## Глава първа
Вера живееше тихо, почти незабележимо. Не защото обичаше тишината, а защото тишината беше броня. Тя не допускаше хора близо, не задаваше въпроси, не се смееше силно и не се караше на никого на улицата. Дори когато някой я блъснеше, тя само свиваше рамене и казваше: „Няма нищо.“
Имаше си навици, които приличаха на молитви. Сутрин ставаше рано, правеше чай, дърпаше пердето и гледаше как светлината се промъква в стаята като крадец. После подреждаше масата, сякаш някой важен щеше да дойде, и чак тогава започваше да диша по-спокойно.
Най-важното ѝ правило беше просто: да не си спомня.
Но спомените не питат. Те идват, когато те подушат слаб.
В последните седмици Вера усещаше, че въздухът в дома ѝ се е сгъстил. Полина — дъщеря ѝ — се прибираше все по-късно. Говореше по-тихо. Усмивката ѝ се появяваше за миг и после изчезваше, сякаш някой я дърпаше за косата обратно, в някаква невидима стая.
„Всичко е наред, мамо“, повтаряше Полина.
„Всичко е наред“ беше фраза, която често казват хора, на които не им е наред.
Вера не настояваше. Тя беше научила, че натискът чупи. А тя нямаше право да счупи детето си.
И все пак, една вечер, когато Полина влезе през вратата и остави чантата си на пода, Вера видя синина по китката ѝ. Малка, но ясна като печат.
Вера не попита веднага.
Сипа ѝ чай. Сложи филия хляб. Погали я по косата.
После, сякаш случайно, каза:
– Това от какво е?
Полина вдигна ръка, погледна я, и бързо сви пръстите си, сякаш искаше да скрие следата.
– Нищо. Вратата на колата… заяде.
Вера кимна. Вътре в нея нещо пребледня, после се втвърди.
„Няма връщане назад“, прошепна гласът, който Вера беше погребала отдавна.
Тя не каза нищо повече. Не тази вечер.
Но още същата нощ, когато Полина заспа, Вера отвори шкафа, в който държеше най-скритото си. Не пари. Не бижута.
Стара тетрадка, пожълтяла, с твърди корици. В нея имаше имена, телефони, бележки, които не трябваше да съществуват. Имаше един номер, ограден с кръг, като мишена.
Вера го погледна дълго.
И пак затвори тетрадката.
Не още.
## Глава втора
Полина не винаги беше такава — тихата, внимателната, която се извинява дори на стола, ако го бутне.
Когато беше по-малка, Полина беше пламък. Каза „не“ на първата си учителка, когато тя я обвини несправедливо. Отказа да препише, дори когато целият клас преписваше. Веднъж върна портфейл, пълен с пари, на непознат, и после се прибра и плака, защото човекът дори не ѝ каза „благодаря“.
Тя беше честна до болка.
Вера се страхуваше за нея. Честните хора живеят трудно.
После Полина влезе в университет.
Вера помнеше деня ясно. Дъщеря ѝ стоеше на прага, с книжата в ръка, очите ѝ блестяха, а гласът ѝ трепереше от радост.
– Мамо, приеха ме!
Вера се усмихна и я прегърна, но в същия миг си спомни какво значи да си приета някъде: да влезеш в свят, в който има правила, които не са написани.
Полина учеше много. Работеше и вечер. Понякога се прибираше с изморени очи и ръце, които миришеха на кафе и хартия. Вера се правеше, че не забелязва как дъщеря ѝ брои стотинките си и си записва разходите в тетрадка.
Тогава се появи Никол.
Никол беше състудентка — шумна, винаги гримирана, винаги с уверена походка. Сякаш светът ѝ дължеше нещо, а тя просто отива да си го вземе.
– Не можеш да живееш само с книги, Полина – казваше ѝ Никол. – Трябва и да дишаш.
– Аз дишам – усмихваше се Полина.
– Това не е дишане. Това е оцеляване.
Никол първа я заведе на събитие, където имаше хора с чисти костюми и студени погледи. Там, сред чаши и усмивки, Полина видя Даниел.
Той не приличаше на останалите. Не се смееше високо, не си показваше зъбите като предупреждение. Говореше спокойно, сякаш всичко вече е решено, и хората просто трябва да го разберат.
Когато погледна Полина, не изглеждаше като мъж, който гледа жена. Изглеждаше като човек, който гледа врата и преценява дали може да я отвори.
Това я уплаши.
И я привлече.
Даниел започна да се появява „случайно“. В университета. Пред библиотеката. На пътя към работа. Веднъж ѝ донесе книга, която тя търсеше, и каза:
– Знам, че ти трябва. Не обичам хората да губят време.
„Всичко има цена“, чу Полина в главата си, но се усмихна.
Тя още не знаеше, че тази усмивка ще ѝ струва повече от всичко.
## Глава трета
Вера за първи път видя Даниел на прага на дома си с букет и увереност, която дразни.
– Вие сте Вера – каза той, сякаш вече я познаваше.
– Аз съм – отвърна тя.
– Харесвам това, че не задавате излишни въпроси.
Вера не се усмихна. Тя усещаше, че този мъж е свикнал да бъде харесван и се обърква, когато не получи това.
Полина сияеше до него. Очите ѝ бяха пълни с надежда.
– Мамо, Даниел е… – започна тя.
– Знам – прекъсна я Вера. – Виждам.
Даниел остави букета, огледа стаята, после се върна към Вера и каза тихо:
– Обичам я.
Вера вдигна вежда.
– Обичаш ли я, или ти е удобна?
Погледът на Даниел стана по-твърд.
– Не съм човек, който се задоволява с удобство.
Тогава Вера усети нещо, което не беше усещала отдавна: старият инстинкт. Онзи, който казва кога да избягаш и кога да удариш първа.
– Добре – каза тя. – Само едно: ако я нараниш, няма да има къде да се скриеш.
Даниел се усмихна едва забележимо.
– Интересно.
Тази дума — „интересно“ — прозвуча като закана.
След няколко месеца Полина се премести при него.
После дойде предложението за брак. Не романтично. Не на коляно. Просто една вечер, когато Полина беше уморена от учене и работа, Даниел сложи пред нея малка кутия и каза:
– Не обичам несигурността. Искам да си моя жена.
Полина се разплака. Не от щастие. Вера разбра това още тогава, само по начина, по който дъщеря ѝ стисна пръстите си.
Но Полина каза „да“.
И тогава се появи Инеса.
На сватбата тя стоеше като статуя. Прекалено изправена. Прекалено спокойна. Лицето ѝ беше красиво, но в него имаше хлад, който не принадлежи на жив човек.
Тя прегърна Полина и прошепна:
– Усмихвай се. Камерите обичат красиви лъжи.
После се обърна към Вера и я огледа така, сякаш търси петно по дрехите ѝ.
– Майка – каза Инеса, с тон, който не носеше уважение.
– Да – отвърна Вера.
– Надявам се, че разбирате къде попадате.
Вера се приближи и тихо отговори:
– Аз винаги разбирам. Въпросът е кой от нас ще се престори по-добре.
В очите на Инеса проблесна нещо като удоволствие.
– Ще бъде забавно – каза тя.
Точно тогава Вера осъзна: това не е семейство. Това е бойно поле.
## Глава четвърта
Първите седмици след сватбата бяха сладка измама. Полина се опитваше да вярва, че е избрала правилно.
Даниел беше внимателен на публични места. Държеше я за ръка. Говореше за „нашето бъдеще“. Купи ѝ подарък — нещо скъпо, което да изглежда като грижа.
Но вкъщи очите му се променяха. Сякаш маската падаше на пода и той ставаше друг човек.
– Ти още учиш, нали? – питаше той.
– Да. Остават ми изпити.
– Добре. Не се разсейвай с глупости. Трябва ми жена, която мисли.
Тези думи звучаха като комплимент, но в тях имаше собственост.
Инеса започна да се появява без предупреждение. Влизаше с ключ. Сякаш домът на Полина беше нейна стая.
– Чистиш ли правилно? – питаше тя, като минаваше с пръст по рафт, за да провери праха.
Полина стискаше зъби.
– Старая се.
– Не се стараеш. Или го правиш, или не го правиш.
После Инеса започна с „съветите“.
– Не носи това. Изглеждаш евтино.
– Не говори така. Звучиш простовато.
– Не се смей толкова. Жената, която се смее много, не буди уважение.
Полина се опитваше да не реагира. Казваше си, че това е временно. Че Инеса просто изпитва граници.
Но границите не се изпитваха. Те се рушаха.
Една вечер Инеса дойде и сложи на масата папка.
– Подписвай.
– Какво е това?
– Документи. Няма да ги обсъждаме.
Полина отвори. Беше договор за кредит за жилище. Името ѝ беше вписано като основен длъжник.
– Това… защо е на мое име? – попита тя, усещайки как въздухът около нея изтънява.
Инеса се усмихна.
– Защото ти си новото лице на семейството. Защото имаме нужда от чиста история. Не се притеснявай, ние плащаме.
– Но това е огромно задължение…
– Не използвай такива думи. Те са за бедните.
Полина погледна Даниел, който стоеше до прозореца, без да се намесва.
– Даниел?
Той се обърна и каза спокойно:
– Подпиши. Това е разумно.
– Но ако… ако нещо стане…
– Нищо няма да стане, ако не правиш сцени.
Полина подписа.
Подписът ѝ беше като нож, който сама си постави в ръката.
Същата нощ тя се прибра при Вера, само за час, под предлог, че е забравила книга.
Вера веднага разбра, че не е за книга.
– Какво подписа? – попита тя.
Полина пребледня и седна.
– Само… документи. За жилището. Нищо страшно.
Вера я погледна дълго.
– Полина. В този свят „нищо страшно“ е най-опасната фраза.
Полина не издържа и заплака.
– Мамо… аз… исках просто да бъда семейство.
Вера я прегърна и прошепна:
– Семейството не е място, където те карат да подписваш без да четеш.
## Глава пета
С времето Полина започна да води двоен живот.
Пред всички беше усмихната съпруга. Дори когато Инеса я унижаваше на масата пред гости, Полина се усмихваше. Дори когато Даниел я прекъсваше, сякаш тя е предмет.
Вътре в себе си Полина броеше дните. Като затворник.
Тя продължи университета, защото това беше единствената ѝ малка свобода. В аудиторията тя можеше да бъде просто студентка, не снаха, не украшение.
Там срещна Никита.
Никита беше по-млад от нея, но изглеждаше уморен, сякаш живее с тежест на раменете. Винаги носеше книги и бележки. И винаги, когато професорът задаваше труден въпрос, Никита вдигаше ръка.
Един ден Полина го хвана да гледа стиснато телефона си и да бледнее.
– Добре ли си? – попита тя.
Никита се усмихна криво.
– Да. Просто… банката.
– Какво?
– Кредит. За жилище. Мислех, че ще се справя. А после… после майка ми се разболя и… – той спря, сякаш се срамува.
Полина го разбра. Тя също носеше кредит, макар и чужд.
– Не си сам – каза му тихо.
Никита я погледна внимателно.
– А ти? Ти изглеждаш като човек, който не спи.
Полина се засмя, но смехът ѝ беше празен.
– Не спя.
Никита не зададе повече въпроси. Но от този ден започна да ѝ носи кафе. Нищо специално. Просто жест. Малка човешка доброта.
И точно тази доброта я уплаши повече от жестокостта на Инеса.
Защото добротата те кара да си спомниш какво ти липсва.
## Глава шеста
Инеса имаше свой ритъм. Тя не беше човек, който избухва неконтролируемо. Тя беше човек, който планира унижението.
Една вечер покани гости. Бизнесмени. Адвокати. Хора, които говореха тихо, но тежко.
Сред тях беше Кирил — висок мъж, с безупречна стойка, излъскан часовник и поглед, който преценява. Той беше от онези, които не питат „как си“, а „колко струваш“.
Инеса го представи на Полина с твърда усмивка.
– Кирил. Наш партньор.
Кирил хвана ръката на Полина и я целуна по пръстите. В този жест имаше нещо показно, почти театрално.
– Приятно ми е – каза той.
Полина отвърна учтиво, но усети как Инеса я наблюдава. Като хищник.
По време на вечерята Инеса започна да задава въпроси.
– Полина, как вървят изпитите?
– Добре.
– И какво учиш точно?
– Право.
Инеса се засмя.
– Право? Колко мило. Жените обичат да си мислят, че могат да се защитят с думи.
Кирил се усмихна, но не каза нищо.
Даниел не каза нищо.
Полина усети как бузите ѝ горят. И все пак се овладя.
– Думите са важни – каза тя.
Инеса наклони глава.
– Думите са само дим. Истината е в подписите и в парите.
После Инеса сложи пред Полина още една папка.
– Имаме нов проект. Трябва да подпишеш.
Полина погледна документите и усети, че ръцете ѝ изстиват. Това беше заем. Не просто заем. Огромен заем, свързан с фирма, за която тя никога не беше чувала.
– Аз не разбирам… – започна Полина.
– Не е нужно да разбираш. Нужно е да се довериш.
– Но защо аз?
Инеса се наведе към нея и прошепна тихо, така че само Полина да чуе:
– Защото ако откажеш, ще разберат колко си неблагодарна. А неблагодарните жени се озовават много далеч от удобните си дивани.
Полина вдигна поглед към Даниел. Той срещна очите ѝ за секунда, после ги отмести.
Тогава Полина разбра: той няма да я спаси.
Тя подписа.
И в този момент вътре в нея нещо се счупи — не като стъкло, а като кост.
## Глава седма
На следващия ден Полина отиде при Вера и този път не се престори.
– Мамо, аз… – започна тя, но гласът ѝ се пречупи.
Вера я погледна и не попита „какво има“. Тя вече знаеше, че „какво има“ е въпрос, който получава лъжа.
– Седни – каза тя.
Полина седна и извади от чантата си копия на документите. Тя ги беше направила тайно, в момент, в който Инеса говореше по телефона и не я гледаше.
– Това подписах – прошепна Полина.
Вера прелисти и очите ѝ станаха лед.
– Тези хора те използват като щит – каза тя. – Ако нещо се случи, ти ще платиш.
– А ако не подпиша… – Полина преглътна. – Инеса… тя ме гледа така, сякаш може да ме… – тя не довърши.
Вера остави документите.
– Ще намерим адвокат.
– Но… ние нямаме пари за адвокат.
Вера се усмихна без радост.
– Имаме по-ценни неща от пари. Имаме истина.
Полина се разтресе.
– Те са силни, мамо.
– Силата им е построена върху страх – отговори Вера. – А страхът не е вечен.
Тази вечер Вера извади тетрадката от шкафа отново. Отвори на страницата с оградения номер. Погледна го.
После го затвори.
Още не.
Първо — събираш доказателства. Така беше винаги.
Вера започна да действа като човек, който се е събудил след дълъг сън.
Полина не разбра веднага колко опасно е това.
## Глава осма
Вера намери адвокат чрез Никита.
Да, Никита — студентът, който носеше кафе и носеше тежестта на кредита си като вериги.
Никита имаше стаж в кантора, която поемаше дела срещу големи хора. Не защото имаше шанс да спечели. А защото някой трябваше да опитва.
Адвокатката се казваше Марина.
Марина беше жена с остри черти и поглед, който не се моли. Тя слушаше внимателно, без да прекъсва. Когато Полина приключи разказа си, Марина каза:
– Има два вида хора, които подписват такива неща. Едните са глупави. Другите са уплашени.
Полина пребледня.
– Аз… не съм глупава.
Марина кимна.
– Знам. Това е по-лошото. Значи те са те пречупили.
Вера стисна чантата си.
– Какво можем да направим?
Марина взе копията, прегледа ги.
– Можем да започнем да копаем. Тези договори миришат на подставени лица. Ако докажем натиск, измама, злоупотреба… имаме шанс.
– А ако нямаме? – прошепна Полина.
Марина я погледна.
– Тогава ще се подготвим да паднем така, че да ги повлечем със себе си.
Полина преглътна.
„Няма връщане назад.“
В същия ден Никита спря Полина пред вратата на кантората.
– Ако искаш… мога да помогна – каза той. – С документи. С проверки. Аз… имам достъп до някои регистри, когато ми дадат задачи.
Полина го погледна. Видя искреност.
И видя риск.
– Защо го правиш? – попита тя.
Никита се усмихна тъжно.
– Защото някой веднъж ми каза, че не съм сам. И това ме спаси за един ден. Искам да ти дам поне един ден.
Полина кимна. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но този път не плака.
Тя беше уморена от плач.
## Глава девета
Инеса усети промяната.
Тя имаше нос за страх. И когато страхът в Полина започна да се превръща в нещо друго — в твърдост — Инеса го усети като миризма на дим.
Един следобед Инеса влезе в дома на Полина без да почука и намери Полина да подрежда документи.
– Какво е това? – попита тя, като хвърли поглед към папката.
Полина я затвори спокойно.
– Университет. Курсови работи.
Инеса се приближи.
– Лъжеш.
Полина вдигна поглед.
– За първи път в живота си, бих искала да кажа, че не.
Това изречение беше като шамар.
Инеса се усмихна, но усмивката ѝ беше като нож.
– Запомни нещо, Полина. Тук не печели този, който е прав. Тук печели този, който има силата да направи другия виновен.
Полина почувства как стомахът ѝ се свива.
– Защо ме мразиш? – попита тя, без да планира.
Инеса се приближи още, толкова близо, че Полина усети парфюма ѝ — тежък, задушаващ.
– Аз не мразя. Аз подреждам. Ти си грешка в подредбата ми.
– Аз съм жена на Даниел.
– Ти си временно украшение.
После Инеса протегна ръка и стисна брадичката на Полина.
– Ако решиш да играеш умна, ще те науча какво значи да останеш без глас.
Полина се отдръпна. Ръцете ѝ трепереха, но не показа.
– Разбрах.
Инеса се обърна и тръгна към вратата.
– Добре. Тогава бъди послушна. Това е най-безопасното за теб.
Когато остана сама, Полина седна на пода.
За първи път осъзна: Инеса не просто я унижава. Инеса я подготвя за нещо.
И това „нещо“ вече се случваше зад гърба ѝ.
## Глава десета
Кирил се появи отново, този път сам.
Полина се върна от университета и го намери в хола. Седеше удобно, сякаш е у дома си.
– Даниел не е тук – каза Полина, като се опита да звучи спокойно.
– Не съм дошъл за него – отвърна Кирил.
Полина усети как кожата ѝ настръхва.
– Тогава?
Кирил се изправи, приближи се и я огледа, без да се срамува.
– Ти не си глупава. Това ми харесва.
– На мен не ми харесва, че сте тук.
Кирил се засмя тихо.
– О, Полина… ако знаеше само колко неща се случват около теб, без да ги виждаш.
Той извади телефон, показа ѝ снимка.
На снимката Полина стоеше пред кантората на Марина. До нея беше Вера. Малко по-назад — Никита.
Полина пребледня.
– Какво е това?
– Доказателство, че правиш грешки – каза Кирил. – И че Инеса ще бъде много недоволна.
– Следите ме?
– Ние следим всички. Така работи бизнесът.
Полина усети как гласът ѝ изчезва, но принуди думите да излязат:
– Какво искате?
Кирил наклони глава.
– Искам да ти помогна.
– Защо?
– Защото не харесвам Инеса – каза той спокойно. – И защото ми харесва да имам козове.
Полина се напрегна.
– Какъв коз?
Кирил се приближи и прошепна:
– Ти.
Тя отстъпи.
– Махайте се.
Кирил се усмихна.
– Ще си тръгна. Но помни: когато започне бурята, не е важно кой е прав. Важно е кой има къде да се скрие.
Той тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна:
– И още нещо. Даниел не ти е верен.
Полина застина.
– Лъжете.
Кирил повдигна рамене.
– Утре вечер. Късно. Погледни телефона му. И после си спомни какво ти казах.
След като Кирил си тръгна, Полина стоя дълго неподвижно.
„Всичко има цена.“
И тя вече усещаше, че цената идва.
## Глава единадесета
Полина не искаше да проверява телефона на Даниел.
Това беше граница, която не искаше да пресича. Не защото уважаваше него. А защото се страхуваше от себе си след това.
Но тази нощ Даниел се прибра късно. Много късно. Уханието на чужд парфюм беше по яката му.
Той не каза нищо. Не обясни. Само се съблече и легна, сякаш това е нормално.
Полина лежеше до него и гледаше тавана.
Тогава телефонът му светна.
Едно съобщение.
Полина не мисли. Ръката ѝ се протегна сама.
Тя отключи телефона, защото знаеше кода. Той някога ѝ го беше дал с усмивка, като знак на доверие. Или като тест.
Съобщението беше кратко:
„Утре пак. Липсваш ми.“
Полина усети как светът се накланя.
Тя отвори чата. Видя снимки. Видя думи. Видя смях. Видя нежност, която не беше получавала отдавна.
И името.
Лада.
Полина стисна телефона, сякаш искаше да го счупи.
Сутринта, когато Даниел се събуди, Полина беше в кухнята, с чаша чай, и го гледаше като непознат.
– Добро утро – каза той.
– Добро – отвърна тя.
– Нещо не си добре.
Полина се усмихна.
– Напротив. За пръв път съм много добре. Защото вече знам.
Даниел се напрегна.
– Какво знаеш?
Полина не му отговори. Просто се изправи и излезе.
Този път тя отиде при Марина не с плач, а с лед в очите.
Марина чу всичко и каза:
– Добре. Това ни дава посока. Ще намерим Лада. Ще разберем дали е само любовница, или част от схемата.
– Схема? – попита Полина.
Марина се усмихна сухо.
– Скъпа моя… при такива хора любовта рядко е само любов.
## Глава дванадесета
Никита намери нещо.
Той дойде при Полина и Вера с папка и треперещи пръсти.
– Не трябваше да го виждам, но… видях – каза той. – И мисля, че сте в по-голяма опасност, отколкото предполагате.
Вера седеше изправена, спокойна.
– Говори.
Никита отвори папката.
– Фирмата, за която ти подписа заема… е празна. Няма реална дейност. Но през нея минават огромни суми. И… – той преглътна – има връзка с Кирил. И с Инеса. И с някакъв човек… чужденец.
– Чужденец? – попита Полина.
– Да. Името му е Джек.
Полина пребледня.
– Джек?
Никита кимна.
– Инвеститор. Или поне така се води. Но документите… документите миришат на прикриване.
Вера се намръщи.
– Джек… – повтори тя тихо, сякаш думата я ужили.
Полина я погледна.
– Познаваш ли го?
Вера замълча.
За секунда на лицето ѝ се появи нещо старо, почти забравено: болка.
– Някога – каза тя. – Преди много време. Той беше… част от света, от който избягах.
Полина усети студ по гърба си.
– Значи това е по-голямо от нас.
Вера погледна дъщеря си и каза:
– Да. И затова трябва да си внимателна. Когато големите хора се бият, малките ги тъпчат по пътя.
Марина, която слушаше, кимна:
– Имаме нужда от защита. И от доказателства. И от план.
Полина прошепна:
– А ако те разберат?
Марина се наведе напред.
– Те вече подозират. Затова трябва да действаме бързо.
Вера погледна тетрадката, която стоеше в чантата ѝ като тайна.
Още малко.
Още един ход.
## Глава тринадесета
Инеса не чакаше.
Тя удари първа.
Една сутрин Полина излезе от университета и видя двама мъже до колата ѝ. Непознати. С твърди лица, без любезност.
– Полина? – попита единият.
– Да.
– Ще дойдете с нас.
– Защо?
Другият се усмихна без радост.
– Има въпроси.
Полина усети, че хората около нея бързат, гледат настрани, правят се, че не виждат.
Страхът е заразен.
– Аз няма да отида никъде – каза Полина и извади телефона си.
Единият мъж хвана китката ѝ.
Болката беше остра.
– Не правете глупости.
Полина се измъкна, дръпна ръката си.
– Ще звънна на адвокат.
Мъжът се засмя.
– Адвокатите не помагат, когато си виновна.
– Виновна в какво?
– В кражба.
Полина пребледня.
– Това е абсурд.
– Абсурд или не, ще има дело.
Те се отдръпнаха и тръгнаха, сякаш просто са дошли да я предупредят.
Полина стоеше неподвижно. После звънна на Марина.
Марина не се изненада.
– Започна се – каза тя. – Инеса ще опита да те смаже със срам и страх. Ще те изкара крадла, луда, неблагодарна. Ще се опита да те накара да се скриеш.
– Аз не искам да се крия – прошепна Полина.
– Тогава стой близо до майка си. И не оставай сама.
Полина преглътна.
– Мамо знае ли?
– Ще ѝ кажа. И още нещо, Полина… ако те извикат, не ходи без нас. Разбра ли?
– Разбрах.
Полина затвори и за миг почувства, че се дави.
Тогава телефонът ѝ звънна отново.
Номерът беше непознат.
– Ало? – каза тя.
Отсреща се чу женски глас — сладък, почти мил.
– Полина? Аз съм Лада.
Полина замръзна.
– Какво искате?
– Искам да ти кажа… че не знаеш всичко.
– Знам достатъчно.
Лада се засмя тихо.
– Не. Ти знаеш само това, което Инеса ти позволява да видиш. Ако искаш истината, ела утре. Сама.
Полина стисна телефона.
– Защо да ти вярвам?
– Не ми вярвай – каза Лада. – Вярвай на страха си. Той ти казва, че нещо е гнило. А е много по-гнило, отколкото мислиш.
Линията прекъсна.
Полина остана с телефона в ръка и сърце, което удряше като барабан.
„Тайната е по-скъпа от златото.“
## Глава четиринадесета
Полина не отиде сама.
Тя отиде с Никита.
Не защото искаше да го въвлича. А защото разумът ѝ крещеше: „Не бъди сама.“
Никита се съгласи без много думи, но очите му издаваха страх.
– Ако стане нещо… – започна той.
– Ще избягаме – каза Полина.
– Няма да е толкова лесно – прошепна Никита.
Срещата беше в малко заведение, където музиката беше тиха, а хората говореха на шепот, сякаш се страхуват да не бъдат чути.
Лада седеше на маса в ъгъла. Беше красива, но красотата ѝ беше уморена. Очите ѝ бяха празни, като на човек, който е плакал твърде много.
Когато видя Полина, Лада се усмихна тъжно.
– Не си сама – каза тя.
Полина седна срещу нея, Никита остана на крачка, като сянка.
– Казвай – каза Полина.
Лада въздъхна.
– Даниел не е този, за когото се мислиш. Той не просто ти изневерява. Той… – тя се поколеба – той те подготвя.
– За какво?
Лада сведе очи.
– За да паднеш. За да поемеш вината. Всички договори, всички заеми… всичко е на твое име, нали?
Полина пребледня.
– Да.
– Инеса има дългове, които не може да покрие. Кирил я притиска. Джек… – Лада трепна – Джек не е просто инвеститор. Той е като… като врата към по-лоши хора.
Никита се напрегна.
– Откъде знаеш това?
Лада го погледна и се усмихна горчиво.
– Защото аз бях удобна. Аз подписвах някои неща преди Полина. Но после им трябваше по-чиста история. По-чисто име. И те избраха нея.
Полина стисна ръцете си.
– Защо ми го казваш?
Лада преглътна.
– Защото ми е писнало да бъда част от мръсотията. И защото… – тя се поколеба – защото Инеса ме заплаши.
– С какво?
Лада вдигна ръкав. По ръката ѝ имаше следи, които не би трябвало да има.
Полина усети как гърлото ѝ се свива.
– Те не се шегуват – прошепна Лада. – Ако се опълчиш, ще те счупят. Но ако не се опълчиш, пак ще те счупят. Просто по-тихо.
Полина гледаше Лада и за пръв път не я мразеше.
Тя я разбираше.
– Имаш ли доказателства? – попита Полина.
Лада кимна.
– Имам записи. Съобщения. Имам снимки на документи. Но… ако ги дам, те ще дойдат за мен.
Полина се наведе напред.
– Ела с нас. Марина може да те защити.
Лада се засмя без радост.
– Никой не може да ме защити от Инеса.
Тогава Полина каза тихо:
– Моята майка може би може.
Лада я погледна внимателно, сякаш виждаше нещо зад думите.
– Каква е майка ти?
Полина се поколеба.
– Тя е… човек, който дълго е мълчал.
Лада потрепери.
– Това е страшно.
Полина кимна.
– Да. Но понякога точно това е нужно.
## Глава петнадесета
Вера изслуша всичко — за Лада, за Джек, за Кирил, за схемите.
И през цялото време лицето ѝ беше спокойно.
Тази спокойност плашеше Полина. Тя беше виждала майка си да плаче, когато е била малка. Вера беше човешка. Топла.
Сега Вера беше като лед.
– Мамо… – прошепна Полина. – Кажи нещо.
Вера стана, отиде до прозореца и погледна навън.
– Има неща, които не се решават с молби – каза тя. – Има хора, които не се спират с добро.
– Какво ще направиш?
Вера се обърна.
– Ще отворя вратата, която затворих преди години.
Полина пребледня.
– Коя врата?
Вера се върна до шкафа и извади старата тетрадка. Отвори я пред Полина.
– Това е моята истинска история – каза тя. – Ти знаеш само малко.
Полина погледна страниците, видя бележки, имена, стари номера.
– Какво е това?
Вера затвори тетрадката.
– Моят начин да оцелея. И моят начин да се върна.
Полина преглътна.
– Ти… ти не си просто… – думите ѝ се изгубиха.
Вера се усмихна за миг.
– Аз съм това, което трябва да бъда, когато някой посяга на детето ми.
Тази нощ Марина се обади с лоша новина.
– Днес в съда е внесен иск – каза тя. – Срещу Полина. Обвиняват я в кражба и злоупотреба.
Полина пребледня.
– Но аз не…
– Знам – прекъсна я Марина. – Това е тактика. Искат да те изкарат виновна, преди да проговориш.
Вера каза спокойно:
– Тогава ще проговорим по-силно.
Марина замълча за миг.
– Вера… кой сте вие всъщност?
Вера погледна Полина и каза:
– Майка.
И затвори телефона.
## Глава шестнадесета
Следващите дни бяха като война без фронт.
Полина ходеше на университет и се преструваше, че е нормално. Но усещаше погледи. Шушукания. Хората обичат слухове повече от истината.
Даниел се държеше като нищо не е станало. Понякога дори беше мил, сякаш се опитваше да я приспи.
– Изглеждаш уморена – казваше той.
– Уморена съм – отвръщаше Полина.
– Не се напрягай. Майка ми се грижи за всичко.
Тази фраза я караше да настръхва.
„Майка ми се грижи за всичко.“
Да, Инеса се грижеше. Като хирург, който реже без упойка.
Лада започна да се крие. Тя се обаждаше от различни номера, говореше бързо.
– Те ме следят – прошепваше тя. – Кирил ме пита къде съм. Инеса ме гледа така… като че ли вече съм мъртва.
Полина стискаше телефона.
– Ела при нас.
– Не мога. Ако дойда, ще ви доведа бедата.
Полина затваряше и се чувстваше безсилна.
Никита също започна да се страхува. В университета го заговори непознат мъж.
– Никита? – каза мъжът.
– Да?
– Внимавай с кого си приятел.
Никита пребледня и после се прибра при Полина.
– Те знаят – прошепна той. – Те знаят за мен.
Полина усети как паниката се качва в гърдите ѝ.
– Ще се оправим – каза тя, но думите ѝ звучаха кухо.
Тогава Вера направи нещо странно.
Тя извади стария си телефон с копчета и започна да го носи навсякъде. Гледаше го понякога, сякаш чака да го ухапе.
Полина я попита:
– Защо точно този?
Вера отвърна:
– Защото някои гласове не трябва да се чуват често. Иначе започват да командват.
Полина не разбра напълно.
Но усети: майка ѝ стои на ръба на нещо голямо.
## Глава седемнадесета
Дойде денят, в който Инеса реши да приключи.
Тя покани Полина „на разговор“. Не в дома им. Не на публично място. На едно място, което изглеждаше като офис, но без табела, без хора, без светлина.
Полина отиде, защото Марина каза, че отказът може да бъде използван срещу нея. Но тя отиде с включен телефон и уговорка с Вера: ако не се върне до определено време, Вера ще действа.
Инеса седеше зад бюро. До нея беше Кирил. А в ъгъла — мълчалив мъж, който не казваше името си.
– Седни – каза Инеса.
Полина седна.
Инеса сложи пред нея лист.
– Подпиши това.
– Какво е?
– Признание.
Полина пребледня.
– Никога.
Инеса се усмихна спокойно.
– Тогава ще подпишеш друго.
Тя даде знак на мълчаливия мъж.
Той извади телефон и пусна видео.
Полина видя себе си, заснета скришом, как влиза в кантората на Марина, как говори с Никита, как се среща с Лада.
Инеса каза тихо:
– Мога да направя така, че да изглежда, че планираш измама. Че си откраднала. Че си използвала хора.
Полина стисна зъби.
– Вие сте чудовище.
Инеса наклони глава.
– Аз съм майка. Аз пазя семейството си.
– Семейството ви? – Полина се засмя горчиво. – Вие разрушавате всичко, което докоснете.
Кирил се изсмя.
– Тя е смела.
Инеса вдигна ръка и Кирил замлъкна.
– Полина – каза Инеса бавно. – Имаш избор. Подписваш признание. Оставаш тиха. След време ще те оставим да си тръгнеш. Може би.
Полина се наведе напред.
– А ако не?
Инеса се усмихна.
– Тогава ще разбереш колко лесно е човек да се озове в болница… или в тиха стая, където никой не слуша.
Полина усети, че ръцете ѝ треперят, но не сведе очи.
– Аз няма да подпиша.
За миг тишината стана тежка.
После Инеса стана и отиде до Полина. Наведе се и прошепна:
– Тогава ще те направя пример. За да знае всяка жена, която си мисли, че може да се опълчи.
Полина преглътна.
– Няма да успеете.
Инеса се изправи.
– Ще успея. Защото ти си сама.
Полина извади телефона си и го вдигна леко.
– Не съм сама.
Инеса се засмя.
– Този телефон няма да те спаси.
Тогава мълчаливият мъж се приближи.
Полина стана рязко.
– Аз си тръгвам.
Кирил блокира вратата.
– Никой не си тръгва така.
Полина усети как страхът я удря в стомаха. Но зад страха имаше нещо ново: гняв.
– Пуснете ме.
Мълчаливият мъж я хвана за ръката.
И тогава всичко стана бързо. Болка. Дръпване. Стена. Дъх, който изчезва.
Последното, което Полина видя, беше лицето на Инеса — спокойно, без капка милост.
– Научи се – каза Инеса тихо. – Мълчанието е злато.
После светът се разпадна на тъмнина.
## Глава осемнадесета
Когато Полина се свести, беше на улица. Не знаеше как я бяха изхвърлили. Не знаеше колко време е минало.
Тялото ѝ болеше навсякъде. Устната ѝ беше разцепена. Под окото усещаше пулсираща болка. Роклята ѝ беше разкъсана. Чорапогащникът — на парцали.
Тя се опита да стане, но коленете ѝ омекнаха. Стената до нея беше единственото, което я държеше.
Някой мина покрай нея и се обърна настрани. Някой друг ускори крачка. Никой не спря.
„Не си сама“, беше казала тя пред Инеса.
А сега се чувстваше сама като никога.
Полина бръкна в чантата си. Телефонът ѝ беше там, но екранът беше счупен. Въпреки това се включи за миг.
Имаше пропуснати обаждания от Вера.
Полина се опита да набере, но пръстите ѝ трепереха.
Тя не успя.
Тогава направи единственото, което можеше.
Започна да върви. Бавно. Като човек, който върви през сън.
Вътре в нея се редяха образи: Инеса, усмивката ѝ, студеният поглед. Даниел, който мълчи. Кирил, който се смее. Джек, който е някъде в сенките.
И майка ѝ — Вера, която дълго е мълчала.
Полина не знаеше дали ще стигне.
Но знаеше, че ако не стигне, никой няма да я намери.
Тя се държеше за стените, за огради, за всичко, което можеше да я задържи изправена.
Веднъж падна.
После пак се изправи.
Накрая видя вратата.
Домът на Вера.
Домът, който винаги беше изглеждал тих.
Полина протегна ръка и почука, но не чу звука.
Сякаш светът беше станал глух.
Вратата се отвори.
И Полина видя лицето на майка си.
И тогава вече нямаше сили да стои.
Тя се отпусна напред, сякаш се връща в утроба, в единственото място, което още беше безопасно.
И въпреки болката, въпреки унижението, въпреки страха, в гърдите ѝ се появи нещо като надежда.
Защото Вера не плачеше.
Вера гледаше така, както гледат хората, които са взели решение.
И когато Вера протегна ръце и я хвана, Полина чу собственото си дишане — накъсано, но живо.
После, сякаш през вода, чу гласа си:
Дъщерята допълзя до майка си, цялата пребита, и прошепна: „Това беше свекърва ми… каза, че съм срам за тяхното семейство.“ Майката я успокои хладнокръвно, а после извади телефона и произнесе: „Ало, татко? Време е този град да си спомни нашата фамилия…“ 😲😲😲