В деня преди дипломирането въздухът в къщата беше натежал от думи, които никой не изричаше. Ема седеше на ръба на леглото си и гледаше как светлината от лампата се плъзга по корицата на папката с документи. В нея имаше всичко, което бе събирала с години, доказателства, писма, копия, подписи, разписки, тънки листове, които тежаха повече от тухла.
От другата страна на стената майка ѝ Даяна говореше тихо по телефона. Гласът ѝ беше мазен, внимателно подбран, като при разговор с непознат, който може да стане опасен. Баща ѝ Робърт се движеше из кухнята с престорена деловитост, вратата на хладилника се отваряше и затваряше, чекмеджетата се удряха, сякаш шумът можеше да покрие тревогата. Лили се смееше в стаята си, смехът ѝ беше лек, безтегловен, сякаш утрешният ден беше просто още една сцена, на която тя трябва да блесне.
Ема затвори папката и сложи длан върху нея, като да успокои животно, което може да скочи.
Баба Елинор винаги казваше, че диамантите се правят под натиск.
А Ема беше усетила натиска още преди да научи какво означава думата.
Утре щеше да говори пред всички.
Утре лицата щяха да пребледнеят.
Само че не от гордост.
Глава първа
Светлина, която не питаше за позволение
Отвън къщата изглеждаше като от снимка, подредена и спокойна. Дворът беше окосен, верандата изметена, прозорците чисти, семейните снимки вътре бяха подредени по цветове. Ако човек влезеше за първи път, щеше да види усмивки, рамки, празнични картички, купи от училищни състезания, детски рисунки.
Само че купите и снимките имаха една особеност.
На почти всички беше Лили.
На снимките от празници Лили стоеше отпред, с панделка, с рокля, с бляскави очи. Ема беше някъде отзад, в полусянка, с ръце скрити в джобовете, с усмивка, която не знаеше дали е позволена. Когато Ема беше малка, тя не можеше да назове чувството. Мислеше, че така е в семействата. Мислеше, че любовта се разпределя като парчета торта и ако едното дете е по-гладно, то просто взима повече.
Първият път, когато осъзна, че не е торта, беше по Коледа.
Лили разопакова кутия след кутия. Ново колело, комплект за рисуване, дрехи, книга със златни букви. Ема получи чорапи и едно тефтерче с корица, на която имаше цветя. Тя се усмихна, защото така се правеше. После погледна майка си, очаквайки да види нещо, поне миг колебание. Даяна просто изглади косата на Лили и каза:
Лили заслужава повече, тя е толкова специална.
Робърт се засмя и допълни, че Ема е голямо момиче и разбира.
Ема не разбра, но запомни.
Запомни и още нещо. Баба Елинор беше единственият човек, който забеляза как Ема сгъва тефтерчето, сякаш се опитва да сгъне и себе си, да стане по-малка, за да не пречи на чуждото щастие.
Елинор я дръпна към себе си, сложи ѝ в ръцете молив и каза:
Рисувай. Не позволявай на никого да затъмни светлината ти.
Ема започна да рисува. Всяка линия беше въздух. Всяка сянка беше признание, че съществува.
С годините рисуването се превърна в навик, после в убежище, после в доказателство. Когато се прибираше от училище и чуваше как Даяна говори по телефона за успехите на Лили, Ема влизаше в стаята си и рисуваше. Когато Робърт пропускаше нейни събития, а след това се хвалеше на познати с Лили, Ема рисуваше още по-упорито.
Баба Елинор беше тази, която носеше хартийки, скицници, дори малки кутийки с пастели, купени тайно, за да не предизвиква разговори.
Ема не искаше тайни подаръци. Искаше да не се чувства като второстепенна.
Но детето рядко получава това, което иска.
Получава това, което го оформя.
Глава втора
Златото блести силно, но и заслепява
Когато дойде гимназията, Ема започна да се държи така, сякаш светът е договор, който може да бъде подписан с труд. Тя се хвърли в предметите, които другите избягваха. Математиката стана нейната музика. Икономиката ѝ звучеше като карта на невидимото, като начин да разгадае защо едни хора получават всичко, а други трябва да молят за трохи.
Ема се включи в конкурс за план за собствена дейност. Писаха го седмици наред. Събираше данни, говореше с хора, правеше изчисления, рисуваше схеми, които приличаха на мостове. Представи идеята пред жури, което изглеждаше като стена, но когато приключи, в залата настана тишина, после аплодисменти.
Тя спечели.
Когато се прибра, държеше дипломата така, сякаш държи билета за друг живот.
Даяна погледна листа, без да го вземе, и каза, че е хубаво. После се обърна към Лили, която седеше на дивана и си лакираше ноктите, и добави, че Лили трябва да се подготви за дебатите, защото тя има талант да убеждава хората.
Робърт каза нещо за това колко умна е Ема, но гласът му беше празен, като изречение, което е научено наизуст.
Ема отиде в стаята си и затвори вратата. Нямаше сълзи. Имаше само усещане, че ако се разплаче, ще даде на семейството си още една причина да я нарече слаба.
На следващия ден започна работа в кафене.
Двадесет часа седмично. Понякога повече. Понякога до късно. Ръцете ѝ миришеха на кафе и препарати, а учебниците ѝ бяха изцапани с малки петна, които приличаха на планети.
Там, зад плота, Ема научи най-важното, научи как хората се държат, когато мислят, че никой не ги гледа. Научи как се усмихват, когато искат нещо. Как мълчат, когато крият. Как оставят бакшиш, когато изпитват вина.
Собственичката на кафенето, Клер, беше жена с остър поглед. Тя не задаваше много въпроси, но когато видя как Ема учи между поръчките, каза само:
Ти не си тук заради кафе.
Ема се усмихна и отговори, че е тук заради бъдещето.
Клер кимна, сякаш това беше най-опасната дума на света.
Лили междувременно се носеше през дните като човек, който никога не е носил тежко. Тя имаше навика да влиза в кафенето, да поръчва най-скъпото и да се държи така, сякаш Ема е част от мебелите. Понякога оставяше бакшиш, но го правеше демонстративно, като милостиня.
Един ден, когато Ема ѝ върна рестото, Лили се наведе и прошепна:
Ти винаги ще си тук, нали. Аз ще съм там, където се случва всичко.
Ема не отговори.
Само се усмихна по начина, по който се усмихва човек, когато вече е решил нещо.
Когато човек реши, опасно е да го подцениш.
Глава трета
Вечерята, която раздели въздуха
Писмата за прием пристигнаха почти едновременно. Пликът на Ема беше дебел, а вътре имаше поздравления, условия, възможности. Тя беше приета в престижния университет Уестфийлд, в програма по предприемачество и управление. Сърцето ѝ удари така, сякаш искаше да излезе от гърдите и да избяга напред във времето.
Лили също беше приета, в политически науки. Тя се развика, прегърна Даяна, после Робърт, и се завъртя из кухнята като на сцена. Ема се усмихна и се опита да се зарадва, защото все още беше наивна дотолкова, че да вярва, че общата победа ще стане обща радост.
Вечерята беше организирана като празник. Даяна сложи свещи, Робърт отвори бутилка, която държеше за специални случаи. Елинор дойде с бавна походка, но с живи очи. Тя донесе сладкиш, направен вкъщи, и прегърна Ема така, сякаш я пази.
Когато всички седнаха, Робърт прочисти гърло и каза, че е време да говорят като възрастни.
Ема усети как пръстите ѝ се свиват около вилицата.
Даяна започна първа. Тя каза, че са горди. Че са мечтали за този ден. Че са спестявали, но животът бил скъп. Че имало сметки. Че трябвало да се мисли реалистично.
После дойде изречението, което Ема ще чуе в сънищата си години наред.
Спестили сме достатъчно само за една.
Лили се усмихна, сякаш вече знаеше. Ема погледна към нея и видя в очите ѝ не изненада, а спокойствие.
Робърт продължи, че Лили има потенциал, че тя е по-крехка, че се нуждае от подкрепа. Че Ема е силна, че Ема ще се справи.
Даяна добави нещо, което изглеждаше като шега, но беше удар.
Ти си умна, Ема. Намери си заем. Или отиди в обществен колеж. Не е краят на света.
Ема се изправи толкова бавно, че столът изскърца като предупреждение. Гласът ѝ излезе тих:
А моят труд. Моите оценки. Моите часове работа.
Робърт сви рамене. Даяна сведе поглед към чинията.
Лили каза:
Не е лично. Просто така е по-логично.
Тази дума, логично, прозвуча като нож.
Елинор удари с длан по масата, не силно, но достатъчно, за да замлъкнат всички. Гласът ѝ беше твърд:
Справедливостта не се измерва с това кое ви е по-удобно.
Даяна се изчерви и каза, че майка ѝ не разбира съвременните разходи. Робърт започна да говори за кредити, за ипотека, за сметки, които изяждали бюджета им. Ема чу думите, но не повярва.
Защото беше виждала как се купуват нови неща за Лили. Беше виждала как се плаща за курсове, дрехи, лагери. Беше виждала как парите се появяват, когато Лили поиска.
А сега изведнъж ги нямаше.
В онази вечер Ема не вика. Не чупи. Не моли.
Само каза:
Добре.
И си тръгна от масата.
В стаята си тя седна на пода и се загледа в стената, докато тишината не започна да тежи като камък.
Елинор влезе след малко и седна до нея. Не каза веднага нищо. Само извади плик от чантата си, в който имаше документ.
Аз ще подпиша с теб, прошепна тя. Ако трябва ще продам всичко, но ти ще учиш там, където заслужаваш.
Ема стисна листа и усети как нещо в нея се затваря и едновременно се отваря.
Надеждата беше болка, но и гориво.
И тя вече знаеше, че ще гори.
Глава четвърта
Заеми, подписани с кръв от тишина
Първата година в Уестфийлд започна с усещане за чужд свят. Кампусът беше просторен, сградите светеха от чистота, хората ходеха с уверени крачки, сякаш бъдещето им е запазено. Ема пристигна с една чанта, с лаптоп, купен на изплащане, и със списък от смени в кафенето, които нямаше да приключат, само защото тя вече е студентка.
Тя живееше в малък апартамент, който миришеше на старо дърво и влажни стени. Съседите бяха шумни. Мивката течеше. Но това беше нейното място, платено с труд, не подарено с благоволение.
Ема учеше като човек, който бяга от нещо. Лекциите по финанси я караха да мисли за Робърт и неговите оправдания. Курсовете по право ѝ показваха как думи могат да се превърнат в оръжие. Семинарите по стратегия я учеха, че хората, които изглеждат силни, често имат слабости, скрити под костюми.
Тя намери още работа. Помагаше в библиотеката. Пишеше домашни срещу заплащане за състуденти, които имаха пари, но нямаха дисциплина. Продаваше рисунки. Всичко беше законно, но изтощително.
Лили, за разлика от нея, живееше в общежитие с нови мебели, с приятели, които се смееха високо, с вечери, на които се обсъждаха планове за бъдещи кампании и връзки с влиятелни хора. Родителите им ѝ изпращаха пакети, пари, дори картички с думи като гордост и радост.
Ема получаваше редки съобщения. Повечето бяха практични.
Робърт веднъж ѝ писа, че трябва да се прибере за уикенда. Тонът му беше настойчив. Когато Ема дойде, те я посрещнаха с усмивки, но усмивките им имаха ръбове.
Даяна извади папка и я сложи на масата.
Трябва да подпишеш тук, каза тя. Просто формалност.
Ема прочете първите редове и кръвта ѝ изстина. Документът беше за заем, обезпечен с жилището им, а като допълнителен гарант беше вписана тя.
Защо аз, попита Ема. Аз вече имам заем. Баба подписа. Аз работя.
Робърт започна да говори за непредвидени разходи, за лихви, за нужда да се преструктурира ипотеката. Даяна добави, че това е семейство и семейството трябва да се подкрепя.
Ема вдигна поглед и каза спокойно:
Вие подкрепяте Лили. Искате аз да подкрепям вас, докато вие подкрепяте нея.
Лили, която стоеше до вратата и слушаше, се засмя:
Е, ти си силната. Нали така се говори за теб.
Ема усети как думите се опитват да я извадят от равновесие. Но тя беше научена от години да стои изправена, когато я бутат.
Не, каза тя. Няма да подпиша.
Робърт удари с юмрук по масата, този път силно. Даяна започна да плаче, но сълзите ѝ бяха странни, като инструмент, който се използва по навик. Лили завъртя очи.
Баба Елинор влезе в кухнята, без да е поканена. Тя беше дошла, защото Ема ѝ беше писала, без да иска да я тревожи, но вътрешният ѝ глас беше крещял.
Елинор погледна документа и после погледна Робърт.
Ти искаш да я вържеш, каза тя. Да ѝ вземеш бъдещето, за да закърпиш вашите дупки.
Робърт извика, че тя не разбира. Елинор отвърна тихо:
Аз разбирам твърде добре. И ако посегнеш на нея, ще намеря начин да те спра.
Ема си тръгна още същата вечер.
По пътя към апартамента си тя се опитваше да не плаче. Но сълзите идваха не от слабост, а от ярост. Ярост, че семейството ѝ не просто я беше оставило сама, а се опитваше да я превърне в спасителна лодка.
Тази нощ Ема не спа.
Седеше на масата, пишеше планове, изчисляваше, подреждаше задачите си като войник.
А в главата ѝ започна да се оформя нова мисъл.
Ако не мога да разчитам на тях, ще стана човек, от когото те ще зависят.
И тогава ще реша какво означава справедливост.
Глава пета
Студио за реклама и невидими капани
Във втория семестър Ема срещна Маркъс.
Той беше по-голям студент, с репутация на човек, който знае как да превръща идеи в пари. Не беше от тези, които се хвалят шумно. Усмивката му беше сдържана, а погледът му беше остър. Ема го видя на един семинар, където той говореше за това как малките предприятия умират, защото никой не им разказва историята правилно.
След лекцията Маркъс я заговори. Попита я защо не е задала въпрос, въпреки че очите ѝ са били пълни с тях.
Ема му каза истината. Че работи. Че няма време за позьорство. Че се опитва да оцелее.
Маркъс кимна и каза:
Оцеляването е началото. После идва властта. Въпросът е какво правиш с нея.
Това изречение остана в нея.
Ема събра малък екип от състуденти, които също се бореха. Сара, момиче с талант за писане и с око за детайла. Оуен, който разбираше от числа и можеше да намери грешка в договор само по миризмата на мастило. Хана, която имаше чувство за дизайн и рисуваше така, сякаш вижда вътрешността на хората.
Те започнаха да правят рекламни материали за малки магазини, за местни занаятчии, за хора, които нямаха големи бюджети, но имаха мечти. Ема отказваше да ги лъже. Тя вярваше, че истината продава най-добре, когато е разказана красиво.
Работеха нощем. Понякога до сутринта. Пиеха евтино кафе и се смееха тихо, защото ако се смееха силно, можеше да се разпаднат.
Парите не бяха много, но бяха техни. И най-важното, успехът беше видим.
Един ден Маркъс дойде в малкия им офис, който беше всъщност стая под наем с две бюра. Огледа стените, пълни с скици и планове, и каза:
Това може да стане нещо голямо. Ако си готова да го пуснеш да расте.
Ема беше готова да работи, но не беше готова да се продава. Въпреки това слушаше.
Маркъс предложи помощ. Контакти. Клиенти. Дори пари за разширение. Но в гласа му имаше нещо, което я накара да се напрегне.
Каква е цената, попита Ема.
Маркъс се усмихна леко.
Контролът винаги има цена. Въпросът е кой плаща.
Ема не каза да. Не каза и не.
Каза, че ще помисли.
Същата седмица Лили се появи в кампуса на Ема, облечена като за събитие. Беше дошла за дебат, придружена от група студенти и от един преподавател, който всички наричаха професор Нейтън.
Нейтън беше чаровен по опасен начин. Говореше плавно, гледаше хората право в очите, сякаш ги разголва. Лили сияеше до него.
Ема чу как някой шепне, че Нейтън има влияние в студентските организации, че е свързан с хора, които финансират политически кариери.
Лили приближи Ема и каза с усмивка:
Виждаш ли. Аз съм заобиколена от възможности.
Ема погледна професор Нейтън и усети, че усмивката му не стига до очите.
Той се приближи и каза:
Ти си сестрата, която работи, нали. Впечатляващо. Трудът е благороден.
Тонът му беше прекалено гладък.
Ема отвърна:
Благороден е и честният труд.
Нейтън се засмя, сякаш е чута шега, която само той разбира.
Лили хвана ръката му за миг, бързо, но достатъчно, за да се види. Ема усети как нещо в сестра ѝ се е променило. В очите на Лили имаше глад, който преди не беше толкова открит.
Тази вечер, когато Ема се върна в офиса, Сара я чакаше с тревога.
Погледни това, каза тя и ѝ подаде писмо.
Беше от банка.
Ема отвори плика. Прочете първия ред и коленете ѝ омекнаха.
Съобщение за просрочие. Дълг. Името ѝ. Адресът на родителите ѝ.
Ема не беше взимала такъв заем.
Ръцете ѝ започнаха да треперят.
Сара прошепна:
Това не е случайно, нали.
Ема се опита да поеме въздух.
Не, каза тя. Това е началото.
И точно тогава разбра, че семейните капани не винаги се поставят на масата. Понякога се поставят в документите.
Глава шеста
Когато името ти стане чуждо
На следващия ден Ема звъня на банката. Гласът отсреща беше любезен, но непоклатим. Дългът беше реален. Договорът беше подписан. Имаше копие на личната ѝ карта. Имаше адреси, дати, всичко.
Ема изтръпна, когато чу думата подпис.
Тя поиска копие от документацията. Платена такса. Чакане. Нерви.
Когато документите пристигнаха, Ема седна с Оуен и Сара. Разглеждаха страница след страница.
Подписът изглеждаше като нейния, но не беше. Имаше дребни разлики, които само човек, който е писал този подпис хиляди пъти, може да усети.
Ема го усети.
Копието на личната ѝ карта беше старо, от времето, когато още живееше у дома. Някой го беше държал.
Сара каза тихо:
Някой е използвал името ти.
Ема не отговори веднага. В нея имаше два гласа. Единият крещеше, че това е Робърт. Другият молеше да не е той.
Ема се върна у дома без предупреждение.
Даяна отвори вратата и се усмихна, но усмивката ѝ се разпадна, когато видя лицето на Ема.
Какво има, попита тя, с тон на човек, който вече знае.
Ема влезе в кухнята. Робърт седеше на масата и прелистваше вестник, но ръцете му се движеха твърде бързо, като на човек, който се преструва.
Ема сложи документите пред него.
Обясни.
Робърт погледна листовете, пребледня за миг, после се опита да се овладее.
Не знам за какво говориш.
Ема се наведе напред.
Подписът не е мой. Но някой е използвал документите ми. И този адрес. Вашия адрес.
Даяна се намеси:
Ема, стига. Сигурно е грешка. Банката греши.
Ема се засмя кратко, без радост.
Банката не греши така.
Робърт удари с длан по масата.
Добре. Добре. Направих го.
Даяна ахна, сякаш го чува за пръв път, но Ема видя как в очите ѝ проблесна не изненада, а страх от разкритие.
Робърт започна да говори бързо. Че е било временно. Че е трябвало да спаси къщата. Че ипотеката се е увеличила. Че имало втори заем. Че работата му била несигурна. Че Лили имала нужда от пари за университета, за възможности, за бъдеще. Че Даяна била под натиск. Че той нямал избор.
Ема слушаше и усещаше как думите се опитват да я удавят.
Ти имаше избор, каза тя тихо. Просто избра да използваш мен.
Робърт се опита да я хване за ръката, но тя я дръпна.
Даяна започна да плаче.
Аз не знаех, прошепна тя.
Ема се обърна към нея.
Лъжи.
Лили влезе в кухнята, привлечена от шума. Когато видя документите, лицето ѝ се втвърди.
Какво става, попита тя, но тонът ѝ беше повече раздразнение, отколкото тревога.
Ема каза:
Баща ни е взел заем на мое име.
Лили мигна, после сви рамене.
И. Ако това е спасило къщата, какво толкова.
Ема почувства как нещо в нея се скъса.
Не е само къщата, каза тя. Това е моят живот. Моят кредит. Моите шансове да взема жилище. Моят шанс да дишам.
Робърт се ядоса:
Ти винаги драматизираш. Винаги си мислиш, че светът ти е длъжен.
Елинор влезе, сякаш беше призована от самата ярост. Тя погледна Робърт и каза:
Светът не ѝ е длъжен. Но ти си ѝ длъжен. Ти си баща.
Робърт отвърна:
Аз съм баща и на Лили.
Ема прошепна:
Само че на нея си баща. На мен си счетоводител.
Тишината беше като удар.
Даяна се свлече на стола. Лили се обърна към прозореца, сякаш не иска да вижда. Робърт стискаше листовете, сякаш може да ги смачка и да изчезнат.
Ема взе папката си и каза:
Ще го оправя. Но не по начина, по който искате.
Тя излезе, без да се обърне.
На стълбите пред къщата коленете ѝ се разтрепериха, но тя не падна.
В този момент разбра, че любовта в това семейство е била залог.
И че тя вече не е готова да плаща с тишина.
Глава седма
Кантората на Сара и първият удар в съдебната зала
Сара не беше само приятелка от кафенето. Сара имаше майка, която беше адвокат. И макар Сара да не обичаше да говори за това, в очите ѝ се виждаше, че е израснала сред дела, заплахи и изречения, които могат да сринат човек.
Когато Ема ѝ разказа всичко, Сара не се опита да я успокои с празни думи. Тя каза:
Това е престъпление. Има документи. Ще действаме.
Майката на Сара се казваше Клер, но не същата като собственичката на кафенето. Тази Клер беше жена, която говореше кратко, ясно и без усмивки, когато не е нужно.
Клер прегледа документите и попита Ема:
Готова ли си да се изправиш срещу семейството си.
Ема преглътна.
Аз съм се изправяла срещу тях цял живот, каза тя. Просто досега не съм имала закон.
Клер кимна.
Тогава ще ти дам инструментите.
Започнаха с писма. С искане за корекция на кредитното досие. С уведомление към банката. С жалба. С официален тон, който превръщаше семейния кошмар в хладна процедура.
Робърт се обади на Ема още на следващия ден. Гласът му беше мек, когато се нуждаеше от нея.
Ема, не прави глупости. Ние сме семейство.
Ема отвърна:
Семейството не краде самоличност.
Даяна също се обади. Плачеше.
Ти ще ни унищожиш, Ема. Какво ще кажат хората.
Ема затвори очи.
Аз живях години наред с това какво казвате вие.
Лили не се обади веднага. Вместо това Ема получи съобщение, студено и кратко:
Ако направиш това, забрави, че имаш сестра.
Ема прочете изречението няколко пъти. После го изтри.
Няколко седмици по-късно дойде първото заседание за предварително изслушване. Ема влезе в сградата със сърце, което биеше като аларма. Клер вървеше до нея и изглеждаше като стена. Сара беше от другата страна, държеше папка и се опитваше да не показва страх.
Робърт беше там. До него стоеше адвокат, мъж на средна възраст с поглед на хищник. Даяна седеше зад тях, лицето ѝ беше бледо. Лили липсваше.
Когато съдията започна, Ема чу собственото си име, произнесено като предмет. Усети как се опитват да я превърнат в цифра, в случай, в история, която може да бъде пренаписана.
Адвокатът на Робърт каза, че има недоразумение. Че Ема е била съгласна. Че подписът е нейният. Че всичко е семейна договорка.
Ема се изправи, когато Клер ѝ даде знак.
Гласът ѝ прозвуча по-спокоен, отколкото се чувстваше.
Не съм подписвала. Не съм давала съгласие. И никой няма право да ме използва като обезпечение за чужди решения.
Робърт гледаше в пода.
Съдията поиска експертиза на подписа. Поиска допълнителни документи. Делото се отложи.
Когато излязоха навън, Клер каза:
Това е само началото. Те ще опитат да те изкарат неблагодарна. Ще опитат да те смачкат.
Ема погледна към сградата, после към улицата, после към небето.
Нека опитат, каза тя. Аз вече съм била смачквана. И не съм изчезнала.
Същата вечер Маркъс отново се появи в офиса ѝ.
Чух, че имаш проблеми, каза той, сякаш проблемите са слухове, а не реалност. Мога да помогна. И с адвокати. И с пари.
Ема го погледна.
Ти винаги предлагаш помощ с условие.
Маркъс не отрече.
Аз предлагам възможност. Хората, които оцеляват, не винаги могат да си позволят гордост.
Ема се приближи към прозореца. Гледаше светлините навън и си представяше как е да се продаде, за да се спаси. Беше изкушаващо, когато си уморен.
Но тя чу гласа на Елинор в себе си.
Не позволявай на никого да затъмни светлината ти.
Ема се обърна към Маркъс.
Ще се справя сама. Ако падна, поне ще знам, че съм паднала на моя земя.
Маркъс я гледа дълго. После кимна, сякаш уважаваше решението ѝ.
Само че в очите му проблесна нещо друго.
Нещо, което приличаше на план.
И това уплаши Ема повече от съдебната зала.
Глава осма
Тайната на Робърт и болестта на Елинор
Няколко дни след изслушването Елинор се обади на Ема и каза, че иска да я види. Гласът ѝ беше слаб, но решителен. Ема отиде веднага.
Елинор живееше в малка къща, която миришеше на чай и стари книги. На стените имаше рисунки на Ема от различни години. Това винаги я разтърсваше, защото в дома на родителите ѝ не бяха окачили нито една.
Елинор седеше в кресло и държеше ръката си върху корема, сякаш пази нещо.
Трябва да ти кажа нещо, прошепна тя.
Ема коленичи до нея.
Какво има.
Елинор се поколеба. После каза:
Робърт не е просто човек, който прави грешки. Робърт е човек, който се учи да живее с тайни.
Ема усети как стомахът ѝ се свива.
Елинор продължи, като всяка дума ѝ струва усилие:
Преди години, когато вие бяхте малки, той имаше връзка. Не с Даяна. С друга жена.
Ема не можеше да диша.
Тази жена имаше дете. Момче. Робърт знае. И го крие.
Ема се изправи рязко.
Значи има син.
Елинор кимна, очите ѝ бяха влажни.
И това не е най-страшното. Най-страшното е, че Даяна знае. И тя не го е простила. Тя го използва.
Ема почувства студ в костите си.
За какво.
За пари. За контрол. За да го държи в страх. Даяна не е просто майка, която обича едното дете повече. Даяна е човек, който избира кой има право да диша в тази къща.
Ема се опита да говори, но гласът ѝ изчезна.
Елинор хвана ръката ѝ.
Има още. Аз… аз не се чувствам добре, Ема.
Ема се наведе към нея.
Какво значи това.
Елинор се усмихна тъжно.
Не исках да те натоварвам, но няма смисъл да се преструвам. Болна съм. И не знам колко време имам.
Ема усети как очите ѝ се пълнят със сълзи, този път не от ярост, а от страх.
Не, каза тя. Ти ще си тук. Ти си всичко, което имам.
Елинор прошепна:
Точно затова трябва да станеш всичко, което можеш да бъдеш. Не за да им отмъщаваш. А за да не те пречупят.
Ема стисна ръката ѝ и почувства как решимостта ѝ се превръща в нещо по-дълбоко. Не просто амбиция. Не просто ярост.
Отговорност.
Когато си тръгваше, Елинор я извика още веднъж:
Ема.
Тя се обърна.
Има човек, който трябва да знае, че не е сам. Това момче. Ако го намериш, направи го внимателно. Не за да накажеш Робърт. А за да не повториш неговата жестокост.
Ема кимна. Усещаше как животът ѝ се разклонява на нови пътища, всеки от които беше осеян с тръни.
Същата вечер, докато се връщаше към апартамента си, телефонът ѝ иззвъня.
Беше непознат номер.
Ема вдигна.
Гласът отсреща беше мъжки, млад, напрегнат.
Ти ли си Ема, попита той.
Ема замръзна за миг, после си спомни, че не трябва да използва думата, която не иска в текстовете си. Тя просто замълча и задържа въздуха.
Да, каза тя. Кой си ти.
Последва пауза.
Казвам се Джеймс, прошепна гласът. И мисля, че Робърт е баща ми.
Ема усети как светът се накланя.
И разбра, че тайните не идват една по една.
Те идват като лавина.