В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Не беше просто гняв. Беше натрупвана с години жлъч, всекидневен тормоз, тихи подигравки, превърнати в режещо оръжие. Стефка, моята свекърва, беше майстор на пасивната агресия. Тя не крещеше. Тя просто коментираше.
„О, миличка, пак ли това ще готвиш? Петър толкова обичаше мусаката, която аз правех…“
„Тази блуза ти е малко… тясна. На твоите години трябва да се внимава.“
„Взели сте си жилище? С кредит? Леле, Мила, как ще го връщате? Петър толкова работи, а ти… е, ти си правиш каквото можеш, предполагам.“
Последното беше преди час. Коментарът за кредита за жилище. Нашият апартамент. Нашата мечта, която изплащахме с пот и лишения, докато временно живеехме в нейната къща, за да спестим. Тя знаеше къде да удари.
Но обеците… те бяха нейната гордост. Не просто злато, а „фамилна ценност“. Дебели, тежки, с претенциозен, старомоден дизайн, който тя смяташе за аристократичен. Носеше ги на всяко събиране, поглаждаше ги с пръсти, докато говореше, и разказваше една и съща история: „Тези обеци са видели повече, отколкото всички ние, взети заедно. Те са история.“
Тази вечер, след поредния скандал за пари, за моята работа, която според нея не беше „достатъчно престижна“, за неспособността ми да управлявам домакинството, аз кипнах. Огънят лумна в гърдите ми, сляп и всепоглъщащ. Докато тя седеше в хола и гледаше поредния си сериал, аз влязох в спалнята ѝ. Кутийката беше там, на тоалетката. Отворих я. Златото проблесна подигравателно.
Грабнах ги. Ръцете ми трепереха. Не мислех. Просто действах.
Слязох в кухнята. Кошът за боклук беше почти пълен. Вдигнах капака. За миг се поколебах. Чух смеха ѝ от другата стая – онзи дразнещ, гърлен смях.
Пухтящ звук. Те се изгубиха сред обелки от картофи и празни опаковки.
Затворих капака.
На следващата сутрин тя изпадна в паника. Аз бях станала рано, приготвях кафе, сякаш нищо не се е случило. Петър беше отишъл да тича.
„Обеците ми!“ Гласът ѝ беше писклив, необичайно висок. „Мила! Обеците ми ги няма!“
Тя връхлетя в кухнята, с разрошена коса и панически поглед. Лицето ѝ беше пепеляво.
Аз бавно вдигнах поглед от чашата си. „Добро утро, Стефка. Какви обеци?“
„Как какви! Моите! Златните! Няма ги в кутийката!“ Тя започна да рови из джобовете на халата си, сякаш можеше да са там.
„Сигурно си ги сложила другаде,“ отвърнах аз, като се наслаждавах на всяка секунда от спокойствието си.
„Не! Никога не ги слагам другаде! Ти… ти да не си ги виждала?“
Погледнах я право в очите. „Изчезнали са завинаги,“ отвърнах аз. Гласът ми беше равен, почти съчувствен.
Тя замръзна. Цялото ѝ тяло се вцепени. Въздухът излезе от дробовете ѝ. „Не!“ прошепна тя. После по-силно: „Не! Тези обеци са…“
Тя не довърши. Вместо това се втурна към входната врата. „Боклукът! Кога мина камионът?“
„Преди час,“ отвърнах аз, отпивайки от кафето си. „Точно в седем, както винаги.“
Писъкът ѝ беше почти нечовешки. Тя се свлече на пода в коридора, ридаейки. „Не, не, не… той ще ме убие… Всичко е загубено…“
Тогава разбрах. Не ставаше въпрос за „фамилна ценност“. Ставаше въпрос за страх.
Глава 2: Появата на Десислава
Петър се прибра и завари майка си в истерия на пода, а мен – спокойно допиваща кафето си в кухнята.
„Какво става, за бога? Мамо? Мила, какво си ѝ направила?“
Винаги аз бях виновна. Преди да попитам какво се е случило, презумпцията беше, че аз съм причинителят.
„Обеците ѝ ги няма,“ казах аз, изплаквайки чашата си. „Изчезнали са.“
„Петърчо! Тя ги е взела!“ изкрещя Стефка, сочейки ме с треперещ пръст. „Тя знаеше! Тя ги хвърли! Чух я! Каза, че са изчезнали завинаги!“
Петър ме погледна. В очите му имаше умора, а не обвинение. Поне не веднага. „Мила? Вярно ли е? Какво си направила?“
„Нищо не съм направила,“ излъгах аз. „Майка ти просто е паникьосана. Сигурно ги е загубила.“
„Аз не губя неща!“ извика Стефка. „Особено не тях! Ти не разбираш, Петре! Ти не разбираш какво означават те!“
„Мамо, успокой се. Ще ги намерим. Те са просто… обеци. Ще ти купя нови.“
„Нови!“ Тя се изсмя истерично. „Ти си глупак! Точно като баща си! Тези обеци… те не са мои, за да ги губя! О, боже, какво ще правя…“
Тя стана, залитна и се втурна към телефона. Чух я да набира номер. Гласът ѝ беше треперещ шепот. „Десислава? Ела. Веднага. Стана нещо ужасно.“
Десислава. Сестрата на Петър. Вятърът, който винаги идваше преди бурята. Десислава беше адвокат. Остра, интелигентна, безмилостна и изцяло на страната на майка си. Тя ме мразеше от деня, в който Петър ме представи. За нея аз бях просто „онази“, която не е достатъчно добра за брат ѝ и която сигурно ламти за несъществуващото им семейно богатство.
Тя пристигна след по-малко от двадесет минути, с лъскавия си черен автомобил, паркирайки накриво пред къщата. Влезе без да почука, облечена в безупречен тъмен костюм, с чанта, която струваше повече от моята тримесечна заплата.
„Мамо? Какво има?“
Стефка се хвърли в прегръдките ѝ, отново в сълзи. „Тя ги унищожи, Деси! Обеците! Онези обеци!“
Десислава бавно се отдръпна от майка си и ме погледна. Леденият ѝ поглед беше като скалпел. Тя не попита. Тя заяви.
„Къде са, Мила?“
„Не знам за какво говориш.“
„Не се прави на глупава. Не ти отива. Мама каза, че си ги взела. Къде са обеците?“
„Майка ти е разстроена,“ опитах се да се защитя аз. „Изгубила ги е и сега обвинява мен.“
„Майка ми никога не би изгубила тези обеци,“ каза Десислава, приближавайки се с една стъпка. Атмосферата в стаята се сгъсти. „Тя знаеше цената им. За разлика от теб. Така че питам за последен път. Къде са?“
Петър се намеси. „Деси, стига. Тя не би…“
„Ти мълчи, Петре!“ прекъсна го тя. „Ти си сляп! Не виждаш ли с каква усойница си се оженил? Тя прави мизерии на мама от години! Това е просто поредната!“
„Не е поредната!“ изплака Стефка. „Този път е краят! Той ще ни съсипе! Всички ни!“
„Кой той?“ попитах аз, внезапно усетила истински страх.
Десислава ме изгледа с презрение. „Някой, когото никога не трябваше да замесваме. Някой, на когото тези обеци бяха… гаранция.“
Глава 3: Бизнесменът
Тишината, която последва, беше по-тежка от всякакви викове. Гаранция. Тази дума увисна във въздуха.
„Гаранция за какво?“ Петър най-накрая намери гласа си. Той гледаше ту сестра си, ту майка си. „Мамо? За какво говори Десислава?“
Стефка изхлипа и скри лице в ръцете си. Десислава пое контрола, както винаги.
„За твоя проклет бизнес, Петре,“ изсъска тя. „За твоите дългове.“
Кръвта се оттече от лицето на Петър. „Какво… Не. Аз се оправям. Малко е трудно, но…“
„Трудно ли?“ Десислава се изсмя. „Ти беше на косъм от фалит преди шест месеца. Банките ти отказаха повече кредити. Ти беше готов да обявиш банкрут. Помниш ли?“
„Да, но… нещата се стабилизираха. Появи се онзи инвеститор…“
„Инвеститор!“ Десислава изплю думата. „Георги не е инвеститор. Той е лихвар с лъскав костюм. И мама отиде при него. Зад гърба ми.“
Петър погледна майка си с ужас. „Мамо? Вярно ли е? Взела си пари от Георги?“
Знаех кой е Георги. Всички в околността знаеха. Бизнесмен. Собственик на строителна фирма, няколко хотела и неясен брой „консултантски“ къщи. Човек, който се появяваше на кориците на местните списания, винаги усмихнат, винаги заобиколен от власт. И винаги се носеха слухове. За съсипани животи, за внезапни фалити, за хора, които просто „изчезваха“ от бизнеса.
„Трябваше да ти помогна, синко!“ простена Стефка. „Ти си ми единствен син! Не можех да те оставя да се провалиш!“
„И какво направи?“ настоя Петър. „Какво поиска той?“
„Той… той беше много мил,“ заобяснява Стефка, губейки се в думите. „Каза, че помни баща ти. Каза, че ще помогне на семейството. Само… искаше някаква сигурност. Нещо… символично. За да покажем добра воля.“
„Обеците,“ прошепна Мила. „Тя му е дала обеците като залог.“
Не. По-лошо.
„Не точно,“ каза Десислава с равен глас, сякаш четеше съдебно решение. „Тя не му ги е дала. Тя ги е показала. И се е заклела. Георги има… слабост към старини. Към истории. Той знаеше историята на тези обеци. Знаеше, че са на стотици години. Сделката беше проста. Той ти дава парите, Петре. А обеците остават при мама. Но ако нещо… нещо се обърка… ако плащането закъснее дори с ден… или ако той просто реши… обеците стават негови. Те бяха нашият договор.“
„Но аз плащам! Всеки месец!“ възрази Петър.
„Плащаш ли?“ попита Десислава. „Или просто отлагаш неизбежното? Георги не се интересува от твоите месечни вноски. Той искаше обеците. Това е била целта му от самото начало. И сега…“ Тя погледна към мен. „Сега тази жена ги е хвърлила в боклука.“
В този момент вратата се отвори. Не беше звънец. Беше звук от ключ. Всички замръзнахме.
На прага стоеше Мартин. Синът на Десислава. Момчето, което трябваше да е в университета, в друг град, да учи за изпити.
Глава 4: Студентът
Мартин беше бледо копие на майка си – същите остри черти, но с очи, в които липсваше нейната студена увереност. В момента те бяха мътни и изплашени.
„Мамо? Лельо Стефке? Какво става? Защо всички крещите?“
„Мартин!“ Гласът на Десислава беше остър като бръснач. „Какво правиш тук? Трябва да си на лекции! Изпитите ти…“
„Пропуснах автобуса,“ измърмори той, избягвайки погледа ѝ. „И… имах нужда от пари. За учебници.“
Лъжеше. Виждах го в начина, по който стискаше презрамката на раницата си. Мартин беше студент по право, но слуховете, които стигаха до нас, бяха, че прекарва повече време в игрални зали, отколкото в библиотеки.
„Сега не е моментът, Мартин,“ каза Десислава, опитвайки се да го избута обратно към вратата.
„Не, не, остави го,“ проговори Стефка, с внезапно оживление. „Мартинчо, миличък, ела. Виж какво става. Виж какво ни докара до главата!“
Мартин влезе предпазливо, оглеждайки сцената. Баба му, плачеща. Чичо му, блед като платно. Майка му, на ръба на нервен срив. И аз, стояща встрани, като зрител на собствената си катастрофа.
„Какво е станало?“
„Обеците на баба ти,“ каза Петър с глух глас. „Изчезнаха.“
„Златните ли? Онези, старите?“ Мартин сви рамене. „И какво толкова? Ще ѝ купите други.“
„Ти не разбираш!“ изкрещя Стефка. „Тези обеци… те бяха всичко! Те бяха нашата сигурност! Сега Георги… той ще ни вземе всичко!“
При споменаването на името на Георги, Мартин видимо пребледня. „Георги? Онзи Георги? Какво общо има той?“
Десислава въздъхна и седна. За първи път изглеждаше победена. „Майка ти е взела пари от него, Петре. А баба ти е гарантирала с обеците. Които вече ги няма.“
Мартин се втренчи в мен. „Ти. Ти си ги взела. Нали?“
„Мартине, не е твоя работа…“ започна майка му.
„Моя е! Ако този човек е замесен, моя е!“ Той се приближи до мен. Беше просто хлапе, но в очите му имаше отчаяние, което го правеше да изглежда по-възрастен. „Къде са, Мила? Кажи ми. Моля те.“
„В боклука,“ казах аз. „Хвърлих ги. Камионът мина сутринта.“
Мартин затвори очи. Устните му се размърдаха в безмълвно проклятие. „Не… не, не, не. Не знаете какво сте направили.“
„Какво ти знаеш, Мартине?“ попита Десислава, подозрението вече се прокрадваше в гласа ѝ. „Защо се интересуваш толкова от Георги?“
„Защото му дължа пари!“ извика той, на ръба на истерията. „Не за учебници. За залози. Той… той държи една от залите. Мислех, че мога да спечеля, да покрия… той ми даде кредит…“
Стаята се завъртя. Студентът по право, затънал в дългове при същия човек, който държеше в ръцете си бъдещето на чичо му. Георги беше оплел мрежата си около цялото ни семейство.
„Колко?“ попита Десислава с леден глас.
„Пет… пет хиляди.“
Десислава пристъпи и му зашлеви шамар. Не силен, но звучен. „Глупак. Ти си абсолютен глупак. По-зле си и от чичо ти!“
Телефонът на Стефка иззвъня. Всички подскочихме. Беше номер, изписан на екрана, без име.
Стефка вдигна треперещо. „Ало?“
Тя слушаше. Лицето ѝ ставаше все по-бяло. Накрая тя просто пусна телефона. Той падна на килима с глух звук.
„Той е,“ прошепна тя. „Георги. Знае. Не знам как, но знае. Каза… каза, че имаме двадесет и четири часа. Или обеците, или… или идва с адвокатите си. Иска си всичко. Бизнесът на Петър. Тази къща. Всичко.“
Глава 5: Моралната дилема
Двадесет и четири часа.
Времето се сви до точка. Всички разговори спряха. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник в хола – часовник, който също беше „семейна ценност“, но очевидно нямаше стойността на проклетата двойка обеци.
„Трябва да се обадя на моя адвокат,“ каза Десислава, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че не можеше да отключи телефона си.
„Ти си адвокат!“ изкрещя Петър. „Направи нещо!“
„Не мога!“ отвърна тя, гласът ѝ се пречупи. „Ти не разбираш! Договорът, който майка е подписала… то не е договор за заем. То е предварително споразумение за продажба. Тя е продала обеците на Георги за символична сума, с клауза да ги откупи обратно на десетократно по-висока цена. А ако не ги достави… неустойката е целият бизнес на Петър, ипотекиран като допълнителна гаранция!“
„Но къщата…“ промълви Стефка. „Къщата не е в договора…“
„Той няма нужда от договор за къщата, мамо!“ извика Десислава. „Като вземе бизнеса на Петър, той ще фалира. А като фалира, какво ще стане с кредита за жилище, който той и Мила изплащат? Какво ще стане с тази къща, която е ипотекирана срещу първоначалния ти заем за бизнеса му? Георги не играе дребни игри. Той взима всичко!“
Стоях там, парализирана. Кредитът за жилище. Нашият апартамент. Малкият, двустаен апартамент, за който работехме извънредно, за който се бяхме лишили от почивки и нови дрехи. Всичко това беше свързано. Гневният ми, дребнав акт на отмъщение беше на път да ни остави на улицата. Всички ни.
„Аз… аз ще отида,“ казах аз. Гласът ми прозвуча чуждо.
Всички ме погледнаха.
„Къде ще ходиш?“ попита Петър.
„На сметището. На депото. Където отива боклукът. Камионът… той събира от целия квартал. Сигурно още не са го разтоварили. Мога… мога да ги намеря.“
Беше безумно. Беше отчаяно. Беше единственото, за което се сетих.
„Ти си луда,“ каза Десислава. „Това е да търсиш игла в копа сено. Буквално.“
„Имаш ли по-добра идея?“ сопнах ѝ се аз. „Ти си адвокатът! Ти си тази с връзките! А синът ти дължи пари на същия човек! Всички сте затънали до гуша, а аз съм единствената, която предлага нещо!“
Петър ме хвана за ръката. „Ще дойда с теб.“
„Не,“ казах аз, отдръпвайки се. „Ти остани тук. С майка си. И със сестра си. Оправете си вашите семейни тайни. Аз отивам да оправя моята бъркотия.“
Взех ключовете за старата ни кола и излязох. Не погледнах назад.
Депото за отпадъци беше извън града. Място, забравено от бога, миришещо на развала и отчаяние. Човекът на бариерата ме изгледа така, сякаш съм поредната откачалка, изгубила сватбената си халка.
„Не може, госпожо. Разтоварва се.“
„Моля ви,“ казах аз, като му пъхнах единствените двадесет лева, които имах в джоба си. „Изгубих нещо… много, много важно.“
Той въздъхна, взе парите и махна с ръка. „Десет минути. И стойте далеч от машините.“
Пред мен се издигаше планина. Буквална планина от боклука на целия град. Миризмата беше непоносима. Чайки кръжаха като лешояди. Някъде там, в тази гнус, бяха две малки парченца злато.
Започнах да ровя. Ръцете ми, без ръкавици, потъваха в лепкава, неясна маса. Разкъсах десетки черни торби. Обелки, памперси, стари вестници.
Това беше моето наказание. Това беше дъното. Аз, която се смятах за по-добра от тях, от тяхната дребнавост и мании, сега ровех в буквалния им боклук.
След час бях покрита с мръсотия, ръцете ми кървяха от счупено стъкло, а в очите ми горяха сълзи на безсилие. Нямаше ги. Разбира се, че ги нямаше. Бяха изгубени завинаги. Точно както бях казала.
Седнах на една мръсна купчина и се разплаках. Не за обеците. Не за Стефка. Плаках за себе си. За това в какво се бях превърнала.
Глава 6: Предателството
Върнах се в къщата по здрач. Бях победена. Миришех ужасно.
Влязох, очаквайки нова вълна от обвинения. Но къщата беше тиха. Прекалено тиха.
Стефка седеше в хола, в тъмното, и гледаше в една точка. Петър беше в кухнята, втренчен в лаптопа си, заобиколен от празни чаши кафе.
„Не ги намерих,“ казах аз.
Петър само кимна, без да вдига поглед. „Разбира се, че не си.“
„Къде са Десислава и Мартин?“
„Отидоха си. Десислава каза, че отива да се срещне с неин „контакт“. Да види дали може да спечели време. Мартин… не знам къде е Мартин. Измъкна се, докато спорехме.“
Седнах на другия край на масата. Тишината между нас беше огромна.
„Петре,“ започнах аз. „Трябва да знаеш. Аз…“
„Знам, че си ги хвърлила, Мила,“ прекъсна ме той. Гласът му беше кух. „Чух те сутринта. Чух всичко. Просто… не исках да повярвам.“
„Аз… съжалявам.“
Той се изсмя сухо. „Съжаляваш. Чудесно. Това ще ни купи ли къщата обратно? Ще плати ли дълга на майка ми? Ще спаси ли сина на сестра ми от… от каквото и да е, в което се е забъркал?“
Той стана и започна да крачи. „Всичко е лъжа. Целият ми живот. Бизнесът ми, който мислех, че съм изградил сам… оказа се, че е купен с парите на лихвар. Майка ми, която се преструваше на опора… оказа се, че е заложила бъдещето ни заради проклетата си гордост. И ти… ти, жената, която обичам… ти си способна на такава омраза, че да ни съсипеш всички от чиста злоба.“
„Не беше само злоба, Петре! Беше отчаяние! Не виждаш ли какво ми причинява тя всеки ден?“
„И решението беше да хвърлиш обеците? Не да говориш с мен? Не да си събереш багажа и да се изнесем в нашия апартамент, дори и да е недовършен? Ти избра отмъщението, Мила. И сега всички ще платим цената.“
Преди да успея да отговоря, телефонът му извибрира на масата. Беше съобщение.
Той го погледна и замръзна. Лицето му, вече бледо, стана пепеляво.
„Петре? Какво има?“
Той не отговори. Просто ми обърна екрана.
Беше снимка.
Снимка, изпратена от непознат номер. На нея беше Десислава. Но не беше в офис на адвокат. Беше в сепарето на луксозен, тъмен ресторант. Изглеждаше напрегната, но и… интимна. А мъжът срещу нея, чиято ръка беше хванала нейната върху масата, беше безпогреши мо.
Георги.
„Тя не е отишла да преговаря,“ прошепнах аз. „Тя е отишла на среща.“
„Не,“ каза Петър, взирайки се в снимката. „Тя не е на среща. Тя е с него. С него е.“
Предателството имаше ново лице. Десислава, острият адвокат, моралният стожер на семейството, жената, която ме съдеше отвисоко… имаше тайна връзка. И то не с кого да е, а с мъжа, който се канеше да унищожи семейството ѝ.
„Но кой… кой е изпратил снимката?“ попитах аз.
В този момент вратата отново се отвори. Беше Мартин. Изглеждаше трескав, но в очите му имаше странен триумф. В ръката си държеше телефона си.
„Аз,“ каза той. „Аз я изпратих. Трябваше да видите. Трябваше да знаете с кого си имаме работа.“
„Ти си проследил майка си?“ Петър беше ужасен.
„Проследих него!“ отвърна Мартин. „След като ми каза, че дължа пари, разбрах, че трябва да знам всичко за него. От седмици го следя. Знаех, че се среща с някого тайно. Но никога… никога не съм предполагал, че е тя. Собствената ми майка.“
Той погледна към Петър. „Тя ни е предала, чичо. Заради него. Тя е знаела за обеците, знаела е за дълга ти. Може би дори тя е уредила всичко.“
Скрит живот. Невероятна лъжа. Десислава не просто е знаела за Георги, тя е била негова любовница. Дали го е използвала, за да помогне на семейството си, или той я е използвал, за да стигне до него?
„Това променя всичко,“ казах аз, умът ми най-накрая започваше да работи. „Той има слабост. Тя е неговата слабост. Или…“
„Или тя е неговият съучастник,“ довърши Мартин.
„Какво значение има?“ избухна Петър. „Това не връща обеците! Утре сутрин той идва. И ще вземе всичко.“
„Не,“ каза Мартин. Той вдигна телефона си. „Не, ако жена му научи.“
Глава 7: Съдебен процес
„Жена му?“ попитах аз.
„О, да,“ ухили се Мартин. Беше грозна, отчаяна усмивка. „Георги може да е големият бизнесмен, но той е никой без жена си. Даниела. Тя е тази с парите. Истинските пари. Старото семейство. Той е просто… изпълнителят. И тя не понася скандали. И особено не понася изневери.“
„Мартине, не,“ каза Петър. „Няма да въвличаме невинни хора. Няма да използваме изнудване. Това е…“
„Какво, чичо? Неморално?“ подигра се Мартин. „По-неморално ли е от това да съсипеш цялото си семейство? По-неморално ли е от това, което майка ми прави в момента? Това е нашият единствен ход. Това е ядрена опция.“
Точно тогава на вратата се позвъня. Не беше тих звън. Беше настоятелно, агресивно блъскане.
Всички замръзнахме.
Стефка излезе от ступора си. „Той е. По-рано е.“
Петър отиде до вратата. Отключи.
На прага не беше само Георги. Беше Георги, безупречен в скъпия си шлифер, и двама мъже зад него. Единият беше висок и мускулест. Другият беше слаб, с очила и носеше тежко кожено куфарче. Адвокат.
„Добър вечер, Петре,“ каза Георги. Усмивката му не стигаше до очите. „Виждам, че цялото семейство се е събрало. Липсва само Десислава. Но предполагам, че тя… се е забавила.“
Той знаеше. Той знаеше, че ние знаем.
„Георги, моля те,“ започна Петър. „Да поговорим. Имало е… недоразумение.“
„Недоразуменията приключиха,“ каза Георги, влизайки вътре, без да е поканен. Мъжете го последваха. „Дойдох за това, което е мое. Обеците.“
„Няма ги,“ казах аз.
Георги се обърна към мен. Огледа ме от главата до петите – мръсна, миришеща на боклук, с кръв по ръцете. „А, отмъстителната снаха. Разбира се, че ги няма. Ти си ги унищожила. Мислейки, че наказваш нея,“ той кимна към Стефка, „а всъщност наказа всички ви.“
„Тези обеци…“ започна Стефка.
„Млъкни, Стефке! Твоето време да говориш мина, когато реши да ме лъжеш,“ прекъсна я Георги. Той се обърна към адвоката си. „Покажи им.“
Адвокатът отвори куфарчето си и извади папка с документи. „Това е съдебна заповед,“ каза той с монотонен глас. „За незабавно встъпване във владение на активите, посочени като обезпечение по договора за продажба. А именно, фирмата на господин Петър. Всичките ѝ активи, банкови сметки и вземания.“
„Не можете!“ извика Петър.
„О, можем,“ каза Георги. „И тъй като стойността на фирмата, след твоите „управленски“ умения, не покрива и половината от неустойката… завеждаме и граждански иск за остатъка. Което ни води до…“ Той огледа къщата. „… това място. И до апартамента ви. И до колите ви.“
Това беше краят. Съдебен процес, който щеше да ни унищожи.
„Ти си чудовище,“ прошепна Стефка.
„Аз съм бизнесмен,“ поправи я Георги. „А вие сте лоши партньори. Научете се да си плащате дълговете.“
Той се обърна да си тръгне.
„Чакай!“
Беше Мартин. Той стоеше на стълбите, държейки телефона си.
„Какво искаш, момче? И ти ли ще ми се молиш?“
„Не,“ каза Мартин. „Просто исках да ти покажа нещо. Преди да се обадиш на жена си, Даниела. Мисля, че ще ѝ е интересно да види колко забавена е майка ми.“
Той обърна екрана. На него беше снимката. Ясна, осветена. Георги и Десислава. Ръка в ръка.
Лицето на Георги не се промени. Но очите му станаха мъртви. Студени.
„Ти…“
„Аз,“ каза Мартин. „Студентът по право. Знам какво е изнудване. Знам и какво е развод по вина. Чудя се, колко би ти струвало това, а, Георги? Половината от нейното състояние?“
Настъпи пълна тишина. Адвокатът преглътна. Мускулестият мъж изглеждаше нервен.
Георги бавно се обърна към Мартин.
„Ти не знаеш какво правиш, момче.“
„О, знам. Спасявам семейството си. С твоите методи.“
Георги гледа Мартин дълго, пронизващо. После погледна към Петър. Към Стефка. Към мен.
„Вие сте отвратителни,“ каза той. „Всичките. До един.“
Той кимна на адвоката си. „Прибирай документите. Тръгваме си.“
„Но, господин Георги… заповедта…“
„Тръгваме си! Сега!“
Адвокатът бързо събра папките. Двамата бодигарди отстъпиха. Георги застана на прага.
Той погледна Мартин. „Ще се видим пак, хлапе. Ти и аз имаме недовършена работа.“
После погледна към мен. „А ти… ти спечели. Надявам се да ти харесва пепелта, която остана.“
И той си тръгна.
Глава 8: Скритият живот
Вратата се затвори. Звукът отекна в тишината.
Никой не помръдна. Стояхме като статуи, дишайки праха, който Георги беше оставил след себе си.
Мартин се свлече на стълбите, телефонът изпадна от ръката му. Трепереше. Геройството му беше изчерпано, останало беше само хлапето, което току-що беше заплашило един от най-опасните хора в града.
Стефка беше първата, която проговори. Гласът ѝ беше тих, дрезгав.
„Трябваше да му кажа истината.“
Петър я погледна. „Каква истина, мамо? Какво повече може да има?“
„За обеците.“ Тя се изправи. Движенията ѝ бяха бавни, на старица. Отиде до бюфета и извади малка, пожълтяла снимка от едно чекмедже.
„Това е майка ми. Вашата баба,“ каза тя. „А това…“ тя посочи мъжа до нея, „… е бащата на Георги.“
Гледахме снимката. Млада жена и млад мъж, засмени, стоящи пред стара къща.
„Те са били… влюбени,“ прошепна Стефка. „Преди войната. Преди баща ти. Преди всичко. Той ѝ ги е подарил. Обеците. Като обещание.“
„Но…“ Петър беше объркан. „Ти каза, че са фамилна ценност. От нашето семейство.“
„Лъжех,“ каза Стефка. „Винаги съм лъгала. Когато баща ти се оженил за майка ми, той е знаел за другата ѝ любов. Той е намразил тези обеци. Когато бащата на Георги изчезнал във войната, баща ти е накарал майка ми да се закълне, че никога няма да спомене за него. Че обеците са негов дар. Те не бяха символ на история. Те бяха символ на лъжа. На притежание.“
„Но защо Георги ги искаше толкова?“ попитах аз.
„Защото той знаеше истината,“ каза Стефка. „Баща му не е изчезнал. Той се е върнал. Но твърде късно. Майка ми вече е била омъжена за баща ти. Бащата на Георги е прекарал остатъка от живота си в горчивина, разказвайки на сина си как баща ти му е откраднал любовта… и обеците. За Георги те не бяха пари. Те бяха отмъщение. Той не искаше да купи бизнеса ти, Петре. Той искаше да си върне това, което смяташе, че е откраднато от баща му. Искаше да ни унижи, както баща ти е унижил неговия.“
Скрит живот. Не един, а няколко. Животът на бабата. Животът на Стефка, изграден върху лъжа. Животът на Десислава, оплетен с врага.
„Значи…“ Петър седна тежко. „Всичко това… десетилетия на омраза… заради една лъжа.“
„И заради едни обеци, които вече ги няма,“ добавих аз.
Телефонът на Петър иззвъня. Беше Десислава. Той вдигна и включи високоговорителя.
„Петре? Какво става? Георги ми се обади. Беше бесен. Крещеше нещо за изнудване, за снимки… Какво сте направили?“
„Какво сме направили ние, Деси?“ Гласът на Петър беше студен. „Или какво направи ти? Колко време? Колко време си с него?“
От другата страна на линията настъпи мълчание.
„Ти не разбираш…“ започна тя.
„Не,“ прекъсна я Петър. „Не разбирам. Но знам едно. Ти избра страна. И тя не е нашата.“
Той затвори телефона.
Глава 9: Семейни конфликти
Следващите дни бяха по-лоши от бурята. Бурята поне беше шумна, пълна с адреналин. Това, което остана, беше тинята.
Десислава не се прибра. Тя изпрати няколко гневни съобщения, обвинявайки ни, че сме съсипали „всичко“, което се е опитвала да изгради – сложната мрежа от лъжи, която беше оплела, за да държи Георги едновременно близо и далеч. Оказа се, че тя наистина се е опитвала да ни предпази, използвайки връзката си като щит, но се е оплела твърде много. Сега беше сама. Георги не ѝ вдигаше. А ние… ние не искахме да я виждаме.
Мартин се заключи в стаята си. Срамът от това, което беше направил – изнудването – беше също толкова силен, колкото и облекчението. Беше спасил семейството, но беше използвал най-мръсните оръжия. Университетът и дълговете му все още бяха проблем, който чакаше да избухне отново.
Петър беше в чистилище. Бизнесът му беше спасен от хватката на Георги, но все още беше на ръба на фалита. Дълговете към банките бяха реални. Сега той трябваше да се бори сам, без „инвеститор“, който да го подкрепя. Той работеше по осемнадесет часа на ден, опитвайки се да спаси кораба, но беше мълчалив. Обвиняваше ме не само за обеците, но и за лъжите на семейството си, които аз бях извадила на светло.
А Стефка… Стефка се смали. Без обеците, които да потвърждават статуса ѝ, без лъжата, която да я крепи, тя остана просто една възрастна, изплашена жена. По цял ден седеше в хола и гледаше пожълтялата снимка на майка си.
Аз чистех. Непрестанно. Чистех къщата, сякаш можех да измия срама, вината и предателството от стените. Чистех кухнята, където бях хвърлила обеците. Чистех хола, където Георги ни беше заплашил. Чистех банята, където се бях измила от мръсотията на сметището.
„Трябва да се изнесем,“ казах една вечер на Петър.
Той вдигна поглед от лаптопа си. „Къде? В нашия апартамент? Банката ще ни го вземе, ако не покрия вноските по кредита за жилище този месец.“
„Ще продам колата си,“ казах аз. „Ще си намеря втора работа. Ще направим каквото трябва. Но не можем да останем тук. Тази къща… тя е отровена.“
„Тя е моята майка, Мила.“
„Тя е лъжкиня. Както и сестра ти. Както и племенникът ти. Както, може би, и ти.“
Той ме погледна, наранен. „А ти какво си, Мила? Ти си тази, която започна всичко. Ти си тази, която хвърли бомбата.“
„Аз хвърлих кибрит,“ поправих го аз. „Къщата вече беше пълна с барут. Просто никой от вас не искаше да го види.“
Скандалът беше грозен. Крещяхме си за пари, за лъжи, за ипотеки, за изневери. Крещяхме си за години на премълчаване. Стефка дойде и се опита да ни спре.
„Не се карайте,“ проплака тя. „Семейство сме.“
„Не сме семейство!“ изкрещях аз, на ръба на силите си. „Ние сме просто група хора, свързани с дългове и тайни! Това не е семейство!“
Грабнах якето си и излязох.
Глава 10: Цената
Лутах се с часове. Нощният въздух беше студен и прочистващ. Стигнах до нашия апартамент – новият, празният. Онзи, за който имахме кредит. Седнах на студения цимент на терасата и гледах града.
Мислех за обеците. Две малки парчета метал. Колко власт им бяхме дали. Те бяха извинението на Стефка за нейния пропилян живот. Бяха отмъщението на Георги. Бяха козът на Десислава. Бяха отчаянието на Мартин. Бяха провалът на Петър. И бяха моят гняв.
Сега ги нямаше. И всички маски бяха паднали.
Върнах се в къщата на сутринта.
Петър ме чакаше в кухнята. Беше направил кафе.
„Трябва да поговорим,“ каза той.
„Няма какво повече да се каже.“
„Има. Обадих се на Десислава. Говорих с Мартин. И говорих с майка ми.“
Той ми подаде чаша. „Ти беше права. Това не е семейство. Но може би може да стане. Но не тук. И не така.“
Той въздъхна. „Ще продадем къщата. Тази къща.“
Стефка стоеше на прага на кухнята. Беше го чула.
„Петре, не! Това е твоят дом…“
„Това е твоят затвор, мамо. И наш. С парите ще платим на Георги това, което Мартин му дължи – защото той ще се върне, знам го. Ще платим и дълговете на Десислава, каквито и да са те. Ще изчистим бизнеса ми. И ще платим остатъка от кредита за нашия апартамент.“
„Но… къде ще живея аз?“ попита Стефка с треперещ глас.
„Ще дойдеш с нас,“ казах аз. Думите излязоха, преди да успея да ги спра.
Петър ме погледна, изненадан.
„Ще дойдеш с нас,“ повторих аз, по-твърдо. „В малкия апартамент. Но има правила. Няма повече лъжи. Няма повече тайни. И никога, никога повече няма да говорим за тези обеци.“
Стефка се разплака. Но този път беше различно. Не беше истерия. Беше облекчение.
Продажбата на къщата беше съдебен кошмар. Адвокати, ипотеки, стари дългове на бащата на Петър. Но Десислава, с разбито сърце, но с възвърната професионална гордост, се зае със случая. Тя се бореше като лъвица, разплитайки десетилетни финансови възли. Беше нейният начин да се извини.
Мартин се върна в университета. Беше сключил сделка с Петър – чичо му щеше да плати дълговете му към лихварите, но Мартин щеше да работи във фирмата му всяко лято. Безплатно. Докато не изплати всяка стотинка.
Георги изчезна от живота ни. Слуховете бяха, че жена му, Даниела, го е изпратила да управлява някакъв забравен хотел в планината. Далеч от изкушения. Далеч от Десислава.
Преместихме се. Трима ни, в апартамента с кредит. Беше тясно. Беше шумно. Стефка се оплакваше от съседите, а Петър работеше до късно.
Една вечер, месеци по-късно, стоях на терасата. Петър се прибра, уморен, но за първи път от месеци – спокоен.
„Почти сме на нула,“ каза той, прегръщайки ме. „Бизнесът оцеля. Едвам.“
„Ние оцеляхме,“ поправих го аз.
Той бръкна в джоба си. „Намерих нещо, докато разчиствахме старата къща. Беше паднало зад бюфета.“
Той отвори ръката си.
В дланта му лежеше малка, златна халкичка. Не беше от обеците. Беше нещо друго.
„Това е на баба ми,“ каза той. „От годежа ѝ. Преди обеците.“
Той го завъртя между пръстите си. „Просто метал.“
„Просто метал,“ съгласих се аз.
Той вдигна ръка и я хвърли. Пръстенчето полетя в тъмнината, към улиците долу.
„Изчезна завинаги,“ каза той.
Усмихнах се. Този път наистина. „Да. Завинаги.“
Влязохме вътре. В кухнята Стефка ни чакаше с вечерята. Не беше мусака. Беше нещо, което аз обичах.