Вдовецът, който ме отгледа, беше до мен от осмата ми годишнина. Мъжът, който замени празнината, оставена от баща ми. Биологичния си баща виждах рядко, спорадично, в промеждутъците на неговите безкрайни бизнес пътувания и сложни корпоративни маневри. Затова ценях всяка минута с него като рядък скъпоценен камък. Времето, което той ми отделяше, беше оскъдно, но винаги бляскаво – скъпи ресторанти, екзотични почивки, подаръци, които крещяха за статут. Той беше вселена от лукс и недостижимост, докато доведеният ми баща, Стоян, беше моята земя – тиха, сигурна и винаги под краката ми.
Сватбата ми беше в петък. Един от онези съвършени есенни дни, в които слънцето се къпе в злато, а въздухът е наситен с обещание за щастие. Всичко беше като в приказка. Бялата дантелена рокля, ароматът на бели рози, сълзите от радост в очите на приятелите ми. Симеон, моят съпруг, ме държеше за ръка и в погледа му виждах цялото бъдеще, за което някога бях мечтала. Той беше моята котва в бурния океан на сложните ми семейни отношения.
Дойде време за голямата семейна снимка. Моментът, който трябваше да запечата завинаги съюза на две семейства, началото на нашия общ път. Застанахме пред арката с цветя – аз и Симеон в центъра, от едната ми страна майка му и баща му, а от другата… от другата страна настана неловка тишина. Стоян, моят втори баща, мъжът, който ме научи да карам колело, който проверяваше домашните ми и ме утешаваше след всяко разбито сърце, пристъпи плахо напред с топлата си, сдържана усмивка. В същия миг обаче усетих студената, тежка ръка на биологичния ми баща, Георги, върху рамото си.
Присъствието му беше магнетично и властно, както винаги. Скъпият му костюм, безупречната прическа, острият поглед, който сякаш прорязваше всичко повърхностно и стигаше до същината. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми думи, които бяха тихи като съскане на змия, но отекнаха в съзнанието ми като гръм.
„Имаш само един баща! Или аз, или той!“
Времето спря. Усмивките наоколо замръзнаха. Светът се сви до този ужасен, невъзможен избор. Погледнах към Георги. В очите му гореше студен, собственически огън. Той не просто поставяше ултиматум; той предявяваше правото си на собственост върху мен, върху този ден, върху целия ми живот. После погледнах към Стоян. Той стоеше на няколко крачки, пребледнял, но спокоен. Погледът му не беше умоляващ, нито гневен. Беше поглед на безкрайна, тиха болка. Той разбираше. Винаги беше разбирал.
В този миг, заслепена от блясъка на момента, от желанието да имам онази „перфектна“ картина, от дълбоко вкоренения детски копнеж да бъда избрана от истинския си баща, аз взех най-ужасното решение в живота си. Обърнах се към мъжа, който ми беше дал всичко, освен ДНК, и с треперещ глас, който едва познах като свой, казах:
„Стояне, моля те… може ли да… да се отдръпнеш?“
Думите прозвучаха като присъда. Като предателство. Усетих как сърцето на Симеон до мен прескочи удар. Видях шока в очите на свекъра и свекърва ми. Но най-силно ме прониза реакцията на Стоян. Той не каза нищо. Не трепна. Просто се усмихна. Една тъжна, всеопрощаваща усмивка, която разцепи сърцето ми на две. После кимна леко, обърна се с достойнство, което малцина притежават, и бавно се отдалечи от групата, от сватбата, от живота ми.
Георги зае мястото му до мен, стиснал рамото ми победоносно. Фотографът извика: „Усмивки!“, и аз се усмихнах. Беше най-фалишивата, най-болезнената усмивка, която някога бях показвала.
Часове по-късно, когато тържеството беше в разгара си, музиката гърмеше, а гостите танцуваха, аз се чувствах празна. Образът на Стоян, който си тръгваше, не излизаше от ума ми. Успях да се измъкна в стаята, определена за подаръците, търсейки глътка въздух. Там, върху една масичка в ъгъла, отделена от пищните и скъпи опаковки, стоеше малка, скромна кутия от дърво. Знаех, че е от него.
С треперещи пръсти отворих капака. Вътре нямаше сервиз, нито скъп уред. Имаше купчина стари писма, привързани с избледняла панделка, и един сгънат лист отгоре. Разгънах го. Почеркът беше на Стоян.
„Време е да научиш истината, мило дете. Прости ми, че я пазих толкова дълго.“
Представи си шока ми, когато открих, че писмата бяха от майка ми. Майка ми, която почина, когато бях на осем. И не бяха адресирани до мен. Бяха адресирани до Стоян.
Глава 2
Сватбената ми нощ се превърна в бдение. Музиката от долния етаж заглъхна до глух пулсиращ ритъм, който отекваше в слепоочията ми. Симеон влезе в стаята и ме завари на пода, заобиколена от разпръснати листове пожълтяла хартия. Бялата ми рокля беше смачкана, а сълзите бяха размазали грима ми. Той не попита нищо. Просто седна до мен, прегърна ме и започнахме да четем заедно.
Почеркът на майка ми беше елегантен, но на места буквите бяха разкривени, сякаш писани под натиска на огромна мъка. Първите писма бяха отпреди почти двадесет години, малко след сватбата ѝ с Георги.
„Скъпи Стояне,“ започваше първото писмо. „Пиша ти, защото няма на кого другиго да споделя. Ти си единственият, който ме познаваше преди… преди всичко това. Преди блясъка и златната клетка. Георги е… сложен. В един момент ме носи на ръце, обсипва ме с диаманти и обещания за света. В следващия е студен като лед, отсъстващ, погълнат от работата си. Казва, че прави всичко за нас, за нашето бъдеще, но аз се чувствам като още една негова инвестиция. Като красив трофей, който трябва да блести на точно определеното място в колекцията му.“
Четяхме писмо след писмо. Страница след страница се разкриваше картина, толкова различна от тази, която Георги винаги ми беше рисувал. Картината на един брак, лишен от топлина и истинска близост. Майка ми описваше самотата си в огромната къща, безкрайните вечери, в които е чакала съпругът ѝ да се прибере, студената му ярост, когато нещо в бизнеса не вървеше по план.
В едно от писмата тя разказваше за първата им годишнина. Георги я забравил. Когато тя му напомнила със сълзи на очи, той не се извинил. Вместо това извадил чековата си книжка и ѝ казал да си купи „нещо хубаво“.
„Той не разбира, Стояне. Не разбира, че не искам нещата му. Искам него. Искам времето му, мислите му, сърцето му. Но всичко това принадлежи на империята, която гради. А ние с Анна сме просто част от декора.“
Анна. Моето име. Сърцето ми се сви. Тя е писала за мен.
Симеон стисна ръката ми по-силно. „Кой е този Стоян за нея, Анна? Мислех, че се е запознал с теб, след като тя…“
„И аз така мислех“, прошепнах аз. „Мислех, че е бил просто приятел на семейството.“
Но писмата говореха за нещо друго. За дълбока, платонична връзка, за сродна душа, намерена в лицето на друг мъж. Майка ми и Стоян са се познавали още от университета. Той е бил влюбен в нея, но тя избрала амбициозния и харизматичен Георги. Въпреки това Стоян останал нейният най-близък приятел, нейната отдушник, единственият човек, пред когото е сваляла маската на щастливата съпруга на преуспяващ бизнесмен.
В едно писмо, датирано няколко години по-късно, тонът стана по-мрачен.
„Той отново взе заем, Стояне. Огромен. Ипотекира всичко, дори къщата, в която живеем. Казва, че е за голяма сделка, която ще ни осигури до края на живота ни. Но аз виждам паниката в очите му, когато мисли, че не го гледам. Тревожа се. Той рискува всичко. Рискува бъдещето на Анна. Понякога си мисля, че е пристрастен. Не към хазарт или алкохол, а към риска. Към усещането да бъде на ръба.“
Това беше първият щрих от един напълно непознат портрет на баща ми. Човекът, който винаги изглеждаше непоклатим, като скала, всъщност е бил играч, който залага съдбата на семейството си.
„Трябва да говоря с него“, казах аз, гласът ми беше дрезгав от плач. „С баща ми.“
„Не сега, Анна“, опита се да ме спре Симеон. „Не и тази нощ. Утре.“
Но аз бях непреклонна. Трябваше да знам. Трябваше да чуя неговата версия. Оставих Симеон в стаята с писмата и слязох долу. Тържеството беше приключило. Само няколко от най-близките роднини на Симеон и баща ми, заедно с новата му млада съпруга Десислава, седяха на една маса, допивайки последното шампанско.
Приближих се до тях. Георги ме видя и лицето му грейна в онази негова широка, самоуверена усмивка.
„Ето я моята принцеса! Ела, седни при баща си!“
Застанах пред него, стиснала юмруци. „Защо не си ми казал, че си познавал Стоян преди… преди да се ожениш за мама?“
Усмивката му леко се стопи. Той хвърли бърз поглед към Десислава.
„Какво значение има това сега? Стари истории. Той беше просто един неин познат от миналото.“
„Познат ли?“, гласът ми се извиси. „Мама му е писала през всичките години от брака ви. Споделяла му е неща, които очевидно не е можела да сподели с теб!“
Студенината се върна в погледа му. Той стана бавно, извисявайки се над мен.
„Майка ти беше сантиментална жена, Анна. Живееше в свой собствен свят. Стоян се възползваше от това. Той винаги ѝ е завиждал за живота, който аз ѝ дадох. Живот, който той никога не би могъл да ѝ предложи. Не позволявай на един провален, сантиментален глупак да ти пълни главата с лъжи и да развали най-щастливия ден в живота ти. Той ти е дал тези писма, нали? Евтин трик, за да те настрои срещу мен.“
Думите му бяха като отрова. Той се опитваше да омаловажи всичко, да превърне болката на майка ми в женска истерия, а чистата обич на Стоян – в подла манипулация.
„Той ме отгледа!“, изкрещях аз, вече неспособна да сдържам гнева си. „Докато ти строеше своята империя, той беше до мен! Къде беше ти, когато имах температура? Къде беше, когато се научих да чета? Къде беше на родителските срещи?“
„Осигурявах ти бъдещето!“, изрева той в отговор, разкривайки звяра, който се криеше под лъскавата му фасада. „Бъдеще, в което да не се налага да броиш стотинки, както правеше майка ти, преди да ме срещне! Всичко, което имаш, всичко, което си, е благодарение на мен! А ти, в сватбения си ден, избираш да слушаш клеветите на един неудачник!“
Той се обърна, грабна сакото си и тръгна към вратата, следван по петите от Десислава. На прага се спря и ме погледна с леден поглед.
„Направи своя избор още на снимката, Анна. Надявам се да не съжаляваш за него.“
След като си тръгна, в залата настана гробна тишина. Останах сама с родителите на Симеон, които ме гледаха със смесица от съжаление и ужас. Бях съсипала собствената си сватба. И това беше само началото. Върнах се в стаята и взех следващото писмо. Думите в него щяха да преобърнат целия ми свят.
Глава 3
„Скъпи Стояне,“ пишеше майка ми в писмо, чиято дата беше само няколко месеца преди смъртта ѝ. „Страхувам се. Георги е извън контрол. Сделката, за която ти споменах, се провали. Загуби всичко. Не само своите пари, но и парите на партньора си. Човек на име Димитър. Добър човек, който му се довери. Георги го е убедил да инвестира всичките си спестявания, дори е ипотекирал къщата на родителите си. Сега Димитър е разорен.“
Симеон прочете реда на глас, а аз почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Баща ми. Моят баща, идолът, недостижимият бизнес гений, беше разорил друг човек.
Продължихме да четем. Майка ми описваше сцени на ярост, каквито не можех да си представя. Георги чупел предмети, крещял, обвинявал целия свят за провала си. Димитър го търсел, молел го, заплашвал го със съд.
„Най-лошото е, че Георги не изпитва никаква вина, Стояне. Никакво разкаяние. В очите му виждам само студен гняв, че е бил победен. Той нарича Димитър „глупак“, защото му се е доверил. Тази вечер Димитър дойде у нас. Беше отчаян. Георги го изхвърли като куче. Каза му, че в бизнеса слабите загиват. Страхувам се от човека, за когото съм се омъжила. Не го познавам. А най-много ме е страх за Анна. Не искам тя да расте в тази отровна атмосфера.“
Последното изречение беше размазано от сълза. Моята или нейната, вече не можех да кажа.
И тогава, в дъното на кутията, под всички писма, намерихме пожълтял вестникарски изрез. Кратка новина в криминалната хроника. „Бизнесмен се самоуби след фалит.“ Името беше Димитър. Отдолу имаше малка, черно-бяла снимка. Лицето беше непознато, но очите… очите бяха до болка познати. Имаха същата форма, същата тиха тъга, която виждах всеки ден в продължение на години.
Очите на Стоян.
„Не“, прошепнах аз, отказвайки да повярвам. „Не може да бъде.“
Симеон взе изрезката. „Анна, виж фамилията. Димитър Петров. Стоян Петров.“
Димитър беше братът на Стоян.
Всичко се свърза в един ужасяващ пъзел. Омразата на Георги към Стоян не беше просто завист или ревност. Беше страх. Страхът на виновния, който вижда живото превъплъщение на своята най-голяма подлост. А мълчанието на Стоян през всичките тези години… не е било от слабост. Било е от сила. Силата да защити едно малко момиче от истината за баща ѝ. Силата да отгледа детето на човека, който е унищожил семейството му.
Той не просто ме беше отгледал. Той ме беше спасил.
На следващата сутрин, с подпухнали от плач очи и тежко сърце, отидох на адреса на Стоян. Скромният му апартамент в стар жилищен блок изглеждаше като храм на спокойствието в сравнение с бурята, която бушуваше в мен. Той ми отвори. Изглеждаше уморен, с няколко години по-стар от предния ден. Но в погледа му нямаше и следа от обвинение.
„Знаеш“, каза той тихо. Не беше въпрос.
Аз само кимнах, неспособна да говоря. Той ме покани вътре. Седнахме в малката му, подредена кухня, която ухаеше на кафе и стари книги.
„Защо, Стояне?“, успях да промълвя най-накрая. „Защо никога не ми каза?“
Той въздъхна и погледна през прозореца. „Какво трябваше да ти кажа, Анна? Че баща ти е чудовище? Че е докарал чичо ти до самоубийство? Ти беше дете. Обичаше го, идеализираше го. Той беше твоят приказен баща, който се появява от време на време с подаръци и приключения. Аз бях ежедневието. Как можех да разруша тази твоя илюзия? Майка ти ме помоли. В последното си писмо до мен, което не сложих в кутията, тя ме закле да те пазя. Да те пазя от него. И от истината. Тя знаеше, че ако разбереш, ще го намразиш. А тя не искаше да растеш с омраза в сърцето.“
„Но ти?“, попитах аз, а сълзите отново потекоха по бузите ми. „Ти си живял с това през всичките тези години. Отгледа си детето му. Как можа?“
Стоян ме погледна и в очите му видях бездна от болка, но и океан от любов. „Защото ти не си неговото дете, Анна. Ти си детето на Мария. И си мое дете. Не по кръв, а по избор. Всеки ден, в който те събуждах за училище, всяка вечер, в която ти четях приказка, беше мой избор. Ти беше моето изкушение. Ти ми даде причина да продължа да живея, след като изгубих брат си. Ти беше моята светлина в мрака.“
Думите му ме пронизаха. Цял живот съм търсила одобрението на грешния човек. Цял живот съм се стремила към блясъка, без да виждам истинското злато, което е било пред очите ми.
„На сватбата…“, започнах аз, но гласът ми пресекна от срам. „Толкова съжалявам, Стояне. Толкова…“
„Шшшт“, прекъсна ме той и хвана ръката ми. „Недей. Разбирам те. Той е майстор на манипулацията. Винаги е бил. Знаеше точно кой бутон да натисне. В онзи момент аз не видях предателство. Видях уплашеното малко момиченце, което просто иска баща му да се гордее с него. А усмивката ми… тя не беше от болка, Анна. Беше от облекчение. Защото знаех, C че като ти дам тези писма, най-накрая ще бъда свободен от обещанието, което дадох на майка ти. Знаех, че най-накрая ще научиш истината. И ще бъдеш свободна и ти.“
Но свободата имаше цена. И аз тепърва започвах да я разбирам.
Глава 4
Последствията не закъсняха. Когато Георги разбра, че знам всичко и че съм избрала страната на Стоян, войната започна. Първият удар беше насочен към Симеон.
Със Симеон бяхме взели голям ипотечен кредит за първото ни жилище. Бяхме толкова горди. Малък, но наш апартамент, който ремонтирахме с месеци. Георги, в един от своите редки моменти на бащинска щедрост, беше „помогнал“ с първоначалната вноска, като ни даде значителна сума под формата на личен, безлихвен заем, оформен с договор. Тогава това изглеждаше като благословия. Сега разбрах, че е било просто още една верига, с която да ме върже за себе си.
Една седмица след сватбата получихме официално писмо от неговия адвокат. В него се казваше, че поради „непредвидени финансови обстоятелства“ баща ми изисква незабавно връщане на цялата сума по заема. Срокът беше тридесет дни. В противен случай щеше да предяви иск към имота ни.
„Това е невъзможно“, каза Симеон, пребледнял, докато държеше писмото. „Нямаме тези пари. Вложихме всичко в ремонта.“
„Той не иска парите“, отвърнах аз с леден глас. „Той иска да ни пречупи. Иска да ми покаже, че изборът ми има последствия. Иска да ме види да пълзя обратно при него, молейки за прошка.“
Последваха и други удари. Симеон работеше като млад архитект в голяма фирма. Два дни след писмото, най-големият проект, по който работеше от месеци и от който зависеше повишението му, беше внезапно спрян. Официалната причина беше „липса на финансиране от основния инвеститор“. Не беше нужно да сме гении, за да се досетим кой е този инвеститор. Георги дърпаше конците на половината бизнес в този град.
Напрежението между мен и Симеон започна да расте. Той се опитваше да бъде подкрепящ, но виждах страха и умората в очите му. Бяхме женени от седмица, а животът ни вече се разпадаше. Той не го казваше на глас, но знаех, че част от него ме обвинява. Ако просто си бях замълчала, ако бях изиграла играта на Георги, сега щяхме да сме на меден месец, а не да обикаляме банки за рефинансиране, което всички ни отказваха.
„Може би трябва да говориш с него“, предложи той една вечер, гласът му беше тих и лишен от енергия. „Просто да се извиниш. Не е нужно да е искрено. Просто кажи това, което иска да чуе.“
„Не!“, отсякох аз по-рязко, отколкото възнамерявах. „Не разбираш ли? Точно това иска той! Да ме унижи, да ме накара да предам Стоян отново. Ако се поддам сега, той ще ме контролира завинаги. И теб също.“
Скарахме се. Първият ни семеен скандал. Крещяхме си един на друг за пари, за бащи, за гордост и за предателство. В един момент Симеон извика: „Аз не съм се оженил за тази война, Анна! Исках просто да имаме семейство!“
Думите му ме удариха като плесница. Той беше прав. Въвлякох го в битка, която не беше негова.
В разгара на този хаос, получих неочаквано обаждане. Беше от Петър. Моят полубрат. Синът на Георги и Десислава. Той беше на деветнадесет, студент в първи курс, и почти не го познавах. Георги винаги го държеше на разстояние от мен, може би за да не се създава излишна близост.
„Како?“, каза той плахо в слушалката. „Може ли да се видим? Има нещо, което трябва да знаеш.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Петър изглеждаше притеснен, постоянно се оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой ще го види с мен.
„Не трябваше да го прави“, каза той без предисловия. „Баща ми. Не трябваше да постъпва така с теб. И със Симеон. Чух го да говори по телефона. Хвалеше се как е „отрязал крилата“ на мъжа ти.“
Гледах го мълчаливо, изненадана от лоялността му.
„Има и друго“, продължи той, навеждайки се към мен. „Снощи имаше скандал у дома. Между него и Десислава. Тя го обвиняваше, че заради тази негова „вендета“ срещу теб, рискува и техните пари. Той ѝ изкрещя, че знае какво прави. Но тя каза нещо… нещо странно.“
Петър се поколеба за момент. „Тя каза: „Ще свършиш като с онзи първия си партньор, Георги! Пак ли ще докараш някого до просешка тояга и ще си измиеш ръцете?“. Той я удари. Искам да кажа, зашлеви я. Никога не го бях виждал да го прави.“
Думите на Петър потвърдиха най-лошите ми страхове. Историята се повтаряше. Моделът на поведение беше същият. Контрол, манипулация и жестокост, скрити зад фасадата на успеха.
„Но това не е всичко“, каза Петър и извади от раницата си папка с документи. „Снощи, след като всички заспаха, влязох в кабинета му. Не знам какво търсех. Просто… имах лошо предчувствие. Намерих това. Това са копия на документи от стара сделка. Мисля, че е същата, за която говореше Десислава. Има подписи. Името на партньора му е Димитър Петров. Но… подписът на Димитър на договора за разтрогване на партньорството… изглежда различен от подписа му на първоначалния договор.“
Той ми подаде папката. Ръцете ми трепереха, докато сравнявах двата документа. Дори за нетренираното ми око, разликите бяха очевидни. Единият подпис беше плавен и уверен. Другият – треперещ, неуверен и леко разкривен. Изглеждаше като… фалшификат.
„Той не просто го е разорил“, прошепнах аз, а в ума ми се оформи чудовищна мисъл. „Той е фалшифицирал подписа му. Откраднал е всичко, което е останало, и го е оставил без абсолютно нищо.“
Това не беше просто морално прегрешение. Това беше престъпление. И аз държах доказателството в ръцете си. Петър, момчето, което едва познавах, току-що ми беше дал оръжие. Оръжие, което можеше да унищожи баща ни. Но използването му щеше да унищожи и него.
Моралната дилема беше смазваща. Да разоблича баща си пред целия свят и да го вкарам в затвора, но с това да съсипя бъдещето на невинния си брат? Или да мълча и да позволя на тиранията му да продължи, унищожавайки моето собствено бъдеще?
Глава 5
С документите в чантата си, които тежаха като камъни, аз не отидох в полицията. Отидох при единствения човек, който можеше да разбере тежестта на този избор. Отидох при Стоян.
Разказах му всичко – за заплахата към апартамента ни, за проваления проект на Симеон, за срещата с Петър и за ужасяващото откритие. Той слушаше мълчаливо, лицето му беше непроницаемо. Когато свърших, той дълго гледа през прозореца, сякаш търсеше отговори в сивото небе.
„Знаех, че е способен на много неща“, каза той най-накрая. „Но фалшификация… това е ново дъно, дори и за него.“
„Какво да правя, Стояне?“, попитах аз, гласът ми беше изпълнен с отчаяние. „Ако предам тези документи на властите, той ще отиде в затвора. Но Петър… той е добро момче. Не е виновен за нищо. Това ще съсипе живота му. Ще носи клеймото на баща си завинаги.“
„А ако не направиш нищо?“, попита ме той тихо. „Какво ще стане тогава? Той ще продължи. Ще съсипе теб и Симеон. Ще намери други партньори, други жертви. Чудовищата не спират сами, Анна. Някой трябва да ги спре.“
Думите му бяха истина, но не правеха избора по-лесен.
„Има един човек, с когото трябва да говорим“, каза Стоян след малко. „Стар приятел. Ивайло. Той е адвокат. Беше приятел и на брат ми. Той се опита да помогне на Димитър тогава, но нямаха никакви доказателства. Георги беше прикрил всичко перфектно.“
Срещнахме се с Ивайло в неговата малка, затрупана с книги кантора. Той беше възрастен мъж с уморени, но проницателни очи. Разгледа документите, които Петър ми беше дал, с бавни, методични движения. Сравни подписите под лупа. Мълчанието му беше по-напрегнато от всеки крясък.
„Това е“, каза той най-накрая и вдигна поглед към мен. „Това е липсващото парче. През всичките тези години знаехме, че има нещо гнило, но не можехме да го докажем. Димитър твърдеше до последния си ден, че никога не е подписвал тези документи, че е бил измамен. Но оригиналите бяха при Георги, а той твърдеше, че всичко е законно. С тези копия… с тях имаме основание да поискаме графологична експертиза на оригиналите. Имаме основание за дело.“
„Дело?“, повторих аз, думата заседна в гърлото ми.
„Да“, потвърди Ивайло. „Наказателно дело за измама в особено големи размери и за документна подправка. Това са сериозни обвинения. С години затвор.“
Картината ставаше все по-реална и по-ужасяваща.
„Но това ще отнеме време“, продължи адвокатът. „И ще бъде грозно. Георги има армия от адвокати. Те ще се опитат да те дискредитират. Ще изровят всяка мръсотия, истинска или измислена. Ще се опитат да представят Петър като неблагодарен син, който краде от баща си. Готова ли си за това?“
Погледнах към Стоян. Той ми кимна едва доловимо, но в погледа му имаше цялата подкрепа на света.
„Преди да започнем каквото и да е“, каза Ивайло, „предлагам да опитаме с един последен ход. Понякога най-добрият начин да се справиш с побойник не е да го удариш, а да му покажеш, че държиш по-голяма тояга.“
Планът беше прост и рискован. Ивайло изготви официално писмо до адвокатите на Георги. В него не се споменаваха директно обвиненията във фалшификация. Просто се заявяваше, че ние, като наследници на ощетената страна (Стоян като брат на Димитър), разполагаме с „нови и неопровержими доказателства“ относно сделката отпреди двадесет години и че ще предприемем всички законови действия за възстановяване на справедливостта, включително и сезиране на прокуратурата. Това беше блъф, но блъф, подплатен с истински коз. Изпратихме го и зачакахме.
Отговорът не дойде под формата на писмо. Дойде под формата на телефонно обаждане. Георги звънеше на мен. Гласът му беше неузнаваем. Нямаше и следа от обичайната му арогантност. Беше напрегнат, почти умоляващ.
„Какво искаш, Анна?“, попита той без заобикалки. „Пари ли? Колко?“
„Не искам парите ти“, отвърнах аз, изненадана от собственото си спокойствие. „Искам да оставиш мен и съпруга ми на мира. Искам да оттеглиш иска си за заема. Искам да се обадиш на когото трябва и да възстановиш проекта на Симеон.“
От другата страна на линията настана дълга тишина. Чувах тежкото му дишане.
„И ако го направя?“, попита той накрая.
„Тогава тази история ще приключи“, казах аз. „И никой няма да чуе повече за нея.“
„Добре“, каза той. „Добре. Ще го направя.“
И затвори.
Два дни по-късно получихме официално уведомление, че искът за заема е оттеглен. На следващия ден Симеон ми се обади, гласът му беше изпълнен с недоумение и радост. Финансирането за проекта му беше възстановено. Спечелихме. Без съд, без скандали, без да се налага да унищожавам публично баща си и да наранявам брат си.
Чувствах се… празна. Това не беше победа, а примирие. Бях го притиснала в ъгъла и той беше отстъпил, но звярът все още беше жив. Справедливост за брата на Стоян нямаше. Имаше само сделка. Бях използвала неговите собствени методи срещу него. Бях станала като него.
Тази мисъл не ми даваше мира.
Глава 6
Животът ни бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Симеон беше погълнат от работата си, щастлив, че кариерата му отново е в релси. Аз се опитвах да сглобя парчетата от разбитата си представа за семейство. Започнах да прекарвам все повече време със Стоян. Готвехме заедно, разхождахме се в парка, говорехме за всичко, освен за Георги. Сякаш бяхме сключили мълчаливо споразумение да не споменаваме името му.
Стоян ми разказа повече за брат си Димитър. Разказа ми за детството им, за мечтите им да имат малка строителна фирма заедно. Димитър е бил по-големият, по-смелият, докато Стоян винаги е бил по-предпазливият, учителят. Георги е видял тази амбиция в Димитър и я е използвал.
Разбрах и нещо ново, което Стоян беше пазил в тайна дори от мен. Той не беше просто вдовец. Съпругата му, истинската му съпруга, го е напуснала малко след смъртта на Димитър. Не е могла да понесе скръбта и напрежението. Обвинявала е Стоян, че не е направил повече, за да спре брат си. Тя си е тръгнала и никога не се е върнала. Така че, когато майка ми е починала и той ме е взел при себе си, той вече е бил сам и с разбито сърце. Аз съм била неговият втори шанс да има семейство. Тази саможертва беше толкова голяма, че ми беше трудно дори да я осмисля.
Междувременно, връзката ми с Петър се задълбочи. Той ми звънеше често, разказваше ми за лекциите си, за изпитите. Оплакваше се от напрежението у дома. Десислава и Георги почти не си говорели. Тя често отсъствала, казвала, че е на „спа уикенди“ с приятелки. Петър подозираше, че има любовник. Империята на баща ми се разпадаше отвътре. Златната клетка ръждясваше.
Един ден Петър ми се обади, паникьосан.
„Како, нещо не е наред. Баща ми е в болница. Получил е масивен инфаркт.“
Светът ми се преобърна отново. Всички чувства – гняв, омраза, болка – се изпариха и на тяхно място остана само първичният страх на дете, което може да изгуби родителя си. Колкото и да го ненавиждах, той все пак беше мой баща.
Със Симеон веднага отидохме в болницата. Георги беше в интензивното отделение, в медикаментозна кома. Лекарите казваха, че състоянието му е критично. Десислава беше там, изглеждаше разсеяна и по-скоро притеснена, отколкото съкрушена. Петър беше блед като платно.
В следващите няколко дни, докато чакахме пред вратата на интензивното, се случи нещо неочаквано. Адвокатите на Георги се свързаха с мен. Оказа се, че преди няколко години той е променил завещанието си. В случай на негова смърт или недееспособност, той не оставяше контрола над компанията си на Десислава. Оставяше го на мен.
Бях шокирана. Защо? Защо аз?
Адвокатът ми обясни. „Той никога не се е доверявал напълно на Десислава. Виждал я е като… украшение. Но във вас, въпреки всичко, той винаги е виждал своята кръв, своето продължение. Вярвал е, че имате неговия инстинкт, неговата безпощадност.“
Безпощадност. Думата отекна в главата ми. Може би той беше видял безпощадност в начина, по който го бях изнудвала. Може би, по някакъв извратен начин, се е гордял с мен.
Сега пред мен стоеше нова, още по-сложна дилема. Ако Георги не се оправеше, аз щях да поема контрола над всичко. Над империята, построена върху руините на семейството на Стоян. Над компанията, която съсипа живота на толкова много хора.
Какво трябваше да направя? Да я продам? Да я унищожа? Или… или да се опитам да я управлявам по различен начин? Да я пречистя? Да използвам ресурсите ѝ, за да поправя поне част от злините, които баща ми беше причинил?
Стоях в стерилния коридор на болницата, разкъсвана между миналото и бъдещето. От една страна беше призракът на Димитър и жертвата на Стоян. От друга – бъдещето на Петър, на стотиците служители на компанията и моето собствено.
Лекарят излезе от стаята. Погледна първо Десислава, после Петър, а накрая погледът му се спря на мен.
„Има промяна. Излезе от комата. Пита за дъщеря си.“
Глава 7
Влязох в стаята сама. Миришеше на антисептици и страх. Георги лежеше в леглото, блед и уязвим, оплетен в мрежа от тръбички и кабели. Машините около него писукаха в монотонен, успокояващ ритъм, който рязко контрастираше с бурята в гърдите ми. За първи път в живота си го виждах без бронята му от скъпи костюми и арогантна самоувереност. Виждах просто един болен, уплашен човек.
Той отвори очи. Те бяха мътни, но в тях разпознах искра на осъзнаване. Той протегна ръка, не с властния жест, който познавах, а с треперещо, умоляващо движение.
„Анна…“, прошепна той, гласът му беше слаб и дрезгав.
Приближих се и хванах ръката му. Беше студена.
„Тук съм, татко.“ Думата „татко“ се изплъзна от устните ми, преди да успея да я спра.
„Съжалявам“, промълви той. „За… всичко.“
Дали беше искрен? Или това беше просто страхът на човек, който се е взрял в бездната? Не знаех. Но в този момент нямаше значение. Гневът ми беше изчезнал, заменен от някакво тежко, сложно съчувствие.
„Трябва да… да поправиш нещата“, продължи той, всяка дума му костваше огромно усилие. „Компанията… тя е твоя. Не я давай на Десислава. Тя… тя ще я унищожи. Тя чака само това.“
Той знаеше за изневярата ѝ. Може би я е знаел отдавна. Може би това е било част от тяхната сложна, токсична сделка.
„Искам да… намериш семейството на Димитър“, каза той, а в очите му проблесна сълза. Първата сълза, която някога бях виждала да пролива. „Да им дадеш… каквото им се полага. Акции. Обезщетение. Каквото е нужно. Стоян… кажи на Стоян, че…“
Той не довърши. Пристъп на кашлица разтърси крехкото му тяло и машините записукаха тревожно. Сестрата влезе и ме помоли да изляза.
През следващите седмици Георги бавно започна да се възстановява. Но беше ясно, че никога повече няма да бъде същият. Инфарктът беше увредил сърцето му и беше оставил тялото му слабо. Той вече не беше титанът, а просто сянка на предишното си аз.
През това време, с пълномощно от него и с помощта на Ивайло, аз поех оперативното управление на компанията. Беше като да се потопиш в ледени води. Първите дни бяха хаос. Трябваше да се справям с враждебни членове на борда на директорите, които ме гледаха като натрапник, с финансови отчети, които не разбирах, и с интригите на Десислава, която се опитваше по всякакъв начин да оспори пълномощното ми.
Но баща ми, по ирония на съдбата, се оказа прав. Имах неговия инстинкт. Бързо се учех. Симеон беше до мен, помагаше ми вечер да разбирам сложните договори. Стоян беше моят морален компас, с когото обсъждах всяко важно решение. Петър, който беше прекъснал за малко университета, беше моите очи и уши в компанията, разказваше ми за настроенията сред служителите, за хората, на които мога да се доверя.
Първата ми задача беше да изпълня обещанието си към баща ми. Намерих Стоян. Официално, през адвокати, му предложих значителен дял от компанията като обезщетение за семейството му.
Той отказа.
„Не искам кървави пари, Анна“, каза ми той спокойно. „Справедливостта не се купува. Но ако наистина искаш да поправиш нещата, има друг начин.“
Той ми предложи нещо много по-трудно. Да създам фондация на името на Димитър Петров. Фондация, която да подпомага млади предприемачи, които са били жертви на нелоялни бизнес практики. Да им дава втори шанс. Да превърна отровното наследство на Георги в нещо градивно.
Това беше гениално. Това беше истинско изкупление.
Започнахме работа по фондацията. В същото време започнах да променям компанията отвътре. Уволних всички стари съветници на баща ми, които бяха съучастници в мръсните му сделки. Промених политиката на фирмата към повече прозрачност и социална отговорност. Беше трудно. Срещнах огромна съпротива. Но не се отказах.
Десислава, виждайки, че губи властта си, предприе последен, отчаян ход. Заведе дело, с което оспорваше завещанието на Георги, твърдейки, че той не е бил с ясен разсъдък, когато го е променил, и че аз съм го манипулирала.
Съдебният процес беше грозен. Адвокатът ѝ извади на показ всичко – ултиматумът на сватбата ми, моето първоначално отхвърляне на Стоян. Опита се да ме изкара студена, пресметлива златотърсачка, която се е възползвала от болестта на баща си.
Но тогава се случи нещо, което никой не очакваше. Ключовият свидетел по делото се оказа Петър. Моят брат. Той застана на скамейката и с ясен, спокоен глас разказа всичко. Разказа за манипулациите на баща им, за шантажа, за фалшифицираните документи. Разказа и за промяната, която е видял в мен. За желанието ми да поправя грешките, а не да се възползвам от тях.
Неговият разказ беше съкрушителен. Десислава загуби делото. Скоро след това тя взе каквото можа от авоарите си и изчезна, вероятно с някой от любовниците си.
Епилог
Минаха две години.
Георги живееше в голямата си, празна къща, обгрижван от медицински сестри. Говорехме рядко. Разговорите ни бяха кратки и неловки. Пропастта между нас беше твърде голяма, за да бъде запълнена. Но имаше някакво примирие. Той никога не коментираше промените, които направих в компанията, но знаех,
че следи всичко. Може би, в неговите очи, аз бях успяла там, където той се беше провалил – бях запазила империята, но бях спасила душата ѝ.
Компанията, под мое ръководство, процъфтяваше. Станахме пример за етичен бизнес. Фондацията „Димитър Петров“ помогна на десетки млади хора да започнат отначало.
Петър се върна в университета и беше един от най-добрите студенти. Всяка неделя обядвахме заедно – аз, Симеон, Стоян и Петър. Едно ново, странно, но истинско семейство, родено от пепелта на лъжи и предателства.
Симеон и аз все още живеехме в нашия малък апартамент. Бяхме го изплатили. Бяхме устояли на бурята и това ни беше направило по-силни.
Един слънчев следобед стояхме със Стоян на откриването на нов офис на фондацията. Той гледаше портрета на брат си, окачен на стената, и в очите му имаше мир.
„Той щеше да се гордее с теб, Анна“, каза ми тихо.
„Не“, отвърнах аз и хванах ръката му. „Той щеше да се гордее с теб. За това, че си повярвал в мен.“
Погледнах към хората в залата – младите предприемачи, получили втори шанс, служителите на компанията, които работеха с гордост, моето семейство, което стоеше до мен.
Историята, която започна с един ужасен избор на една сватбена снимка, беше приключила. Бях загубила бащата от приказките, но бях намерила истината. И бях разбрала, че баща не е този, който ти дава живот. Баща е този, който те учи как да го живееш. А аз имах най-добрия.