Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Взел съм 21 милиона за АМ Хемус, мислиш ли, че ми пука за глоба от 5000?
  • Новини

Взел съм 21 милиона за АМ Хемус, мислиш ли, че ми пука за глоба от 5000?

Иван Димитров Пешев август 11, 2022
avavasnasn.jpg

„Взел съм за АМ „Хемус“ 21 млн. аванс. Мислиш ли, че ми пука за една глоба от 5 хиляди лева?“.

 

Това е написал шефът на фирмата, която строи многострадалната улица „Даме Груев“ в район „Южен“ в отговор на въпрос от пловдивчанин защо уличните платна са с по-малък габарит от императивното изискване на закона. Скандалният диалог стана публично достояние след публикуването му във Фейсбук.

„Как не те е срам да направиш лентите на „Даме Груев“ по 2.60 м широчина, като оттам минават и автобуси с размери по 2.80-3.00 м широчина? Това означава, че един автобус ще навлиза в съседната лента.

Май не си помислил за това, а? Това задължително трябва да влезе в биографията на некадърната ти фирма“ – пише Стоян Табачев. Публикува и линк с информация, че ДНСК е издала наказателни постановления за строителството на 4 и 5 лот на АМ „Хемус“ на строителните компании, една от които е фирма „Парсек груп“ ЕООД.

„Взел съм за АМ „Хемус“ 21 млн. аванс. Мислиш ли, че ми пука за една глоба от 5 хиляди лева?“ – отговаря строителят Бончо Бонев.

На вметката, че това е незаконно строителство Бонев отговаря, че му е все едно. Табачев обаче продължава:

„С тези габарити на лентите няма как да вземеш акт 15 и 16, защото има закон, който е императивен относно ширината на пътните ленти и че те не трябва да са по-малки от 3 м“.

Бонев първо отговаря, че в такъв случай няма да има акт 15 и 16, а после пита защо трябва да вземе такива документи. „Защото, когато строиш нещо, то все пак трябва да се въведе в експлоатация и за да е законно“ – търпеливо обяснява пловдивчанинът.

„Аз си получавам парите с акт 19 по КСС. Въвеждането в експлоатация е проблем на общината. Има строителен надзор и той внася иска за въвеждане в експлоатация“ – приключва разговора строителният бос.

Скандалният диалог е абсолютно достоверен, гарантира пред репортер на медията ни Стоян Табачев. Той лично е мерил с рулетка ширината на лентите и се оказало, че са точно по 2.60 м, а не съгласно изискванията закона по 3 метра.

„Проектът е на инженеринг, което означава, че той (б. а. – строителят) може да си прави каквото си иска. Извършена е малко по обем работа за повече пари“ – коментира той.

Стоян Табачев е трето поколение пловдивчанин. На мястото на родната му къща сега е една от колоните на надлез „Родопи“, а къщата на съпругата му наскоро е отчуждена за широко рекламираното разширяване на „Даме Груев“.

„За реконструкцията има проект от 1980 г., който предвижда четири ленти по 3 метра всяка и събаряне на терасата на кино „Въстаник“, за да се направи разширението. Сега няма премахване на терасата. Искаме да се реализира проектът от 1980 г., а не този!“ – категоричен е Табачев.

Междувременно председателят на сдружение „Спаси Пловдив“ Асен Костов съобщи за медията ни, че Бончо Бонев е поискал скрийншотовете с диалога му със Стоян Табачев да бъдат изтрити, а след отказа дори е докладвал поста като нередност, но администраторът на страницата категорично отказал.

Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето ги милионерите в здравната ситема у нас! Списък със заплати на болнични шефове
Next: МЪЛНИЯ: Кирил Петков е бесен. Кабинетът на Радев изрита жената на Лорер и Спецов от НЗОК

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.