смърт.“ Или: „Той не е бил сам в последните си мигове.“
Когато Десислава дойде по-късно, те ѝ разказаха всичко. Тя слушаше мълчаливо, стиснала юмруци, лицето ѝ беше пребледняло от гняв.
— Значи онзи договор за заем е бил само началото — каза тя, когато Александър свърши. — Това е капан, заложен преди години. Петър е чакал татко да умре, за да може да дойде и да прибере всичко, мислейки си, че ние сме беззащитни.
— Той е чудовище — прошепна Райна.
— Не — поправи я Десислава. В очите ѝ гореше леден огън. — Той е просто бизнесмен, който е направил грешна преценка. Подценил е децата на Стефан. Ще го съсипя. Ще използвам всичко, което съм научила, и ще го вкарам в затвора за това, което е причинил на татко и на Сашко.
В този момент в болничната стая се роди нов съюз. Съюз, изкован от болка и жажда за справедливост. Те вече не бяха просто скърбящо семейство. Те бяха бойци, готови да защитят наследството и честта си.
Първата стъпка беше да се обадят на адвокат. Десислава познаваше един от преподавателите си в университета – възрастен, опитен юрист на име Димитър, известен с това, че поема трудни каузи.
Срещата се състоя в кантората на Димитър – стая, пълна с книги и ухаеща на стара хартия и силно кафе. Той изслуша историята им внимателно, без да ги прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато свършиха, той се облегна назад в стола си и ги изгледа изпитателно.
— Историята ви е тежка. И опасна. Петър е влиятелен човек, с много връзки. Ще бъде мръсна битка. Ще се опита да ви смачка.
— Готови сме — каза Александър, който вече беше изписан от болницата и се придвижваше с патерица.
— Ще ни струва скъпо, нали? — попита Райна, притеснена за финансите им. Ипотеката по къщата, която бяха изтеглили за образованието на Десислава, вече ги притискаше.
— Не мислете за това сега — отвърна Димитър. — Първо трябва да съберем доказателства. Тефтерът на баща ви е добро начало, но ще ни трябва повече. Счетоводна експертиза, свидетели, ако успеем да намерим. Десислава, ти ще ми помагаш. Ще преровим всяка сделка, всеки договор, който баща ти и Петър са сключили. Ще търсим пукнатината, през която ще срутим цялата му империя.
И така започна войната. Война, която се водеше в тихи кабинети, в прашни архиви и в съдебни зали. Десислава почти се пренесе в библиотеката на университета, ровейки се в търговския регистър, сравнявайки подписи, търсейки връзки между фирмите на Петър.
Една вечер, докато преглеждаше банкови извлечения, тя забеляза нещо странно. Регулярни месечни преводи към една и съща сметка. Сумите не бяха огромни, но бяха постоянни. Титуляр на сметката беше жена на име Лилия. Същото име от бележника на баща ѝ.
Десислава усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Това не беше просто финансов рекет. Имаше и нещо друго. Нещо по-лично. Тайна, която можеше да се окаже по-разрушителна от всички дългове на света.
Глава 4
Петър беше човек, който обичаше контрола. Офисът му, разположен на последния етаж на стъклена сграда в центъра на града, беше отражение на тази му същност. Всичко беше в черно, сиво и хром. Минималистично, студено и безупречно подредено. От панорамния прозорец се виждаше целият град, а той обичаше да стои там, с чаша скъпо уиски в ръка, и да го гледа като феодален владетел, оглеждащ земите си.
Новината, че синът на Стефан е оцелял и е наел адвокат, го раздразни, но не го уплаши. Беше предвидил подобна възможност. Момчето беше твърдоглаво като баща си. Но и също толкова наивно. Какво можеха да направят те? Една вдовица, един сакат архитект и една студентка по право. Срещу него. Човекът, който държеше половината градски съвет в джоба си и имаше съдии на бързо набиране.
Той се обади на своя адвокат, лъскав и безскрупулен мъж на име Чавдар.
— Искам да ги натиснеш — каза Петър без предисловия. — Заведи дело за дълга на Стефан. Искай възбрана върху къщата им. Искам да усетят натиска. Да разберат, че нямат шанс.
— Вече е задействано — отвърна гласът на Чавдар, мазен и самоуверен. — Призовката ще им бъде връчена до края на седмицата. Ще поискам и запор на сметките им. Ще ги оставим без пукната стотинка.
— Добре. А за онзи инцидент в планината… сигурен ли си, че няма следи?
— Чиста работа. Думата на момчето срещу нищо. Няма свидетели, няма доказателства. Ще кажем, че си измисля, за да се измъкне от плащането на дълга.
Петър се усмихна. Обичаше, когато нещата се случваха по план. Той беше архитектът на съдби. Беше съсипал Стефан, който някога му беше приятел, но се беше оказал прекалено мекушав за големия бизнес. Беше го използвал, изцедил го беше и накрая го беше захвърлил. Сега щеше да вземе и последното, което беше останало от него – дома му, спомена за него. Това беше неговият начин да печели. Пълна и безусловна победа.
Призовката пристигна в петък следобед. Един съдебен пристав я връчи на Райна на прага на къщата. Тя я пое с треперещи ръце и я прочете. Искът беше за сума, която я накара да ѝ приседне. Включваше главницата, лихвите и неустойките. Петър искаше всичко. И искаше къщата.
Тази вечер вечерята в дома им беше мълчалива. Храната стоеше недокосната в чиниите. Страхът беше осезаем, плътен като мъгла.
— Какво ще правим? — прошепна Райна. — Нямаме тези пари. Ще ни вземат всичко.
— Няма да им позволим — каза Александър, но в гласа му липсваше предишната увереност. Болката в ребрата му напомняше непрекъснато колко безпощаден може да бъде Петър.
Само Десислава изглеждаше спокойна. Тя бавно сгъна призовката и я прибра в чантата си.
— Това е добре — каза тя.
— Кое е доброто? — избухна Александър. — Че ще ни изхвърлят на улицата?
— Доброто е, че той направи своя ход. Сега е наш ред. Той ни съди за дълг. Това означава, че ще трябва да докаже съществуването на този дълг в съда. Ще трябва да представи документи. А когато го направи, ние ще ги оспорим. Ще поискаме графологична експертиза на подписа на татко. Ще извикаме финансови експерти, които да докажат, че лихвата е незаконна. Ще превърнем неговото дело в наш процес срещу него.
Тя се изправи, очите ѝ блестяха.
— А междувременно, аз ще продължа да ровя. Ще разбера коя е тази Лилия и защо татко ѝ е превеждал пари. Всяка тайна на Петър, всяка негова мръсна сделка ще бъде извадена на светло. Той искаше война, ще я получи.
През следващите седмици къщата се превърна в щабквартира. Холът беше затрупан с папки и документи. Миризмата на кафе се смесваше с тази на прашни архиви. Десислава и Димитър работеха денонощно. Райна се грижеше за дома и за сина си, като се опитваше да поддържа някакво подобие на нормалност, но всяко почукване на вратата я караше да подскача.
Александър, все още възстановяващ се, се чувстваше безпомощен. Той, който винаги беше закрилникът на семейството, сега можеше само да наблюдава как сестра му води битката. Гневът и безсилието го разяждаха отвътре. Една вечер, неспособен повече да търпи, той седна пред компютъра си. Не можеше да рови в документи като Десислава, но можеше да прави друго. Той беше добър с хората, умееше да ги предразполага.
Започна да търси информация за старите служители на баща си и Петър. Хора, които са били уволнени или са напуснали през годините. Може би някой от тях знаеше нещо. Може би някой беше видял нещо. Той състави списък с имена и телефони и започна да звъни. Повечето му затваряха, уплашени само при споменаването на името на Петър. Но един човек се съгласи да се срещне с него. Възрастен счетоводител на име Кирил, който беше работил за фирмата им в самото начало.
Срещнаха се в малко, отдалечено кафене. Кирил беше нервен, оглеждаше се постоянно.
— Не трябваше да идвам — каза той. — Този човек е опасен.
— Моля ви — настоя Александър. — Само ми кажете какво знаете. Баща ми е бил ваш приятел.
Кирил въздъхна.
— Стефан беше добър човек. Прекалено добър. Петър го изяде. Видях как го правеше. Караше го да подписва празни документи, да прехвърля пари към фирми-фантоми. Стефан не разбираше много от финанси, доверяваше му се сляпо. Когато започнах да задавам въпроси, Петър ме уволни. Заплаши ме, че ако кажа и дума, ще направят така, че никога повече да не си намеря работа. Имах семейство, деца… мълчах си.
— Имате ли някакви доказателства? Документи?
Счетоводителят поклати глава.
— Той беше умен. Не оставяше следи. Всичко минаваше през него. Но помня едно нещо. Една сделка за един парцел. Петър накара Стефан да го купи на завишена цена от една своя подставена фирма. Разликата си я прибраха. А собственик на фирмата-продавач беше една жена. Мисля, че се казваше… Лилия.
Александър усети как сърцето му спира за миг. Всички нишки водеха към тази мистериозна жена. Коя беше тя? Ключова фигура в измамите на Петър? Или нещо повече?
Трябваше да я намерят. Преди Петър да е разбрал, че са по следите ѝ.
Глава 5
Десислава намери адреса на Лилия чрез справка в имотния регистър. Апартаментът, който баща ѝ беше купил, този от документите в таванското помещение, се водеше на нейно име. Намираше се в малък, но луксозен затворен комплекс в покрайнините на града. Място, което крещеше „пари“ – с перфектно окосените си морави, живия плет и охраната на входа.
Тя отиде там сама. Не каза на Райна или Александър. Това беше нещо, което трябваше да направи лично. Докато шофираше натам, сърцето ѝ биеше лудо. Какво да очаква? Студена и пресметлива жена, съучастничка на Петър? Или поредната жертва в неговата паяжина?
Лилия отвори вратата. Беше красива жена, може би на годините на майка ѝ, но запазена и елегантна. Косата ѝ беше грижливо фризирана, а облеклото ѝ – скъпо. В очите ѝ обаче имаше умора, сянка на тъга, която не се вписваше в луксозната обстановка.
— Да? — попита тя, оглеждайки Десислава с леко недоумение.
— Казвам се Десислава. Дъщеря съм на Стефан.
При споменаването на името, лицето на Лилия се промени. Цялата ѝ елегантност се срути, заменена от изражение на шок и страх.
— Аз… не знам за какво говорите. Не познавам такъв човек. — Тя се опита да затвори вратата, но Десислава постави крака си на прага.
— Моля ви. Не съм дошла да ви обвинявам. Дошла съм да разбера истината. Баща ми е мъртъв. Брат ми едва не умря. Преследват ни за дългове, които не са наши. И всички следи водят към вас. Коя сте вие? Каква е връзката ви с баща ми и с Петър?
Лилия се огледа панически наоколо, сякаш се страхуваше някой да не ги чуе.
— Влезте — прошепна тя накрая. — Бързо.
Апартаментът беше обзаведен с вкус, но изглеждаше необитаем, като хотелска стая. Нямаше лични вещи, нямаше снимки. Единствената снимка беше на нощното шкафче в спалнята, която Десислава зърна през открехнатата врата. На нея беше млад мъж, който поразително приличаше на… на Александър.
— Това е синът ми, Виктор — каза Лилия, проследявайки погледа ѝ. Гласът ѝ трепереше. — Той е на вашите години. И е син на Стефан.
Десислава се почувства така, сякаш подът се разтвори под краката ѝ. Трябваше да седне. Всичките ѝ теории, всичките ѝ предположения се оказаха грешни. Това не беше бизнес. Беше много, много по-сложно.
— Баща ми… е имал друго семейство?
Лилия кимна, а сълзи се стичаха по лицето ѝ.
— Аз не знаех за вас. Кълна се. Срещнахме се преди много години. Той ми каза, че е разведен, че е сам. Повярвах му. Бях млада и глупава. Обичах го. Когато забременях, той беше толкова щастлив. Купи този апартамент, грижеше се за нас. Но беше… потаен. Винаги пътуваше, винаги имаше неотложна работа. Идваше и си отиваше. Виктор израсна, мислейки, че баща му работи в чужбина.
— А Петър? — попита Десислава, опитвайки се да подреди пъзела в главата си.
— Петър знаеше всичко. Той ги запозна. Той беше човекът, който уреждаше нещата. Когато Стефан започна да има финансови проблеми, Петър се възползва. Каза му, че ще разкрие всичко на семейството му, ако Стефан не прави каквото му каже. Използваше мен и Виктор като оръжие, за да го изнудва. Стефан беше в капан. Даваше ни пари, за да сме добре, но тези пари бяха от заеми, които Петър му отпускаше. Затъваше все повече и повече.
— А вие… вие сте получавали парите? Не знаехте ли откъде идват?
— Мислех, че са от бизнеса му! — извика Лилия отчаяно. — Той никога не ми е казвал за дълговете, за рекета. Разбрах всичко едва след като… почина. Тогава дойде Петър. Каза, че Стефан му дължи пари и че ако не си мълча, ще остана на улицата. Каза, че ще каже на Виктор, че баща му е бил лъжец и престъпник. Уплаших се. Затова мълчах.
Истината беше ужасяваща в своята баналност. Баща ѝ не беше нито светец, нито чудовище. Беше просто слаб човек, уловен в собствените си лъжи. Човек, който се е опитал да има всичко и накрая е изгубил всичко. И е повлякъл две семейства със себе си.
— Къде е синът ви сега? — попита Десислава.
— В университета. Учи икономика. Не знае нищо от това. Моля ви, не му казвайте. Ще го съсипете.
— Той има право да знае кой е баща му. Както и ние имахме право. Вече не става въпрос само за пари, нали разбирате? Става въпрос за истината. И за справедливостта. Петър трябва да плати за това, което е причинил на всички ни.
Десислава си тръгна от апартамента със смесени чувства. Гняв към баща си, съжаление към тази измамена жена и една нова, желязна решимост. Сега тя не се бореше само за своя дом. Бореше се за две семейства, разбити от лъжите на един мъж и алчността на друг.
Когато се прибра, тя разказа всичко на Райна и Александър. Реакцията им беше такава, каквато очакваше. Александър беше бесен, чувстваше се предаден.
— Значи целият му живот е бил лъжа! Всичко!
Райна беше съсипана. Тридесет години брак, изграден върху измама. Спомените, които пазеше като свещени, сега бяха опетнени. Тя се затвори в стаята си и плака с часове. За изгубената любов, за пропиления живот, за доверието, което никога нямаше да се върне.
Но след първоначалния шок и болка, дойде нещо друго. Прояснение. Те видяха големия си враг по-ясно от всякога. Петър. Той беше диригентът на цялата тази трагедия. Той беше дърпал конците, възползвал се беше от слабостите на баща им, беше ги настроил един срещу друг.
— Лилия трябва да свидетелства — каза Десислава твърдо. — Нейните показания могат да бъдат решаващи. Тя може да потвърди за изнудването.
— Тя се страхува — отвърна Александър. — Петър я държи в ръцете си.
— Тогава трябва да я убедим. Трябва да ѝ покажем, че заедно сме по-силни. Че единственият начин да се освободи от него е като каже истината.
Планът беше рискован. Трябваше да организират среща между Райна и Лилия. Двете жени, които бяха обичали един и същи мъж, без да знаят една за друга. Двете страни на неговия таен живот. Среща, която можеше да завърши с експлозия от взаимни обвинения. Или можеше да бъде началото на неочакван съюз, който да срине Петър завинаги.
Глава 6
Срещата се състоя на неутрална територия – в малката кантора на адвокат Димитър. Въздухът беше толкова натегнат, че можеше да се реже с нож. Райна и Лилия седяха на двата края на дългата маса, избягвайки погледите си. Десислава и Александър стояха до майка си, а Димитър беше в ролята на мълчалив наблюдател.
Райна беше първата, която наруши мълчанието. Гласът ѝ беше спокоен, но под повърхността се усещаше буря от емоции.
— Искам да знам само едно — каза тя, гледайки право в Лилия. — Обичаше ли го?
Лилия вдигна поглед, в очите ѝ имаше сълзи.
— Повече от всичко. Той беше целият ми свят.
— И моят — отвърна тихо Райна. — Той беше моят свят в продължение на тридесет години. Свят, който се оказа лъжа.
— Аз не знаех. Кълна ви се, не знаех за вас. Той ми каза, че е сам.
— И аз не знаех за вас — каза Райна. — Може би и двете сме били жертви. Но сега това няма значение. Важното е какво ще направим оттук нататък. Един човек съсипа живота и на двете ни семейства. Името му е Петър. Той използваше вас, за да изнудва моя съпруг. Той отне бащата на моите деца. И сега иска да ни отнеме и дома.
Тя се наведе напред, а в гласа ѝ се появи стомана.
— Знам, че се страхувате. Знам, че ви е заплашвал. Но ако не проговорите сега, той ще победи. Ще продължи да контролира живота ви, както е контролирал живота на Стефан. Ще държи в ръцете си бъдещето на вашия син, както се опитва да унищожи бъдещето на моите деца. Имаме нужда от вашата помощ. Имаме нужда да кажете истината в съда.
Лилия мълчеше, разкъсвана между страха и желанието за справедливост.
Тогава Александър проговори.
— Имате син. Виктор. Аз имам брат, за когото не съм знаел. Петър ни отне възможността да израснем заедно. Отне му правото да познава истинския си баща, с всичките му недостатъци. Дължите го на него. Дължите му да знае истината. И да види, че човекът, който е причинил всичко това, си получава заслуженото.
Думите му сякаш намериха целта си. Лилия вдигна глава. Страхът в очите ѝ беше заменен от решителност.
— Ще го направя — каза тя. — Ще свидетелствам. Не ме интересува какво ще ми струва. Той няма да съсипе и живота на сина ми.
В този момент се роди съюз. Не на приятелство, а на обща кауза. Двете семейства, разделени от лъжата, сега се обединяваха срещу общия си враг.
Новината, че Лилия ще свидетелства, удари Петър като гръм. Чавдар, неговият адвокат, беше бесен.
— Как си могъл да го допуснеш? — крещеше той по телефона. — Тази жена знае твърде много! Тя може да ни загроби!
— Успокой се — отвърна Петър, макар и самият той да усещаше как ледената пот избива по гърба му. — Тя няма доказателства. Само думата ѝ срещу моята.
— Не бъди глупак! Комбинирана с тефтера на Стефан и показанията на онзи пенсиониран счетоводител, нещата стават сериозни. Съдията може да назначи пълна данъчна ревизия на фирмите ти. И тогава сме дотам. Знаеш колко скелети има в гардероба ти.
Петър знаеше. Империята му беше построена върху измами, подкупи и изнудване. Една сериозна проверка щеше да срути всичко като къщичка от карти.
— Трябва да я спрем — каза Петър. — Направи ѝ предложение. Пари. Колкото иска.
— Късно е. Вече има адвокат. Същият, който защитава семейството. Те са се обединили.
Петър затвори телефона и удари с юмрук по махагоновото си бюро. За първи път от много години той усети как губи контрол. Тази проклета студентка по право и сакатият ѝ брат обръщаха играта. Те използваха собствените му оръжия срещу него – тайните, лъжите.
Трябваше да действа. И то бързо.
Първото заседание по делото за дълга беше насрочено. Съдебната зала беше малка и задушна. Петър и Чавдар седяха на едната страна, изглеждайки самоуверени и арогантни. На другата бяха Райна, Александър, Десислава и Димитър. Лилия беше на задните редове, като свидетел на прокуратурата.
Чавдар започна пръв. Представи договора за заем, говори за неизпълнени задължения, за натрупани лихви. Рисуваше картина на почтен бизнесмен, измамен от свой приятел.
Когато дойде ред на Димитър, той стана бавно.
— Уважаеми съдия, ние не оспорваме, че подписът под този договор е на покойния Стефан. Това, което оспорваме, е волята, с която е положен този подпис. Твърдим, че клиентът ми е бил принуден да подпише този договор под заплаха и изнудване. Твърдим, че този така наречен „заем“ е бил просто инструмент за рекет. И имаме свидетел, който може да потвърди това.
Той се обърна и посочи към Лилия.
— Призовавам като свидетел госпожа Лилия.
В залата настъпи смут. Чавдар скочи на крака.
— Протестирам! Това е изненада! Не сме били уведомени за този свидетел!
— Протестът се отхвърля — каза строго съдията. — Свидетелката ще бъде изслушана.
Лилия тръгна към свидетелската скамейка. Краката ѝ трепереха, но главата ѝ беше високо вдигната. Когато минаваше покрай Петър, той се наведе и прошепна нещо, което само тя чу. Усмивката му беше вледеняваща.
— Помисли за сина си. Една непредпазлива стъпка по стълбите в университета може да бъде фатална.
За миг Лилия се вцепени. Заплахата беше явна и брутална. Тя погледна към Петър, после към Райна и децата ѝ. Видя в очите им същия страх, но и същата решителност. Разбра, че ако отстъпи сега, никога няма да бъде свободна. Нито тя, нито синът ѝ.
Тя седна на стола, пое си дълбоко дъх и погледна съдията право в очите.
— Готова съм да кажа цялата истина.
Глава 7
Показанията на Лилия бяха като бомба в съдебната зала. С ясен и твърд глас, въпреки очевидния страх, тя разказа всичко. Разказа за тайната си връзка със Стефан, за сина им Виктор, за ролята на Петър като „покровител“ и впоследствие като изнудвач. Описа как Петър е използвал съществуването ѝ, за да принуди Стефан да подписва договори, да прехвърля имоти и да затъва все по-дълбоко в дългове към него.
— Той държеше живота на Стефан в ръцете си — каза тя, а гласът ѝ трепна. — Заплашваше го, че ще разкрие всичко на… на първото му семейство. Стефан живееше в постоянен ужас. Правеше всичко, което Петър му наредеше.
Адвокатът на Петър, Чавдар, се опита да я дискредитира. Нападна я с въпроси за морала ѝ, намекна, че е била просто скъпо платена любовница, която сега се опитва да изкопчи пари от имотите на покойника.
— Не е ли вярно, госпожо, че сте живели в луксозен апартамент, купен от Стефан? Че сте получавали щедра месечна издръжка? И сега, когато парите са спрели, се опитвате да се представите за жертва?
Но Лилия не се поддаде.
— Да, той се грижеше за мен и сина ми. Защото ни обичаше. Но парите, които ни даваше, бяха пари, измъкнати от него със сила от вашия клиент. Апартаментът беше част от сделка, с която Петър източи фирмата им. Аз бях неволен съучастник, но вече не. Повече няма да мълча.
Показанията ѝ, подкрепени от тефтера на Стефан и свидетелствата на бившия счетоводител Кирил, започнаха да обръщат хода на делото. Съдията, първоначално скептичен, сега гледаше към Петър с нескрито подозрение. Той нареди пълна финансова ревизия на всички съвместни фирми на Стефан и Петър.
За Петър това беше началото на края. Той знаеше какво ще намерят ревизорите. Знаеше, че паяжината от лъжи и измами, която беше плел години наред, е напът да се разкъса.
След заседанието той излезе от съда бесен. Настигна семейството на Стефан в коридора.
— Ще съжалявате за това! — изсъска той към Десислава. — Всички вие! Ще ви унищожа!
Александър пристъпи напред, заставайки пред сестра си. Въпреки патерицата, той изглеждаше внушително.
— Свършено е с теб, Петър. Заплахите ти вече не действат.
Петър се изсмя с леден, злокобен смях и си тръгна. Но заплахата му не беше празна. Той беше животно, притиснато в ъгъла. А такива животни са най-опасни.
Няколко дни по-късно, докато Десислава се прибираше късно вечерта от библиотеката, една кола я засече на безлюдна улица. Отвътре изскочиха двама маскирани мъже. Те не казаха нищо. Просто я сграбчиха, взеха чантата ѝ, в която бяха всички копия на документи и доказателства, които беше събрала, и я блъснаха на земята.
— Това е последно предупреждение от господин Петър — каза единият от тях. — Следващия път няма да си толкова голяма късметлийка.
Те се качиха в колата и изчезнаха в нощта. Десислава остана да лежи на студения асфалт, трепереща от шок и болка. Глезенът ѝ беше изкълчен. Но по-лошото беше, че те бяха взели всичко. Години работа, събрана в една чанта.
Когато се прибра, разказа на семейството си какво се е случило. Райна искаше да се откажат, да забравят всичко.
— Не си струва! — плачеше тя. — Ще ви убие! Не искам да губя и вас!
Но Десислава беше непреклонна.
— Не, мамо! Точно това иска той! Да се уплашим и да се откажем. Сега, повече от всякога, трябва да се борим. Той направи грешка. Показа колко е отчаян.
— Но той взе доказателствата! — възрази Александър.
— Взе копията — поправи го Десислава с пламъче в очите. — Оригиналите са при Димитър. В банков сейф. А аз… аз помня всичко. Всяка цифра, всяка дата, всяка фирма. Всичко е тук. — Тя почука по главата си. — Няма да се откажа.
Нападението имаше обратен ефект. То не ги пречупи, а ги сплоти още повече. Дори Райна, след първоначалния страх, намери в себе си неподозирана сила. Това вече не беше битка за наследство. Това беше битка за оцеляване.
Междувременно, историята започна да привлича вниманието на медиите. Малък местен вестник публикува статия за „вдовицата, която се бори срещу бизнес магнат“. Историята беше представена като битката на Давид срещу Голиат. Това вбеси Петър още повече. Публичността беше последното нещо, от което се нуждаеше, докато данъчните ровеха в сметките му.
Той реши да предприеме последен, отчаян ход. Трябваше да се отърве от единствения човек, който можеше да го свърже директно с всичките му престъпления. Трябваше да се отърве от Лилия.
Една вечер, докато Лилия се прибираше у дома, тя забеляза, че спирачките на колата ѝ не работят. С ужас осъзна, че лети с висока скорост към натоварено кръстовище. В последния момент, с нечовешко усилие, успя да завърти волана и да блъсне колата в мантинелата, вместо в насрещния трафик.
Ударът беше силен. Лилия изгуби съзнание.
Когато се събуди, беше в болница. Първият човек, когото видя до леглото си, беше Райна.
— Добре ли сте? — попита Райна с глас, пълен с искрена загриженост.
Лилия кимна, все още замаяна.
— Той се опита да ме убие.
— Знаем — каза Райна. — Но няма да успее. Вече не сте сама в това.
В стаята влезе и Виктор, синът на Лилия. Десислава го беше намерила и му беше разказала всичко. Той беше блед, очите му бяха зачервени, но в погледа му имаше стоманена решителност. Той застана до майка си и хвана ръката ѝ.
— Ще се борим заедно — каза той. Погледна към Райна, Александър и Десислава. — Всички заедно. Като семейство.
В онази болнична стая се случи нещо неочаквано. Двете разбити половини на живота на Стефан се събраха. Болката и предателството бяха все още там, но над тях се издигна нещо ново – чувството за принадлежност. Те бяха различни, но бяха свързани от обща история и общ враг. И бяха готови да се борят за бъдещето си, рамо до рамо.
Полицията започна разследване на „инцидента“ с колата на Лилия. Откриха, че спирачната течност е била източена. Това вече не беше гражданско дело за дълг. Това беше опит за убийство. Кръгът около Петър започна да се затяга.
Глава 8
Финансовата ревизия разкри това, от което Петър най-много се страхуваше. Десетилетие на финансови измами, пране на пари, укриване на данъци и фиктивни сделки. Империята му, която изглеждаше толкова стабилна, се оказа куха отвътре, поддържана единствено от страх и корупция. Прокуратурата повдигна обвинения.
Арестът на Петър беше новина номер едно. Камерите го заснеха как го извеждат с белезници от лъскавия му офис – същият човек, който доскоро се смяташе за недосегаем. Лицето му беше сиво, арогантността му се беше изпарила, заменена от животински страх.
Процесът беше дълъг и мъчителен. Чавдар се опита да използва всяка правна хватка, за да го отложи, да омаловажи доказателствата, да дискредитира свидетелите. Но фактите бяха неопровержими. Тефтерът на Стефан, показанията на Лилия и Кирил, съчетани с доклада на данъчните, рисуваха ясна картина на безскрупулен престъпник.
Десислава присъстваше на всяко заседание. Тя беше повече от наблюдател. Помагаше на прокурора, даваше идеи, сочеше слабите места в защитата. Беше нейното бойно кръщение. Тя се бореше не само за семейството си, но и за паметта на баща си – не за да го оневини, а за да разкрие цялата истина, колкото и болезнена да беше тя. Искаше светът да знае, че Стефан е бил слаб и грешен човек, но е бил и жертва.
В един от последните дни на процеса, Александър беше призован като свидетел. Той разказа за нападението в планината, за заплахите, за страха, който Петър сееше около себе си. Когато свърши, той се обърна към Петър.
— Ти мислеше, че парите и властта те правят силен. Но грешиш. Силата не е в това да мачкаш хората. Силата е в това да се изправиш, след като са те съборили. Силата е в семейството, в истината. Ти нямаш нищо от това. Сам си.
Присъдата беше тежка. Дълги години затвор за финансови престъпления, изнудване и подбудителство към убийство. Империята на Петър се срина. Активите му бяха запорирани, за да покрият щетите и неплатените данъци.
След края на процеса, двете семейства се събраха в къщата на Райна. Същата къща, за която се бяха борили толкова яростно. Беше странно. Райна, Лилия, Александър, Десислава, Виктор. Едно невъзможно семейство, родено от трагедия.
Въздухът беше изпълнен с неизказани думи, със смесица от облекчение, тъга и несигурност. Те бяха спечелили битката, но войната беше оставила дълбоки белези върху душите им.
Райна наля чай на всички.
— Не знам какво ще се случи оттук нататък — каза тя тихо. — Не мога да забравя миналото. Но може би… може би можем да опитаме да изградим някакво бъдеще. Заради вас. — Тя погледна към трите деца пред себе си.
Виктор, който до този момент беше мълчалив, проговори.
— Аз… бих искал да опозная брат си и сестра си. Ако ми позволите.
Александър сложи ръка на рамото му.
— Вече си закъснял с двадесет години. Имаме много да наваксваме.
Десислава се усмихна. Беше първата истинска, топла усмивка от месеци.
— Аз ще завърша университета — каза тя. — И ще стана адвокат. Такъв, който защитава хората от такива като Петър.
Лилия погледна към Райна. В очите ѝ имаше молба за прошка.
— Знам, че никога не можеш да ми простиш напълно. Но искам да знаеш, че съжалявам. Съжалявам за болката, която неволно ти причиних.
Райна я погледна дълго. Гневът, който я беше изгарял, беше започнал да стихва, заменен от някакво горчиво приемане.
— Ние всички бяхме измамени от един и същи човек — каза тя накрая. — Може би прошката не е правилната дума. Може би е разбиране. И ще ни трябва много време, за да се научим да живеем с тази нова истина.
Къщата вече не беше просто дом. Беше символ на тяхната победа. Дългът към Петър беше анулиран от съда като престъпен. Къщата беше спасена. Но беше различна. Стените ѝ вече не пазеха спомена за един идеализиран мъж, а за един сложен и грешен човек, чиито действия бяха предизвикали буря, която едва не ги беше унищожила.
Но бурята беше отминала. И в тишината след нея, те започваха да събират парчетата. Не за да възстановят стария свят, а за да построят нов. Свят без тайни. Свят, в който истината, макар и болезнена, ги беше направила по-силни. Те бяха едно странно, несъвършено, белязано от трагедия семейство. Но бяха семейство. И заедно щяха да намерят пътя напред.