## Глава първа
В продължение на шест безмилостни месеца Томас спазваше един и същ ритуал с безпощадна прецизност.
Всяка неделя.
Точно в десет часа.
Без изключения.
Шофьорът спираше при високата ограда, кимаше мълчаливо и си тръгваше. Томас винаги извървяваше останалото сам. Казваше си, че го прави заради спокойствието. Истината беше по-проста и по-болезнена. Това беше единственото място, където мислите му най-накрая спираха да спорят с него.
Той вървеше бавно покрай редове от надгробни плочи, имена и дати, които намаляваха живота до една черта и две цифри. В ръцете си носеше малък букет бели хризантеми, държан внимателно, сякаш това беше последното нещо, което все още умееше да прави правилно.
В далечния край стоеше младо кленово дърво.
Под него лежеше синът му.
Твърде млад.
Твърде млад.
„Добро утро, хлапе“ прошепваше Томас при всяко посещение, без да очаква тишината да отговори.
Надписът на камъка беше прост. Името на Итън. Датите. Нищо повече.
Нямаше снимка. Томас отказа. Не искаше замръзнал миг, издълбан в камък. Искаше да помни Итън такъв, какъвто беше. Висок. Неспокоен. С очи, които винаги носеха тиха съпротива, която Томас някога нарече неподчинение.
Едва после разбра, че това е било изтощение.
Инцидентът беше станал на хлъзгав път, в тъмно време, далеч от всякакви свидетели. Стар автомобил. Внезапен удар. Никакъв шанс.
Когато Томас пристигна в болницата, всички решения вече бяха взети. Лекарят говореше тихо. Думите минаваха през него като вятър през празен коридор. Времето се сгъна навътре и остави в гърдите му кухо налягане, което не си отиде.
Нямаше сбогуване.
Нямаше разговор за изцеление.
Нямаше възможност да каже, че обича, дори когато не знаеше как да го покаже.
На повърхността Томас продължи да функционира. Подписа документи. Отложи срещи. Позволи слуховете да растат. Че е прегорял. Че е болен. Че се е затворил от каприз.
Никой не си представи, че човекът, построил империя от стъкло и стомана, се разпада тихо.
Итън беше единственото му дете.
Неговият наследник.
Синът, за когото Томас някога вярваше, че е отхвърлил всичко, за което той се е борил.
Спореха с години. Итън се дръпна от корпоративния живот, избра работа, която не носеше блясък, отказа да живее под тежестта на фамилията. Думи бяха изречени така, сякаш никога няма да се наложи да бъдат прибирани обратно.
После дойде дистанцията.
После тишината.
Докато смъртта не заличи дори това.
Томас коленичи, подпря длан на студения камък и усети как пръстите му изтръпват.
„Ако имах още една неделя…“ прошепна, и гласът му се счупи.
Точно тогава чу стъпки.
Не тежки. Не делови. Не на човек, който идва да отбележи присъствие и да си тръгне.
Стъпки, които се колебаеха, сякаш идваха към място, което боли.
Томас не се обърна веднага. Не искаше да дели това пространство с никого.
Но после чу тих детски глас.
„Мамо, тук ли е?“
Друг глас, по-малък, прошепна:
„Той ли е дядото?“
Томас замръзна, без да се вкаменява, а като човек, на когото са дръпнали пода под краката. Погледът му се плъзна по алеята, между плочите, и спря.
Жена стоеше на няколко крачки, облечена скромно, с ръце, които стискаха дръжките на една стара чанта. До нея имаше деца.
Не едно.
Четири.
Две момичета, две момчета.
Подредени не като поза, а като щит. Сякаш знаеха, че са дошли на място, където въздухът реже.
Томас усети как в гърлото му се качва метален вкус.
Защото очите им…
Очите им бяха като удар.
Същият цвят.
Същият дълбок, неподвижен поглед, който Итън имаше, когато се опитваше да се държи спокойно, а вътре в него нещо гореше.
Жената направи крачка.
„Вие сте Томас“ каза тя тихо, като човек, който се страхува от собствените си думи.
Томас се изправи бавно. Умът му търсеше обяснение. Случайност. Подигравка. Грешка.
Но децата продължаваха да го гледат.
И точно там, между мрамора и клена, между миналото и това, което не би трябвало да съществува, Томас чу как вътре в него нещо се пропуква.
„Коя сте вие?“ попита той, и думите му излязоха по-студени, отколкото искаше.
Жената преглътна.
„Сара.“
Най-голямото момиче пристъпи половин крачка напред, после спря, сякаш си спомни, че не бива.
Сара посочи с лек жест към камъка.
„Това е той.“
После вдигна поглед към Томас.
„Итън е баща им.“
В този миг светът се люшна.
Не като буря.
Като нож.
Томас отвори уста, но не излезе нищо.
Децата стояха. Дишаха.
Истината дишаше с тях.
И той разбра, че ритуалът му току-що се е превърнал в начало на нещо, което не може да контролира.
„Това е невъзможно“ прошепна Томас, повече към себе си, отколкото към нея.
Сара не се разплака. Не се разкрещя. Не играеше театър.
Само извади от чантата си един сгънат лист и го стисна, сякаш се държи за последната си опора.
„Знам как звучи“ каза тя. „Но… нямам повече време да мълча.“
Томас протегна ръка, но спря на половината. Като че ли листът беше горещ.
„Защо сега?“ попита той.
Сара погледна към децата. После към надгробния камък.
„Защото някой ни намери.“
И в гласа ѝ се появи нещо, което Томас не беше чувал отдавна в човешка реч.
Страх. Истински. Суров.
„Кой?“ попита той рязко.
Сара издиша.
„Хора, които не обичат тайните да излизат наяве.“
Томас се заслуша в тишината на гробището, но тя вече не беше тишина.
Беше предупреждение.
А децата продължаваха да го гледат с очите на сина му.
И той разбра, че изборът, който го чака, няма да е между правилно и грешно.
Ще е между загуба и загуба.
## Глава втора
В колата Томас не каза нищо.
Шофьорът караше бавно, сякаш усещаше, че задната седалка е пълна с невидими остриета. Сара седеше срещу Томас, с децата притиснати около нея. Най-малкото момче се беше сгушило в ръката ѝ и гледаше през прозореца, но от време на време хвърляше поглед към Томас, сякаш проверява дали е истински.
Томас усещаше как всяка негова мисъл се блъска в една и съща стена.
Итън. Баща.
Итън, който мълча.
Итън, който се скара с него за честност, за хората, за това, че богатството тежи като железен пръстен около гърлото.
Итън, който е оставил четири деца.
Той искаше да извика. Да отрече. Да се върне обратно и да продължи да стои пред камъка, където поне болката беше позната.
Но вече нямаше обратно.
Сара беше казала „някой ни намери“.
Томас не обичаше да не знае кой.
Не обичаше да не държи нишките.
Когато колата спря пред неговата къща, Сара се стегна, сякаш пред нея има не дом, а съд. Децата погледнаха нагоре към високите прозорци, към тежката врата, към света, който изглеждаше като чужд.
Томас отвори вратата и каза кратко:
„Влизайте.“
Най-голямото момиче се поколеба.
„Няма ли да ни изгоните?“ попита то тихо.
Томас се обърна към нея. Погледът му се спря върху веждите ѝ, върху формата на устните, върху начина, по който стискаше пръсти, за да не треперят.
Не беше Итън.
Но беше Итън.
„Как се казваш?“ попита Томас.
„Ава.“
Томас кимна, сякаш името е печат.
„Никой няма да ви изгони“ каза той, без да е сигурен дали говори истината или обещание.
Влязоха. Тишината в къщата ги посрещна като ледено езеро. По стените висяха картини, които Томас беше купувал, без да ги гледа. На рафтовете имаше книги, които никой не отваряше.
Дом, който прилича на витрина.
Сара сложи чантата си на пода и не седна веднага. Държеше децата близо, като че ли очаква някой да изскочи и да ги вземе.
Томас посочи към дневната.
„Седнете.“
Сара седна най-накрая. Децата се наредиха около нея. Томас остана прав.
„Говори“ каза той.
Сара извади сгънатия лист. Разгъна го внимателно, сякаш се страхува да не се разпадне.
„Това е копие от признание“ каза тя. „Итън го написа… за мен. За тях.“
Томас взе листа. Пръстите му се стегнаха. Почеркът беше познат. Неофициален, наклонен, понякога нетърпелив.
Думите бяха кратки, но тежки.
Итън признаваше, че е баща.
И че Сара трябва да бъде защитена, ако с него се случи нещо.
Томас вдигна поглед.
„Защо не ми каза?“ гласът му се изостри сам.
Сара преглътна.
„Опитах.“
Томас се засмя сухо, без радост.
„Опитала.“
„Да“ каза Сара, и този път в гласа ѝ се появи бодил. „Опитах да се свържа. Но около вас има стени. Хора. Пазачи. Секретари. И всеки път, когато казвах името на Итън, разговорът ставаше кратък.“
Томас усети как по тила му се изкачва горещина. Не защото тя лъжеше, а защото можеше да е истина.
Защото той беше построил стени така добре, че и собствената му кръв не е могла да ги прескочи.
„Итън знаеше ли?“ попита Томас.
Сара погледна децата, после пак него.
„Знаеше“ каза тя тихо. „Обичаше ги. По свой начин. Когато можеше, идваше. Понякога стоеше с часове, просто ги гледаше как рисуват или как спорят за глупости. И после си тръгваше… и плачеше в колата. Мислеше, че никой не вижда.“
Томас стисна листа.
„Защо си тръгваше?“
Сара се поколеба. После каза думата, която Томас не искаше да чуе.
„Страхуваше се.“
„От какво?“
„От вас.“
Тишина.
Томас почувства как въздухът в стаята се смалява. Че дори мебелите се приближават, за да го стиснат.
„Не ме познаваш“ каза той.
Сара го погледна право.
„Познавам онова, което името ви прави с хората“ каза тя. „И Итън го познаваше. Може би повече от всеки.“
Томас искаше да отговори, но най-малкото момче внезапно се обади, без да се страхува.
„Ти ли си дядо Томас?“
Гласът му беше чист. Невинен. Такава невинност, че реже.
Томас се обърна към него.
„Как се казваш?“
„Ноа“ каза момчето и се усмихна леко, сякаш това е игра.
Втори момък, по-тих, с остър поглед, не се усмихна.
„Аз съм Лиам“ каза той. „И не вярвам на богати хора.“
Томас премигна. Това изречение беше като повторение на Итън, само че по-малко дипломатично.
Двете момичета се сгушиха една до друга. По-малкото прошепна:
„Аз съм Лили.“
Томас усети как устните му се свиват.
Четири имена.
Четири живи въпроса.
Сара стана. Пое дъх, сякаш се готви да скочи във вода.
„Има още нещо“ каза тя.
Томас вдигна ръка.
„Има ли по-лошо от това?“ попита той.
Сара го погледна и не отмести очи.
„Да“ каза тя. „Понеже не е било просто инцидент.“
Томас замръзна.
„Какво говориш?“
Сара извади втори документ. Снимки. Разпечатки. Писма.
„Итън работеше по нещо“ каза тя тихо. „По нещо, което засяга вашата компания. И хората около вас.“
Томас усети как в тялото му се включва друг режим. Онзи, който държи срещи, подписва сделки, спасява кризи.
Студен. Ясен.
Опасен.
„Кои хора?“ попита той.
Сара издиша, сякаш думата тежи като камък.
„Виктор.“
Томас го чу и сърцето му направи кратък, лош завой.
Виктор беше човекът, на когото доверяваше най-много в бизнеса. Дясната му ръка. Пазителят на решенията, когато Томас не искаше да се замърси.
И сега името му прозвуча тук, до децата с очите на Итън.
„Защо Виктор?“ попита Томас.
Сара потрепери.
„Защото Итън ми каза, че ако се случи нещо… да не вярвам на Виктор. И да потърся вас. Дори и да ме мразите.“
Томас стисна челюст.
И в този миг телефонът му иззвъня.
Едно късо, хладно звънене.
Като сигнал.
Томас погледна екрана.
Виктор.
Томас не отговори веднага. Само гледаше името, докато то звънеше, звънеше, звънеше.
Сара шепнеше почти без глас:
„Той знае.“
Ава гледаше Томас, сякаш в очите му ще види решението.
Лиам стискаше юмруци.
Лили се държеше за ръкава на Сара.
Ноа се усмихваше, без да разбира.
Томас вдигна телефона.
„Виктор“ каза той спокойно.
От другата страна гласът беше мек. Твърде мек.
„Господине“ каза Виктор. „Надявам се, че не ви притеснявам. Просто… чух, че сте бил на гробището днес. И че не сте бил сам.“
Томас не помръдна.
„Кой ти каза?“ попита той.
Виктор се засмя тихо.
„Знаете, че винаги има очи“ каза той. „Исках само да ви спестя… неприятности. Някои хора се опитват да се възползват от болката ви.“
Томас погледна Сара. Погледна децата.
Усетил е.
След това Виктор каза още по-тихо:
„Понякога е по-добре някои срещи да не се случват.“
И затвори.
Томас държеше телефона, но вече не беше просто телефон.
Беше заплаха.
И той разбра, че не просто има четири внезапни внуци.
Има война.
## Глава трета
Томас не спа. Не можеше.
Сара и децата останаха в къщата, но не като гости, а като заложници на неизвестното. Томас нареди на прислужницата да приготви две стаи, после я отпрати и заключи кабинета си, сякаш зад вратата има не документи, а кости.
Седеше сам, с разпилените листове на бюрото. Признанието. Снимките. Бележки, които изглеждаха като части от пъзел, но пъзел, чието изображение не искаш да видиш.
По снимките Итън стоеше до Сара. Усмихваше се с онази половин усмивка, която Томас познаваше от детството. Усмивка, която казваше „ще се оправя“, докато очите му казваха „не мога повече“.
Имаше и снимка на четирите деца. Направена явно в малка кухня. На масата имаше евтини чаши и парчета торта. Всички се смееха.
Томас усети как гърлото му се стяга.
Тези деца бяха живели.
Докато той е мислел, че линията му е свършила.
Той стана и започна да ходи из кабинета, като хищник, който търси изход. В главата му се блъскаха две мисли.
Първата беше жестока, чисто делова.
Това е капан.
Втората беше още по-жестока, защото беше човешка.
Ами ако не е капан.
Ами ако Итън е бил сам.
И е носел това сам, защото не е имал доверие на баща си.
Томас удари с длан по бюрото. Не силно, но достатъчно, за да звънне стъклената рамка със стара снимка на него и Итън. Снимка, която Томас никога не беше показвал.
От коридора се чу тих шум. Томас отвори вратата.
Ава стоеше там, боса, с коса разрошена от сън, но в очите ѝ нямаше сън.
„Не мога да спя“ каза тя. „Може ли вода?“
Томас кимна и я поведе към кухнята. В полумрака къщата изглеждаше още по-голяма, още по-празна. Томас отвори шкаф и извади чаша. Наля вода. Подаде ѝ.
Ава я взе с две ръце, като човек, който не е свикнал да има много.
„Ти… обичаше ли го?“ попита тя внезапно.
Томас се стегна.
„Разбира се“ каза той, но думата прозвуча като документ.
Ава го погледна дълго.
„Той казваше, че го обичаш“ каза тя. „Но че не знаеш как.“
Томас преглътна.
„Той говореше за мен?“ попита Томас.
„Не често“ призна Ава. „Когато говореше, се затваряше в себе си. Понякога седеше и гледаше в една точка, като че ли разговаря с призрак. И после…“
Тя замълча.
„После какво?“ попита Томас.
Ава стисна чашата.
„После казваше, че ако някога го няма, да не те мразя“ прошепна тя. „Казваше, че ти си човек, който винаги избира битката, защото се страхува от загубата.“
Томас се усмихна горчиво.
„И какво мислиш ти?“
Ава пое въздух. Говореше като човек, който е свикнал да пази другите.
„Мисля, че съм дошла да взема от теб нещо“ каза тя. „Не пари. Не къща. Не това.“
Томас вдигна вежди.
„Какво тогава?“
Ава го погледна право.
„Истина“ каза тя. „Защо той си тръгна от теб. И защо не се върна.“
Томас замълча.
Истината беше мръсна и човешка.
Той и Итън не просто спореха. Те се унищожаваха с думи, защото не умееха да се докоснат с обич.
„Защото бях горд“ каза Томас най-накрая.
Ава кимна, сякаш очаква това.
„И той беше горд“ добави тя тихо. „Само че неговата гордост беше заради нас.“
Томас погледна към стълбите, към стаите, където спяха другите три деца. И в този миг усети една мисъл, която не му беше позволявано да има.
Това е втори шанс.
Но вторите шансове винаги идват с цена.
Ава остави чашата на плота.
„Аз уча“ каза тя изведнъж, като че ли сменя темата, но не я сменяше. „В университет. Първа година. И знаеш ли как го плащаме?“
Томас не отговори.
„С майка ми работим като луди“ каза Ава. „И пак не стига. Имаме кредит за жилище, който ни души. Има дни, в които майка ми се усмихва, но когато мисли, че не я виждам, плаче в банята.“
Томас стисна пръстите си.
„Не ви ли помагаше Итън?“ попита той тихо.
Ава поклати глава.
„Помагаше, когато можеше“ каза тя. „Но нямаше много. И знаеш ли защо?“
Томас се напрегна.
„Защото отказваше да взима пари от теб“ каза Ава. „И защото се страхуваше, че ако вземе, ще стане като теб. А той не искаше. Искаше да остане… честен.“
Томас почувства как думата „честен“ го удря в слепоочието.
„Той беше честен“ каза Томас.
Ава се усмихна тъжно.
„Да“ каза тя. „Затова и сега сме тук. Защото някой не е честен. И ни преследва.“
Томас се наведе леко към нея.
„Кой?“ попита той.
Ава потрепери.
„Виктор“ прошепна тя. „Не го познавам, но… майка ми го видя. Един ден, когато татко още беше жив. Дойде при нас. Не влезе. Стоеше отвън и гледаше. Само гледаше. И после си тръгна. След това татко беше друг. По-тих. По-празен.“
Томас стисна зъби.
„Кога?“ попита той.
Ава сви рамене.
„Не знам точно“ каза тя. „Времето при нас не е като при теб. Ние броим дните с това дали има храна и дали токът ще бъде платен.“
Томас затвори очи за миг. Не от слабост, а за да не се срине.
Когато ги отвори, каза тихо:
„От утре всичко се променя.“
Ава го погледна, сякаш не вярва.
„Думите не са промяна“ каза тя.
Томас кимна.
„Знам“ каза той. „Ще ти го покажа.“
И в този миг той разбра, че не може да мисли само като баща.
Трябва да мисли и като враг.
Защото някой беше посмял да докосне това, което Итън е оставил.
И Томас не прощаваше това.
## Глава четвърта
На сутринта Томас извика адвокат.
Не просто адвокат.
Нора.
Жена, която влизаше в съдебна зала и тишината сама ѝ правеше място. Не се усмихваше много. Не обещаваше чудеса. Тя обещаваше работа.
Когато Нора пристигна, Томас я посрещна в кабинета си. Сара остана в другата стая, но Томас настоя да бъде наблизо. Нямаше повече тайни вътре в тази къща. Нямаше повече стаи, в които истината да се заключва.
Нора погледна листовете на бюрото. Прелисти ги, без да бърза, но и без да губи време.
„Това е сериозно“ каза тя.
Томас седеше срещу нея. Очите му бяха сухи.
„Искам да знам истината“ каза той.
Нора вдигна поглед.
„Истината в съда е това, което можеш да докажеш“ каза тя. „А истината в живота…“
Томас не я остави да довърши.
„Искам и двете“ каза той.
Нора кимна. Погледна признанието.
„Трябва тест“ каза тя. „За родство.“
Сара, която стоеше до вратата, се стегна.
„Съгласна съм“ каза тя.
Лиам, който беше в коридора и слушаше, се появи като сянка.
„А ако излезе, че не сме?“ попита той с твърд глас.
Томас го погледна.
„Тогава ще имате поне чист отговор“ каза той. „Но не вярвам да не сте.“
Лиам сви очи.
„Защо?“
Томас посочи към тях.
„Защото съм виждал тези очи, когато са били на лице, което ме мразеше и обичаше едновременно“ каза той. „И не можеш да измислиш такъв поглед.“
Лиам отвърна поглед, но Томас видя как в челюстта му трепна нещо.
Нора подреди документите.
„Има още нещо“ каза тя. „Ако това е вярно, ще има наследствени въпроси. И хора, които ще се опитат да използват това.“
Томас се изсмя без радост.
„Хората около мен използват всичко“ каза той.
Нора се наведе напред.
„Имате съвет“ каза тя. „Имате Виктор. Имате договори. Имате кредити, които компанията държи върху чужди имоти. Ако Итън е ровил, може да е засегнал нещо голямо.“
Томас се облегна назад.
„Засегнал е“ каза той. „И затова е мъртъв.“
Сара потрепери.
„Не го казвайте така“ прошепна тя.
Томас я погледна и за пръв път гласът му омекна.
„А как да го кажа?“ попита той. „Като приказка?“
Нора вдигна ръка.
„Трябва да бъдем внимателни“ каза тя. „Ако обвинявате някого, трябва да сте готови да ви отвърне.“
Томас се наведе към нея.
„Не ме интересува“ каза той. „Интересува ме само едно. Никой няма да пипне тези деца.“
Нора издиша.
„Добре“ каза тя. „Тогава започваме веднага. Първо тест. После защита. И ще разгледам всичко, което имате за Виктор.“
Томас кимна. После добави:
„Искам да го ударя там, където боли“ каза той. „Не с гняв. С доказателства.“
Нора се усмихна леко. Студено.
„Това е единственият удар, който остава“ каза тя.
Когато Нора си тръгна, Томас остана сам с Сара и децата.
Сара пристъпи към него.
„Вие… защо го правите?“ попита тя.
Томас я погледна дълго, сякаш търси думи, които не са от бизнеса.
„Защото съм виновен“ каза той.
Сара трепна.
„Не вие…“
„Аз“ прекъсна я Томас. „Виновен съм, че не го слушах. Че го нараних. Че оставих да си тръгне от мен, докато още можеше да се върне. Ако не мога да го върна… поне ще върна вас от ръба.“
Сара се разплака без звук. Само сълзите ѝ потекоха, като че ли най-накрая са получили разрешение.
Лили се приближи и хвана ръката на Томас с малките си пръсти.
„Ти ще останеш ли?“ попита тя.
Томас погледна надолу.
Тази малка ръка беше като въже, което го дърпа от пропаст.
„Да“ каза той.
И това „да“ беше най-опасното нещо, което е произнасял от години.
Защото то означаваше война със собствените му хора.
Означаваше да избере кръвта си пред империята.
И Томас разбра, че ако се поколебае, няма да загуби само пари.
Ще загуби Итън втори път.
## Глава пета
Виктор влезе в кабинета на Томас в понеделник сутринта без да чака покана.
Това само по себе си беше предупреждение.
„Изглеждате… уморен“ каза Виктор с онази загриженост, която винаги звучеше като усмивка без устни.
Томас не му предложи да седне.
„Кажи каквото имаш да казваш“ каза Томас.
Виктор се усмихна.
„Чух, че в дома ви има гости“ каза той.
Томас не помръдна.
„Кой ти каза?“ повтори Томас същия въпрос, но този път гласът му беше нож.
Виктор разпери ръце.
„Съветът има интерес да знае“ каза той. „Неофициално, разбира се. Никой не иска да ви наранява. Просто… репутацията на компанията е крехка, когато хората започнат да шепнат.“
„Хората винаги шепнат“ каза Томас.
Виктор се наведе леко напред.
„Шепнат за една жена“ каза той. „И за деца. И за това, че може би Итън е имал… друг живот.“
Томас усети как в него се надига гняв, но го задържа.
„И какво?“ попита той.
Виктор въздъхна театрално.
„Има завещания“ каза той. „Има дялове. Има кредити, които зависят от стабилност. Ако излезе нещо такова, банките ще се усъмнят. Акционерите ще се уплашат. Вие ще страдате.“
„Не говори за страдание, Виктор“ каза Томас тихо.
Виктор мигна.
„Разбира се“ каза той. „Аз само мисля за вас. И затова ви предлагам решение. Тихо. Чисто. Давате на жената сума. Тя изчезва. Децата изчезват. Никой не разбира.“
Томас се усмихна бавно.
„Това ли е твоето решение?“ попита той.
„Това е разумното“ отвърна Виктор. „И вие сте разумен човек.“
Томас се приближи една крачка. Достатъчно… за да усети Виктор промяната.
„Виктор“ каза Томас. „Кажи ми нещо. Кога за последно видя Итън жив?“
Виктор не се поколеба.
„Преди инцидента“ каза той. „На една среща. Беше нервен. Разхвърлян. Не приличаше на себе си.“
Томас наклони глава.
„Интересно“ каза той. „Защото има хора, които твърдят, че си го следил.“
Виктор се засмя кратко.
„Някой ви пълни главата“ каза той. „И това е опасно.“
„Опасно е“ повтори Томас.
После добави спокойно:
„За теб.“
Виктор спря да се усмихва.
„Какво означава това?“ попита той.
Томас се върна зад бюрото и седна. Взе една папка. Отвори я. Погледна Виктор като човек, който подписва присъда.
„Означава, че от днес нямаш достъп до личните ми решения“ каза той. „И че ако още веднъж споменеш Сара или децата, ще разбереш какво е да те преследват не хората ми, а законът.“
Виктор преглътна. Усмивката му се върна, но този път беше тънка.
„Вие сте емоционален“ каза той. „Това не ви прилича.“
„Не“ каза Томас. „Това е новото.“
Виктор се изправи бавно.
„Тогава ще трябва да поговорим със съвета“ каза той.
Томас кимна.
„Ще поговорим“ каза той. „И ще видим кой от нас ще излезе цял.“
Виктор тръгна към вратата. На прага се обърна.
„Томас“ каза той тихо. „Итън винаги беше слабостта ви. Внимавайте слабостите да не ви погребат.“
Томас не отговори. Само гледаше как Виктор излиза.
И когато остана сам, Томас се облегна назад и се усмихна за пръв път от месеци.
Не защото му беше добре.
А защото беше решил.
Войната започваше.
## Глава шеста
Тестът за родство беше взет дискретно. Нора организира всичко така, че да няма изтичане на информация. Но Томас вече знаеше, че около него има очи.
Сара започна да се отпуска, но само малко. Всяка вечер проверяваше ключалките. Всяка сутрин гледаше през прозорците, сякаш ще види сянка.
Лиам не се отделяше от по-малките. Стоеше близо до Лили и Ноа като пазач. Дори когато Томас ги водеше в градината, Лиам следеше всяко движение, всяка кола, всяка птица.
Ава се затвори в себе си. Седеше в библиотеката и прелистваше книги, но не четеше. Мислеше.
Една вечер Томас я намери там, сама, със свити колене на креслото.
„Не си отишла на университета“ каза Томас.
Ава не вдигна поглед.
„Не мога“ каза тя. „Не когато не знам дали утре някой няма да влезе и да ни изхвърли.“
Томас седна срещу нея.
„Не искам да живееш в страх“ каза той.
Ава се засмя горчиво.
„Страхът е като въздух при нас“ каза тя. „Само че вашият страх е за репутация. Нашият е за хляб.“
Томас прие удара. Не спореше.
„Какъв кредит имате?“ попита той.
Ава го погледна подозрително.
„Защо?“
„Защото трябва да знам какво точно е направил Итън, като е ви оставил сами“ каза Томас.
Ава прехапа устна. После каза:
„Кредит за жилище“ каза тя. „Майка ми го взе, защото наемът ни убиваше. И защото вярваше, че ако имаме свой дом, поне ще има стена, която да е наша. Но лихвите растат. Плащаме, плащаме… и сякаш дължим повече.“
Томас кимна. Познато му беше, само че за други мащаби.
„Някой заплашва ли ви с него?“ попита Томас.
Ава замълча.
Тишината ѝ беше отговор.
Томас се наведе леко напред.
„Кажи ми“ каза той.
Ава пое въздух.
„Получих писмо“ каза тя тихо. „До мен. Не до майка ми. До мен. Казваше, че ако не изчезнем, ще останем без дом. И че аз ще излетя от университета, защото няма да мога да плащам. И че ще бъде жалко, защото аз съм била… умна.“
Томас усети как пръстите му се свиват.
„Имаш ли го?“ попита той.
Ава кимна и извади от книга сгънат плик. Подаде го.
Томас го отвори. Почеркът беше печатен. Никакви подписи. Само една фраза, която беше като лед:
„Тишината е по-евтина от истината.“
Томас затвори очи за миг. После каза:
„Нора трябва да го види.“
Ава го гледаше внимателно.
„Ще ни помогнеш ли наистина?“ попита тя.
Томас вдигна поглед.
„Аз не съм светец“ каза той. „Но съм баща. И ако не успях да бъда баща на Итън… ще бъда дядо на вас. Дори ако трябва да разрушавам всичко, което съм строил.“
Ава не се усмихна. Само кимна, сякаш приема договор.
„Добре“ каза тя. „Тогава и аз ще ти помогна.“
„Как?“ попита Томас.
Ава се наведе напред. Гласът ѝ стана по-тих.
„Татко имаше бележник“ каза тя. „Криеше го. Не позволяваше никой да го пипа. Когато умря… майка ми го намери, но се уплаши да го отвори. Аз го отворих.“
Томас се напрегна.
„И?“ попита той.
Ава преглътна.
„Вътре има имена“ каза тя. „И суми. И срещи. И едно име се повтаря повече от всички.“
Томас знаеше отговора преди да го чуе.
„Виктор“ каза Ава.
Томас усети как тялото му се изпълва със студена ярост.
„Дай ми го“ каза той.
Ава поклати глава.
„Не“ каза тя. „Ще го дам на Нора. Не на теб.“
Томас се изненада.
„Защо?“
Ава го погледна твърдо.
„Защото ти можеш да отмъстиш“ каза тя. „А аз искам справедливост. Искам истината да излезе така, че никой да не може да я затъпче. Дори и ти.“
Томас мълча дълго. После кимна.
„Правилно“ каза той.
И в този миг Томас разбра нещо.
Итън не е оставил само деца.
Оставил е характер.
Оставил е съпротива.
И тази съпротива щеше да бъде неговият шанс за изкупление… или неговото унищожение.
## Глава седма
Нора прочете бележника и не каза нищо няколко минути.
Томас седеше срещу нея, със скръстени ръце. Сара стоеше до прозореца и стискаше пръсти. Ава беше в ъгъла, напрегната като струна.
Нора затвори бележника.
„Това е… грозно“ каза тя.
„Колко грозно?“ попита Томас.
Нора го погледна.
„Достатъчно, че хората могат да умират“ каза тя.
Сара изохка тихо.
Нора прелисти отново.
„Итън е събирал данни за схема“ каза тя. „Има взети заеми. Има прехвърляния. Има имоти, заложени по начин, който прикрива истинските собственици. Има имена на хора, които подписват вместо други. И има…“
Тя спря. Погледна Томас.
„Има и вашето име“ каза тя.
Томас не помръдна.
„Разбира се“ каза той. „Всичко се върти около мен.“
Нора поклати глава.
„Не в този смисъл“ каза тя. „Итън е търсил доказателства, че някои от най-важните решения са ви били… поднесени. Подписвали сте, без да знаете всичко.“
Томас почувства как стомахът му се свива.
„Виктор“ каза той, вече без въпрос.
Нора кимна.
„Да“ каза тя. „И ако това излезе, ще има съдебни дела. Много. Ще има прокурори. Ще има хора, които ще се опитат да ви представят като главния виновник. Дори и да сте бил използван.“
Томас се засмя тихо.
„Значи ме е използвал“ каза той. „Както използва всичко.“
Нора се наведе напред.
„Ако искате да го спрете, трябва да действаме умно“ каза тя. „Не е достатъчно да го изгоните. Той има хора. Има лостове. Има страх, който държи другите.“
Томас се изправи.
„Има нещо, което не може да има“ каза Томас.
„Какво?“ попита Нора.
Томас погледна към вратата, към коридора, където се чуваха детски гласове.
„Кръвта ми“ каза Томас.
Нора го наблюдаваше.
„Това може да ви направи по-силен“ каза тя. „Или по-уязвим.“
Томас кимна.
„Знам“ каза той.
Сара пристъпи към Нора.
„Какво ще стане с нас?“ попита тя.
Нора погледна Сара с по-мек поглед.
„Ще ви защитим“ каза тя. „Но трябва да знаете, че ако тръгнем срещу Виктор, той няма да стои и да чака. Ще удари.“
Сара затвори очи.
„Той вече удря“ прошепна тя. „Отдавна.“
Нора извади телефон.
„Ще подам молба за защита“ каза тя. „И ще започнем проверка. Ще ми трябва всичко, което имате. Писма. Съобщения. Снимки. Всичко.“
Ава кимна.
„Имаме“ каза тя. „Много.“
Томас гледаше бележника и усещаше как в него се смесват два вида гняв.
Гняв към Виктор.
И гняв към себе си.
Защото ако Итън е бил убит заради това… значи Томас е построил свят, в който синът му не е могъл да оцелее.
В същата вечер Томас реши да направи нещо, което никога не беше правил.
Отиде при Сара, когато децата вече спяха, и седна срещу нея без документи, без телефон, без маска.
„Разкажи ми за него“ каза Томас.
Сара го погледна изненадано.
„Кое?“ попита тя.
„Всичко“ каза Томас. „Искам да го чуя от човек, който го е виждал… жив.“
Сара започна бавно. Говореше за първата им среща, за това как Итън е донесъл храна на хора, които никой не забелязва. Как е говорил с деца на улицата, сякаш са равни. Как е мразел лъжата. Как се е карал със света.
И как понякога, когато си мислел, че никой не го гледа, е стоял до прозореца и е шепнал:
„Татко никога няма да ме чуе.“
Томас почувства как очите му се пълнят, но не се разплака. Не можеше още.
„Той обичаше ли ме?“ попита Томас тихо, и това беше въпрос, който никога не беше задавал на никого.
Сара го погледна дълго.
„Да“ каза тя. „Затова го болеше толкова.“
Томас затвори очи.
И в тъмнината видя лицето на Итън. Не на камъка. Не в спомените. А такова, каквото е било преди да стане студено.
„Ще те чуя, хлапе“ прошепна Томас. „Късно е… но ще те чуя.“
И точно тогава отвън се чу шум.
Не вятър.
Не птица.
Шум от гуми, които спират рязко.
Томас се изправи.
Сара побледня. Не просто пребледня, а сякаш кръвта ѝ се отдръпна.
„Той е“ прошепна тя.
Томас излезе към прозореца и видя фарове, които проблясват и после изгасват.
Сянка се отдели от колата.
И тръгна към къщата.
Томас се обърна към Сара.
„Събуди децата“ каза той тихо. „Сега.“
Сара се втурна към стълбите.
Томас отвори чекмеджето на бюрото си и извади не оръжие, а телефон. Натисна бързо номер.
„Нора“ каза той, щом тя отговори. „Започна се.“
После погледна към входната врата.
Дръжката се раздвижи леко.
Някой отвън пробваше.
Томас стоеше неподвижно, като човек, който е прекарал живот в това да не се страхува.
Само че този път страхът беше различен.
Този път зад него спяха четири деца.
И той нямаше право да се провали.