## Глава първа
В спалнята лампите бяха приглушени, а тишината беше толкова плътна, че сякаш можеше да се пипне с пръсти.
София стоеше до прозореца, с гръб към леглото. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите, но не като човек, който се пази от друг, а като човек, който се пази от себе си. Дишаше на пресекулки, сякаш всяко вдишване ѝ струваше твърде много.
Александър се приближи бавно. Нямаше бързане. Нямаше онзи самоуверен жест, който хората очакваха от главен изпълнителен директор. В тази стая той беше само мъж, който се страхуваше да не прекърши нещо крехко.
– София… – каза тихо. – Вече сме семейство.
Тя потрепери. Не се обърна.
– Знам. Точно това ме плаши.
Александър замълча. Чувстваше как думите му се разбиват в невидима стена.
– От какво се страхуваш? От мен ли?
София затвори очи, сякаш търсеше място в себе си, където да се скрие. После, без да се обърне, прошепна:
– Страхувам се, че като те погледна… ще се пречупя и ще излъжа още веднъж.
Тези думи го накараха да пребледнее.
– Още веднъж?
Тя най-накрая се обърна. В очите ѝ нямаше кокетство, нямаше преструвка. Имаше само умора, която не се появява от една тежка седмица, а от години, през които човек се е учил да оцелява.
– Александър… преди да стане каквото и да е… трябва да знаеш истината.
Той я погледна внимателно.
– Кажи ми.
София свали халката си и я задържа между пръстите, сякаш металът беше твърде горещ.
– Не я свалям, защото не искам да съм твоя жена. Свалям я, защото… защото има хора, които ще се опитат да я използват срещу теб.
Александър направи крачка напред.
– Кои хора?
София стисна пръсти.
– Имената, които всеки месец… изпращах…
Той въздъхна. Слуховете се въртяха като мухи около светлина. Но той беше избрал да не вярва на мръсните шепоти.
– Майк, Даниел и Клеър – каза той.
София кимна, като че признаваше присъда.
– Това не са имена, които съм избрала, за да изглеждам жалка. Не са и имена, за да предизвикам съжаление.
– Тогава какво са?
София се отпусна на ръба на леглото. Гласът ѝ излезе дрезгав.
– Това са… ключове.
Той замръзна.
– Какви ключове?
София вдигна поглед към него. За миг в погледа ѝ проблесна нещо като страх, но после се превърна в решителност.
– В моя живот имаше време, когато не можех да казвам истинските имена на хората, които обичам. Ако ги кажа… някой може да ги намери.
Александър усети как студът се разлива по гърба му.
– Искаш да кажеш, че… те са в опасност?
– Да.
Едва тогава тя извади от джоба си малък плик. Ръцете ѝ трепереха. Пликът беше стар, ъглите му бяха протрити, сякаш е носен дълго време, скрит близо до тялото.
– Отвори го – прошепна тя.
Александър го взе и го отвори. Вътре имаше сгънат лист и малка снимка. На снимката – три деца, прегърнати, с очи, които гледаха към обектива така, сякаш не вярваха, че някой може да ги снима без да има лоша причина.
София преглътна.
– Това са те.
Александър се втренчи.
– Твоите деца?
София поклати глава.
– Моите… защото ги отглеждам. Моите… защото заради тях съм жива. Но не са ми родени.
Сякаш някой дръпна килима под краката му.
– Как…?
Тя го прекъсна, преди да зададе всички въпроси.
– Сестра ми ги остави. Не мога да ти кажа къде е. Не мога да ти кажа какво се случи. Но ако бях отказала да ги взема… щяха да изчезнат.
Александър отвори уста, но София продължи, думите се сипеха като камъчета от скъсана торба.
– Тези имена не са само за тях. Те са и за три сметки, открити на доверително управление при адвокат. Там пращах заплатата си. Не защото съм бедна и глупава. А защото ако някой ме следи… да вижда пътя на парите и да мисли, че ме държи.
Александър стискаше листа. На него имаше ръкописни бележки, номера, отметки, печат. Не му трябваше много, за да разбере, че това не е обикновена бележка.
– Това е договор… – прошепна той.
– Да – каза София. – Има и друго.
Тя се изправи и отвори най-долното чекмедже на нощното шкафче. Извади тънка папка, вързана с връв, като в старите кантори. Положи я на леглото между тях.
– Това… е причината да не спя спокойно от години.
Александър я погледна.
– Какво има вътре?
София се засмя кратко, но това не беше смях, а звук на човек, който е на ръба.
– Неща, заради които хора умират. Неща, заради които деца изчезват. Неща, заради които… се сменят самоличности.
Той усети как сърцето му започва да бие по-бавно, по-тежко.
– София… чия самоличност?
Тя го погледна право.
– Моята.
Александър не можа да каже нищо.
София вдигна ръка, сякаш да го спре да задава следващия въпрос.
– Знам как звучи. Знам как изглежда. Но ако тази истина излезе от устата ми преди да си готов… ще те погребе заедно с мен.
Александър преглътна.
– И ти… дойде в имението… като домашна помощница… защото…?
София затвори очи.
– Защото някой беше скрил последното доказателство там. А аз имах нужда да го намеря. Иначе щяха да ме намерят първа.
Той отстъпи половин крачка. Светът му се разклати. Жената, която беше държала ръката му в болницата, която беше плакала тихо, когато температурата му се качваше, която беше говорила с него, сякаш той не е човек с власт, а просто човек…
Тя беше дошла с цел.
София прошепна:
– Но после… те видях. И всичко се обърка. В мен. И в плановете ми.
Александър стоеше като закован.
– Значи… всичко между нас…?
– Не – каза тя рязко. – Не всичко. Любовта ми е истинска. Това е единственото истинско нещо, което имам.
Тя протегна ръка към него, но не го докосна.
– Затова ти го казвам тази нощ. Защото ако започна брака ни с лъжа… ще заслужавам всичко, което ще ми се случи.
Александър стисна папката.
– Какво искаш да направя?
София се загледа в пода.
– Да ме изгониш… и да си спасиш живота.
Той я погледна, и в гласа му се появи онзи хладен тон, който караше хората да мълчат в заседателни зали.
– Не.
София вдигна очи, стресната.
– Александър…
– Аз се ожених за теб – каза той. – И ако това означава, че някой ще се опита да ми вземе всичко, ще му го направя невъзможно.
София потрепери.
– Не разбираш.
– Напротив – каза той. – Разбирам, че си била сама твърде дълго.
Той посегна към халката, която беше свалила, и я взе нежно.
– Но вече не си.
София се разплака тихо. Сълзите ѝ падаха без звук.
Александър се наведе и допря челото си до нейното.
– Кажи ми само едно – прошепна той. – Тези хора, които те търсят… имат ли връзка с моя холдинг?
София замълча за една секунда повече, отколкото трябваше.
И тази секунда беше достатъчна.
Александър пребледня още повече.
– Имат.
София кимна.
– Да.
Той затвори очи. В тази тишина, в тази първа брачна нощ, той разбра нещо, което никой доклад, нито един съветник, нито една сделка не му беше казвала.
Жената, която беше взел за съпруга, носеше война в джоба си.
## Глава втора
Утрото дойде не като облекчение, а като присъда.
Слънцето проби през завесите и освети стаята така, че всичко изглеждаше по-реално, по-голо, по-непростимо. Папката лежеше на масата, сякаш някой нарочно я беше оставил да напомня.
София седеше на края на леглото. Не беше спала. Очите ѝ бяха сухи, но под тях личаха сенки, като след безкрайна нощ.
Александър стоеше до прозореца с телефон в ръка. Пръстите му не трепереха, но челюстта му беше стегната така, че болеше.
– Обади ли се? – попита София.
– Не още – каза той. – Но ще се обади.
– Кой? – гласът ѝ едва се чу.
Александър не отговори веднага. Погледна към двора, към спокойствието навън, което вече му се струваше като подигравка.
– Майка ми.
София пребледня.
– Не… не ѝ казвай.
– Няма да ѝ кажа подробности – отвърна той. – Но тя усеща, когато нещо се клати под краката ми.
Сякаш думите му извикаха звъненето. Телефонът иззвъня остро. Александър погледна екрана и за миг в очите му се появи онова познато напрежение, което имаше преди големи решения.
– Да? – каза той.
От другата страна гласът беше лед.
– Днес ще дойдеш при мен.
Александър стисна телефона.
– Имам работа.
– Работата ти в момента е жена ти – отсече майка му. – И фактът, че по всички канали вече се шушука за нея.
София се сви, сякаш беше ударена.
Александър погледна към нея.
– Кой шушука? – попита той.
– Хората, които те правят силен – каза майка му. – И хората, които ще те направят смешен. Изборът ти вече има цена.
Александър не се поколеба.
– Ще дойда.
Той затвори и се обърна към София.
– Ще отида сам.
София скочи.
– Не! Ако отидеш сам, тя ще…
– Тя ще ме разкъса – довърши той. – Нека. Това не е най-страшното.
София стискаше ръцете си. Всяка нейна реакция беше като на човек, който е бил притискан твърде много пъти.
– Александър… – прошепна тя. – Ако майка ти тръгне да рови… тя ще намери нишката. А ако нишката се дръпне…
Александър се приближи и хвана лицето ѝ с две ръце. Не грубо. Но твърдо.
– Слушай ме. Ако има война, няма да я водиш сама. Разбра ли?
София кимна, но очите ѝ казваха друго.
– Има още нещо – прошепна тя. – Не ти казах всичко.
Александър се напрегна.
– Какво не си ми казала?
София отстъпи, сякаш се страхуваше от собствените си думи.
– Вчера… преди сватбата… получих писмо. В него имаше едно изречение.
– Какво изречение?
София преглътна.
– „Времето ти свърши.“
Александър се обърна към масата и грабна ключовете си.
– Тогава няма да губим време.
## Глава трета
Майка му живееше в другата част на имението, сякаш искаше да е близо, но не достатъчно, за да се виждат всеки ден.
София остана в основната къща, но не защото искаше. Александър настоя. И когато Александър настояваше, хората или се съгласяваха, или се разбиваха.
Той влезе при майка си без почукване.
Тя седеше в кресло, облечена безупречно, като жена, която е готова за обществено събитие дори в собствената си дневна. На масата имаше папка с документи, подредени като оръжие.
– Седни – каза тя.
Александър не седна.
– Кажи какво искаш.
Майка му се усмихна без топлина.
– Искам да си върнеш живота.
– Животът ми е мой.
– Не – каза тя. – Ти си лицето. Аз съм системата. А системата няма да позволи една домашна помощница да се превърне в нож, забит в собственото ѝ сърце.
Александър се приближи до масата и погледна документите.
– Договор?
– Защита – поправи го тя. – Предбрачно споразумение. И още няколко неща.
– Няма да подпиша нищо, което да унижава София.
– София сама се унижава, като стои до теб – отвърна майка му. – Вчера ми донесоха информация. Всеки месец е пращала пари на три имена. Слуховете са само началото.
Александър се вцепени. Някой вече беше започнал да рови. Бързо. Прекалено бързо.
– Кой ти го донесе? – попита той.
– Това има ли значение? – майка му наклони глава. – Аз плащам на хора да ми носят истина.
– Плащаш на хора да ти носят това, което искаш да чуеш.
Тя се изправи.
– Синко, този холдинг не е построен с милост. Построен е със страх. Ако се ожениш за жена, която носи тайни, страхът ще се обърне срещу теб.
Александър затвори папката с рязко движение.
– София няма да бъде жертвата, която ще изгориш, за да се чувстваш сигурна.
Майка му сви устни.
– Виждам, че си заслепен. Добре. Тогава ще го кажа по друг начин.
Тя се наведе напред.
– Ако тя има тайни, те ще излязат наяве. И когато излязат, бордът ще те разкъса. Ще кажат, че си уязвим. Че си манипулиран. Че не можеш да управляваш.
Александър усети как гневът му се надига.
– Бордът работи за мен.
Майка му се усмихна.
– Бордът работи за пари. А парите обичат кръв.
Той тръгна към вратата.
– Ако тръгнеш срещу нея – каза той, без да се обръща, – ще тръгнеш срещу мен.
Майка му остана неподвижна.
– Тогава ще видим колко тежи любовта ти, когато започне да струва твърде много.
## Глава четвърта
София чу стъпки и се напрегна. Не защото се страхуваше от Александър. Страхуваше се от всичко останало.
Той влезе и заключи вратата.
– Бордът вече знае – каза той.
София затвори очи.
– Значи писмото не е било празна заплаха.
– Къде е папката? – попита Александър.
София я посочи. Той я отвори.
Вътре имаше копия от договори, банкови извлечения, разпечатки на електронни писма, и списък с имена, написани на ръка.
Едно име беше подчертано три пъти.
Грант.
София прошепна:
– Той е човекът, който управлява истинските пари. Не парите на холдинга. Онези, които никой не признава, но всички използват.
Александър усети как му прилошава.
– Грант е член на борда.
– Иска да бъде повече – каза София. – Има хора вътре, които му помагат. Не говоря за обикновени служители. Говоря за хора, които могат да те свалят с едно гласуване.
Александър затвори очи за миг.
– Как го разбра?
София седна на дивана, сякаш краката ѝ вече не я държаха.
– Преди години работех в кантората на адвокат, който водеше дела за холдинга. Не като адвокат. Като помощник. Подреждах папки, правех справки, носех документи. Бях невидима.
Александър я погледна внимателно.
– Невидимите хора чуват всичко.
София кимна.
– Една вечер останах след работа. Търсех една папка. Намерих друга. Вътре имаше договори с фирми, които никога не са произвеждали нищо. Но получаваха милиони.
Тя стисна ръце.
– Отворих ги. Прочетох ги. И направих грешка.
– Каква? – гласът на Александър стана опасно тих.
– Помислих, че мога да предупредя някого. Че има добри хора. Че има справедливост.
Александър не каза нищо.
София преглътна.
– На следващия ден ме чакаха. Не в кантората. Навън. Двама мъже. Усмихнати. Учтиви. Питаха ме дали имам семейство. Дали имам кого да загубя.
Тя затвори очи, сякаш виждаше отново лицата им.
– Тогава вече имах децата. Тогава вече бях взела кредит за жилище, малко, колкото да не ни изхвърлят. Бях подписала, защото мислех, че ще се справя, ако работя повече. Но те знаеха всичко. Къде живеем. Къде учат. Какво ядат.
Александър усети как гневът му избухва.
– Кои са „те“?
София погледна към него.
– Хората на Грант.
Той стисна папката.
– Защо не отиде в полицията?
София се засмя горчиво.
– Защото първият човек, който ми каза да се обърна към полицията, беше човекът, който ми даде телефона на „точния“ полицай. А „точният“ полицай ми се обади на следващия ден и ми каза да си гледам работата.
София наведе глава.
– Тогава избрах децата. Избрах да мълча. Да изчезна. Да започна от нулата. И да се върна, когато имам шанс да взема последното доказателство.
Александър я гледаше, а в него се бореха две чувства, които рядко живееха заедно: любов и ярост.
– И последното доказателство беше в това имение?
– Да – прошепна София. – В сейфа на кабинета. Но сейфът има код, който не знаех.
Тя вдигна очи.
– Докато ти не се разболя.
Александър пребледня.
– Искаш да кажеш…
– Не те разболях – каза София рязко, сякаш я удари самата мисъл. – Но когато ти беше в болницата… майка ти влезе в кабинета ти. Видях я. Видях как набира кода. Запомних движенията. Не цифрите. Движенията.
София преглътна.
– А после… останах до теб. И… започнах да се моля да не оздравееш, за да не трябва да открадна от теб.
Александър се вцепени.
Тишината се опъна като въже.
– И какво направи? – попита той накрая.
София прошепна:
– Не го отворих. Не можах.
Александър се засмя кратко, без радост.
– И аз се ожених за теб, без да знам, че имам в дома си човек, който може да ми спаси живота… или да го унищожи.
София се разплака.
– Аз не искам да те унищожа. Ако исках, щях да взема всичко още тогава. Но не го направих. Защото ти… ти ме видя като човек.
Александър коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.
– Тогава ще го направим заедно.
– Как? – прошепна София. – Те са много. Те са вътре.
Александър се изправи.
– И аз имам хора. Но първо… трябва адвокат.
София потрепери.
– Не всеки адвокат.
– Знам – каза той. – Ще намеря такъв, който не се купува.
София се усмихна през сълзи, сякаш чу приказка.
– Такива не съществуват.
Александър я погледна твърдо.
– Съществуват. Просто са скъпи по друг начин. Плаща се с доверие.
## Глава пета
Адвокатката се казваше Марина.
Дойде в къщата по обяд, без показност, без охрана, без да се оглежда уплашено. Беше средна на ръст, с тъмни очи и походка на човек, който не пита дали има право да влезе, а просто влиза.
Александър я посрещна лично.
– Благодаря, че дойде толкова бързо.
Марина го огледа.
– Не дойдох заради скоростта. Дойдох, защото ми каза, че става дума за деца.
София стоеше на няколко крачки, напрегната.
Марина я погледна.
– Ти си София.
София кимна.
Марина не се усмихна, но в погледа ѝ имаше нещо като признание.
– Седнете – каза тя. – И ми кажете всичко. Без украса. Без милост към себе си.
София започна да говори, първо тихо, после по-ясно, сякаш думите ѝ излизаха от затвор, в който са стояли твърде дълго.
Александър наблюдаваше Марина. Тя не се стресна. Не се възмути. Не зададе въпроси като човек, който се наслаждава на чужда трагедия. Слушаше като хирург преди операция.
Когато София свърши, Марина се облегна назад.
– Имаме проблеми – каза тя. – И имаме възможност.
София стисна ръце.
– Каква възможност?
Марина вдигна папката и я потупа.
– Това е достатъчно да отворим разследване. Но не е достатъчно да го спечелим.
Александър присви очи.
– Какво липсва?
Марина го погледна.
– Последното доказателство. Това, което са скрили така, че да не може да се отрече. Нещо, което не е копие. Нещо, което не е слух. Нещо, което е живо.
София пребледня.
– Сейфът.
Марина кимна.
– Ако е там, да.
Александър удари с юмрук по масата, но тихо, сякаш се контролираше да не излезе извън границите на разума.
– Добре. Ще го отворя.
София се изправи рязко.
– Не! Ако го отвориш, те ще разберат.
Марина я погледна строго.
– Те вече знаят, че нещо се случва. Въпросът е дали ще им позволите да бъдат първи.
София се сви.
– Ако ме хванат…
Марина се наведе напред.
– Ако те хванат, няма да е само заради теб. Ще е заради трите деца. А тогава няма да има прошка.
Тези думи сякаш удариха София в гърдите. Тя затвори очи и прошепна:
– Добре.
Александър стана.
– Идваме.
Марина вдигна пръст.
– И още нещо. От този момент нататък няма романтика. Няма „ще се оправи“. Няма „аз ще те пазя“.
Тя погледна Александър право.
– Ще има предателства. Ще има опити да ви разделят. Ще ви хвърлят в калта. Ще ви предложат сделки. Ще ви заплашват с това, което обичате.
Марина обърна поглед към София.
– И ще ви накарат да се съмнявате един в друг.
Тишината беше тежка.
Марина завърши спокойно:
– Ако не сте готови да се доверите, по-добре да не започвате.
Александър хвана ръката на София.
– Готови сме.
София не каза нищо, но пръстите ѝ се впиха в неговите така, сякаш това беше единствената опора в света.
## Глава шеста
Кабинетът на Александър миришеше на кожа и хартия, на власт и дисциплина. Сейфът беше вграден зад картина, която никой от персонала не смееше да докосне.
Александър свали картината. Металната врата блесна студено.
София стоеше отстрани, като човек пред пропаст.
– Запомних движенията – прошепна тя. – Но ако сбъркам…
– Няма да сбъркаш – каза Александър.
Марина наблюдаваше без да мръдне.
София постави пръсти върху клавиатурата. Не гледаше цифрите. Гледаше единствено собствените си ръце, сякаш те помнеха танца.
Първо наляво.
После две бързи докосвания.
После пауза.
После обратно.
Тишината пулсираше.
Сейфът издаде звук, който приличаше на въздишка.
И се отключи.
София издиша, сякаш току-що беше излязла от вода.
Александър отвори сейфа.
Вътре имаше тънък черен тефтер, флашка, и едно писмо, запечатано с восък.
Марина взе тефтера с ръкавица, която беше извадила от чантата си.
– Това е счетоводна книга – каза тя. – Истинската.
Александър хвана флашката.
София не помръдна. Погледът ѝ беше прикован към писмото.
– Това… – прошепна тя. – Това не е било тук преди.
Александър се намръщи.
– Откъде знаеш?
– Защото… – София преглътна. – Защото восъкът е пресен. Мирише.
Марина се наведе и подуши внимателно, после кимна.
– Някой е бил тук скоро.
Александър пребледня.
– Невъзможно. Кабинетът е заключен.
Марина го погледна.
– Невъзможното е само дума за хора, които още не са били предадени.
София трепереше.
Александър отлепи печата и отвори писмото.
Прочете първите редове.
И лицето му се промени.
– Какво пише? – попита София.
Александър не отговори веднага. Прочете още. Пръстите му се стегнаха.
Марина се приближи.
– Александър.
Той вдигна поглед. В очите му имаше гняв, но и нещо по-страшно: осъзнаване.
– Това е от баща ми – каза той.
София пребледня.
– Но…
– Баща ми е мъртъв от години – прошепна Александър. – И въпреки това… пише за неща, които се случват сега.
Марина протегна ръка.
– Дай ми го.
Александър ѝ подаде писмото. Марина го прочете бързо, без изражение. После го остави на масата и каза:
– Това е капан.
София се разтрепери.
– Какъв капан?
Марина погледна към флашката.
– Ако я включиш в компютър, може да има всичко. Доказателства, които ни трябват. Или нещо, което да ви унищожи. Програмa, която да изпрати сигнал. Да изтрие данни. Да извести точното място.
Александър стисна зъби.
– Значи някой знае, че ще отворим сейфа.
Марина кимна.
– И ни чака.
София прошепна:
– Те са по-бързи от нас.
Марина се усмихна за първи път, но усмивката ѝ беше студена.
– Тогава ще станем по-умни от тях.
## Глава седма
Първият удар дойде вечерта.
Не беше куршум. Не беше нападение. Беше нещо по-лошо.
Екраните в къщата светнаха. Новините въртяха кадри. Снимки на София, направени отдалеч, с кръгче около лицето ѝ, сякаш е престъпник.
Глас зад кадър говореше за „скандален брак“, за „съмнително минало“, за „три деца“, за „тайни сметки“.
София седеше на дивана и не мърдаше. Очите ѝ бяха в телевизора, но сякаш гледаха през него.
Александър хвърли дистанционното на масата.
– Това е целенасочено.
Марина стоеше до прозореца и говореше по телефона, тихо, бързо, уверено.
– Да. Знам. Не, не ме интересува кой го е пуснал. Интересува ме кой плаща за ефира. И кой държи редактора.
Тя затвори и се обърна към Александър.
– Утре сутринта бордът ще поиска извънредно заседание.
Александър се напрегна.
– За да ме свалят.
– За да те принудят да се откажеш от нея – каза Марина. – И да изглежда, че го правиш доброволно.
София прошепна:
– Казах ти да ме изгониш.
Александър се обърна към нея.
– Ако го направя, те печелят. И след това ще те смачкат така или иначе. Само че вече няма да имаш защита.
София затвори очи.
– Няма да издържа.
Марина пристъпи към нея и коленичи.
– София. Издръжливостта не е чувство. Издръжливостта е решение. Взимаш го всяка минута.
София я погледна с празни очи.
Марина продължи:
– Кажи ми къде са децата.
София се стресна.
– Защо?
– Защото първото нещо, което правят такива хора, е да удрят там, където боли най-много.
София пребледня още повече.
– Те са… на сигурно място.
Марина не се задоволи с това.
– „Сигурно“ не е място. „Сигурно“ е план.
София преглътна.
– Има жена… съседка. Добра. Тя ги гледа, когато аз…
– Когато ти работиш – довърши Марина. – Добре. От тази вечер нататък това приключва. Те идват тук.
София се вцепени.
– Не! Тук е най-опасно!
Марина я погледна остро.
– Тук има камери, охрана, достъп до полиция, до адвокати, до публичност. Там, където са сега, могат да изчезнат и никой няма да забележи навреме.
София не можеше да диша.
Александър сложи ръка на рамото ѝ.
– Ще ги доведем.
София прошепна:
– Ако ги доведеш… ще ги направиш мишена.
Александър се наведе към нея.
– Те вече са мишена. Просто ти си единствената, която го знае.
Тя се пречупи. Сълзите ѝ потекоха, но този път нямаше истерия. Само тихо приемане, което беше по-страшно от крясък.
Марина извади телефон.
– Ще изпратя човек.
Александър я погледна.
– На кого имаш доверие?
Марина отвърна без колебание:
– На себе си. И на още един.
– Кой?
Марина изрече името, сякаш хвърля камък във вода:
– Нейтън.
София се сепна.
– Кой е Нейтън?
Александър изви поглед към Марина, напрегнат.
– Стар приятел. Мой човек.
Марина го погледна така, че въздухът се сгъсти.
– Засега.
## Глава осма
Децата пристигнаха късно, когато къщата беше потънала в полумрак.
София ги прегърна така, сякаш никога повече няма да ги пусне.
Майк беше най-големият. Очите му бяха сериозни, твърде сериозни за възрастта му. Даниел беше по-тих, с онзи внимателен поглед на дете, което чува повече, отколкото трябва. Клеър беше най-малката, с ръце, които търсеха София като котва.
Александър стоеше на няколко крачки и ги гледаше. Не знаеше как да влезе в тази сцена. Чувстваше се като гост в нечия болка.
Майк го погледна директно.
– Ти ли си Александър?
Александър кимна.
– Да.
Майк не отмести поглед.
– Ти ли си човекът, заради когото мама плаче?
София пребледня.
– Майк…
Александър се приближи бавно.
– Ако плаче, е защото светът е бил жесток с нея – каза той. – Не защото аз искам.
Майк присви очи.
– Светът е жесток и с нас.
Клеър се вкопчи в София.
Даниел тихо попита:
– Ще ни намерят ли?
София трепереше.
Александър коленичи, за да е на тяхната височина.
– Не – каза той. – Докато съм жив, няма да ви намерят.
София го погледна. В очите ѝ имаше въпрос, който не беше изговорен: „А ако те унищожат?“
Марина влезе в стаята с телефон в ръка.
– Нейтън каза, че ги е довел без да го следят – обяви тя.
Александър кимна, но вътре в него нещо се сви. Думата „без да го следят“ звучеше като надежда, а надеждата беше опасна.
София отвори устата си, но преди да каже нещо, вратата на салона се отвори.
Майка му.
Виктория влезе, като че беше в собствен дом. Погледна децата и за миг в лицето ѝ проблесна нещо като презрение, после се превърна в изчислена усмивка.
– Значи слуховете са верни – каза тя спокойно. – Само че изглеждат… по-жалки на живо.
София пребледня и притисна Клеър по-силно.
Александър направи крачка напред.
– Не говори така.
Виктория вдигна вежда.
– Това са деца, Александър. Те са слабост. А слабостите се използват.
Марина пристъпи напред.
– Госпожо, в момента е късно за посещения.
Виктория я погледна с ледено любопитство.
– И ти коя си?
– Марина – каза адвокатката. – И ако кажете още една дума пред тези деца, ще си тръгнете.
Виктория се засмя тихо.
– Ти ли ще ми казваш какво да правя?
Марина не трепна.
– Да.
Тишина.
Виктория погледна Александър.
– Това ли е новият ти живот? Домашна помощница, три деца и адвокатка, която се държи като надзирател?
Александър изрече тихо, но твърдо:
– Това е моето семейство.
Виктория присви очи. Погледът ѝ се плъзна към София, като нож.
– София. Искам да поговорим насаме.
София се стресна.
Александър рязко каза:
– Не.
Виктория се усмихна.
– Няма да питам, Александър. Ще разговарям с нея. Защото тя има нещо, което ми дължи.
София пребледня.
Марина попита:
– Какво ви дължи?
Виктория отвърна спокойно:
– Истина.
София се разтрепери. Александър усети как въздухът се изпълва с невидима заплаха.
И тогава Виктория каза нещо, което разцепи стаята:
– Ти не се казваш София, нали?
Децата вдигнаха глави.
София сякаш се сви в себе си.
Александър пребледня.
Марина стана неподвижна.
Виктория се усмихна като човек, който държи печеливша карта.
– Знаех си. И сега ще ми разкажеш всичко. Ако не… ще разкажа аз.
## Глава девета
София не можеше да говори. Думите се блъскаха в гърлото ѝ и не излизаха.
Майк гледаше редуващо Виктория и София.
– Мамо? – прошепна той. – Какво значи това?
Клеър започна да плаче тихо.
Даниел се приближи до София, като че с тялото си искаше да я защити.
Александър пристъпи към Виктория.
– Излез – каза той.
Виктория не помръдна.
– Не, синко. Сега ще чуеш. Ще чуеш истината за жената, която си вкарал в дома си.
Марина направи крачка напред.
– Ако продължите, ще подам сигнал за тормоз и заплаха към непълнолетни.
Виктория я погледна с пренебрежение.
– Подай.
Марина се наведе към Александър и прошепна:
– Това е провокация. Иска да го направиш пред свидетели. Да изглеждаш нестабилен. Да те изкарат агресивен.
Александър стисна зъби. В него бушуваше ярост, но той беше научен да не я показва.
София внезапно вдигна глава.
– Достатъчно.
Гласът ѝ беше тих, но в него имаше стомана.
Всички се обърнаха към нея.
София погледна децата.
– Вие тримата… отидете в стаята. Моля ви.
Майк се противопостави.
– Не. Искам да знам.
София се наведе към него и го хвана за лицето.
– Майк… ти си силен. Но понякога силата е да се отдръпнеш, за да не те рани чуждата злоба.
Майк преглътна, после кимна бавно. Взе ръката на Клеър. Даниел тръгна след тях, но преди да излезе, погледна Александър.
– Ако я нараниш… – прошепна той.
Александър кимна.
– Няма.
Децата излязоха. Вратата се затвори. И тишината падна като тежък капак.
София погледна Виктория.
– Искаш истина? Ще я получиш.
Александър направи крачка към София.
– София, не си длъжна…
– Длъжна съм – каза тя. – Защото иначе тя ще изкриви всичко.
София си пое дъх.
– Името ми… беше друго. Но името е само дума. Животът ми беше различен. Работех в кантора. Намерих документи. Опитах да говоря. Заплашиха ме.
Тя погледна Виктория право.
– Ти не разбра от любов. Разбра, защото имаш хора.
Виктория не отрече.
София продължи:
– Смених самоличността си по програма за защита. Не заради престъпление, а заради свидетелство. Защото ако не бях свидетел, щяха да изчезнат децата.
Александър издиша тежко.
Марина кимна, сякаш това потвърждаваше подозренията ѝ.
Виктория се усмихна.
– Значи признаваш. Признаваш, че си лъгала.
София не се отдръпна.
– Да. Лъгала съм, за да оцелея. И за да оцелеят те.
Виктория приближи.
– А колко още лъжи имаш? Колко мъже има в миналото ти? Колко сделки? Колко пари си откраднала?
София се засмя кратко.
– Аз не крада. Аз плащам.
Виктория присви очи.
– Плащаш?
София кимна.
– Плащам кредита за жилище. Плащам лихвите. Плащам таксите за училище. Плащам на адвокат, който пази сметките им. Плащам с години от живота си.
Тя се обърна към Александър.
– Не съм дошла да взема парите ти. Дойдох да взема едно доказателство. И да си тръгна. Но не си тръгнах.
Александър я гледаше. В очите му имаше болка, но и нещо по-силно.
– Защо ми каза? – попита той.
София отговори без да се колебае:
– Защото не искам да те обичам с лъжа.
Виктория издиша през носа.
– Прекрасно. Тогава нека направим нещата практични.
Тя извади от чантата си документ и го хвърли на масата.
– Развод. Подписваш. Днес.
Александър се засмя студено.
– Не.
Виктория го погледна.
– Тогава бордът ще го направи вместо теб.
Марина се изправи.
– Бордът може да се опита. Но има и закон.
Виктория се обърна към Марина.
– Законът е инструмент. Ние държим дръжката.
Марина не се впечатли.
– Понякога инструментът се обръща.
София почувства как страхът се надига отново, но този път не беше парализиращ. Беше яростен.
– Вие не искате да се разведем, защото ме презирате – каза София. – Вие искате да се разведем, защото се страхувате.
Виктория се усмихна.
– От какво да се страхувам?
София се наведе напред.
– От това, че ако паднете, няма да има кой да ви хване.
Виктория замръзна за миг. А после, с онзи тих тон на хората, които са опасни, каза:
– Добре. Тогава играем.
И излезе, без да погледне назад.
Когато вратата се затвори, Александър се обърна към Марина.
– Колко време имаме?
Марина отвърна:
– До утре сутринта. След това те ще пуснат следващото.
София прошепна:
– Какво следващо?
Марина погледна към нея.
– Опит да ви разделят отвътре. Или опит да ви унищожат отвън.
Александър стисна флашката от сейфа в джоба си.
– Тогава тази нощ няма да спим.
София го погледна.
– Александър… ако влезем в това… ще има съд. Ще има разпити. Ще има хора, които ще извадят всичко.
Александър я хвана за ръката.
– Нека извадят всичко. Само да не отнемат това, което имаме.
София затвори очи.
– А ако ти отнемат холдинга?
Александър се усмихна тъжно.
– Холдингът е бизнес. Ти си живот.
София усети как в гърдите ѝ нещо се отпуска. Но страхът остана, скрит като нож в ръкава на времето.
Защото тя знаеше: утре някой щеше да се опита да ги накара да се предадат.
И този някой щеше да удари там, където най-много боли.
## Глава десета
На следващата сутрин заседателната зала беше пълна.
Лицата бяха усмихнати, но очите бяха студени. Това бяха хора, които не викаха, защото не им се налагаше. Те унищожаваха с протоколи.
Александър влезе с Марина до себе си.
София остана отвън с децата, но не защото не искаше да бъде до него. Александър настоя. Марина настоя още повече.
– Ако я вкараш там, ще я разкъсат – беше казала тя. – И ще го направят така, че да изглежда, че тя сама се е разкъсала.
В залата Грант седеше на първото място, с ръце, спокойно положени върху масата. Усмивката му беше като маска.
– Александър – каза той. – Добро утро. Надявам се да си отпочинал.
Александър го погледна без израз.
– Да започваме.
Грант кимна на секретаря. На екрана се появи презентация.
Първият слайд беше снимка на София.
Втори слайд – заглавие: „Риск за репутацията“.
Трети слайд – „Уязвимост на ръководството“.
Александър се облегна назад. В него всичко се стегна.
Грант заговори с онзи уверен тон на човек, който мисли, че вече е спечелил.
– В последните дни се появиха притеснителни сведения. За личния живот на нашия главен изпълнителен директор. За връзки, които могат да бъдат използвани срещу компанията.
Един от членовете на борда, мъж с гладко лице и твърде бели зъби, се намеси:
– Александър, всички те уважаваме. Но компанията не може да си позволи да стане заложник на скандали.
Александър не реагира.
Грант продължи:
– Ние не искаме да те сваляме. Искаме да те защитим. Предлагаме временна пауза. Временно оттегляне. Докато… ситуацията се изясни.
Александър се засмя тихо.
– Временно оттегляне? Това е преврат.
Грант сви рамене.
– Наричай го както искаш. Това е бизнес.
Марина вдигна ръка.
– Аз съм Марина, упълномощена адвокатка на господин Александър.
Грант я погледна с любезна досада.
– Разбирам. Но това е вътрешно заседание.
Марина не трепна.
– Вътрешно или не, решенията ви трябва да са законни. А аз съм тук, за да напомня това.
Грант се усмихна.
– Законът винаги е бил на наша страна.
Марина се наведе напред.
– Не винаги.
Тя извади папка и я постави на масата.
– В тази папка има доказателства за конфликт на интереси, злоупотреба със средства и източване през фирми посредници, свързани с членове на борда.
Настъпи тишина.
Грант остана спокоен.
– Това са тежки обвинения.
Марина кимна.
– Да. И затова, ако изберете да продължите да нападате личния живот на главния изпълнителен директор, ние ще започнем да говорим за вашия.
Един от членовете на борда пребледня.
Грант се усмихна още по-широко.
– Ти блефираш.
Марина го погледна в очите.
– Не.
Тя натисна бутон на телефона си. На екрана се появи сканирана страница от счетоводната книга. И редове, които не можеха да бъдат обяснени с „грешка“.
В залата някой преглътна шумно.
Грант за първи път изгуби част от спокойствието си. Но само за миг.
– Откъде го имате? – попита той.
Александър се наведе напред.
– Това е моят сейф, Грант. Моят кабинет. А някой е бил вътре.
Грант вдигна ръце, сякаш се защитава от несправедливост.
– Обвиняваш ме?
Александър го погледна студено.
– Не още. Но ако продължиш, ще те посоча с пръст пред всички.
Грант се облегна назад.
– Добре. Нека играем открито.
Той погледна останалите.
– Гласуване.
Секретарят подготви протокола. Ръце започнаха да се вдигат. Една по една.
Александър видя нещо, което го удари по-силно от всяка заплаха.
Повечето ръце се вдигнаха срещу него.
Той пребледня.
Марина изруга тихо, почти без звук.
Грант се усмихна.
– Виждаш ли? Това не е лично. Това е математика.
Александър усети как земята се клати. Не защото губеше поста. А защото разбираше колко сам е бил сред тези хора.
Той погледна Марина.
– Какво правим?
Марина прошепна:
– Имаме още един ход. Но ще боли.
Александър не мигна.
– Направи го.
Марина вдигна глас:
– В такъв случай уведомявам борда, че от този момент нататък всяко ваше действие ще бъде предмет на съдебно производство. И че вече е подадено искане за временно запориране на решенията ви поради съмнения за престъпление.
Тишина.
Грант стана бавно.
– Ти мислиш, че съдът ще ви спаси? – гласът му беше тих и опасен. – Съдът е бавен. А ние сме бързи.
Александър го погледна.
– Тогава ще се състезаваме.
Грант се усмихна.
– Добре. Но не забравяй… бързината обича жертви.
Александър не отговори. Само тръгна към вратата.
И когато излезе, телефонът му иззвъня.
Номерът беше непознат.
Той вдигна.
От другата страна имаше глас, тих като шепот:
– Ако искаш децата да останат живи… доведи ни флашката.
Александър пребледня.
Марина видя лицето му и разбра. Очите ѝ станаха остри като нож.
– Къде са? – попита тя без глас.
Александър прошепна:
– Знаят за децата.
И в този миг той осъзна: Грант не се състезаваше. Грант вече беше започнал да печели.