В продължение на години спестявах пари, за да изпълня мечтата на съпругата си – да отиде в Париж. Години наред, стотинка по стотинка, лев по лев, се трупаха в една отделна банкова сметка, която бях нарекъл кодово „Проект Мечта“. Всеки допълнителен час работа, всеки по-скромен обяд, всяка отказана бира с приятели беше малка тухличка в стената на тази моя тайна мисия. Милена не работеше. Беше се посветила на дома, на уюта, на това наше малко гнездо, което бяхме свили с толкова любов и един огромен ипотечен кредит, който тежеше на раменете ми като воденичен камък. Но за нея си струваше. За усмивката ѝ, за начина, по който ме гледаше сутрин, докато пиехме кафе, за спокойствието, което излъчваше.
Тя копнееше за Париж. Не го казваше често, но аз го виждах. В книгите, които четеше, във филмите, които гледахме, в замечтания ѝ поглед, когато по телевизията показваха кадри от града на любовта. Виждах как пръстите ѝ несъзнателно пробягваха по снимка на Айфеловата кула в някое списание. Тя беше артист по душа, макар никога да не беше хващала четка. Виждаше красотата в малките неща, а Париж за нея беше квинтесенцията на всичко красиво и романтично.
Когато сумата най-накрая беше събрана, почувствах триумф, какъвто не бях изпитвал никога. Беше повече от просто пари. Беше доказателство. Доказателство за моята любов, за моята отдаденост. С треперещи ръце влязох в системата на авиокомпанията. Избрах най-добрите дати, сутрешен полет на отиване, вечерен на връщане, за да имаме повече време. Резервирах малък, бутиков хотел в Латинския квартал, точно какъвто знаех, че ще хареса – с кокетни балкончета от ковано желязо и изглед към калдъръмена уличка. Платих всичко. Всяка стотинка от сметката „Проект Мечта“ се изпари, превръщайки се в реалност, в обещание. Разпечатах потвържденията и ги сложих в красив плик.
Взех си отпуск. Две цели седмици. Шефът ми мърмореше, но се съгласи. Никой не знаеше причината. Исках да бъде само наша тайна, само наш момент.
Вечерта приготвих любимата ѝ вечеря – ризото с гъби и чаша от онова бяло вино, което тя толкова харесваше. Напрежението в мен беше почти физическо. Сърцето ми биеше до пръсване. Как ще реагира? Ще се разплаче ли от щастие? Ще скочи ли в прегръдките ми? Представях си този момент хиляди пъти.
Тя седеше срещу мен, красива в меката светлина на лампата. Косата ѝ се спускаше свободно по раменете, а в очите ѝ се отразяваше пламъчето на свещта, която бях запалил. Изчаках да приключим с вечерята. Ръцете ми леко трепереха, когато се протегнах и ѝ подадох плика.
– Какво е това, Стефане? – попита тя с лека усмивка, любопитството изписано на лицето ѝ.
– Отвори го – казах аз, а гласът ми беше дрезгав от вълнение.
Пръстите ѝ внимателно разкъсаха хартията. Тя извади листовете един по един. Първо самолетните билети. Видях как очите ѝ пробягаха по имената ни, по дестинацията: СОФИЯ – ПАРИЖ. После видя резервацията за хотела. Мълчание. Дълго, неестествено мълчание. Усмивката ѝ бавно изстина и замръзна в странна, неразгадаема гримаса.
– Отиваме в Париж – казах аз, неспособен да сдържам повече радостта си. – Само ти и аз. За две седмици. Твоята мечта, любов. Отиваме.
Очаквах сълзи, очаквах прегръдка, викове от щастие. Но не получих нищо от това. Тя просто седеше и гледаше в листовете хартия, сякаш бяха призовка за съд, а не билет за рая. Лицето ѝ пребледня. Толкова пребледня, че за момент се уплаших да не ѝ е прилошало.
– Милена? – прошепнах аз. – Не се ли радваш?
Тя бавно вдигна поглед от документите. В очите ѝ нямаше радост. Нямаше и следа от онази замечтаност, която познавах. Имаше нещо друго. Нещо студено, далечно. Паника. Да, това беше – чиста, неподправена паника.
– Париж ли? – Гласът ѝ беше едва доловим шепот. – Но… как? Защо? Не можем… не можем да си го позволим.
– Всичко е платено – уверих я аз, опитвайки се да върна ентусиазма в гласа си. – Спестявах от години, любов. За теб. За нас. Не се тревожи за парите.
Но тя не ме чуваше. Погледът ѝ се рееше някъде далеч. Тялото ѝ беше тук, на масата срещу мен, но душата ѝ беше на хиляди километри.
– Не мога – прошепна тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Просто не мога да отида. Не сега.
И в този момент, в тази оглушителна тишина, нарушавана единствено от тихото пукане на свещта, аз разбрах. Разбрах, че бях прекарал години в строежа на един красив мост, който водеше към празна, студена стена. Стената на нейната тайна. Мечтата, която бях мислил за нейна, може би никога не е била такава. Или пък времето я беше променило, превърнало я в кошмар. Перфектният ми свят започна да се пропуква и аз гледах безпомощно как първата тънка пукнатина пресича сърцето на нашия живот.
Глава 2
Нощта беше безкрайна. Лежахме един до друг в леглото, но между нас имаше пропаст, широка колкото океан. Всеки опит да я докосна, да я попитам какво не е наред, се сблъскваше с невидима стена. Тя се свиваше, отговаряше с неясни, уклончиви фрази. „Просто съм уморена, Стефане.“ „Изненада ме, това е всичко.“ „Нека поговорим утре.“ Но утрето идваше и си отиваше, а разговорът така и не се състоя.
Напрежението в апартамента можеше да се реже с нож. Милена се движеше из стаите като призрак, избягвайки погледа ми. Тишината беше нашият постоянен спътник – тежка, гъста, изпълнена с неизказани думи и скрити страхове. Париж вече не беше име на мечта, а на проклятие. Пликът с билетите стоеше на кухненския плот, ням укор за моя провален опит да я направя щастлива.
Започнах да я наблюдавам. Истински да я наблюдавам, може би за първи път от години. Забелязах неща, които преди съм подминавал като незначителни. Начина, по който стискаше телефона си, сякаш е спасителен пояс. Бързите, нервни погледи, които хвърляше към екрана, когато получаваше съобщение. Извиненията ѝ, че излиза да се види с Десислава, нейната най-добра приятелка. Срещите им зачестяваха, ставаха все по-дълги и все по-внезапни.
Една вечер тя отново се приготвяше да излиза. Беше облякла рокля, която не бях я виждал да носи отдавна – елегантна, тъмносиня, която подчертаваше фигурата ѝ. Беше се гримирала внимателно, сложила беше и от парфюма, който пазеше за специални случаи.
– С Десислава отиваме на театър – каза тя, без да ме поглежда в очите, докато търсеше нещо в чантата си.
– Театър ли? Не знаех, че си си купила билети. Коя постановка ще гледате? – попитах аз, опитвайки се гласът ми да звучи небрежно.
Тя се закова на място за части от секундата.
– Ами… една нова комедия. Десислава ги взе в последния момент, изпаднали са ѝ. Нещо… нещо за едно семейство. Не помня заглавието.
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Милена никога не забравяше такива неща. Тя помнеше имената на актьори, режисьори, дори на сценографи.
Когато излезе, изчаках няколко минути, обзет от студена ярост и отчаяние. После грабнах телефона си. Отворих приложението за онлайн продажба на билети за всички театри в града. Прегледах програмата за вечерта. Нямаше нито една комедия, която да отговаря на нейното неясно описание. Но имаше друго. Премиера на опера. Гала вечер. Събитие, за което се изискваше официално облекло.
И тогава реших да направя нещо, което никога не съм си представял, че ще направя. Облякох се, слязох долу и запалих колата. Потеглих към операта. Сърцето ми думкаше в гърдите, а в ума ми се въртеше една-единствена мисъл: „Моля те, нека не е там. Моля те, нека съм сбъркал.“
Паркирах на една пресечка от сградата. Хората прииждаха – елегантни двойки, мъже в смокинги, жени в дълги рокли. Стоях в сянката на едно дърво и чаках. И тогава я видях.
Милена слизаше от лъскав черен джип. Изглеждаше зашеметяващо в тъмносинята си рокля. Но не беше с Десислава. До нея стоеше мъж. Висок, с прошарена коса и самочувствие, което се излъчваше от всяко негово движение. Той ѝ подаде ръка, за да слезе от колата, после нежно постави длан в долната част на гърба ѝ. Начинът, по който я докосваше, беше интимен, познат. Начинът, по който тя го погледна – с усмивка, която не бях виждал от месеци, може би години – ме прониза като нажежен до червено нож.
Те влязоха в операта, смеейки се на нещо, което той ѝ каза. А аз останах отвън, в студа, парализиран. Светът около мен изчезна. Чувах само бученето на кръвта в ушите си. Името на мъжа не го знаех, но лицето му ми беше познато. Огнян. Строителен предприемач, бизнесмен, чието лице често се появяваше в бизнес изданията. Богат, влиятелен, женен.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Паниката от пътуването до Париж. Тайнствените телефонни разговори. Отдалечеността ѝ. Всичко беше една огромна, чудовищна лъжа. Мечтата за Париж не беше нейна. Тя имаше друга мечта. Или по-скоро друг живот. Живот, в който аз нямах място.
Прибрах се в апартамента, който изведнъж ми се стори чужд и студен. Нашият дом. Нашето гнездо. Всичко беше фалш. Всяка вещ, всеки спомен беше опетнен от нейната измяна. Седнах на дивана в тъмното и зачаках. Часове наред. Не изпитвах гняв, нито тъга. Само празнота. Една бездънна, поглъщаща празнота.
Тя се прибра малко след полунощ. Влезе тихо, събу си обувките и тръгна на пръсти към спалнята.
– Хареса ли ти постановката? – попитах аз от тъмнината.
Тя подскочи, изпускайки вик. После запали лампата. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ – разширени от ужас.
– Стефане! Изплаши ме до смърт! Защо седиш на тъмно?
– Попитах те нещо, Милена. Хареса ли ти комедията? Беше ли забавно?
Тя преглътна с усилие.
– Да… да, беше. Много се смяхме с Деси.
– Странно – казах аз, изправяйки се бавно. – Защото аз пък реших да се разходя до операта тази вечер. Имаше премиера. Много елегантни хора. Видях един мъж, приличаше на онзи бизнесмен, Огнян. И беше с една жена, която поразително приличаше на теб. Носеше същата рокля. Но сигурно е било просто съвпадение, нали?
Цветът се оттече напълно от лицето ѝ. Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук. Лъжата се беше разпаднала. И в руините ѝ стояхме ние двамата – двама непознати, затворени в клетката на един провален брак.
Глава 3
Последвалият разговор не беше разговор, а по-скоро монолог на съскащи обвинения и половинчати, задавени от сълзи признания. Тя опита да отрече, после да омаловажи нещата. „Не е това, което си мислиш.“ „Просто приятели сме.“ „Той ми помага.“ Но аз вече не вярвах на нито една нейна дума. Картината от онази вечер – ръката му на гърба ѝ, усмивката ѝ, предназначена само за него – беше запечатана в съзнанието ми.
– Помага ти? С какво ти помага Огнян, Милена? Да си избираш рокли за операта ли?
– Ти не разбираш! – изкрещя тя, сълзите вече се стичаха свободно по бузите ѝ. – Животът не е само сметки и спестявания за мечти, които вече не съществуват!
Тези думи ме удариха по-силно от шамар. „Мечти, които вече не съществуват.“ Значи Париж наистина е бил само моя фикция.
– Откога продължава? – попитах с леден глас.
Тя мълчеше, гледайки в пода.
– Откога! – извиках аз, а гласът ми проехтя в мъртвата тишина на апартамента.
– Почти година – прошепна тя.
Година. Цяла година аз съм спестявал за нашата мечта, докато тя е живяла в чужда. Цяла година съм работил до късно, мислейки, че го правя за нашето бъдеще, докато тя е градила своето с друг. Болката беше физическа. Сякаш някой бавно изтръгваше сърцето от гърдите ми.
През следващите дни къщата се превърна в бойно поле. Говорихме само когато беше абсолютно наложително. Всяка дума беше наситена с горчивина и обвинения. Опитах се да разбера. Исках да знам „защо“. Какво не ми е достигало? Какво ѝ е дал той, което аз не можех?
Отговорите ѝ бяха хаотични и объркани. Говореше за самота, за усещането, че животът я подминава. Че докато аз съм бил фокусиран върху ипотеката и сметките, тя е имала нужда от внимание, от вълнение, от усещането, че е желана. Огнян ѝ давал всичко това. Водел я на скъпи вечери, купувал ѝ подаръци, карал я да се чувства специална.
– А аз? Аз не те ли карах да се чувстваш специална? – питах я отново и отново. – Онзи плик на масата не беше ли доказателство?
– Този плик дойде твърде късно, Стефане! – отвръщаше тя. – Дойде, когато аз вече бях друга. Когато вече бях намерила… спасение.
„Спасение.“ Така го наричаше. А за мен беше предателство.
Една сутрин, около седмица след разкритието, на вратата се позвъни. Беше брат ѝ, Явор. Младо момче, студент първа година в университета. Винаги съм го харесвал – умен, амбициозен, но от известно време изглеждаше притеснен и угрижен. Милена често споменаваше, че му помага финансово, тъй като техните родители нямаха възможност. Аз нямах нищо против. Това беше част от грижата за семейството.
– Здравей, Стефане. Кака тук ли е? – попита той, избягвайки погледа ми.
– В спалнята е. Влизай.
Милена излезе, видимо напрегната от присъствието му. Размениха си няколко тихи думи в коридора. Чух го да казва: „Како, трябва ми спешно. Хазяинът ще ме изгони.“
По-късно, когато той си тръгна, я попитах какво става.
– Нищо особено. Трябват му пари за наема. Ще му дам – отсече тя.
– Ще му дадеш? Откъде? Ти нямаш доходи, Милена. Парите, които му даваш, са наши. Мои.
– Не са твои! – избухна тя неочаквано. – Не всичко се върти около твоите пари!
Спорът ескалира бързо. В яда си тя изпусна нещо, което ме накара да замръзна.
– Той ми помогна! Огнян плати таксата му за университета миналия семестър! Иначе Явор щеше да прекъсне! Ти какво направи? Ти броеше стотинките за твоя проклет Париж!
Земята се разтвори под краката ми. Значи не ставаше дума само за вечери и подаръци. Огнян я беше впримчил. Беше я направил зависима. Беше купил не само нея, но и лоялността на семейството ѝ. Чувствах се унизен, омерзен. Той не просто беше спал с жена ми. Той беше проникнал във всяка част от живота ни, беше плащал за образованието на шурея ми, беше се превърнал в благодетел, докато аз съм бил просто… съпругът. Работещият вол.
Същата вечер, докато тя беше под душа, направих нещо, което никога не съм смятал за редно. Взех телефона ѝ. Лежеше на нощното шкафче, отключен. Сърцето ми биеше лудо, докато отварях съобщенията. Там беше. Цялата им кореспонденция. Месеци наред. Нежни думи, планове, снимки. Но имаше и друго. Разговори за пари.
„Скъпи, Явор пак има нужда…“
„Не се притеснявай, любов моя. Ще наредя превод. Колко?“
„Не знам как щях да се справя без теб.“
Имаше и съобщения, които ме смразиха. Разговори за заем. Бърз кредит. Очевидно Милена беше изтеглила заем на свое име преди няколко месеца. Не беше голяма сума, но достатъчна, за да повдигне въпроси. За какво ѝ бяха тези пари?
И тогава видях едно съобщение от нея до него: „Не мога повече така. Стефан нищо не подозира, но този заем… ако разбере, ще ме убие. Трябва да му кажа, че се разделяме.“
Съобщението беше отпреди три седмици. Точно преди да ѝ разкрия за Париж. Моята изненада беше провалила нейния план да ме напусне. Пътуването до града на любовта трябваше да бъде нейното бягство от мен, а аз, в своята наивност, го бях превърнал в капан за нея.
Водата в банята спря. Чух я да отваря вратата. Стоях в средата на спалнята, стиснал телефона ѝ в ръка. Когато ме видя, лицето ѝ се превърна в маска на ужаса. Вече нямаше какво да се крие. Нямаше къде да се бяга. Всичко беше наяве.
Глава 4
Сблъсъкът беше яростен, грозен. Хвърлях думи като камъни, а тя се опитваше да ги парира с плач и самосъжаление. Призна за заема. Била го изтеглила, за да помогне на техните, баща ѝ имал нужда от скъпо лечение. Не искала да ме товари, аз и без това съм се грижел за всичко.
– Не искала да ме товариш? – крещях аз, изгубил всякакъв контрол. – Но не ти е пречело да позволяваш на любовника си да плаща за образованието на брат ти! Каква е разликата, Милена? А, да, разликата е, че неговите пари идват без задължения, без да се налага да живее с теб, нали? Те са лесни, чисти!
Тя не отговори. Просто стоеше и плачеше, а сълзите ѝ вече не предизвикваха нищо друго освен погнуса в мен. В този момент осъзнах, че бракът ни е мъртъв. Не просто болен, не в криза. Мъртъв. Беше труп, който стоеше между нас от месеци, а аз едва сега усещах вонята на разложението.
– Искам да се махнеш – казах с глас, който не познах като свой. Беше кух, лишен от емоция. – Събери си нещата и се махай.
Тя ме погледна шокирано, сякаш не беше очаквала точно това. Може би си мислеше, че ще продължим да се караме, да се нараняваме, да живеем в този ад.
– Къде да отида? – проплака тя.
– Отиди при него! Отиди при твоя благодетел! Нали той решава всичките ти проблеми!
Още на следващия ден тя започна да събира багажа си. Движеше се из апартамента като сянка, събирайки дрехи, книги, малки предмети, които някога бяха част от общия ни живот. Аз се бях затворил в хола. Бях се обадил на работа и казах, че съм болен. Не можех да виждам никого. Не можех да говоря с никого. Седях и гледах в една точка, докато животът ми се разпадаше на парчета.
По едно време на вратата се появи Пламен, моят най-добър приятел и колега. Явно се беше притеснил, след като не съм отишъл на работа. Когато видя куфарите в коридора и изпитото ми лице, не зададе нито един въпрос. Просто влезе, наля две уискита и седна до мен.
Разказах му всичко. Думите се лееха от мен – гневни, объркани, пълни с болка. Разказах му за спестяванията, за Париж, за операта, за Огнян, за брат ѝ, за заема. Той ме слушаше мълчаливо, само поклащаше глава от време на време.
– Копеле – каза той, когато свърших. – Знаех си, че има нещо. Напоследък беше различна. Но не предполагах, че е чак толкова… дълбоко.
– Аз бях сляп, Пламене. Сляп и глупав.
– Не си глупав. Бил си влюбен. Понякога това е едно и също. Какво ще правиш сега?
– Казах ѝ да се маха. После… не знам. Трябва да говоря с адвокат, предполагам. Имаме апартамент, ипотека…
– Да, трябва. И то бързо – каза той сериозно. – Този Огнян е голяма риба. Има пари, има връзки. Няма да иска името му да се замесва в кален развод. Ще се опита да те смачка. Трябва ти добър адвокат.
Думите му ме отрезвиха. Досега мислех само за емоционалната страна на нещата – за предателството, за болката. Но имаше и практическа страна. Финансова. И тя щеше да е също толкова грозна.
Когато Милена беше почти готова с багажа, Огнян дойде да я вземе. Спря с лъскавия си джип пред блока. Не се качи. Просто изчака долу, демонстрирайки сила и безразличие. Тя слезе, влачейки два огромни куфара. Не си казахме довиждане. Просто се погледнахме за последен път през прага на апартамента, който вече не беше наш. В нейните очи видях смесица от съжаление, страх и може би малко облекчение. В моите, предполагам, тя не е видяла нищо друго освен празнота.
След като вратата се затвори, останах сам. Тишината беше оглушителна. Отидох до прозореца и я видях как се качва в колата. Той дори не ѝ помогна с куфарите. Просто ѝ отвори вратата. После потеглиха с мръсна газ, оставяйки ме сам с руините на живота ми.
Разходих се из апартамента. Навсякъде липсваха неща. Нейната четка за зъби в банята. Нейните книги на нощното шкафче. Нейният халат, закачен зад вратата. Всяко празно място крещеше за нейното отсъствие, за нейната измяна.
На кухненския плот все още стоеше пликът с билетите за Париж. Взех го. За момент ми мина през ума да го скъсам на хиляди малки парченца. Но не го направих. Вместо това го отворих и отново погледнах имената ни, отпечатани едно до друго. Стефан и Милена. Една мечта, превърнала се в пепел.
Взех телефона и набрах номера, който Пламен ми беше дал.
– Ало, кантората на адвокат Спасов, слушам.
– Добър ден – казах аз, а гласът ми трепереше. – Искам да си запиша час за консултация. Става въпрос за развод.
Битката тепърва започваше. И аз знаех, че ще бъде дълга и жестока.
Глава 5
Адвокат Спасов беше мъж на средна възраст, с уморени очи и вид на човек, който е видял твърде много от грозната страна на човешките взаимоотношения. Кабинетът му беше подреден, но безличен – лавици с дебели книги, масивно бюро и две кожени кресла за клиенти. Говореше бавно, премерено, сякаш всяка дума имаше тежестта на закон.
Разказах му всичко, като се стараех да бъда максимално обективен и да се придържам към фактите. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, само си водеше бележки в един голям тефтер. Когато приключих, той се облегна назад в стола си и ме погледна изпитателно.
– Значи, да обобщим. Имате брак, сключен преди осем години. Нямате деца. Имате съвместно закупено жилище с ипотечен кредит, от който остават да се изплащат още двадесет и две години. Съпругата ви няма доходи, но е имала връзка с трето лице, което я е подпомагало финансово и е правило разходи, свързани с нейното семейство. Тя доброволно е напуснала семейното жилище. Правилно ли съм разбрал?
– Да. Има и един потребителски кредит на нейно име, за който разбрах наскоро.
– Добре. Това е важно – отбеляза той. – Ситуацията е едновременно сложна и стандартна. Сложният елемент е третото лице. Огнян, казвате? Той е публична личност. Това може да работи както във ваша полза, така и срещу вас.
– Какво имате предвид?
– Той ще направи всичко възможно името му да не бъде замесено официално. Това означава, че може да окаже натиск върху съпругата ви да предяви максимални претенции към вас, за да приключи всичко бързо и тя да е финансово осигурена, без неговата видима намеса. От друга страна, заплахата от публичен скандал може да бъде използвана като лост за преговори от наша страна.
Почувствах се като пионка в чужда игра. Моят разбит живот се превръщаше в стратегия, в ходове и контраходове.
– Какво можем да очакваме? – попитах аз.
– По закон, при развод по вина, съпругът, който е виновен за разстройството на брака, може да бъде лишен от част от съпружеската имуществена общност. Но доказването на вина за изневяра е трудно и често унизително. По-вероятно е да се стигне до развод по взаимно съгласие, където ключовият въпрос ще бъде подялбата на апартамента. Тъй като тя няма доходи, а вие сте изплащали кредита, можем да пледираме за по-голям дял за вас. Но тя ще претендира за половината. И за правото да живее в него, докато не се реши въпросът.
– Да живее тук? С мен?
– Не. Вие ще трябва да напуснете или тя. Но докато съдът не се произнесе, и двамата имате равни права върху имота.
Представата, че тя може да се върне и да живее в апартамента, може би дори да доведе Огнян тук, ме изпълни с леден ужас.
– Първата стъпка – продължи адвокат Спасов, – е да съберем всички документи. Договорът за ипотека, извлечения, доказващи, че вноските са правени от вашата сметка, вашите трудови договори и данъчни декларации. Всичко, което доказва, че вие сте били основният, на практика единственият източник на доходи в семейството.
През следващите седмици животът ми се превърна в административен ад. Ровех се в папки с документи, събирах разписки, разпечатвах банкови извлечения. Всяка страница беше напомняне за общия ни живот, за плановете, които бяхме правили. Ето го договорът за апартамента, подписан с треперещи от вълнение ръце. Ето ги сметките за първите ни мебели. Ето ги извлеченията от сметката „Проект Мечта“, показващи бавното, но сигурно натрупване на сумата за Париж.
Междувременно, както адвокат Спасов беше предсказал, получих призовка. Милена беше подала молба за развод. И претенциите ѝ бяха точно такива, каквито той беше описал. Искаше половината апартамент, плюс обезщетение за това, че няма доходи и професия, и че се е „жертвала“ за семейството. Думата „жертва“ ме прободе. Адвокатът ѝ беше известен, скъп. Очевидно Огнян не пестеше средства.
Животът на Милена, доколкото можех да доловя откъслечни разговори и случайни срещи с общи познати, се беше променил коренно. Беше се преместила в луксозния му апартамент в затворен комплекс. Караше нова кола. Обличаше се в скъпи дрехи. Беше получила всичко, за което явно бе копняла. Беше се превърнала в красив трофей, изложен на показ.
Един ден, докато се прибирах от работа, съсипан и уморен, го видях да ме чака пред входа на блока. Явор. Изглеждаше още по-слаб и притеснен от последния път.
– Може ли да поговорим за минута? – попита той тихо.
Колебаех се. Не исках да имам нищо общо с нейното семейство. Но в погледа му имаше такова отчаяние, че се съгласих. Качихме се в апартамента. Тишината беше неловка.
– Съжалявам – каза той накрая. – За всичко.
– Нямаш за какво да съжаляваш, Яворе. Ти не си направил нищо.
– Направих. Аз взех парите. От него. Кака ме убеди. Каза, че така е по-добре, за да не те товарим. Аз… аз бях глупав. Мислех, че наистина го прави, за да ти помогне.
Той бръкна в джоба си и извади смачкан плик.
– Това е. Не е много. Първата ми заплата. Работя вечер в един бар. Искам да ти върна парите. Ще ти ги връщам всеки месец, докато не изплатя всичко, което онзи е дал за мен. Не искам неговата мръсна помощ.
Гледах парите в ръцете му. Беше символичен жест, разбира се. Сумата беше нищожна в сравнение с това, което Огнян беше похарчил. Но жестът значеше всичко. В този свят на лъжи и предателства, този млад мъж се опитваше да запази достойнството си.
– Задръж си парите, Яворе – казах аз. – Инвестирай ги в себе си. Учи. Това е единственото, което има значение. Ти не си ми длъжен с нищо.
Той поклати глава.
– Длъжен съм. Заради кака. Тя… тя не е добре, Стефане.
– Има всичко, което е искала – отвърнах аз студено.
– Не. Тя има клетка. Златна, но клетка. Той я контролира. Проверява телефона ѝ, казва ѝ с кого може да се вижда и с кого не. Не ѝ позволява да се вижда дори с мен много често. Мисли си, че ще ѝ влияя зле. Тя плаче всеки път, когато говорим. Казва, че е направила ужасна грешка.
Думите му не предизвикаха съчувствие в мен. Предизвикаха само горчивина. Беше получила това, за което се беше борила. Сама беше избрала клетката си.
– Това вече не е мой проблем, Яворе.
Той кимна, примирен. Преди да си тръгне, се обърна към мен.
– Има още нещо, което трябва да знаеш. Онзи заем, който кака изтегли… не беше за лечението на татко. Татко е добре. Парите бяха за… за хазартен дълг на наш братовчед. Тя го е покрила, за да не се разбере в семейството. Излъга и теб, и Огнян за това. Тя е затънала в лъжи, Стефане. И вече не знае как да се измъкне.
След като той си тръгна, останах дълго време сам с мислите си. Значи дори болката на баща ѝ е била лъжа. Всичко е било лъжа. Цялата ѝ същност се беше превърнала в плетеница от измами, предназначени да угодят на всички, да запазят мира, да поддържат фасадата. И аз бях живял с тази илюзия години наред. Любовта ми беше построена върху пясъчна основа от лъжи. И сега приливът на истината я беше отмил безвъзвратно.
Глава 6
Съдебните дела започнаха. Превърнаха се в грозен, проточен процес, който изсмукваше енергията и парите ми. Адвокатката на Милена беше агресивна и безскрупулна. В съдебната зала тя ме представяше като стиснат, контролиращ съпруг, който е потискал амбициите на жена си и я е държал в „домашна златна клетка“. Иронията беше убийствена. Те използваха моите спестявания за Париж като доказателство за моята „мания за контрол“, представяйки изненадата не като романтичен жест, а като опит да я задържа, когато съм усетил, че я губя.
Всяко заседание беше като физическо насилие. Бях принуден да слушам как общият ни живот се изкривява и превръща в оръжие срещу мен. Милена седеше на няколко метра от мен, но не ме поглеждаше. Беше отслабнала, с тъмни кръгове под очите, облечена в елегантни, но строги костюми, които очевидно не бяха в неин стил. Изглеждаше като кукла, на която са казали как да се държи и какво да говори. Нейните показания бяха заучени, лишени от емоция. Говореше за пропуснати възможности, за желанието си да се развива, което аз съм възпрепятствал.
Огнян, разбира се, не се появи нито веднъж. Името му не беше споменато официално. Той беше кукловодът, който дърпаше конците от разстояние.
Моят адвокат, Спасов, беше скала. Спокоен, методичен, той оборваше всяка тяхна лъжа с документи и факти. Представи банковите извлечения, трудовите ми договори, доказателствата за всяка платена сметка и всяка вноска по кредита. Картината беше ясна – осем години аз бях осигурявал всичко, а тя не беше допринесла с един лев. Но правото и справедливостта не винаги вървяха ръка за ръка. Съдията изглеждаше незаинтересован, уморен от поредната семейна драма.
Напрежението започна да ми се отразява. Спях лошо, хранех се нередовно. На работа бях разсеян. Единствената ми опора бяха Пламен и няколкото верни приятели, които не ме изоставиха.
Един ден адвокат Спасов ме извика в кантората си.
– Имаме проблем – каза той без заобикалки. – Открих нещо. Докато преглеждах документите по ипотеката, забелязах една клауза, която сме пропуснали. Преди три години, когато преподписвахте договора за кредита с по-ниска лихва, банката е включила нов стандартен текст. Той гласи, че при развод и невъзможност за споразумение между съпрузите относно собствеността, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Гледах го, без да разбирам.
– Какво означава това?
– Означава, че ако не се разберете с Милена кой да поеме кредита и кой да получи имота, банката може да поиска цялата оставаща сума да бъде платена веднага. А тъй като нито вие, нито тя разполагате с такава сума, това означава, че банката ще продаде апартамента на публичен търг, за да си върне парите.
Светът ми се завъртя.
– Да продаде апартамента? Нашия апартамент?
– Точно така. И обикновено на такъв търг имотът се продава на цена, много по-ниска от пазарната. Сумата ще покрие кредита, но това, което остане за вас двамата, ще бъде нищожно. Ще загубите всичко, за което сте работили.
– Но това е изнудване!
– Това е бизнес – поправи ме той сухо. – И нейната адвокатка знае това. Сигурен съм. Това е козът им. Те ще откажат всякакво разумно споразумение, ще проточат делото, докато банката не изгуби търпение. Ще ви притиснат до стената, докато не се съгласите на техните условия, само и само да не загубите всичко. А техните условия вероятно ще бъдат вие да поемете целия кредит, а тя да получи половината от пазарната оценка на жилището в брой. Което вие нямате.
Излязох от кантората му като замаян. Бях в капан. Не само емоционален, но и финансов. Огнян не просто искаше да ме отстрани. Той искаше да ме унищожи. Да ме остави без дом, без пари, без нищо.
Прибрах се в апартамента, който вече не усещах като свой. Всяка стена, всеки прозорец ми крещеше, че скоро може да не са мои. Годините труд, лишения, мечти… всичко можеше да се изпари заради една скрита клауза в договор и отмъстителността на един богат и влиятелен мъж.
Обзе ме отчаяние, каквото не бях изпитвал досега. По-силно от болката от предателството. Беше отчаянието на безсилието. Бях сам срещу система, създадена да защитава силните.
В този момент на тотална безнадеждност, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах машинално.
– Ало?
– Стефан? – Гласът беше женски, познат, но не можех да се сетя откъде. – Здравей, Десислава се обажда.
Десислава. Най-добрата приятелка на Милена. Нейното алиби за безбройните срещи с Огнян. Студена ярост премина през мен.
– Какво искаш? – изсъсках аз.
– Трябва да се видим. Спешно е. Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което може да промени всичко. Не мога да говоря по телефона. Моля те. Заради Милена. Тя не заслужава това, което се случва.
– Тя не заслужава ли? – изсмях се горчиво. – Мисля, че получава точно това, което е търсила.
– Грешиш. Много грешиш. Моля те, Стефане. Срещни се с мен. Знам едно малко кафене, встрани от центъра. Никой няма да ни види. След час. Ще ти пратя адреса.
Тя затвори, преди да успея да отговоря. След секунди получих съобщение с адрес. Колебаех се. Какво можеше да ми каже тя? Най-вероятно беше поредният капан, поредната манипулация. Но в гласа ѝ имаше нотка на истинска паника. И думите ѝ… „нещо, което може да промени всичко“.
Нямах какво да губя. Вече губех всичко.
Реших да отида.
Глава 7
Кафенето беше малко и невзрачно, скрито в една от онези тихи улички, които лесно можеш да подминеш. Десислава вече беше там, седеше на една маса в ъгъла и нервно въртеше в ръцете си чаша с вода. Изглеждаше различно от начина, по който я помнех от общите ни събирания. Тогава тя винаги беше шумна, весела, душата на компанията. Сега лицето ѝ беше изпито, а в очите ѝ имаше страх.
– Благодаря ти, че дойде – каза тя, когато седнах.
– Имам двадесет минути – отвърнах аз студено. – Казвай каквото имаш да казваш.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Аз… аз съм ужасна приятелка. Знаех за Огнян от самото начало. Прикривах я. Мислех, че е просто флирт, нещо, което ще ѝ помогне да се почувства по-добре. Тя беше толкова нещастна, Стефане. Чувстваше се невидима.
– Спести ми мелодрамата.
– Не е мелодрама! – повиши тон тя, после се огледа притеснено и продължи по-тихо. – Ти си добър човек, но беше толкова фокусиран върху работата, върху бъдещето, че забрави за настоящето. Забрави за нея. Тя просто искаше някой да я види. И той се появи. Огнян. В началото беше очарователен, галантен. Обсипваше я с внимание. Но после… после всичко се промени.
Десислава разказа история, която звучеше като сценарий на лош филм. Огнян не просто е имал връзка с Милена. Той я е използвал. Оказа се, че неговата строителна фирма е била пред фалит преди около година. Бил е затънал в дългове, имал е проблеми с партньори. Връзката му с Милена, съпругата на обикновен, незабележим мъж, е била перфектното прикритие. Докато всички са мислели, че той има тайна любовница, той всъщност е прекарвал времето си в тайни срещи с кредитори и съмнителни бизнесмени.
– Но това не е всичко – продължи Десислава, а гласът ѝ трепереше. – Той я е накарал да направи неща. Да подписва документи.
– Какви документи?
– Не знам точно. Милена е много уплашена. Каза ми, че преди няколко месеца той я е завел в един офис и я е накарал да подпише пълномощно. Казал ѝ, че е за нещо дребно, свързано с негова офшорна сметка, за да избегне данъци. Че е по-добре да не е на негово име. Тя, глупачката, му е повярвала и е подписала, без да чете.
В главата ми започна да се оформя ужасяваща картина.
– Преди няколко дни – продължи Десислава, – тя случайно е видяла имейл на неговия лаптоп. Ставало е дума за фирма, регистрирана на нейно име. Фирма, която е сключила договор за заем за огромна сума. Парите са били преведени и веднага изтеглени. Фирмата сега е куха, но дългът стои. И е на нейно име, Стефане.
Стомахът ми се сви на топка.
– Той я е натопил. Използвал я е като бушон. Когато балонът се спука, тя ще бъде тази, която ще носи отговорност. Тя ще бъде обвинена в пране на пари и финансови измами. А той ще излезе чист. Затова иска да приключи развода ви толкова бързо. Иска да я осигури с някакви пари от вас, за да може тя да си наеме адвокати и да се оправя сама, докато той е далеч. Той планира да напусне страната.
Гледах я невярващо. Това беше чудовищно. Беше отвъд всичко, което можех да си представя. Значи Милена не беше просто невярна съпруга. Тя беше жертва. Глупава, наивна, но жертва.
– Защо ми казваш всичко това? – попитах аз.
– Защото я обичам. Тя ми е като сестра. И сгреших, като я оставих да затъне толкова. И защото знам, че въпреки всичко, което ти причини, ти си единственият, който може да ѝ помогне. Ти си добър човек. Той е звяр. Тя ще влезе в затвора, Стефане. А той ще се смее от някой плаж на Карибите.
Десислава бръкна в чантата си и извади малка флашка.
– Тук има всичко, което успях да снимам от неговия лаптоп, докато го нямаше. Имена на фирми, номера на сметки, копия на имейли. Не е много, но е начало. Моля те. Помогни ѝ. Ако не заради нея, направи го, за да съсипеш онзи мръсник.
Взех флашката. Ръката ми трепереше. Изведнъж разводът, апартаментът, ипотеката… всичко това изгуби значение. Играта се беше променила. Вече не ставаше дума за пари и имоти. Ставаше дума за свобода. И за справедливост.
– Къде е тя сега? – попитах аз.
– В апартамента му. Той почти не я пуска да излиза сама. Държи я под око. Утре вечер той има важна бизнес вечеря. Тя ще бъде сама за няколко часа. Това е единственият ни шанс.
Погледнах Десислава в очите. Видях страх, но и решителност. Тя също рискуваше много, като ми помагаше. Огнян беше опасен.
– Добре – казах аз. – Ще го направя.
Имах план. Беше луд, рискован и можеше да се провали по хиляди начини. Но беше единственото, което можех да направя. Трябваше да измъкна Милена оттам. И трябваше да намеря начин да използвам информацията от тази флашка, за да унищожа Огнян.
Битката за апартамента беше приключила. Започваше войната за живота на Милена.
Глава 8
Веднага след срещата с Десислава се обадих на адвокат Спасов. Обясних му накратко ситуацията. Той ме изслуша, без да каже и дума. Когато свърших, настъпи дълга пауза.
– Това… това е изключително сериозно – каза той накрая, а в гласа му за първи път долових нещо като вълнение. – Това променя всичко. Вече не говорим за гражданско дело, а за тежко криминално престъпление. Трябва да действаме много, много внимателно. Този човек е опасен.
– Имам план, но ми трябва вашата помощ. Имате ли връзки? Хора, на които може да се вярва? В полицията, в прокуратурата?
– Имам някои контакти – отговори той предпазливо. – Но първо трябва да видя какво има на тази флашка. Носете я веднага в кантората. И не говорете с никого другиго за това. С абсолютно никого.
Прекарахме следващите няколко часа в кабинета му, наведени над лаптопа му. Информацията на флашката беше хаотична, но уличаваща. Имена на офшорни компании, банкови трансфери към съмнителни сметки, кодирани имейли, които говореха за „комисионни“ и „обработка на документи“. Името на фирмата, регистрирана на името на Милена, беше там. Имаше и копие на пълномощното, което тя беше подписала. Даваше му пълни права да управлява фирмата и нейните сметки от нейно име. Тя беше идеалната жертва.
– Това е достатъчно – каза Спасов, търкайки уморено очи. – Достатъчно, за да започне разследване, което той няма да може да спре с пари. Но трябва да я измъкнем оттам. И трябва да я убедим да сътрудничи. Нейните показания са ключови.
Планът ми беше прост, почти безразсъден. Щях да отида до апартамента на Огнян на следващата вечер, когато той е на бизнес вечерята си. Щях да се опитам да говоря с Милена, да я убедя да тръгне с мен. Десислава щеше да ни чака наблизо с кола.
– Това е лудост – каза Спасов. – Комплексът му има охрана. Камери. Ако те види, ще извика полиция и ще те обвини в тормоз или опит за влизане с взлом. Ти ще си този, който ще влезе в ареста, а той ще има още един коз срещу теб в делото за развод.
– А какъв е другият вариант? Да чакаме да го арестуват, докато той я държи като заложник? Или докато не я накара да избяга с него от страната? Нямаме време. Трябва да рискувам.
Той ме гледа дълго, преценявайки ме. Накрая въздъхна.
– Добре. Но ще го направим по моя начин. Аз ще се свържа с мой човек в икономическа полиция. Ще му предам информацията. Те ще започнат да го наблюдават. Когато вие отидете там утре вечер, те ще бъдат наблизо. Няма да се намесят, освен ако не стане абсолютно наложително. Но присъствието им ще бъде нашата застраховка. И вземете това.
Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади малко устройство, приличащо на химикалка.
– Това е записващо устройство. Дръжте го в джоба си. И се постарайте целият ви разговор с нея да бъде записан. Включително, ако тя откаже да тръгне с вас. Това може да ни послужи по-късно.
На следващата вечер напрежението беше почти непоносимо. Десислава ми изпрати съобщение, че Огнян е тръгнал. Имах малък прозорец от време. Паркирах колата си на няколко пресечки от луксозния комплекс. Приближих се пеша. Сърцето ми биеше в гърлото. Както очаквах, на входа имаше бариера и охранителна будка. Нямаше как да вляза с кола.
Заобиколих комплекса. Оградата беше висока, но от едната страна имаше сервизен вход, който се използваше от градинари и персонал по поддръжката. Беше заключен с обикновен катинар. Бях подготвен. С малък нож и малко усилие успях да го отворя. Промъкнах се вътре, чувствайки се като крадец. Движех се покрай храстите, избягвайки светлината на лампите. Намерих сградата, в която беше апартаментът му – на последния етаж, с огромна тераса.
Качих се с асансьора до последния етаж. Имаше само една врата. Застанах пред нея, поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Бях включил записващото устройство в джоба си.
Чаках. Мина цяла вечност. Точно когато си помислих, че тя няма да отвори, ключалката изщрака. Вратата се открехна едва-едва. Показа се лицето на Милена. Беше бледа, с разширени от ужас очи.
– Стефане? Какво правиш тук? Махай се! Ако той те види…
– Той няма да ме види. Няма го. Трябва да поговорим, Милена. Пусни ме да вляза.
– Не мога. Махай се, моля те!
Тя се опита да затвори вратата, но аз подложих крака си.
– Няма да си тръгна, докато не ме изслушаш. Става дума за теб. За твоя живот. Ти си в опасност, Милена.
Тя ме погледна объркано. Виждах борбата в очите ѝ. Страхът от Огнян и любопитството какво искам да ѝ кажа. Накрая се предаде. Отстъпи назад и ме пусна да вляза.
Апартаментът беше огромен, луксозен и студен като мавзолей. Всичко беше в бяло, черно и сиво. Скъпи мебели, абстрактни картини, огромни прозорци с изглед към нощния град. Приличаше повече на шоурум, отколкото на дом.
– Какво искаш? – попита тя, като стоеше на разстояние от мен, готова да избяга всеки момент.
– Знам всичко, Милена. За фирмата. За пълномощното. За дълга. Знам, че те е използвал.
Цветът се оттече от лицето ѝ. Тя се олюля и се подпря на стената.
– Откъде… откъде знаеш?
– Това няма значение сега. Важното е, че той ще те унищожи. Ще те остави да поемеш цялата вина, докато той бяга. Трябва да се махнеш оттук. Още сега. Десислава ни чака долу.
Тя поклати глава, сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ.
– Не мога. Той ще ме намери. Ще ме убие, Стефане. Той е… ти не го познаваш.
– Познавам го по-добре, отколкото си мислиш. И няма да му позволя да те нарани. Но трябва да ми се довериш. За последен път. Ела с мен. Ще отидем в полицията. Ще им разкажеш всичко. Аз ще бъда до теб.
Тя се колебаеше. Виждах ужаса в очите ѝ.
– Аз… аз те предадох, Стефане. Нараних те. Защо ми помагаш?
– Не го правя заради теб, или поне не само – казах аз честно. – Правя го, защото онзи мръсник не заслужава да се измъкне. И защото никой не заслужава да свърши в затвора заради чужди престъпления. Дори и ти. Хайде, Милена. Време е да спреш да бягаш. Време е да се изправиш и да се бориш.
Протегнах ръка към нея. Тя гледаше ръката ми, после лицето ми. В този момент тя не беше невярната съпруга, нито лъжкинята. Беше просто уплашена жена, изправена пред ужасяващ избор.
Тъкмо когато пръстите ѝ докоснаха моите, чухме шум. Ключ се превърташе в ключалката.
Огнян се прибираше. Бяхме в капан.
Глава 9
Паниката ни връхлетя като леден вятър. За части от секундата стояхме замръзнали, вслушани в щракането на ключалката. Нямаше къде да се скрием. Огромният, минималистичен апартамент не предлагаше никакви убежища.
– Терасата! – прошепна Милена, сочейки към огромните плъзгащи се врати.
Хукнахме натам. Тя дръпна тежката врата и аз се измъкнах навън, в студената нощ. Точно преди да я затвори след мен, вратата на апартамента се отвори. Притиснах се към студената тухлена стена, в най-тъмния ъгъл на терасата, скрит зад една голяма саксия. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
– Защо не си облечена? – чух ледения глас на Огнян. – Казах ти да си готова. Вечерята приключи по-рано, отиваме на едно парти.
– Не ми се излиза – отговори Милена, а гласът ѝ трепереше. – Не се чувствам добре.
– Няма да спорим за това отново. Имаш пет минути да се облечеш. Онази черната рокля.
Чух стъпките му да се отдалечават към спалнята. Надникнах предпазливо през стъклото. Милена стоеше в средата на хола, парализирана от страх. Погледите ни се срещнаха. Опитах се да ѝ направя знак да остане спокойна, да не ме издава.
Той се върна, държейки чаша уиски. Погледът му се плъзна из стаята и се спря на плъзгащата се врата към терасата.
– Защо е открехната? Да не си проветрявала?
Той тръгна към вратата. Времето спря. Знаех, че всичко е приключило. Щяха да ме намерят. Щеше да последва грозна сцена. Планът ми се беше провалил катастрофално.
Но тогава Милена направи нещо неочаквано. Тя се затича и застана пред него, препречвайки пътя му.
– Чакай! – каза тя със силен, макар и треперещ глас. – Преди да отидем където и да е, трябва да поговорим. За фирмата. За „нашия“ бизнес.
Огнян спря и я погледна с ледено презрение.
– Какво за нея?
– Видях имейлите ти, Огняне. Знам какво си направил. Знам, че си ме използвал.
Усмивката му беше злобна.
– И какво ще направиш, а? Ще се оплачеш на полицията? Ти си подписала всичко, скъпа. Твоят подпис е на всеки документ. Ти си управител. Ти си отговорното лице. Ако някой отиде в затвора, това ще бъдеш ти. А сега се дръпни от пътя ми и отивай да се обличаш.
Той я блъсна грубо настрани и тръгна към вратата на терасата.
И тогава, в този момент на пълно отчаяние, видях промяната в Милена. Сякаш годините на унижение, на лъжи, на страх, се сляха в една-единствена точка на кипяща ярост. Тя вече не беше уплашената жертва.
– Не – каза тя. Гласът ѝ беше тих, но твърд като стомана.
Той се обърна.
– Какво каза?
– Казах НЕ! – изкрещя тя. – Няма да ходя никъде с теб! Няма повече да бъда твоя кукла, твоя параван! Свърши се!
Тя грабна тежкия кристален пепелник от масичката за кафе и с всичка сила го запрати към огромния панорамен прозорец. Стъклото се пръсна на хиляди парчета с оглушителен трясък.
Огнян изрева от ярост.
– Ти луда ли си! Ще те убия!
Той се хвърли към нея. Аз изскочих от терасата.
– Стой далеч от нея! – извиках аз.
Той ме видя и застина за момент, напълно шокиран. После лицето му се изкриви в грозна гримаса.
– Ти! Какво правиш тук! Значи всичко е било театър, а? Вие двамата сте решили да ме изнудвате? Голяма грешка.
Той беше по-едър от мен, но аз бях воден от адреналин и гняв. Сблъскахме се в средата на стаята. Разменяхме си удари – хаотични, непохватни. Аз се борех за живота си и за нейния. Той се бореше, за да запази контрола си, империята си от лъжи.
В този момент входната врата на апартамента се отвори с трясък. Втурнаха се двама цивилни полицаи.
– Полиция! Не мърдайте!
Очевидно оглушителният шум от счупеното стъкло беше сигналът, който екипът на адвокат Спасов е чакал.
Огнян осъзна, че играта е приключила. Той ме блъсна с всичка сила, аз паднах на пода. Той хукна към спалнята.
– Няма да ме хванете жив! – крещеше той.
Единият полицай тръгна след него. Другият остана при нас.
– Добре ли сте? – попита той.
Милена кимна, треперейки цялата. Аз се надигнах бавно. От спалнята се чуха викове, шум от борба.
И тогава се чу изстрел.
Всичко утихна.
За секунда целият свят затаи дъх. Полицаят, който беше при нас, извади оръжието си и предпазливо тръгна към спалнята.
Последвахме го.
Картината беше ужасяваща. Другият полицай лежеше на пода, стискайки рамото си, от което течеше кръв. Огнян стоеше до отворения прозорец на спалнята, държейки малък пистолет. В очите му имаше лудост.
– Казах ви да не ме доближавате! – изкрещя той. – Свършено е с мен, знам го. Но ще взема и вас с мен!
Той насочи пистолета към нас. Милена изпищя и се скри зад мен.
Всичко се случи много бързо. Полицаят вдигна оръжието си.
– Хвърли пистолета!
– Никога!
Чу се втори изстрел. Но този път не беше от пистолета на Огнян. Той се олюля, изпусна оръжието си и се свлече на пода.
В апартамента настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на полицая и тихите ридания на Милена.
Всичко беше свършило. Кошмарът беше приключил.
Глава 10
Последвалите часове и дни бяха мъгла от полицейски сирени, разпити, адвокати и медиен шум. Огнян не беше мъртъв. Куршумът на полицая го беше уцелил в крака. Той беше арестуван, а раненият полицай беше откаран в болница без опасност за живота. Историята гръмна. „Известен бизнесмен арестуван при драматична акция“, „Финансова пирамида, измама за милиони“, „Любовен триъгълник с кървава развръзка“. Имената ни бяха навсякъде.
Милена, от основен заподозрян и съучастник, се превърна в ключов свидетел за прокуратурата. Нейните показания, подкрепени от документите от флашката и записът от разговора ни в апартамента, бяха основата на обвинението срещу Огнян. Адвокат Спасов успя да ѝ издейства статут на защитен свидетел. Тя разказа всичко – от началото на връзката им, през манипулациите, до подписването на документите и заплахите.
Разводът ни мина по бързата процедура. В светлината на новите събития, нейната адвокатка се отказа от всичките си нелепи претенции. Разведохме се по взаимно съгласие. По споразумение, апартаментът остана за мен. Аз поех изцяло ипотечния кредит. Тя не поиска нищо.
Не се видяхме повече по време на разследването. Тя беше настанена на тайно място, под полицейска закрила. Комуникирахме само чрез адвокатите си.
След няколко месеца процесът срещу Огнян започна. Беше най-шумното дело на годината. Той беше наел екип от най-скъпите адвокати в страната. Опитаха се да представят Милена като мозъка на цялата операция – алчна жена, която го е съблазнила и манипулирала, за да открадне парите му.
Призоваха ме като свидетел. Трябваше да разкажа за нашата връзка, за раздялата, за вечерта на ареста. Докато говорех, гледах към Милена. Тя седеше на свидетелската скамейка, изглеждаше крехка, но в очите ѝ имаше решителност, каквато не бях виждал преди. Когато дойде нейният ред да говори, тя беше спокойна и методична. Разказа историята си без сълзи, без емоции, придържайки се към фактите. Лъжите на адвокатите на Огнян се сриваха една по една под тежестта на истината.
Накрая Огнян беше признат за виновен по всички обвинения – финансови измами в особено големи размери, пране на пари, незаконно притежание на оръжие, опит за убийство на полицейски служител. Осъдиха го на дълги години затвор.
Когато присъдата беше прочетена, усетих огромно облекчение. Не триумф, не радост. Просто облекчение. Сякаш тежък товар беше свален от плещите ми. Справедливостта беше възтържествувала.
Излязох от съдебната зала. Журналистите се нахвърлиха върху мен с въпроси, но аз мълчаливо си проправих път през тълпата. Тъкмо когато се канех да тръгна, чух глас зад себе си.
– Стефане.
Беше тя. Милена. Стоеше на няколко крачки от мен, сама. Охраната ѝ я беше оставила за момент.
– Исках само да ти благодаря – каза тя тихо. – Ти ми спаси живота.
– Ти сама се спаси, Милена. В онази вечер, когато счупи прозореца. Тогава ти избра да се бориш.
Настъпи неловко мълчание. Имаше толкова много неща, които можехме да си кажем, и в същото време нямаше нищо. Миналото беше между нас като дълбока пропаст.
– Какво ще правиш сега? – попитах я.
– Ще започна отначало. Записах се да уча. Счетоводство. Ирония, а? – на устните ѝ се появи лека, тъжна усмивка. – Ще живея при нашите за известно време. Явор много ми помага. Той е страхотно момче. Ти беше прав за него.
– Радвам се.
– А ти?
– Аз… ще продължа напред. Ще плащам ипотеката. Ще ходя на работа. Животът продължава.
Тя кимна.
– Сбогом, Стефане. И… съжалявам. За всичко.
– Сбогом, Милена. Бъди щастлива.
Тя се обърна и си тръгна. Гледах я, докато не се сля с тълпата. Не изпитах нищо. Нито любов, нито омраза. Само празнота. Историята ни беше приключила.
Прибрах се в апартамента. Вече беше само мой. Тишината беше оглушителна. Отидох в кухнята и погледът ми попадна на едно чекмедже. Отворих го. Вътре, най-отдолу, стоеше пликът. Пликът с билетите за Париж. Бях забравил за него.
Извадих го. Погледнах имената ни. Стефан и Милена. Една мечта, която ни отведе не до града на любовта, а до ада.
Скъсах билетите на малки парченца и ги хвърлих в коша.
На следващия ден си купих нов самолетен билет. Само един. Дестинацията беше същата.
Отивах в Париж. Но този път отивах сам. Не за да сбъдна нечия чужда мечта. А за да намеря началото на своята собствена.