Вечерята беше като всяка друга. Познатото до втръсване потракване на вилици по порцелана, тихото мърморене на телевизора в ъгъла, което никой не слушаше, и двете ни деца – Даниел на дванадесет и Лилия на девет, потънали в своите си светове. Даниел буташе граха в чинията си с вид на мъченик, а Лилия рисуваше нещо с пръст по покривката. Аз, както винаги, бях на ръба на силите си.
Денят ми беше започнал в шест сутринта. Приготвяне на закуска, обличане на децата, изпращане за училище. След това четири часа напрегната работа в малката счетоводна фирма, където се водех на половин работен ден, но обемът на задачите беше за цял. Бързо прибиране, пазаруване, готвене, чистене, пране. Помощ с домашните. И сега, в осем вечерта, единственото, за което копнеех, беше тишината на празната стая и мекотата на леглото.
Петър, съпругът ми, седеше начело на масата като патриарх. На четиридесет и седем, той все още излъчваше онази увереност на мъж, който знае, че светът е създаден, за да му служи. Успешен бизнесмен със строителна фирма, той осигуряваше финансовата стабилност, а аз – всичко останало. Това беше нашата неписана сделка, сключена преди четиринадесет години, когато се оженихме. Аз бях на двадесет, той на тридесет и три. Бях влюбена, заслепена от силата и амбицията му. Не виждах, че в неговите очи моята роля беше строго определена и неизменна.
– Анна, сипи ми още вино – каза той, без да вдига поглед от телефона си.
Налях му мълчаливо. Мускулите на гърба ми пулсираха от умора. Усещах как клепачите ми натежават.
– Знаеш ли, днес говорих с Ивайло – подхвана той, оставяйки телефона. – Жена му пак е бременна. Трето ще им е. Страхотно, нали? Едно голямо, здраво семейство.
Сърцето ми прескочи един удар. Познавах тази интонация. Това беше началото на познат разговор, който провеждахме поне веднъж на няколко месеца.
– Петре, говорили сме за това. Аз… аз не мога. Едва се справям с две деца, работата, къщата. Физически и психически съм изтощена.
Той махна с ръка пренебрежително, сякаш думите ми бяха досадни мухи.
– Глупости. Какво толкова правиш? По цял ден си си вкъщи. Жените затова са създадени, да раждат и да се грижат за дома. Виж се, имаш всичко. Хубава къща, пари, децата са здрави. За какво се оплакваш? Време е за още едно момче, да носи фамилията.
Студена вълна заля тялото ми. „Какво толкова правиш?“ Думите отекнаха в главата ми, подигравателни и жестоки. Той нямаше и най-малка представа за моя живот, за тихите битки, които водех всеки ден. За него всичко в дома ни се случваше от само себе си, като по магия.
– Не е само до това. Аз съм на тридесет и четири, Петър. Не съм на двадесет. Всяка бременност ми се отразява. Искам понякога да имам и малко време за себе си, да си поема дъх.
Той ме изгледа критично, от главата до петите. Погледът му се спря на кръста ми. Усетих как се свивам под този поглед, как инстинктивно прибирам корема си.
– То и без това вече качваш килограми – отвърна той с ледена усмивка. – Все едно си бременна. Може и да го направим официално.
Всичко замръзна. Звънът на вилиците, мърморенето на телевизора, дори дишането ми. Думите му увиснаха във въздуха, тежки и остри като парчета стъкло. Погледнах го и за първи път от много време го видях истински. Не като съпруга, когото обичах, а като чужд, студен мъж, който ме оценяваше като добитък. Унижението беше толкова силно, че почти ме задави. Болката беше физическа.
Децата усетиха напрежението. Даниел вдигна глава и погледна първо мен, после баща си. Лилия спря да рисува по покривката. В стаята се възцари неестествена тишина.
Петър не усети нищо. Или по-скоро не му пукаше. Той допи виното си и стана.
– Помисли върху това, което ти казах. Едно дете е благословия.
И излезе от стаята, оставяйки ме сама с разбитото ми достойнство и двете уплашени детски личица.
Не заплаках. Сълзите бяха пресъхнали отдавна. Вместо тях, в мен се надигна нещо друго. Нещо студено, твърдо и непоклатимо. Гняв. Не онзи горещия, избухливия, а тих, пресметлив гняв, който зрее с години. Гневът на жена, чиито жертви са били приети за даденост, чиято любов е била стъпкана, чиято същност е била сведена до функция.
Останах на масата дълго след като децата си легнаха. Чиниите стояха мръсни. Телевизорът продължаваше да бръмчи. А в главата ми се оформяше решение. Той искаше трето дете. Добре. Щеше да го получи. Но този път играта щеше да се играе по моите правила. Този път аз щях да поставя условията. И те щяха да бъдат такива, каквито той никога не беше очаквал.
Четиринадесет години бях живяла в неговата сянка, съобразявах се с неговите желания, гравитирах в неговата орбита. Тази вечер, с една жестока фраза, той беше прекъснал нишката, която ме държеше. Тази вечер аз бях замръзнала. Но ледът в душата ми не беше знак за слабост. Беше началото на една нова епоха. Епоха, в която аз щях да държа контрола.
Глава 2: Първото условие
На следващата сутрин се събудих преди алармата. В стаята беше все още тъмно, а Петър спеше дълбоко до мен, леко похърквайки. Гледах профила му в полумрака и не чувствах нищо. Нито любов, нито омраза. Само празнота и стоманена решителност.
Изпълних сутрешните си задължения като автомат. Кафе, закуска, сандвичи за училище. Движенията ми бяха отработени до съвършенство, но умът ми беше другаде. Превъртах в главата си думите, които трябваше да кажа. Репетирах ги, докато не зазвучаха твърдо и уверено, лишени от всякаква емоция.
Когато децата тръгнаха за училище и останахме сами, той седеше на масата и четеше новините на таблета си, отпивайки от кафето си. Изглеждаше така, сякаш снощният разговор изобщо не се беше състоял. За него това беше просто поредният коментар, изхвърлен безгрижно. За мен беше всичко.
Застанах пред него, скръстила ръце. Той вдигна поглед, леко раздразнен, че прекъсвам сутрешния му ритуал.
– Какво има?
– Мислих – казах аз, а гласът ми прозвуча по-спокойно, отколкото очаквах. – Мислих за това, което каза снощи. За третото дете.
Лицето му се озари от самодоволна усмивка.
– А, така ли? Знаех си, че ще размислиш. Това е правилното решение, Анна. Ще видиш колко щастливи ще бъдем.
– Съгласна съм – продължих аз, без да обръщам внимание на усмивката му. – Ще родим трето дете. Но имам условия.
Усмивката му леко помръкна.
– Условия? Какви условия?
– Три условия. Ще ти ги казвам едно по едно. Когато изпълниш първото, ще ти кажа второто. И така до третото. Ако се съгласиш и изпълниш и трите, започваме да работим за бебе. Ако откажеш дори едно, темата се затваря завинаги. И не само тя.
Той се намръщи. Не беше свикнал аз да поставям условия. В нашия свят той беше този, който решаваше.
– Това някаква шега ли е?
– Напълно сериозна съм, Петър. Никога не съм била по-сериозна.
Той ме гледаше няколко секунди, опитвайки се да прочете нещо в очите ми. Но там нямаше нищо освен студена решителност. Видя, че не се шегувам.
– Добре – каза той бавно, с нотка на развеселено снизхождение. – Да чуя това твое първо, велико условие. Какво искаш? Нова кола? Почивка на Малдивите?
Поех си дълбоко дъх.
– Искам фирма. Регистрирана на мое име. С напълно отделна банкова сметка, до която само аз имам достъп. Искам всеки месец, на първо число, в тази сметка да се превежда една четвърт от месечната печалба на твоята компания. Не като джобни пари. А като мое законно право, обезпечено с договор, изготвен от адвокат. Това е моят дял от нашето общо бъдеще.
Петър зяпна. Буквално. СниЗхождението изчезна от лицето му и беше заменено от чисто недоумение, което бързо прерасна в гняв.
– Ти… ти луда ли си? Фирма? Една четвърт от печалбата? За какво ти е всичко това? Нали имаш достъп до картите ми, купуваш си каквото поискаш!
– Не искам да имам достъп до твоите карти. Искам да имам мои пари. Искам да имам финансова независимост и сигурност. За мен и за децата. Ако ще градим голямо семейство, искам основите му да са стабилни. И за двама ни. Ти имаш твоя бизнес, аз искам да имам моя. Това е цената, за да се съглася да рискувам здравето и тялото си още веднъж.
Той скочи от стола.
– Това е абсурд! Ти нищо не разбираш от бизнес! Какво ще правиш с тази фирма? Ще я фалираш за три дни!
– Това си е моя работа. Може би ще инвестирам. Може би ще започна нещо малко. Може би просто ще стоят там и ще ми носят сигурност. Въпросът не е какво ще правя с тях, а дали ще ги имам. Това е условието, Петър. Приемаш или отказваш?
Той започна да крачи из кухнята като лъв в клетка. Беше бесен. Идеята да отдели част от контрола си, особено финансов, го влудяваше. Парите за него бяха власт. А аз исках част от тази власт.
– Това е изнудване!
– Не, това са преговори. Ти искаш нещо от мен. Аз искам нещо от теб. Толкова е просто.
Минаха няколко мъчителни минути. Той крещя, обижда, опитваше се да ме накара да се почувствам виновна, алчна, глупава. Но аз стоях непоклатимо. Ледът в мен не се топеше. Гледах го право в очите и повтарях само едно: „Приемаш или отказваш?“
Накрая той спря. Задъхан, с почервеняло лице. Гледаше ме сякаш виждаше чудовище. Може би в неговите очи бях точно това. Жена, която до вчера беше покорна и мълчалива, а днес изискваше част от империята му.
– Добре – изсъска той. – Добре! Ще имаш проклетата си фирма. Ще говоря с адвоката си. Но ако си мислиш, че това ще ти се размине…
– Нямам си такива мисли – прекъснах го аз. – Когато фирмата е регистрирана, сметката е открита и първият превод е направен, ще ти кажа второто условие.
Обърнах се и започнах да разчиствам масата, сякаш току-що бяхме обсъдили какво ще вечеряме. Ръцете ми леко трепереха, но той не го видя. Вътрешно празнувах. Първата битка беше спечелена. Беше по-трудно, отколкото си представях, но и по-сладко.
Той излезе от къщата, блъскайки вратата толкова силно, че чашите в шкафа иззвъняха.
Знаех, че това е само началото. Той се беше съгласил, защото в неговите очи аз бях просто една капризна жена, която скоро ще се спъне и ще дотича при него за помощ. Подценяваше ме. Винаги го беше правил. Но този път подценяването му щеше да бъде най-голямата му грешка. И моето най-силно оръжие.
Глава 3: Сенки в счетоводството
Петър спази думата си. С гневно, почти презрително мълчание, той задвижи процедурата. Седмица по-късно седях в лъскавия офис на неговия адвокат – мъж на име Димитров, с хладен поглед и безупречен костюм, който ме гледаше с лошо прикрито любопитство. Подписах документите за регистрация на „АННА ИНВЕСТ“ ЕООД. След още няколко дни получих и документите за банковата сметка. На първо число на следващия месец, точно както се бяхме разбрали, в сметката постъпи сума, която ме накара да седна. Беше повече, отколкото изкарвах за две години.
Петър ми хвърли банковото извлечение на масата с думите: „Доволна ли си сега?“. Очакваше да види триумф или алчно задоволство в очите ми. Но аз само кимнах спокойно и казах:
– Да. Време е за второто условие.
Той въздъхна тежко, сякаш се готвеше за поредната абсурдна прищявка.
– Слушам те.
– Искам пълен и неограничен достъп до цялата счетоводна и търговска документация на твоята фирма. Всички договори, фактури, банкови извлечения, отчети. Всичко. Искам да знам накъде отива всеки лев. Щом ще имам дял от печалбата, имам право да знам как се формира тя.
Този път той не избухна. Вместо това се разсмя. Силен, гръмогласен смях, който обаче не стигаше до очите му.
– Ти? Да гледаш счетоводството ми? Анна, мила, ти едва се оправяш с битовите сметки. Това са хиляди страници, сложни сделки, термини, от които и понятие си нямаш. Какво точно ще гледаш там?
– Ще се науча – отвърнах аз невъзмутимо. – Имам образование на икономист, макар и да не съм го ползвала от години. А и работя в счетоводна къща. Имам някаква представа. Искам прозрачност, Петър. Пълна прозрачност. Ако бизнесът ти е чист и почтен, не би трябвало да имаш проблем с това.
Думите „чист и почтен“ очевидно го ужилиха. Смехът му секна. Той ме изгледа продължително, с присвити очи.
– Какво се опитваш да направиш, Анна?
– Опитвам се да бъда твой партньор. Не само в леглото и в кухнята, а истински партньор. Нали това искаше? Едно голямо, стабилно семейство? Е, стабилността се гради на доверие и прозрачност.
Той мълчеше. Виждах как в главата му се въртят колелцата. Вероятно претегляше рисковете. От една страна, да ми даде достъп беше немислимо. От друга, беше убеден в моята некомпетентност. Най-вероятно си мислеше, че ще погледам документите няколко дни, ще ми доскучае и ще се откажа. Отново ме подценяваше.
– Добре – каза той накрая, с тон, който предвещаваше буря. – Ще наредя на главната счетоводителка да ти съдейства. Забавлявай се с твоите хартийки. Но да не си посмяла да пречиш на работата на хората.
Не казах нищо повече. Още същия следобед бях в офиса на неговата фирма. Беше огромна, модерна сграда в престижен квартал. Повечето служители ме познаваха само като „жената на шефа“ и ме гледаха със смесица от страхопочитание и любопитство. Главната счетоводителка, жена на име Нели, видимо инструктирана от Петър, ме посрещна с изкуствена усмивка и ми отдели едно малко бюро в ъгъла на огромния счетоводен отдел.
– Заповядайте, госпожо. Всичко е на ваше разположение в системата.
Първите няколко дни бяха кошмар. Обемът на информация беше зашеметяващ. Десетки папки, хиляди файлове. Сделки за милиони, сложни финансови операции, плащания към десетки подизпълнители. Чувствах се като удавник в море от цифри. Петър беше прав. Не разбирах почти нищо. Вечер се прибирах с пулсиращо главоболие, а той ме гледаше с онази самодоволна усмивка, която казваше: „Нали ти казах?“.
Но аз не се отказах. През деня работех на моето си място, а следобедите прекарвах в неговия офис, ровейки се в документите. Четях, записвах си термини, търсех информация в интернет. Бавно, много бавно, картината започна да се прояснява. Започнах да разпознавам повтарящи се имена на фирми, да проследявам паричните потоци.
Повечето неща изглеждаха нормални. Големи строителни проекти, доставка на материали, заплати, данъци. Но имаше една фирма, която постоянно се появяваше в разходите. Казваше се „С-Проект“ ЕООД. Всеки месец към нея се превеждаха огромни суми, обикновено кръгли числа – петдесет хиляди, осемдесет хиляди, понякога и повече. В основанието за плащане винаги пишеше едно и също: „Консултантски услуги“.
Опитах се да намеря договор с тази фирма. Нямаше. Попитах Нели. Тя видимо се притесни.
– А, да, „С-Проект“. Това е… специален партньор на господин Петров. Той лично се занимава с тези плащания. Всичко е устно договорено.
Устна договорка за стотици хиляди левове годишно? Нещо не беше наред. Проверих фирмата в търговския регистър. Беше регистрирана преди три години. Собственик и управител беше лице с име, което не ми говореше нищо. Предметът на дейност беше широкоспектърен – от консултации до търговия. Нямаше офис, нямаше сайт, нямаше никаква видима дейност. Беше просто една куха фирма, която всеки месец източваше огромни суми от бизнеса на съпруга ми.
Първата ми мисъл беше, че укрива данъци. Класическа схема за източване на печалба. Но сумите бяха твърде големи и регулярни. Имаше нещо повече. Усещах го с всяка фибра на тялото си.
Започнах да ровя по-надълбоко. Прегледах банковите извлечения на Петър, личните му. И тогава го видях. Освен плащанията от фирмата, имаше и лични преводи към същата тази „С-Проект“. Не толкова големи, но чести. Имаше и плащания с личната му кредитна карта за скъпи бижута, луксозни хотели в чужбина, вечери в ресторанти, в които никога не беше ме водил.
Ръцете ми трепереха, докато преглеждах документите. В стомаха ми се надигна ледено кълбо. Това не беше просто финансова схема. Това беше нещо лично. Тези пари отиваха някъде. При някого.
Сърцето ми биеше до пръсване. Знаех, че съм на ръба на откритие, което щеше да промени всичко. Сенките в счетоводството на съпруга ми криеха много повече от укрити данъци. Те криеха един цял таен живот. Живот, за който аз плащах със своята младост, труд и отдаденост. А сега, благодарение на неговата собствена арогантност, аз държах ключа към тази тайна. И се канех да я отключа.
Глава 4: Неудобният съюзник
Знаех, че сама няма да се справя. Информацията беше твърде много, твърде специфична. Нуждаех се от помощ от някой, който разбираше от икономика, но на когото можех да имам поне минимално доверие. И тогава се сетих за Мартин.
Мартин беше по-малкият брат на Петър. Разликата им беше почти двадесет години. Той беше на двадесет и пет, студент по икономика в престижен университет. Беше добро, малко наивно момче, което гледаше на брат си с благоговение. Петър плащаше за образованието му, беше му помогнал с първоначалната вноска за малък апартамент, за който сега Мартин изплащаше кредит. Беше му задължен, изцяло зависим от него.
Това го правеше рискован избор. Но той беше единственият.
Обадих му се и го поканих на кафе. Той се изненада, но прие. Срещнахме се в едно малко, забутано заведение, далеч от местата, които Петър посещаваше. Мартин дойде усмихнат и безгрижен.
– Здравей, Ани! Как си? Как са децата?
– Добре сме, Марти. Благодаря, че дойде. Имам нужда от помощта ти.
Усмивката му леко се стопи, заменена от любопитство. Разказах му. Не всичко, разбира се. Казах му, че съм решила да се включа по-активно в семейния бизнес, че искам да разбера как работи всичко. Казах му, че преглеждам документите и има някои неща, които не са ми ясни. Извадих няколко разпечатки, свързани с „С-Проект“, като внимавах да не показвам личните преводи на Петър.
– Виж това – казах аз. – Всеки месец огромни плащания за консултантски услуги към тази фирма. Но няма договори, няма отчети за извършена дейност, нищо. Това нормално ли е в големия бизнес?
Мартин взе листовете и се намръщи. Очите му, свикнали да анализират казуси и баланси, бързо обходиха цифрите.
– Хм… „Консултантски услуги“ е много общо. Често се използва за прикриване на други неща. Сумите са големи и кръгли. Това е подозрително. Провери ли фирмата?
– Да. Собственикът е някой си Иво. Нищо не ми говори.
– Не е задължително да е реалният собственик. Може да е бушон. Странно е, че брат ми, който е такъв педант за всяка стотинка, позволява подобни плащания без никаква документална следа.
Той ме погледна, а в очите му се четеше въпрос. „Какво всъщност търсиш, Анна?“
– Искам просто да съм сигурна, че всичко е наред – отвърнах уклончиво. – Петър иска трето дете. Ако ще разширяваме семейството, искам да знам, че бизнесът е стабилен и няма скрити рискове.
Това беше аргумент, който той можеше да разбере. Лоялността към семейството.
– Разбирам. Но защо не попиташ него директно?
– Опитах. Той казва, че това са си негови неща и да не се меся. Знаеш го какъв е. Затова се обръщам към теб. Ти си единственият, на когото мога да се доверя. Можеш ли просто да погледнеш? Да ми кажеш дали има нещо, за което трябва да се притеснявам?
Мартин беше в трудна позиция. Виждах как се бори със себе си. От една страна беше лоялността към брат му, неговият благодетел. От друга – моята молба, която изглеждаше резонна, и фактите, които очевидно бяха подозрителни.
– Не знам, Ани… Това е все едно да ровя зад гърба му. Ако разбере, ще ме убие.
– Няма да разбере. Ще бъдем дискретни. Просто ми трябва второ мнение от някой, който разбира. Моля те.
Гледах го настойчиво. Вложих в погледа си цялата тревога на жена и майка, която се грижи за бъдещето на децата си.
Накрая той въздъхна.
– Добре. Но само ще погледна. Без да правя нищо. И ако видя нещо наистина нередно, първо ще говоря с него. Разбрахме ли се?
– Разбрахме се – излъгах аз.
През следващите две седмици се срещахме тайно. Аз изнасях копия на документи от офиса, а той ги анализираше вечер в своя апартамент. Колкото повече навлизаше в материята, толкова по-сериозно ставаше лицето му.
– Това е класическа схема, Ани – каза ми той на една от срещите ни. – Тази фирма, „С-Проект“, е просто пощенска кутия. Парите влизат в нея и след това се преразпределят. Проследих няколко от плащанията. Част от тях се теглят на каса в брой. Друга част отиват за покриване на лизинги на скъпи коли, които не са на името на брат ми. Трета част плащат наем на луксозен апартамент в затворен комплекс в покрайнините на града.
Стомахът ми се сви.
– Апартамент?
– Да. Проверих адреса. Намира се в един от най-скъпите комплекси.
– На чие име е договорът за наем?
Мартин се поколеба.
– Не знам дали трябва да ти казвам…
– Кажи ми, Мартин! Трябва да знам.
Той извади едно листче и написа име.
– Договорът за наем, както и лизингите на двете коли, се водят на името на Симона.
Симона. Името проехтя в главата ми. Не го познавах. Но вече го мразех.
– Коя е Симона? – попитах с пресъхнало гърло.
– Не знам. Но собственикът на „С-Проект“, онзи Иво, е неин братовчед. Успях да намеря връзката. Всичко води към нея. Парите от фирмата на брат ми отиват за издръжката на тази жена. И то за един много, много луксозен начин на живот.
Светът около мен се завъртя. Значи беше това. Не просто укриване на данъци. А цял един паралелен живот. Апартамент, коли, лукс. Всичко това, платено с парите, които аз смятах за наши, семейни. Парите, които трябваше да осигурят бъдещето на Даниел и Лилия.
Благодарих на Мартин с треперещ глас. Той ме гледаше със съчувствие и тревога.
– Ани, какво ще правиш? Може би има някакво логично обяснение. Може би е бизнес партньор…
– Няма логично обяснение, Марти. И двамата го знаем.
Прибрах се у дома като в транс. Петър вече се беше прибрал. Седеше на дивана и гледаше мач. Погледна ме и каза:
– Къде се губиш? Вечерята е твоя работа.
Не му отговорих. Влязох в кабинета, отворих лаптопа и написах името „Симона“ в търсачката, добавяйки името на фирмата на Петър.
Резултатите излязоха веднага. Снимки от бизнес събития, конференции. Петър, усмихнат до уши, а до него стоеше ослепителна жена. Висока, руса, с тяло на модел и хищна усмивка. Облечена в маркови дрехи, които струваха повече от моята годишна заплата. Под една от снимките пишеше: „Собственикът на строителната компания и неговият търговски директор, госпожица Симона, на откриването на новия им проект“.
Търговски директор. Значи дори не се криеха. Тя беше част от неговия официален, работен свят. А аз, съпругата му, майката на децата му, нямах представа за съществуването ѝ.
Гледах снимката и усещах как ледът в душата ми се напуква, но не за да се стопи, а за да разкрие под повърхността си вулкан от кипяща ярост. Този път не ставаше дума само за пари и унижение. Ставаше дума за най-дълбокото, най-пълното предателство.
Мартин беше моят неудобен, неволен съюзник. Но сега вече имах име. Имах лице. Имах и цел. Щях да разбера всичко за тази жена. И щях да използвам това знание, за да срина света на Петър така, както той беше сринал моя.
Глава 5: Името на предателството
Симона. Името се заби в съзнанието ми като отровна стрела. Прекарах цялата нощ, взирайки се в екрана на лаптопа, докато очите ми не започнаха да парят. Събирах парченце по парченце пъзела на нейния живот. Социалните ѝ мрежи бяха витрина на лукса, който моят съпруг ѝ осигуряваше. Снимки от екзотични дестинации, на които той уж беше в „командировка“. Кадри от скъпи ресторанти, от които той ми носеше само умората си. Показваше чанти, бижута, дрехи – все неща, които аз виждах само по списанията.
Тя не беше просто любовница. Беше проект. Проект, в който Петър инвестираше не само пари, но и време, и емоции. Тя беше неговата витрина, неговият трофей, докато аз бях домакинята в сянка, функцията, която поддържаше машината на живота му смазана и работеща.
Гневът ми беше толang=“bg“>Симона. Името се заби в съзнанието ми като отровна стрела. Прекарах цялата нощ, взирайки се в екрана на лаптопа, докато очите ми не започнаха да парят. Събирах парченце по парченце пъзела на нейния живот. Социалните ѝ мрежи бяха витрина на лукса, който моят съпруг ѝ осигуряваше. Снимки от екзотични дестинации, на които той уж беше в „командировка“. Кадри от скъпи ресторанти, от които той ми носеше само умората си. Показваше чанти, бижута, дрехи – все неща, които аз виждах само по списанията.
Тя не беше просто любовница. Беше проект. Проект, в който Петър инвестираше не само пари, но и време, и емоции. Тя беше неговата витрина, неговият трофей, докато аз бях домакинята в сянка, функцията, която поддържаше машината на живота му смазана и работеща.
Гневът ми беше толкова силен, че се чувствах физически болна. Но знаех, че не мога да си позволя да се срина. Не и сега. Трябваше да бъда по-умна, по-хитра и по-търпелива от всякога.
На следващия ден се обадих на най-добрата си приятелка, Мария. Тя беше единственият човек извън семейството, на когото имах пълно доверие. Мария беше минала през тежък развод преди няколко години и познаваше грозното лице на предателството. Разказах ѝ всичко – за унизителния коментар на Петър, за моите условия, за финансовите разкрития, за Симона.
Тя ме слушаше мълчаливо, стискайки ръката ми. Когато свърших, в очите ѝ гореше праведен гняв.
– Този човек е чудовище – каза тя тихо. – Знаех си, че е егоист, но това… това е отвъд всичко. Какво ще правиш, Ани? Ще го напуснеш ли?
– О, не – поклатих глава аз. – Няма да му доставя това удоволствие. Ако го напусна сега, той ще ме смаже. Ще наеме най-добрите адвокати, ще ме изкара луда и алчна, ще ми вземе децата. Не. Няма да му позволя. Първо ще събера достатъчно доказателства, за да го държа в шах. Ще се уверя, че когато всичко това свърши, аз и децата ми ще бъдем обезпечени и свободни.
– Доказателства? Какви доказателства?
– Всичко, Мария. Снимки, документи, записи. Всичко, което доказва двойствения му живот и финансовите му измами. Трябва ми нещо, което да го накара да седне на масата за преговори по моите правила.
Мария ме погледна с възхищение и страх.
– Ти си се превърнала в стратег. Внимавай, Ани. Играеш много опасна игра.
– Нямам избор. Той ме превърна в това.
Първата ми стъпка беше да видя с очите си. Трябваше да видя апартамента, за който плащаше Петър. Една вечер, когато той отново имаше „късна бизнес вечеря“, аз се качих в колата си и потеглих към адреса, който Мартин ми беше дал.
Комплексът беше точно такъв, какъвто си го представях – луксозен, с високи огради, охрана и блестящи прозорци. Паркирах на отсрещната улица, на тъмно място, откъдето имах изглед към входа. Чаках. Сърцето ми думкаше в гърдите. Чувствах се като престъпник, но знаех, че го правя за себе си, за децата си.
След около час пред бариерата спря познатият джип на Петър. Охраната го поздрави и вдигна бариерата. Колата му изчезна в подземния паркинг. Десет минути по-късно един от прозорците на третия етаж светна. Зад спуснатите завеси се виждаха силуети. Два силуета.
Седях в колата си, в тъмнината, и гледах този прозорец. Зад него моят съпруг, бащата на децата ми, живееше друг живот. Живот, от който аз бях напълно изключена. Болката беше пронизваща. Но над нея надделяваше ледената решителност. Вдигнах телефона си и направих няколко снимки на сградата, на колата му, влизаща вътре. Не бяха кой знае какво доказателство, но бяха начало.
През следващите седмици се превърнах в шпионин в собствения си живот. Сложих малък диктофон в колата му. Инсталирах проследяващо устройство. С помощта на Мартин, който изпитваше все по-големи угризения, но и все по-голямо отвращение от брат си, продължих да събирам финансови документи. Всеки касов бон от кредитната му карта, всяка фактура, всяко извлечение беше част от мозайката, която подреждах.
Открих, че „С-Проект“ не е просто начин да се издържа Симона. Чрез тази фирма Петър е купил и два апартамента на морето, които се водеха на нейно име. Беше ѝ платил за пластични операции. Финансираше малък бутик за дрехи, който тя управляваше. Това не беше афера. Това беше паралелно семейство, паралелна империя, изградена с нашите общи пари.
Един ден, докато преглеждах поредната папка с документи, които Мартин ми беше донесъл, открих нещо, което ме накара да замръзна. Пълномощно. Генерално пълномощно, издадено от Петър на името на Симона, което ѝ даваше право да се разпорежда с всички активи на „С-Проект“ ЕООД. Включително и да прехвърля собствеността на фирмата. Пълномощното беше заверено преди шест месеца.
Това означаваше, че тя има пълен контрол върху огромна част от активите му. Ако решеше, можеше да вземе всичко и да изчезне. Защо Петър би ѝ дал такава власт? Дали беше сляпо влюбен, или имаше нещо друго?
И тогава видях датата на пълномощното. Беше два дни след един от най-големите ни скандали, когато бях заплашила, макар и несериозно, че ще поискам развод. Дали това не беше неговата застраховка? Начин да скрие активите си от мен при евентуално дело?
Разбрах, че играта е много по-голяма и по-мръсна, отколкото си представях. Той не просто ми изневеряваше. Той активно и целенасочено се беше готвил да ме остави без нищо, ако някога реша да го напусна.
Името на предателството вече не беше само Симона. Беше и Петър. Той беше предал не само любовта ми, но и доверието ми, сигурността ми, бъдещето на децата ни.
Държах копието на пълномощното в ръцете си и знаех, че това е моят коз. Това беше документът, който можеше да взриви всичко. Но все още не беше време. Трябваше ми още един елемент. Трябваше ми третото условие. Условие, което щеше да го накара да разкрие и последната си карта.
Глава 6: Маската на бизнесмена
Докато аз тайно събирах арсенала си, Петър започна да усеща промяната. Моето постоянно ровене в документите, макар и да го отдаваше на женски каприз, започваше да го изнервя. Вечерите ни ставаха все по-мълчаливи и напрегнати. Той ме наблюдаваше с присвити очи, опитвайки се да разбере какво се случва зад спокойната ми маска.
Тогава той смени тактиката. Гневът и пренебрежението бяха заменени от офанзива на чара. Започна да се прибира по-рано. Носеше ми цветя, нещо, което не беше правил от години. Правеше ми комплименти за външния вид, за вечерята. Един уикенд дори предложи да отидем тримата с децата на планина.
Беше толкова изкуствено, толкова фалшиво, че ми се повдигаше. Знаех, че това е просто представление. Маската на добрия съпруг и баща, която той надяваше, когато усещаше, че губи контрол. Опитваше се да ме приспи, да ме накара да забравя за моите „условия“ и да се върна в удобната за него роля на покорна съпруга.
Играех играта му. Приемах цветята с усмивка. Благодарих му за комплиментите. На почивката в планината се държах като перфектната щастлива майка. Но вътрешно всяка негова мила дума, всеки жест на престорена загриженост, затягаше възела на презрението в стомаха ми. Гледах го как се смее с децата и се чудех как може да бъде толкова лицемерен. Как може да идва от леглото на любовницата си и да прегръща сина си с същите ръце?
Една вечер, докато седяхме на дивана, след като децата си легнаха, той ме прегърна и каза:
– Виждаш ли, Ани? Можем да бъдем щастливи. Не ни трябват тези глупости, фирми, документи. Просто трябва да сме заедно. Хайде да забравим за тези твои условия. Аз ще се грижа за теб. Винаги съм го правил.
Погледнах го в очите. В тях нямаше любов. Имаше само желание за надмощие.
– Оцених жестовете ти напоследък, Петър. Наистина. Но условията остават. Изпълнихме първите две. Време е за третото.
Маската му се пропука. За миг видях раздразнението да проблясва в погледа му, но той бързо го прикри.
– Добре. Щом си решила да довършим този цирк. Казвай. Какво е последното ти гениално искане? Да прехвърля цялата фирма на твое име, може би?
– Не. Нещо много по-просто. Искам да прекараме един уикенд заедно. Само двамата. В онази стара хижа в планината, където ходихме, когато се запознахме. Без телефони, без интернет, без работа. Само ти и аз. Да си поговорим. Да си спомним защо се оженихме. Да решим дали наистина искаме да имаме трето дете и как ще изглежда бъдещето ни.
Той беше абсолютно шашнат. Очакваше поредното финансово искане, поредния опит да му отнема част от властта. А аз исках романтичен уикенд. Това го обърка напълно.
– Хижата? – каза той невярващо. – Та тя сигурно се е разпаднала. Не сме ходили там от петнадесет години.
– Все още е там. Проверих. Искам да отидем там. Това е. Това е третото условие.
Той ме гледаше дълго и подозрително. Не можеше да повярва. Беше твърде лесно. Твърде сантиментално. Твърде… нетипично за новата Анна, с която се сблъскваше през последните месеци.
– И ако отидем там за два дни, ще спреш да се ровиш в книжата ми и ще започнем да правим бебе? – попита той с нотка на сарказъм.
– Ако отидем там и проведем един напълно откровен разговор, да. Ще приема, че всичките ми условия са изпълнени.
В главата му очевидно се водеше битка. От една страна, това беше идеалният изход. Два дни престорена романтика в замяна на спокойствие и край на моето нахлуване в територията му. От друга страна, беше твърде хубаво, за да е истина. Инстинктът му на хищник му подсказваше, че има капан. Но не можеше да го види.
– Добре – съгласи се той накрая. – Щом това искаш. Този уикенд. Ще кажа на майка ти да гледа децата.
Знаех защо се съгласи. Мислеше си, че това е моят последен, отчаян опит да спася брака ни. Че студената, пресметлива жена от последните седмици е била просто поза и че под нея все още се крие онази наивна, влюбена девойка, която той може да манипулира с няколко мили думи и един уикенд сред природата.
Той отново ме подценяваше.
Този уикенд нямаше да бъде романтично бягство. Нямаше да бъде опит за спасяване на брака ни. Бракът ни вече беше мъртъв. Аз го знаех. Скоро и той щеше да го разбере.
Този уикенд щеше да бъде моят трибунал. Мястото, където всички маски щяха да паднат. Бях подготвила сцената, бях събрала доказателствата. Сега беше време за последното действие. В онази хижа, далеч от всичко и всички, той нямаше къде да избяга. Щеше да бъде принуден да се изправи срещу истината. И срещу мен. Не съпругата-домакиня. А жената, която знаеше всяка негова мръсна тайна.
Глава 7: Вълк в адвокатска кантора
Преди да заминем за съдбовния уикенд, имах още една важна среща. Знаех, че след като картите бъдат сложени на масата, ще се нуждая от професионална помощ. Аматьорският ми блъф и емоционалният шантаж можеха да ме отведат само донякъде. Оттук нататък навлизах в територия, в която всяка дума, всеки подпис, имаше огромна тежест.
Намерих го по препоръка на Мария, чийто бракоразводен адвокат беше работил с него по сложен казус с разделяне на фирмени дялове. Името му беше адвокат Стоянов. Офисът му не беше лъскав като този на адвоката на Петър. Беше малък, с рафтове, отрупани с папки и книги, и ухаеше на стара хартия и силно кафе. Самият той беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса, уморени, но изключително проницателни очи и вид на човек, който е видял всякаква човешка низост и вече нищо не може да го изненада.
Седнах на стола срещу него и за около час му разказах всичко. Говорех спокойно и методично, без сълзи и излишни емоции. Представих му фактите – коментарът на Петър, моите условия, фирмата на мое име, достъпът до счетоводството, откритията за „С-Проект“, Симона, апартаментите, пълномощното. Накрая му показах папка с копия на най-важните документи, които бях събрала.
Адвокат Стоянов ме слушаше без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в стар, очукан тефтер. Когато свърших, той дълго мълча, прелиствайки документите, които му бях дала.
– Госпожо – каза той накрая, вдигайки поглед към мен, – вие сте свършили работа, за която частните детективи взимат хиляди. Това, което сте събрали тук, е… впечатляващо. И изключително опасно.
– Знам – отвърнах аз. – Затова съм тук.
– Съпругът ви не е просто измамник. Той е изградил сложна схема за укриване на активи и пране на пари. Това тук – той посочи папката – не е просто основание за изгоден развод. Това е материал за прокуратурата.
Сърцето ми подскочи. Едно беше да го заплашвам, съвсем друго – реалната възможност да го вкарам в затвора. Въпреки всичко, той беше баща на децата ми.
– Не искам да стигам дотам – казах бързо аз. – Освен ако не се наложи. Това, което искам, е да се защитя. Искам да осигуря бъдещето на децата си. Когато го конфронтирам, той ще се опита да ме унищожи. Ще използва всеки ресурс, който има, за да ме остави без нищо. Искам да съм подготвена.
– Добре. Нека да разгледаме вариантите – каза Стоянов, превключвайки на делови тон. – Пълномощното, което сте открили, е вашият най-силен коз. То доказва умисъл за укриване на имущество при евентуален развод. Фирмата „С-Проект“ и активите, придобити чрез нея – апартаменти, коли, бизнес – по закон се водят семейна имуществена общност, тъй като са придобити по време на брака със средства, произлизащи от основния семеен бизнес. Фактът, че са на името на трето лице, няма да издържи в съда, ако се докаже произходът на парите. А вие имате доказателствата.
Той се облегна назад.
– Планът ви за конфронтация в хижата е рискован. Изолирана среда, силни емоции. Може да стане опасно. Той е мъж, притиснат до стената.
– Ще взема предпазни мерки. Ще кажа на приятелката ми къде съм и ще се чуваме на определени часове. Но трябва да го направя там. Далеч от неговата крепост, от офиса и адвокатите му. Трябва да го извадя от зоната му на комфорт.
Адвокатът кимна бавно, оценявайки логиката ми.
– Каква е крайната ви цел? Какво искате да постигнете?
Поех си дълбоко дъх.
– Искам развод по взаимно съгласие. Пълни родителски права за мен, с щедър режим на виждане за него. Искам семейното жилище да остане за мен и децата, докато те навършат пълнолетие. Искам фирмата, която той вече регистрира на мое име, „АННА ИНВЕСТ“, да бъде захранена с капитал, който да съответства на половината от стойността на всички активи, които той е прехвърлил или управлява чрез „С-Проект“. Искам издръжка за децата, която да отговаря на реалния му стандарт на живот, а не на минималната заплата, на която вероятно се осигурява. Искам всичко това да бъде подписано в споразумение, преди да е подадена молба за развод. В замяна на това, аз ще мълча. Всички тези документи ще изчезнат.
Адвокат Стоянов вдигна вежди.
– Вие не искате развод. Вие искате безусловна капитулация.
– Той води война срещу мен от години, без дори да го осъзнавам. Сега просто му връщам жеста.
Последва още едно дълго мълчание. Усещах как адвокатът ме преценява. Той не беше просто юрист. Беше и психолог. Трябваше да реши дали съм просто една отмъстителна съпруга, или човек, който може да изиграе тази сложна игра докрай.
– Добре – каза той накрая. – Ще изготвя проектоспоразумение с всички ваши искания. Ще бъде готово утре. Носете го със себе си през уикенда. Но не го показвайте, докато не сте сигурна, че той е осъзнал напълно позицията си. Използвайте го като последен ход. И, госпожо… бъдете много, много внимателна. Вълкът е най-опасен, когато е ранен.
Излязох от кантората с чувството, че съм преминала Рубикон. Вече не бях сама. Зад гърба си имах опитен и умен съюзник. В чантата си щях да нося не просто документи, а юридически оформено оръжие.
Играта на маски беше към своя край. Предстоеше истинската битка.
Глава 8: Цената на мълчанието
Преди да се отправя към хижата за финалната конфронтация, трябваше да направя още нещо. Дължах го на Мартин. Той ми беше помогнал, рискувайки всичко, и заслужаваше да знае какво предстои. Освен това, имах нужда от него. За последен път.
Срещнахме се отново в същото кафене. Той изглеждаше притеснен и измъчен. Угризенията очевидно го разяждаха.
– Ани, не можем да продължаваме така – започна той, преди дори да съм седнала. – Чувствам се ужасно. Знам, че брат ми не е постъпил правилно, но… все пак ми е брат. Да ровя в живота му така…
– Марти, разбирам те – прекъснах го аз меко. – И съм ти безкрайно благодарна за всичко. Повиках те, за да ти кажа, че всичко свършва. Този уикенд.
Той ме погледна объркано.
– Как така свършва?
Разказах му за третото си условие и за плана ми да конфронтирам Петър в хижата. Видях как лицето му пребледнява.
– Ти си луда! – почти извика той. – Той ще те унищожи! Ще те смачка! Не го познаваш, когато е ядосан.
– Мисля, че вече доста добре го познавам. Но ти си прав, ще бъде трудно. И затова имам една последна молба към теб.
Той ме гледаше с недоверие.
– Още ли искаш?
– Това е най-важното. Знам, че Петър ще се опита да ме изкара лъжкиня. Ще каже, че съм фалшифицирала документите, че си отмъщавам. Трябва ми някой, който да потвърди историята ми. Някой, който е видял същите неща като мен.
– Искаш от мен да застана срещу собствения си брат? Да свидетелствам срещу него? Ани, това е невъзможно! Той ще ме съсипе. Ще ми спре парите за университета, ще поиска банката да направи кредита ми предсрочно изискуем. Ще остана на улицата!
– Знам. Знам какво искам от теб. И знам цената. Затова не те моля да го правиш сега. Искам само да напишеш една клетвена декларация. Да опишеш всичко, което открихме заедно – схемата със „С-Проект“, апартаментите, парите. Да я подпишеш пред нотариус. И да я дадеш на моя адвокат. Той ще я пази. И ще я използва само и единствено ако Петър откаже да приеме условията ми и реши да започне война. Това ще бъде твоята и моята застраховка. Ако той е разумен, декларацията никога няма да види бял свят.
Мартин мълчеше, забил поглед в масата. Ръцете му трепереха. Това беше най-тежкият избор в живота му. Изборът между човека, на когото дължеше всичко, и истината. Между собственото му благополучие и моето.
– Защо трябва да го правя? – прошепна той. – Какво печеля аз?
– Печелиш спокойна съвест. Печелиш знанието, че си постъпил правилно. И ще ти обещая нещо. В споразумението, което ще предложа на Петър, ще има клауза. Клауза, която го задължава да продължи да плаща образованието ти и да гарантира кредита ти, независимо от изхода на нашите отношения. Ще се погрижа за теб, Марти. Няма да те оставя да платиш цената за неговите грехове.
Той вдигна глава и ме погледна. В очите му имаше сълзи.
– Той ме отгледа, Ани. След като родителите ни починаха, той беше всичко за мен.
– И аз го обичах, Марти. Но човекът, когото ти си обичал и аз съм обичала, вече го няма. На негово място стои един студен, пресметлив егоист. Помогни ми да се защитя от него. Помогни ми да защитя децата си.
Седяхме в мълчание няколко минути. Чуваше се само тракането на чаши и тихият говор от съседните маси. Всеки миг ми се струваше цяла вечност.
Накрая, с тежка въздишка, той кимна.
– Добре. Ще го направя.
Още същия следобед отидохме при адвокат Стоянов. Мартин, с треперещ глас, продиктува своята декларация. В нея описа всичко, което беше видял в счетоводните книги, потвърждавайки всяко мое твърдение. След това отидохме при нотариус, където той официално положи подписа си. Запечатаният плик остана на съхранение при адвоката.
Когато излязохме, Мартин не ме погледна.
– Сега трябва да вървя – каза той глухо. – Не ми се обаждай повече. Нека нещата следват своя ход.
И си тръгна, прегърбен, сякаш тежестта на света се беше стоварила върху раменете му.
Гледах го как се отдалечава и сърцето ме болеше за него. Бях го принудила да направи ужасен избор, да предаде единствения си близък роднина. Цената на неговото мълчание, или по-скоро на готовността му да проговори, беше огромна. Но знаех,
че без неговия подпис, моята позиция беше много по-слаба.
Сега вече бях готова. Всички фигури бяха на местата си. Имах финансовите доказателства, имах юридическата подготовка, имах и ключовия свидетел. Оставаше само да вляза в бърлогата на лъва и да го погледна в очите.
Глава 9: Уикенд в хижата на истината
Пътуването до хижата беше напрегнато. Петър шофираше мълчаливо, стиснал волана, а аз гледах през прозореца как градът остава зад гърба ни. Той си мислеше, че отиваме на сантиментално пътешествие, което ще завърши с моето сълзливо примирение. Аз знаех, че отиваме на бойното поле.
Хижата беше точно такава, каквато я помнех – малка, дървена, сгушена сред боровете. Въздухът беше чист и студен. Тишината беше оглушителна след шума на града. Но вместо спокойствие, тя носеше напрежение.
Първият ден мина в странно, неловко преструване. Запалихме камината. Разходихме се из гората. Петър се опитваше да бъде чаровен, разказваше спомени от младостта ни. Аз му отговарях с половин уста, сърцето ми биеше в очакване на момента, в който ще сваля картите.
Той дойде вечерта. Седяхме пред камината с чаши вино в ръце. Огънят хвърляше трепкащи сенки по стените.
– Е, Анна – каза той с онази снизходителна усмивка, която вече ненавиждах. – Надявам се този уикенд ти е дошъл добре. Да си спомниш хубавите времена. Готова ли си вече да спрем с глупостите и да бъдем нормално семейство?
Това беше моят сигнал.
– Да, готова съм да спрем с глупостите, Петър. Затова сме тук. За да си кажем истината.
Той се намръщи.
– Каква истина?
Погледнах го право в очите. Ледът в мен беше по-твърд от всякога.
– Истината за Симона.
Името му увисна във въздуха между нас. За част от секундата видях паника в очите му. Истинска, неподправена паника. Но той беше добър играч. Бързо я овладя и я замени с недоумение.
– Симона? Коя е Симона? Търговската ми директорка ли? Какво общо има тя?
– Не се прави на глупак, Петър. Знам всичко. Знам за „С-Проект“. Знам за апартамента в затворения комплекс, за колите, за почивките. Знам за парите, които източваш от фирмата всеки месец, за да плащаш за двойствения си живот.
Лицето му се превърна в каменна маска. Усмивката изчезна.
– Ти си ровила в неща, които не са ти работа. Предупредих те.
– Напротив. Това е точно моя работа. Защото всеки лев, похарчен за нея, е откраднат от мен и от нашите деца.
Той скочи на крака.
– Как смееш! Аз ви осигурявам стандарт на живот, за който повечето хора могат само да мечтаят! Нищо не ви е липсвало!
– Липсваше ми уважение! Липсваше ми съпруг! Докато аз съм отглеждала децата ни, чистила съм къщата и съм работила на половин ден, ти си изграждал паралелна вселена с друга жена! И си имал наглостта да искаш от мен трето дете! Защо, Петър? За да ме държиш още по-здраво вързана у дома, докато ти се забавляваш?
Той ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза.
– Ти нищо не разбираш. Симона е… тя е различна. Тя ме разбира. Тя е амбициозна, тя е партньор.
– А аз какво съм? Домакиня? Инкубатор? Ти ме превърна в това! Ти уби всяка моя амбиция, всяко мое желание за развитие! И знаеш ли кое е най-лошото? Не е само изневярата. А лъжата. Студената, пресметлива лъжа. Ти си се подготвял за този момент.
Извадих от чантата си копие на пълномощното, което беше дал на Симона. Хвърлих го на масата пред него.
– Какво е това, Петър? Застраховка? В случай, че скучната стара съпруга реши да си поиска своето при развод? Начин да скриеш всичко от мен?
Когато видя документа, той пребледня. Това беше удар, който не очакваше. Разбра, че знам не просто за аферата, а за цялата финансова конспирация. Разбра, че съм стигнала до самото дъно на неговата мръсна тайна.
– Ти… ти си…
– Аз съм жена, която ти подцени фатално. Мислеше си, че съм глупава. Мислеше си, че съм слаба. Но докато ти си строеше тайния живот, аз си пишех домашното.
Той се свлече на стола, закрил лице с ръце. За първи път от четиринадесет години го видях победен. Маската на всесилния бизнесмен се беше срутила и под нея остана един уплашен, жалък мъж.
– Какво искаш, Анна? – промълви той. – Пари ли? Това ли е всичко?
– Исках семейство. Исках любов и уважение. Но ти унищожи всичко това. Сега искам свобода. И справедливост.
Извадих втория документ от чантата си. Проектоспоразумението, изготвено от адвокат Стоянов. Сложих го върху пълномощното.
– Ето какво искам. Прочети го. Внимателно. Това са моите условия за развод по взаимно съгласие. В замяна на твоя подпис под този документ, аз ще забравя за всичко, което знам. За „С-Проект“, за пълномощното, за укритите данъци. Всичко ще изчезне. Но ако откажеш… – спрях за момент, за да може думите ми да натежат. – Ако откажеш, тогава тази папка с документи, заедно с една клетвена декларация от брат ти Мартин, ще отиде директно в прокуратурата. И тогава няма да говорим за развод, а за ефективна присъда.
При споменаването на името на Мартин, той вдигна рязко глава. В очите му имаше болка и невяра. Предателството от страна на собствения му брат беше последният, съкрушителен удар.
– Мартин…? Не… той не би го направил.
– Вече го направи. Изборът е твой, Петър. Подписваш и се разделяме цивилизовано, като всеки получава това, което заслужава. Или отказваш и губиш всичко. И имаш време да помислиш до утре сутринта.
Станах и се качих в спалнята на горния етаж, оставяйки го сам с истината, с документите и с руините на живота, който си мислеше, че контролира толкова добре. Заключих вратата, облегнах се на нея и едва тогава си позволих да треперя. Беше направено. Бях хвърлила бомбата. Сега оставаше само да видя какви ще бъдат последствията.
Глава 10: Последната лъжа
Цяла нощ не спах. Слушах стъпките на Петър долу, скърцането на пода, тихото звънтене на бутилка, докато си наливаше още. Не знаех какво да очаквам. Дали щеше да избухне в ярост, да се опита да разбие вратата? Дали щеше да се опита да избяга? Или щеше да се срине?
Сутринта, когато слязох долу, го заварих да седи на същото място пред изгасналата камина. Пред него стоеше празна бутилка уиски и непокътнатото споразумение. Изглеждаше състарен с десет години. Очите му бяха кръвясали, лицето му – сиво.
Той вдигна поглед към мен. Омразата беше изчезнала. На нейно място имаше празна, студена умора.
– Ти си го планирала. Всичко. От самото начало – каза той с дрезгав глас. – Още от онзи разговор за третото дете. Всичко е било театър.
– Не, Петър. В началото исках само да ми се извиниш. Да ме видиш. Но ти беше твърде сляп. Ти сам ме тласна по този път. Всяка твоя лъжа, всяко твое подценяване, ми даваше сили да продължа.
Той поклати глава.
– Симона… тя не е това, което си мислиш. Не е просто любовница. Бизнесът изпитваше затруднения преди няколко години. Бях на ръба на фалита. Тя ми помогна. Нейните идеи, нейните контакти го спасиха. Парите, които получава… това е нейният дял. Тя го заслужава.
Това беше последната му, отчаяна лъжа. Опит да придаде благородна кауза на подлото си предателство.
– Спри, Петър. Просто спри. Дори и да е вярно, това не променя факта, че си го направил зад гърба ми. Че си ме лъгал в очите всеки ден. Че си прехвърлял семейни активи на нейно име. Спри да се опитваш да се изкараш жертва.
Той мълчеше. Знаеше, че съм права.
– А Мартин? – попита той тихо. – Как можа да го въвлечеш? Той ми е брат.
– Аз съм ти съпруга! Майка на децата ти! Ти как можа да ни предадеш? Мартин просто избра страната на истината. Нещо, което ти отдавна си забравил какво е.
Той прокара ръка през косата си.
– Какво ще кажем на децата?
– Истината. Не цялата, не сега. Ще им кажем, че мама и татко вече не се обичат и ще живеят разделени. Но и двамата ще продължим да ги обичаме и да се грижим за тях. Ти ще останеш техният баща. Стига да се държиш като такъв.
Той взе химикалката от масата. Ръката му трепереше. Гледаше споразумението, сякаш е смъртната му присъда. И в известен смисъл, беше. Присъда за живота, който познаваше. Краят на неговата империя на лъжи.
– Ако подпиша… всичко свършва, нали? – погледна ме той с последна искрица надежда. – Може би можем…
– Не, Петър. Не можем. Ти го направи невъзможно. Подпиши. Заради децата. Нека поне краят бъде достоен.
Той въздъхна дълбоко, сякаш издишваше целия си досегашен живот. И подписа. На всяка страница. Без повече спорове, без повече лъжи. Беше просто един уморен, победен мъж, който подписваше своята капитулация.
Когато свърши, той бутна документите към мен.
– Вземи ги. И върви.
Прибрах споразумението в чантата си. На вратата се спрях и го погледнах за последен път.
– Съжалявам, Петър. Наистина съжалявам, че се стигна дотук.
– Недей – отвърна той, без да ме гледа. – Ти просто спечели играта. Бъди щастлива с наградата си.
Обърнах се и излязох. Оставих го сам в хижата на истината, сред призраците на нашето минало и пепелта на неговото бъдеще. Докато карах надолу по планината, сълзите, които сдържах толкова дълго, най-накрая потекоха. Но те не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на облекчение.
Войната беше свършила. Бях спечелила. Но победата имаше горчив вкус. Вкус на загубени години, разбити илюзии и една свобода, платена с много болка.
Глава 11: Преговори в сянка
Още в понеделник сутринта бях в кантората на адвокат Стоянов. Сложих подписаното споразумение на бюрото му. Той го прегледа внимателно, страница по страница, кимайки бавно.
– Поздравления, госпожо – каза той, когато свърши. – Постигнали сте невъзможното.
– Сега какво следва? – попитах аз, все още неспособна да повярвам, че всичко е истина.
– Сега следва трудната част – да превърнем този лист хартия в реалност. Очаквам съпругът ви, след като първоначалният шок премине, да се опита да се отметне. Ще се свърже с адвоката си и ще започнат да търсят вратички, да оспорват, да протакат. Нашата задача е да не им позволим.
Предвижданията му се оказаха абсолютно точни. Още на следващия ден ми се обади адвокат Димитров, представителят на Петър. Тонът му беше леден.
– Получих копие от един… интересен документ. Моят клиент твърди, че е бил подписан под силен емоционален натиск и заплахи, и като такъв е невалиден.
– Вашият клиент е подписал напълно доброволно, след като се е запознал с всички клаузи – отвърнах аз спокойно, повтаряйки думите, които Стоянов ме беше инструктирал да кажа. – За всякакви по-нататъшни комуникации, моля, обръщайте се към моя адвокат, господин Стоянов.
И затворих. От този момент нататък битката се пренесе на друго ниво. Вече не беше между мен и Петър. Беше между двама опитни юристи. Започнаха преговори в сянка – размяна на имейли, телефонни разговори, заплахи и контразаплахи.
Адвокатът на Петър се опита да оспори всяка точка. Твърдеше, че оценката на активите на „С-Проект“ е завишена. Че исканията ми за издръжка са нереалистични. Че настояването ми за пълни родителски права е в ущърб на децата.
Но Стоянов беше подготвен. За всяко тяхно твърдение, той имаше контрааргумент, подкрепен с документ.
– Оценката на активите е занижена, ако питате мен – казваше той спокойно по телефона, докато аз седях в офиса му. – Ако клиентът ви желае, можем да поискаме пълна данъчна ревизия на фирмата за последните пет години. Сигурен съм, че резултатите ще са интересни.
Заплахата за данъчна ревизия подейства. Темата за оценката на активите повече не беше повдигната.
– Относно издръжката – продължаваше Стоянов, – разполагаме с банкови извлечения и фактури, доказващи стандарт на живот, който далеч надхвърля официално декларираните доходи. Ако се наложи, ще ги представим в съда.
Още една малка победа.
Най-тежката битка беше за децата. Петър, подтикван от адвоката си, изведнъж се превърна в загрижен баща, който твърдеше, че аз се опитвам да го отчуждя от децата му.
– Моята клиентка никога не е имала такова намерение – отвръщаше Стоянов. – Тя просто настоява основната грижа да бъде нейна, тъй като до този момент тя е била единственият родител, който реално се е грижил за тях. Но ако господинът желае да водим съдебна битка за родителски права, сме готови. Ще извикаме свидетели. Колеги, учители, съседи. Ще представим доказателства за неговия начин на живот, който едва ли може да се нарече подходящ за отглеждане на деца.
Това беше най-мръсният удар, но беше необходим. Знаех, че Петър, въпреки всичко, не би искал мръсното му бельо да бъде извадено на показ пред целия свят. Егото му нямаше да го понесе.
Седмиците се точеха. Живеех в постоянно напрежение. Петър се беше изнесъл от къщи и живееше в апартамента на Симона. Комуникацията ни беше само през адвокати. Децата бяха объркани и тъжни. Опитвах се да бъда силна за тях, да им обясня, че понякога възрастните спират да се разбират, но това не променя любовта към тях. Беше най-трудното нещо, което ми се беше налагало да правя.
В един момент адвокатът на Петър поиска среща между четирима ни. Петър беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Гледаше ме с празен поглед. Симона очевидно не беше толкова разбиращ и подкрепящ партньор, когато парите и сигурността бяха заложени на карта.
На тази среща те направиха последен опит. Предложиха ми по-ниска сума, но изплатена веднага, в брой. Опит да ме купят, да ме накарат да се откажа от дългосрочната сигурност в замяна на бързи пари.
Погледнах към Стоянов. Той едва забележимо поклати глава.
– Условията в подписаното споразумение не подлежат на предоговаряне – казах аз с твърд глас.
Петър ме изгледа с нещо, което приличаше на неохотно уважение. Мисля, че в този момент той най-накрая разбра, че старата Анна наистина я няма.
Накрая те се предадоха. Разбраха, че държа всички козове и че всяко протакане само ще влоши нещата за тях. Адвокатите финализираха документите. Беше подписано окончателно споразумение за развод, което повтаряше дословно това, което аз бях сложила на масата в онази хижа.
Битката в сенките беше приключила. Аз бях победител. Сега трябваше да се науча да живея с тази победа.
Глава 12: Ново начало
Разводът мина бързо и тихо. В съдебната зала бяхме само ние и адвокатите ни. Съдията просто прочете споразумението и ни попита дали сме съгласни. И двамата казахме „Да“. И това беше краят на четиринадесет години брак.
Излязох от съдебната палата и вдишах дълбоко. Въздухът ми се стори по-различен. По-лек. Не изпитвах радост, нито триумф. Само едно огромно, всепоглъщащо чувство на облекчение. Тежестта, която носех от месеци, сякаш се свлече от раменете ми.
Първите месеци бяха трудни. Трябваше да свикна с тишината в къщата, след като децата си легнеха. Трябваше да се науча да бъда и майка, и баща. Трябваше да се справям сама с всички онези малки битови проблеми, за които преди, макар и рядко, се обръщах към Петър.
Но заедно с трудностите, дойде и нещо ново. Свобода. Свободата да решавам сама. Да планирам деня си, без да се съобразявам с нечии други настроения. Да ям каквото искам за вечеря. Да гледам филми, които аз харесвам. Малки, дребни неща, които обаче ми връщаха усещането за собствената ми личност.
Фирмата „АННА ИНВЕСТ“ вече не беше просто инструмент за изнудване. Тя беше моят шанс за ново начало. С капитала, който Петър преведе по силата на споразумението, аз имах възможности, за каквито не бях и мечтала.
Първоначално се страхувах. Парите бяха много и отговорността ме плашеше. Но после си спомних часовете, прекарани над счетоводните документи. Бях научила повече за бизнес и финанси за тези няколко седмици, отколкото за четири години в университета.
Наех финансов консултант, който ми помогна да инвестирам парите разумно. Записах се на курс по управление на малък бизнес. Реших, че няма да бъда просто получател на дивиденти. Исках да създам нещо свое.
Спомних си за една стара моя мечта – да имам малка книжарница с кафене. Място, където хората могат да пият кафе, да четат и да си говорят. Винаги ми се беше струвало глупаво и непрактично. Но сега… сега можех да си го позволя.
Намерих малко помещение на тиха уличка в центъра. Вложих цялата си енергия в ремонта и обзавеждането. Всеки детайл беше мое решение – цветът на стените, дизайнът на рафтовете, видът на кафето, което щях да предлагам. Децата идваха с мен след училище и ми помагаха. Виждах в очите им гордост. Мама вече не беше просто уморената жена, която готви и чисти. Мама беше човек, който създаваше нещо красиво.
Отношенията ми с Петър бавно се нормализираха. Той взимаше децата всеки втори уикенд, както беше по споразумение. Разговорите ни бяха кратки и делови, но вече нямаше омраза. Мисля, че и той, по свой начин, намери облекчение. Беше свободен да живее живота си със Симона, без да се крие. Дали беше щастлив? Не знам. И вече не ме интересуваше.
Един ден, няколко месеца след развода, се срещнах с Мартин. Той завършваше университета и изглеждаше много по-спокоен. Седнахме на по кафе.
– Исках да ти благодаря, Марти – казах аз. – Без теб нямаше да се справя.
Той се усмихна леко.
– Аз трябва да ти благодаря, Ани. Ти ме накара да направя труден избор, но беше правилният. Научи ме, че лоялността не означава да си сляп за истината.
– Как са отношенията ти с брат ти?
Той въздъхна.
– Не си говорим. Може би някой ден. Той продължава да ми плаща таксите, както е по споразумение. Мисля, че това е неговият начин да каже „извинявай“.
В деня, в който книжарницата ми отвори врати, Мария беше до мен. Децата тичаха развълнувани между рафтовете. Погледнах малкото, уютно пространство, изпълнено с мирис на книги и прясно кафе, и се почувствах истински щастлива. За първи път от много, много време.
Не бях същата Анна, която преди година плачеше мълчаливо над чинията със студена вечеря. Бях различна. Бях жена, която беше минала през ада на предателството, но беше излязла от другата страна по-силна, по-мъдра и по-независима. Бях жена, която беше намерила своя собствен глас.
Вечерта, след като всички си тръгнаха, останах сама в книжарницата. Налях си чаша вино и седнах на едно от малките столчета до прозореца. Гледах хората, които минаваха по улицата. Всеки със своята история, със своите битки.
Моята битка беше приключила. Бях поставила своите условия. И бях спечелила много повече от пари и имоти. Бях спечелила себе си. А това беше най-ценната победа от всички.