Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вежди Рашидов: Да си подариш победата от изборите на едни случайни хора, за мен е близо до класиката в предателството
  • Новини

Вежди Рашидов: Да си подариш победата от изборите на едни случайни хора, за мен е близо до класиката в предателството

Иван Димитров Пешев септември 1, 2023
vzsdwqrasdasgs.png

“Резултатите от последните избори за мен красноречиво говорят за това какво хората искат. Това, че хората в една толкова голяма областна структура, каквато е Пловдивската, ми дадоха своето доверие като водач на листа, и от 17 общини 14 да бъдат за ГЕРБ – това убедително говори какво е желанието на населението. Не мога да приема днес хората, гласували ми доверие, да ме питат какви ги вършим”. Това каза в интервю за 24 часа Вежди Рашидов от ГЕРБ.

– (Не)коалицията между ГЕРБ и ПП-ДБ бе представена като необходимия компромис, за да се излезе от кризата. Вие обаче не си спестявахте критиките по тази тема, как оценявате постигнатото дотук?

– Да си подариш победата от изборите на едни случайни хора, за мен е далеч от компромис, а по-скоро е близо до класиката в предателството. Аз въпреки нежеланието ми, но като член на Изпълнителната комисия на ГЕРБ нямах правото да бъда извън общото решение. Това беше компромисът, който се наложи да направя в името на общото.

Но да се приемат експресни закони в името на Истанбулската конвенция, ползвайки един – единствен случай на Дебора, вдигайки на крака организирани хора с много скъпи и хубави плакати, да се приемат нови закони при наличието на съществуващи, които не се прилагат – аз като човек, който не приема персонифицирането на насилието, не разбирам каква е разликата между насилието над жена, над дете, над мъж, над възрастни хора – нима останалото не е насилие? С джендърски текстове демографският проблем ще става все по-голям. По какъв начин ще бъде възпроизвеждането на човешкия вид, за мен е неясно. А всичко това е тъжно. Бог е създал мъжа и жената не да изпитват удоволствие, бъркайки си в ушите, а да може мъжът да опложда, а жената да износва възпроизведения човешки вид, за да има земя и бъдеще.

– “Има и сега закони. К’во чешеме езици? Всички ку*ви се събудиха да се сетят, че са били преди 15 години изнасилвани. Като с оня американския режисьор, където го направиха на маймуна” – какво точно искахте да кажете с това и съжалявате ли, че го изрекохте?

– Деветдесет процента от българите добре разбират какво съм искал да кажа. На всеки му е ясно, че аз като човек имам две големи прекрасни внучки, прекрасна съпруга, прекрасна снаха, прекрасна дъщеря, прекрасни приятелки и приятели, че боготворя женското тяло и женската красота и като художник, и като човек. Трябва да е луд, за да си помисли някой, че аз бих адресирал тези думи към жените.

В този неформален частен разговор аз въобще не съм персонифицирал когото и да е. Извинението ми на човек с достойнство е пред тези, които биха могли да се припознаят.

А колкото до вулгарната дума, би било хубаво хората с големи претенции за интелигентност да разлистят речника на Найден Геров, защото няма друга българска дума, за да се определи една прослойка с разгулно поведение, която преследва порочни цели и печалби в живота. Както и днес нямаше да можем да четем с охота Ги дьо Мопасан, Кентърбърийските разкази, “Декамерон” и много друга литература със световна значимост.

А колкото до примера с американския режисьор Харви Уайнстийн – не е тайна, че много жени в Холивуд пътеки направиха към леглата на продуценти и режисьори, за да са днес известни и богати и след 15-ина години се сетиха за насилие, за да прикрият пошлите си икономически интереси. Бих се радвал, ако някой ми каже това как се нарича.

А онова, заради което аз не бих гласувал за въпросния закон, е това, че аз съм за основната клетка на обществото – българското семейство, а този закон, освен че беше закон за текстове от Истанбулската конвенция, той ще развали и много семейства, защото дава възможност за рекет, тъй като всичко в живота опира до битка за оцеляване и икономически интерес. За мен е тъжно една държава на 1300 години с наслоени хилядолетни културни пластове, богата история, днес да сервилничи и да приема за свои чужди закони, особено когато касае държави на 200 години с макдоналдска цивилизация и култура, възвишена до хотдога.

– А сега накъде? Пътят напред само през изкуството ли е, или може да очакваме ново завръщане, ако ГЕРБ или обществото отново ви поиска в политиката?

– Такава дилема никога не е стояла пред мен. Целият ми съзнателен живот е бил в моето ателие и в моя свят. Случайността в политиката ме пое в продължение на 15 години във водевила си.

Два мандата като министър достойно изпълнявах задълженията си и създавах немалко – от музеите до театрите, от археологията до паметниците. Работил съм за авторитета на българската култура през най-престижните зали в Европа и света. Осем пъти съм избиран за депутат, председателствах два пъти откриването на парламента като най-възрастен депутат. Имах честта да председателствам Народното събрание и получих уважението и респекта на най-младите ми и стари колеги, за което безкрайно им благодаря. Правих всичко възможно да бъда полезен на хората и на обществото. Но в крайна сметка най-мъдро е времето, никой не може да избяга от съдбата си.

– Започва нов парламентарен сезон, ще ви чуят ли най-сетне депутатите – да спрат с противопоставянето? С какво най-напред трябва да се захване НС?

– Не бих се наел повече нито да коментирам, нито да давам съвети на хора, чиято политика се прави отвън, от посолства, където някаква си Галя може да казва какво да се гласува и какво да се отстрелва. А колкото до противопоставянето и наслоената в обществото ни омраза, достигнала неподозирани размери, то аз много отдавна съм сигнализирал за това.

Позволих си лукса през 2013 година като министър да кажа на тогавашната американска посланичка Марси Рийс, че американските фондации правят нещо безобразно – разделят обществото, затова помолих това да бъде прекратено. Слуги на такива фондации и до днес си остават кръгът “Капитал”, безбройните грантаджии и плеяда умнокрасиви. Още тогава ѝ обясних, че това ще даде много лоши последици един ден. Е, резултатите са налице и тяхната мишена бях аз. Затова днес съм свидетел как хора, лишени от каквато и да е хигиена на духа, се изживяват като моралистите на времето. Хора, които дори не разбират що е то… Е, това ми е в повече.

– Плановете за преместването на Паметника на Съветската армия отново се оказа разделителна линия, стигна се дори до ексцесии. Кажете като творец – сега ли е моментът, това ли трябва да е съдбата му? Очаквате ли и други паметници да го последват, пловдивският Альоша например?

– Тази истерия не може да изтрие с гумичка историята. Историята се прави с кръв и саможертва, а не с улични и публични гаври на случайности. Има си институции, има си власт и в обществената среда всички решения се вземат от държавата. Време е да се поучим от по-опитни държави като Германия, Австрия и други и не е лошо някои истерици да си направят в Берлин по една снимка пред паметника на съветската армия. А там, където отсъстват държавата и държавността, там е естествената среда на хаоса и анархията.

– Оценяват ли българите паметта и изкуството от миналото, или са прави тези, които твърдят, че предпочитаме да рушим, вместо да градим и да се учим от него, макар и горчиво?

– Аз смятам, че отдавна сме загубили чувството за памет, за време и живеем с чувството за някакво бъдеще, незнайно какво.

– Къде да чакаме следващата ви изложба и каква ще бъде тя, може ли да е вдъхновена от политическото ви битие?

– Да се надявам, че този хубав въпрос е гарниран с политическа шега. Изкуството не търпи лицемерието. Години наред на мен ми се налагаше да търпя и премълчавам лицемерието, но изкуството не търпи това. Изкуството е чувствен израз на душата на артиста, който има чисто и различно отношение към живота. Затова то е много лично понякога, много интимно, много свое. А личните, своите неща човек трябва да пази като очите си.

Предстои ми сериозна изложба заедно с големия български художник Захари Каменов в Испания, в залите на Кралския артистичен кръг, имам покани за изложби в Турция, Франция и Италия и България. Чака ме сериозна работа.

Започвам отново да се отдавам само на това, което съм правил цял живот, онова, което направи името Вежди, онова, което го изведе в най-хубавите галерии на света и му донесе всички световни признания, титли, награди и уважение. Всичко това ще бъде продължение на моя път – до последния дъх, който Господ ми дари.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: НОИ с важни новини за изплащането на пенсиите и добавките за септември
Next: Жена осиновила четирите деца на нейната приятелка, починала от рак

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.